ВТОРНИКЪТ

web | Жената - грешната и святата

Не зная, по каква прищявка на съдбата,
в един прекрасен слънчев вторник,
в тринадесетия ден на месец юний,
родих се в южен, мъничък градец.
И ако бе ми предварително зададен странния въпрос,
дали е нужно да се раждам,
навярно бих се поколебала
да отговоря свойто: не.

И сякаш моето рождение
нещастие донесе само на моето семейство.
Умрял баща ми ненадейно,
и както често слушах после,
е всичко тръгнало наопаки.

Запомних малко светли дни
кога на майчината пазва,
аз слушах да ми се разказва
за добрината на човека
и Божиите чудеса.
По-късно с болка аз разбрах,
че хората са лоши само
и че измислица са приказките,
що слушах за добрия Бог.

От малка още остарях,
не помня радост, като другите,
когато първия щъркел долиташе от юг.
Не търсих първите кокичета,
не радваха ме теменугите,
нацъфнали между снега.
И знаех, че на Бъдни вечер
не дядо Коледа, а майка ми
със свойта трепетна ръка
пари поставя във обущата ми,
които сутрин ще намеря,
поставени върху огнището.

И когато в една сутрин мразовита
видях отровено, изпънато на прага,
любимото си старо куче,
разбрах, че който се е раждал -
той неизбежно ще умре.

По-късно станах и мечтателка,
жадувах да се видя нейде
далеч в презморските страни
след страшно корабокрушение.
Заловила във ужас мачтата
на разнебитения кораб,
да ме изхвърлят като мида
вълните върху някой бряг.

Привличаше ме страстно Изтока,
със неговия чар и мистика,
където чудните факири
отровни змии разиграват.
Тъй исках да се видя мравчица
пред пирамидите огромни,
да ме облъхне хладината
на фараоновите гробници.
Но моите мечти се блъскаха
в градинската ограда гнила
и там обезкрилени мряха.
Печално детство и в мечтите си
да виждаш колко е измамлив,
горчив и празен този свят!

И тъй понесох кръста свой.
превиваха се раменете ми.
Калих се в мъките на ревността,
узнах жестоко изневярата,
под брадвата на съвестта
изкупих всеки смъртен грях.
На всяка радост болката узнах,
от всяка болка мъдро се поучих.
И ако, доживяла, някой ден,
старица седнала на припек,
разтворя книгата на спомена
ще видя имена и дати,
които с кръв са там записани.

С жестокостта на палаво дете
наболо на карфица пеперуда,
захласнато в предсмъртните ѝ тръпки,
любимият ме гледаше да страдам,
пробол ме с иглата на лъжата
и лудо се опиваше от болката ми,
която все пак малка му се струваше.

И щом прелистя тази черна страница,
в която ще си спомня за коварството
на своята доверена приятелка,
за странната отчужденост на брата,
на майката дори за егоизма -
веднага ще затворя книгата
и с болка ще си кажа: стига.
Това е вторникът, орисал ме така.

Какво, какво не преживях,
би трябвало сега да ме очаква
една улегнала, спокойна старост.
А мене така властно ме зове
леглото, номерирано във някоя психиатрична болница,
или зеленото примамливо око
на лудо профучаващия трамвай.

Родих се в южен, мъничък градец
посред градини, цъфнали във дюли,
в един прекрасен слънчев вторник,
тринадесетия ден на месец юний.
И ако днеска ме запитаха,
дали е трябвало това да стане,
бих отговорила категорично: не.

© Мария Грубешлиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.05.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019