АНТРОПОЛОГИЯ НА ВОЛЯТА

Невелин Вутев

web

---

Abstract: The article follows the evolution of the idea about the will in the works of Schopenhauer and Nietzsche and the continuity between its main categories, which we interpret as philosopho-anthropological. In the center of our work is the question: is it possible to understand the will as constitutive for the definition of humanness per se? There are two concepts connected to this question: 1) that through the subject about the human we could solve questions of the other philosophical sciences (according to Schopenhauer); 2) that the human could be a basis for drawing all values (according to Nietzsche). In this analysis we refer to the oil painting of the artist Werner Horvath.

Key words: anthropology, will, human, superhuman.

Абстракт: Статията проследява еволюирането на волунтаристката идея в произведенията на Шопенхауер и Ницше и приемствеността на основните ѝ категории, които ние интерпретираме като философско-антропологични. В центъра на изследването е поставен въпросът: доколко е възможно волята да се разбира като конститутивна за дефинирането на самата човековост? Около него гравитират две теми: 1) че през проблема за човека могат да бъдат решавани проблеми на другите философски науки (Шопенхауер); 2) че човекът може да бъде основа за извеждането на ценностите (Ницше). В анализа се позоваваме на картина на художника Вернер Хорват.

Ключови думи: антропология, воля, човек, свръхчовек.

---

Вернер Хорват. Шопенхауер и Ницше

Антропология на волята, преведено етимологически, ще рече: наука за човека като воля (Шопенхауер) или учение за човека на волята (Ницше).

Философията на Ницше е немислима без идеите на Шопенхауер. От друга страна, философията на Шопенхауер спира до отрицанието на волята и ако не са изводите, които Ницше прави от нея, тя остава незавършена. Художникът много умело ги е нарисувал двамата в един портрет заедно с техните най-съкровени идеи, изобразени чрез животни.

Значението на двете идеи е следното:

1. Какво означава човек да бъде воля, според виждането на Шопенхауер? Той изобразява идеята си в притча. В студената зимна нощ стадо таралежи¹ се опитват да се стоплят. Но колкото повече се сгушват един в друг, толкова повече бодлите им проникват в тези на другите и накрая се убождат. Това ги разделя, но принудени от студа, те отново се сближават, като това се повтаря многократно. Най-мъдрите от тях би трябвало да прозрат, че следва да стоят на безопасно разстояние от останалите или да живеят в самота.

2. Възможен е човек, който да живее самотно, без да страда от това, и да бъде горд като орел и мъдър като змия. Учението за свръхчовека Ницше излага в Заратустра под формата на мит: млад овчар, прегризва главата на змия, която го души.² ...тази злокобна личност се появява от състраданието, като мълния от черния облак, надвиснал над хората...

На картината правят впечатление 4 неща:

1. че Шопенхауер и Ницше са нарисувани заедно, а не по отделно - в един портрет: това показва, че техните идеи са взаимообвързани и не можем да мислим единия без другия³;

2. че са нарисувани само двамата, без заедно с тях на портрета да е, да речем, Едуард Хартман или Зигмунд Фройд, което освен приемственост на идеите им показва и изолираност и завършеност на учението им;

3. че станалият популярен и известен е Ницше, затова и той е на преден план, а Шопенхауер, въпреки че той е учителят, стои по-скоро като фон на образа на Ницше: обикновено дори не причисляваме Шопенхауер към големите философи, смятайки, че във философията му няма много нововъведения и оригиналност и той е в най-добрия случай коментатор на Кант, но всъщност от всички интерпретации на Кант - кантиански и неокантиански, според нас неговата е най-сполучлива;

4. и двете изобразени идеи на картината са философско-антропологични: за човека и за свръхчовека.

Във връзка с казаното изтъкваме три тези:

1. Отрицанието на волята, с което завършва основното произведение на Шопенхауер не е най-сполучливият завършек на един ирационализъм, затова и ценностите, които следват от него, трябва да са други. Самият Шопенхауер изглежда не е бил особено удовлетворен от този завършек, което личи в неговите по-късни произведения извън Светът като воля и представа.

2. Идеята на Ницше за свръхчовека е възможно най-високата точка на прицел, която може да се изведе от една философия на волята, но тя е изводима не от неговата собствена волева философия, доколкото самият той няма нито едно произведение посветено на темата, а от тази на Шопенхауер. Даже в последните си произведения Ницше на места отрича съществуването на волята - в Антихрист и Отвъд, а преди това ползва Шопенхауеровото понятие за нея.

3. Философията на Шопенхауер и Ницше е една философия на два етапа от нейното развитие. Така последните съчинения на Шопенхауер загатват за философията на Ницше, а първите книги на Ницше са все още част от философията на Шопенхауер. Тази теза е синтеза на първите две.

Човекът е предмет на философско изследване, а не само на частнонаучно, защото притежава не измерение, което не може да се обективира, както го разбира екзистенциалната философия⁴, а защото има подлежаща на интуитивно схващане метафизическа същност. Становището на Шопенхауер, че човекът е преди всичко воля, тоест искащо и стремящо се същество, а едва след това интелект и разум няма аналог в историко-философската традиция, където човек се е разбирал най-вече като познаваща душа, което виждане според него тръгва от Сократ. Не е случайно тогава, че и според Ницше Сократ е първообразът на теоретическия оптимист и начало на аполонизацията на европейската култура. Това становище се отразява и върху други Шопенхауерови идеи, които по-нататък доразвива Ницше:

• това е предимството на безсъзнателното пред съзнателното в човешкото поведение - Ницше продължава тази идея, наричайки човека болно животно, залъгващо себе си с културата;

• това е трансформацията на метемпсихозата в палингенезис, тоест разбирането, че съзнанието е смъртно, а волята е безсмъртна - идея, която Ницше модифицира, наричайки релацията между волевите центрове вечно завръщане;

• уточняването на обхвата на волята в представата като воля за живот, която Ницше плурализира и я превръща във воля за надмощие;

• проекцията на предимството на волята пред интелекта върху познанието, което Ницше нарича перспективизъм;

• следващият от човешката ирационалност песимизъм, който Ницше нарича нихилизъм и за който освен пасивно-съзерцателния открива и активно-действен вариант.

Това е една философия на самотата и страданието, на борбата с болестта и отчуждението от света, която тръгва от човека при решаването на най-значимите проблеми на философията и завършва с неговото преодоляване. И по-точно тук се започва с тялото като най-непосредствена философска даденост и се завършва с ценностно отношение към него. Ако отрицанието на волята при Шопенхауер се отнася към тялото, то и нейното утвърждаване при Ницше също следва да се отнася към тялото. Следователно утвърждаването, подобно на отрицанието, касае само индивида, а не народи, нации, раси, съсловия и тем подобни други... в телесното усилие имаме както отрицанието на волята на Шопенхауер, така и нейното утвърждаване, както е при Ницше. Квиетивът на волята е възможен не само като пасивен аскетизъм, но и като активно умъртвяване чрез свръхдейственост...

Не са ли Шопенхауер и Ницше най-Източните Западни философи? И не са ли достигнали по случаен път до същите изводи едни други будисти, които са намерили в тренировките на тялото път към освобождаването от страданието на света, както от телесното, така и от душевното страдание, запазвайки бойното изкуство⁵ като лек срещу живота дори тогава, когато то вече е било освободено от своята обслужваща войната функция. Не са ли именно тези монаси освободените от страданието епикурейски богове, нехаещи за съдбините на света и хората... Духовният аспект в бойните изкуства се състои в нежеланието за състезателна дейност на монасите от Шаолин и участието в първенства по бойни изкуства, в липсата на търсене на лична прослава и т.н. ...Да живеят в пространството между световете, незаинтересовани от човешките съдбини, за епикурейските богове означава да живеят неисторически - отвъд мнимия прогрес точно като тези монаси! Защо те са мъдреци, а не философи? Защото знаят, а не търсят истината - тя е ясна и е проповядваната от Буда, а и от Шопенхауер: истина за страданието, за причините му, за освобождаването от него и за пътя, който води до това. Сигурно, въпреки обширните си познания в областта на древноиндийската философия, религия и култура, Шопенхауер не е знаел нищо за източните бойни изкуства - вероятно тогава те изобщо не са били познати на Западния свят. Може би, ако е знаел за монасите от Шаолин, които, въпреки че са не индийци, а китайци, са будисти като него, е щял да завърши основното си произведение не с отрицание на волята, а с утвърждаване на тялото като наистина въплътена воля. Въпреки че бойното изкуство на младата гора е възникнало с цел защита на манастира от нападения и грабежи, тоест без никаква връзка с будистката философия и религия, монасите са го запазили и съхранили и до днес, защото са открили, че първо, това е най-пълноценният живот, и второ, че с оглед на това тези умения в никакъв случай не трябва да се изгубват, а да се предават на поколенията.

Отликата на необикновения човек пред простосмъртния не е принадлежността към определена раса, нация, съсловие, а неговата свръхчувствителност и състрадателност към всичко живо. Това е метафизическа, а не природна или социална разлика. Учението на Шопенхауер за гения и това на Ницше за висшия човек като житейски неудачници е всъщност едно и също учение. Ницше е бил отчаян от гибелта на висшия човек - следствие от факта, че в него Дионисовото така надделява над Аполоновото, че той достига до саморазруха. Затова и в текстовете си е представил различни възможности за мислимост на свръхчовешкото, за да има резервни варианти, когато някой от останалите отпадне. Не е за пренебрегване и фактът, че живеейки в абсолютна самота и изолация, може би е осъзнавал, че идеите му навярно са неосъществими и се разминават с реалността. Дали учението за свръхчовека е илюзорно бълнуване на психически нередовен човек, или е дълбоко пророчество на гений и прозрение на интелектуално надарен човек, който е бил професор на 24 години? И ние не можем да подминаваме Ницше така, както го е правел Куно Фишер (1999), който никога не му посвещава историко-философско изследване⁶, а сме длъжни да го тълкуваме... Ницше определено е доказал своите пророчески дарби, предвиждайки не само бъдещите войни, но и социализма в 20. век. Дотолкова, че ние с основание бихме се запитали дали той наистина е атеист, след като има такива способности, и дали не е по-близо до Бога и от най-големия светец. Той обаче е предвидил и нашата реакция, след като се е обявил превантивно не за светец, а за шут. И накрая - ако сме убедени в неговата пророческа дарба, можем да сме сигурни, че и пророчеството му за свръхчовека трябва да е вярно... Теорията за свръхчовека е насочена не дори към цялото човечество, а към самотниците и непризнатите от всички времена... Трагизмът на Заратустра е, че не го разбира никой и не намира съмишленици на споделените си идеи, а враговете му представят образа му като в криво огледало и е парадоксално, че Ницше дължи славата си на своите най-лоши последователи. При Шопенхауер има зачатък и на трите форми на Ницшевия извод за човекопревъзмогването⁷ - инстинкта (еволюционната теория), волята (философския светоглед) и демонизма (разрушеното християнство). Човекът трябва да премине през всички ограничения и да ги преодолее, за да стане свръхчовек. Можем само да се радваме на разочарованието си от хората, в които сме виждали първообраза на свръхчовека, защото в противен случай щяхме да мислим, че след като този човек е вече даденост, няма какво повече да се постига... Като родоначалник на ирационализма Шопенхауер не е имало как да направи напълно последователни изводи от своята философия. Идеята на Ницше за свръхчовека е ценностен извод от целия волунтаризъм и финал на неговата философия. Опитът на Шопенхауер да подчини волята на представата е също издигане на човека до свръхчовек, доколкото той се явява спасител на света и го превъзмогва... Възхищението на Ницше от свободния човек, от Вагнеровия Зигфрид, естествено, може да се открие още в Афоризмите на Шопенхауер. Както в християнството всеки от нас носи в себе си божия образ, но не всеки стига до богоуподобяване, така и тук, въпреки че всеки човек е по същността си воля, не всеки обаче следва в живота си тази същност, бидейки човек на волята. С идеята си, че гордостта е оправдана единствено, когато е съчетана с мъдрост, Паскал е на една крачка от орела и змията на Ницше. Свръхчовекът ще бъде човек, при който, въпреки че гордостта върви ръка за ръка с мъдростта, никога не я надвишава. Да преодоляваме себе си, живеейки героично, ще означава и да превъзмогнем илюзията на съзнанието, че сме смъртни, докато смъртно е единствено то - съзнанието ни, докато волята, нашата неразрушима същност, е безсмъртна. Човек не може да остане безразличен, когато чете тези текстове, изпълнени с патос, който го няма никъде другаде...

В произведенията си Ницше непрестанно иззад коментираната в тях проблематика води един монолог, който всъщност се оказва не разговор със себе си, а диалог с едно невидимо общество от негови наследници и последователи, които живеят в необозримото бъдеще. Тази монолого-диалогична линия може да се открие и в съчиненията на Шопенхауер, който се е чувствал сам и единствен, и болезнено е търсил признание в заобикалящия го, но чужд за него свят. Това е философия, която е лично ориентирана, която е насочена към определен вид слушател и която е избрала своята аудитория. С това тя е аристократична. Тази аудитория не е някаква институция, раса или нация, а е невидимото общество от самотниците. Ако волята е същност на човека, то всеки човек съдържа в себе си частица от свръхчовека, доколкото той е ценностен извод от нея. Всеки по свой начин и в различна степен. Свръхчовешкият стремеж към минаване на нашите граници присъства неотменно във всеки един от нас, а ние трябва само да го открием и реализираме, защото, както би казал, може би, Хайдегер, той е нашето истинско битие, което може само да бъде потулено в закритостта, но не и да изчезне...

Това, че тази философия не е академична, не означава, че върху нея не е възможно академично изследване. Един философ става ценен за нас и ни засяга тогава, когато, като го четем, постоянно се присещаме за случки от живота си и ги сравняваме с идеите му. Понякога идеите на Шопенхауер и Ницше са толкова близки, че е възможно да ги смесим и да объркаме кой от тях какво е казал.⁸ Къде всъщност ние имаме коментар и разработка на Шопенхауеровите идеи, освен при Ницше? Неговият най-голям последовател и критик ни дава и най-ясна представа за стойността на философията му. Цялата философия на Ницше може да се тълкува като диалог-съпоставяне: съгласие и разногласие с текстовете на Шопенхауер. Така например в първата книга на Светът... тялото е единствената даденост на познанието, във втората - то е въплъщение на волята, в третата - тялото може да се разглежда като предмет на естетическо оформяне, в четвъртата - тялото като аскетично заздравяване. Животът такъв, какъвто е - като воля и представа, не може да се понася по друг начин, освен чрез утвърждаването на едно постоянно усилие, а не като безмълвно отрицание на волята. Това означава и да оздравееш тогава, когато не можеш да се излекуваш от болестта! Все по-голямо е отчуждението от човешкия свят по пътя към свръхчовека - отпадат приятели, семейство и обкръжение: отвращение от хората поради техните несъвършенства. След като човек не може да влезе в света по никакъв друг начин, освен като Христос или Дионис, според притчата за таралежите, е по-добре да живее извън него. Тези, до които се доближаваме най-много, те, естествено, ни убождат най-много. Да вземем един монах от Шаолин, който според нас е свръхчовекът и да го изведем от манастира - в какво се превръща той тогава? В човек, който вече не може да оцелее в реалния свят.

Възможността всичко друго извън човека да бъде воля, а не разум и дух е много по-голяма, защото разумът и духът са необходими единствено при обяснението на човека. Рационализацията на волята в представата от Шопенхауер, който я представя в система, се съдържа и при Ницше, въпреки неговата антисистематичност, но при Шопенхауер тя се състои също така в това, че Светът... завършва не с утвърждаване, а с отрицание на волята. Изводимите от волята на Шопенхауер ценности според нас са героизмът, който е гледната точка на утвърждаването на волята, аскетизмът, който е гледната точка не нейното отричане, и свръхчовекът, който е синтез на двете⁹.

1. Героизмът е изводим от факта, че според Шопенхауер човекът като нещо в себе си е безсмъртен и едно съзнателно утвърждаване на волята ще му даде неописуема смелост.

2. Аскетизмът като ценност е следствие от това, че свободата, която е характерна за нещото в себе си може да се пренесе върху явлението, при което последното влиза в противоречие със себе си.

3. Свръхчовекът като телесно самоосъществяване е резултат от виждането на Шопенхауер, че: първо, тялото и волята са двете страни на една монета и, второ, че волята присъства изцяло във всяко явление, а не е разпиляна в множество.

И аскетизмът, и героизмът, и свръхчовекът са ценности, които не са в противоречие с детерминизма на характера, защото те са не универсални, а аристократични ценности.

Пренесено върху нашето виждане, че реалните измерения на волевото тяло са в спорта, това ще означава, че културизмът¹⁰ е спортът с най-изявен аскетизъм, а бойните изкуства с най-изявен героизъм, че при едното отрицанието на волята е най-голямо, а при другото най-голямо е утвърждаването.

Защо смятаме, че въпросните ценности следва да се изведат от философията на волята на Шопенхауер, а не от тази на Ницше?¹¹

Най-напред, защото в последното си произведение - Парерга и паралипомена, Шопенхауер вече е загатнал за логически следващия от неговата метафизика на волята извод, свързан с нейното утвърждаване. После, защото незавършената и публикувана посмъртно Ницшева книга като Воля за власт от най-близките на Ницше хора - сестрата и приятелят, е проблемна с оглед на факта, че според някои изследователи тя е фалшифицирана в духа на нацистката идеология.

Не това обаче е проблемът с тази книга! Защото дори в приживе публикуваните текстове на Ницше се съдържат елементи от и основания за нацистката идеология. Но и в тези книги, и в посмъртно публикуваните бележки я има и противоположната тенденция и Ницше винаги е казвал, че в произведенията му се съдържат клопки и капани за непредпазливи птици. Проблемът е, че тази книга е недобре тематично подредена и много от параграфите към определена тема, би трябвало да принадлежат всъщност към друга.

Можем ли да кажем, че Воля за власт е истински завършек и синтез на Ницшевата философия? Това е книга, разрушаваща всичко - дори волята на няколко места е отречена. Параграфите никога не могат да бъдат подредени и систематизирани тематично не само, защото са незавършени, но и, защото са противоречиви. Цялото Ницшево творчество е разрушително и противоречиво, но тази книга е върхът му. Интерес представлява и фактът, че в изданието на Елизабет Фьорстер теорията на познанието е преди онтологията - перспективизмът е преди волята в природата точно по шопенхауеровски маниер. В гносеологията Шопенхауер си остава рационалист. Той не създава някаква теория за интуицията от бергсонистки тип, нито търси нейната онтологическа основа в ирационалната воля. Перспективизмът е гносеологическа проекция на етическата разлика в характерите. След като Ницше отрича съществуването на нещото в себе си и идеята, е напълно естествено той да отрича и чистия безволеви субект на познанието, макар че при него отрицанието върви по обратен ред. А оттук е естествено и да пласира в гносеологията единствено волевото познание, което той нарича перспективизъм.

Не решава въпроса и хронологичното представяне на мислите в критическото издание, което според нас дори още повече размива идеите, отколкото иначе книгообразното издание на Елизабет Фьорстер и Петер Гасет. Затова и е редно един ницшеанец да има свой собствен вариант на Воля за власт¹², който в никакъв случай не може да бъде универсално валиден. И тук вече си проличава що за човек е този, който се увлича по тази философия. Разликата между ницшеанството и нацизма е в това, че при първото се ценят и толерират различията, а при второто те се отричат и преследват.

Натурализацията на волята, която е в основата и на расизма, и на нацизма, може да се открие не само в книгите на Ницше, но дори и в тези на Шопенхауер и е характерна даже за цялата философия на живота, която определя човека същностно. Въпросът е обаче дали тази същност на човека¹³ се мисли като дълбинно метафизическа, или като емпирично-природна. За разлика от Ницше обаче, който ни е разяснил, че автентичният човек бил русокосият и синеокият, Шопенхауер пък ни заявява, че такъв е мургавият...

Защо Шопенхауер толкова много се интересува от съчетанията на интелект и характер, а и от унаследяването на физически белези от родителите? - Защото самият той е искал да създаде по-висш човек, което личи на страниците на четвъртата книга от втория том на Светът... Разликата между хората, между висшия и низшия човек при Шопенхауер е метафизическа, а не както при Ницше природна или социална, свързана с аристократизъм или с раси, народи и съсловия. Такъв човек се появява случайно и независимо от произход и принадлежност.

Идеите, които Ницше развива, присъстват имплицитно във философията на Шопенхауер¹⁴:

• дуализмът на Аполоновото и Дионисовото, респективно воля и представа;

• релацията вечно завръщане - палингенезис;

• преоценката на ценностите;

• апологизирането на самотата и хипертрофията на творчеството;

• доразвитието на волевата философия като онтология, гносеология, аксиология и антропология;

• дори идеята за свръхчовека - в определена степен, доколкото следва от Шопенхауеровата мизантропия.

БЕЛЕЖКИ

1. В Паралипомена (пък и на самата картина това се вижда) Шопенхауер всъщност говори за бодливи свинчета, но в Раждането на трагедията Ницше нарича притчата "за таралежите". Дали благодарение на Ницше, или не, Шопенхауеровата притча е останала популярна по този начин... [обратно]

2. Според нас видението на Ницше касае не бъдещето, а миналото: случката е в един будистки манастир в Китай. [обратно]

3. Същият художник има и други картини с изображения на философи, а и на нефилософи, които са нарисувани поотделно, а не заедно. [обратно]

4. Това е валидно най-вече за Киркегор, Хайдегер и Ясперс. [обратно]

5. Тук имаме предвид бойните стилове на китайското Кунг-фу/У-шу, които официално са над 400 и които според нас в най-висока степен въплъщават и осъществяват самата идея за бойно изкуство, а не за спортно единоборство. [обратно]

6. Но който е посветил такова на Шопенхауер, наричайки го най-големия философ на 19. век! (Фишер 1999). [обратно]

7. Разбира се, при добро желание може да се намери нещо общо, например външна прилика между неофашистите и монасите от Шаолин - единствено бръснатите глави... [обратно]

8. Становището на Шопенхауер, че понятията трябва да се редуцират до нагледи, за да имат изобщо някакъв смисъл, е и основата на Ницшевия възглед, че животът е единственият критерий за истината и мяра за ценностите. [обратно]

9. Ницше няма някаква определена философия на волята и постоянно е еволюирал. Затова и е толкова лесен за манипулации от най-различно естество. Как например да си обясним факта, че негови последователи могат да бъдат противоположности като нацистите и Фуко!? [обратно]

10. Безспорно лишения и ограничения има в много спортове, но културизмът води класацията не само в това отношение, но и с липсата на допинг контрол при професионалистите от Олимпия, което дава възможност за същинско онагледяване на Ницшевата мисъл, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. [обратно]

11. Каквото и да се говори за волята във философската традиция, тя никога не се разбира като конститутивна за дефинирането на самата човековост, както е във волунтаризма. [обратно]

12. Това според нас се отнася дори за името на книгата, което също не трябва да е такова... [обратно]

13. Волунтаризмът е антропологична философия, защото през проблема за човека се решават и проблеми на други философски науки (Шопенхауер), но и философска антропология, защото човекът се разбира като основа за извеждането на ценностите (Ницше). [обратно]

14. Знаем, че в последните си произведения Ницше рязко критикува Шопенхауер и в много отношения му се противопоставя. Доколкото обаче при Ницше няма окончателни решения на който и да било въпрос и непротиворечиво отношение по какъвто и да е проблем, дотолкова и е трудно да приемем на сериозно тези критики. Бихме ли могли да си представим на картината до Ницше някакъв друг образ на мислител, който да му пасва повече от Шопенхауер? [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Библия: Библия. София: Св. Синод на Българската църква, 2011.

Ницше 2001-2007: Ницше, Фридрих. Избрани съчинения в шест тома. Том 1-6. София, 2001-2007.

Ницше 2009: Ницше, Фридрих. Воля за власт. София, 2009.

Фишер 1999: Фишер, Куно. Артур Шопенгауер. Санкт Петербург: Лань, 1999.

Шопенхауер 2008: Шопенхауер, Артур. Съчинения в четири тома. Т. 1-4. София, 2008-2013.

© Невелин Вутев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2019, № 12 (241)