ОБИКНОВЕН СЛУЧАЙ

Мария Грубешлиева

web | Жената - грешната и святата

Есенният дъжд миеше отстрана витрината и се стичаше на струи по прашните стъкла.

Имахме билети за кино, а беше много рано. Седях и наблюдавах локвите по улицата, отражението на електрическите лампи в тях и шумно влизащите в сладкарницата измокрени посетители.

Моят стар приятел разглеждаше вечерните вестници.

Изведнъж той остави вестника на масата, и замислен, по-право съсредоточен в себе си, каза:

- Той ще е, той...

- Кой? Какво има?

- Да, никакво съмнение... същият...

Аз го гледам любопитно.

- Убийство - пояснява ми вече спокойно той, - убит е директорът на тютюневия склад "Табак". Снощи, като излизал от кабарето, тъкмо когато отварял вратичката на автомобила си, за да влязат двете придружаващи го дами, един негов уволнен работник го ударил с чук в тила. Директорът паднал моментално мъртъв. А убиеца аз познавам, предал се веднага. Не се опитал и да бяга.

- Как? Ти го познаваш?

Но моят стар приятел говори като на себе си:

- Чудно. Аз тогава мислех, че всичко ще се размине...

После се обърна към мен и почна:

- Познавам този човек отпреди няколко месеца. Пътувах с трамвая. Беше в първите дни на пролетта. Дърветата току-що бяха разлистени и въздухът пълен с ухания. Леко се дишаше. Бях се зачел в подлистника на един вестник, припичан в плещите от силното априлско слънце, когато един човек бързо премина край мене, олюляващ се от силното движение на трамвая, хвана се за рамото ми на излизане, като повлече дори и вестника ми. Минута след това дебелата дама, седнала пред мен, леко извика, стана и загледа през стъклата на трамвая.

Всички станаха прави и се загледаха навън. Станах и аз. Човекът, който така бърже мина край мен, беше скочил ловко от трамвая, без да падне, и с невероятна бързина тичаше след един елегантен автомобил, боядисан в синьо.

Колата вървеше бавно, а човекът бягаше така силно, че по едно време я настигна, скочи и увисна на резервното гумено колело, като мислеше вероятно оттам да се прехвърли към вратичката с кой знае какви намерения. Но ръката му, изглежда, се плъзна по лакираната повърхност. Той направи усилие да се задържи, но загуби равновесие и падна тежко върху едното си рамо.

Всички извикаха. В същия миг той се изправи, погледна колата, която отфуча, погледна после протритите си длани и докато се опомни, двама души го пипнаха за ръкава и започнаха да викат полиция.

Той стоеше ням и неподвижен. Очите му гледаха по направление на изчезналата кола и му беше, като че ли безразлично какво ще правят с него.

Трамваят намаляваше хода си. Недочакал спирката, скочих и аз. Упътих се към тълпата, която всеки миг се увеличаваше от жадните за зрелища граждани.

Човекът беше толкова блед и измъчен, че аз искрено го съжалих и най-учтиво се застъпих за него. Стражарят отначало се колебаеше да го пусне и ме оглеждаше внимателно. Трябва да са му подействали зрялата му възраст и спретнатата ми външност, защото веднага го остави. За да туря край на всякакво колебание, рекох на стражаря:

- Къде ще го караш... няма никакво оръжие...

И потеглих човека за ръката. Той тръгна редом с мен, като ме оглеждаше от време на време подозрително.

Спътникът ми нямаше повече от четиридесет и пет години. Небръснат, с белязано от вариола лице, сух, тънък. Дрехите му говореха за дългогодишна служба.

Той мълчеше, мълчах и аз. Крачехме наглед спокойно.

Изведнъж той се обърна рязко към мен:

- Къде ще вървим...

Усмихнах се.

- Никъде - казвам му. Не разбра ли, че си свободен.

Той продължително ме погледна.

- Да седнем - каза - ей тука... не мога повече...

И се отпусна на една от скамейките, наредени край трамвайната линия. Седнах и аз.

После той се намести по-удобно, заболя го изглежда рамото, та свъси вежди и втренчено ме загледа в очите.

- Господине, вие женен ли сте? Имате ли деца?

Кимнах отрицателно глава.

- Нищо не знаете, господине... Да го огледаш от ей такъв къс месо, да трепериш над него ден и нощ, да продаваш дрехите от гърба си, за да дойде някакъв си негодник и да ти го откъсне от ръцете.

Замълча една минута.

- И сега станала от "ония". А видиш ли него... със синята кола, купена с кървавия пот на толкова хора...

- Кой? - питам.

- Кой ли? - Директорът на тютюневия склад "Табак". Не сте ли чували за него?

Наистина бях слушал много за тоя Рокфелер на местна почва. Бил голям Дон Жуан.

- Господине - продължи работникът. - Той ме уволни. Докато държеше Ветка в ръцете си и надзирател на склада ме направи. Но после ме изгони, без да му мигне окото. А как се живее днес, знаете... Имам жена и две дребни деца... Дъщеря вече нямам - прибави той в скоба.

Слънцето ни припичаше в плещите и тила. Предложих на събеседника си да отидем в отсрещното кафене.

Той се съгласи. Келнерът изгледа прашните колене на моя спътник.

Седнахме. Той пиеше с истинско удоволствие кафето си.

- Не съм ял, господине... Не толкова от нямане... а не мога. Нямам апетит... Добре ми стана от кафето.

Погледнах го със състрадание.

- Оттогава съм без работа, господине. Страшно е... А двама работихме, добре бяхме... Тя, господине, беше много добро момиче, от първата ми жена. Със сегашната май не се погаждаха, ама все някак я караха. Децата, братчетата си, тя много приглеждаше. Жената, знаете, е болна от жлъчка... хилава такава... Всичко все Ветка вършеше...

- Ами какво стана с Ветка?

Той сръбна шумно последната глътка кафе, остави предпазливо и безшумно чашката на мраморната маса и отговори:

- Откакто я напусна онзи, пропадна като вдън земя. Две години нищо не бях чул за нея, та едва вчера...

- Ами - прекъсвам го - тя обичала ли го е, или как?

- Обичала... знам ли я. Аз сам я отведох, господине... Ето как беше... Наближаваше Коледа. Идва при мене кучият му син и пита: ще пуснеш ли, казва, Ветка дома. Само с една слугиня сме останали вкъщи, искам да се почисти паркета, да се поизмият врати, стъкла. Не е груба работа, казва, добре ще ѝ платя.

Ние сме бедни хора, господине. Поразмислих се.

- Ще я пусна, казвам, защо да не я пусна...

- Ще върви и надницата ѝ в склада. Бъди спокоен - добавя директорът.

Свалям шапка, знаете, учтиво и благодарно.

- Ще звъни, казва, на вход III-а - партера.

- Аз нали знам, казвам, сам ще я доведа, господин директоре.

На сутринта отвеждам момичето. Отваря ни една стара слугиня. Забради и Ветка кърпа на главата си, ще работи.

Той вдъхва дълбоко:

- Много беше хубава, господине. Не защото беше моя: всички казваха. Руса една, тънка, фина... да речеш, кой знае на какъв рахатлък е отрасла...

Оставих си детето в този богатски дом; постлан с персийски килими и се върнах вкъщи весел.

- Ще си понакупи детето едно-друго, мисля си. Хем тук ще платят, хем надницата ѝ върви.

Той замълча. Заоправя яката си, сякаш изведнъж му стана тясна.

И започна със съвсем друг, понижен тон, шепнешком почти.

- Бях малък, господине. Някога, много отдавна. Кучката ни беше окучила шест кученца. Баща ми намръщено ми каза: или кученцата хвърли в реката, или на кучката камък ще вържа и ще я удавя. Нямаше що. Сложих в панер кученцата и тръгнах към реката, вървя по брега, търся да стигна бързея, и кучката подир мене: скимти, души ми краката и ме гледа в очите.

Хвърлих панера, кученцатата се изсипаха, и кое как... отнесе ги водата. Кучката се втурна, заплува, потърси тук и там и после мокра изскочи. Водата се стича от козината ѝ, а тя пак тръгва подире ми. Скимти, души ми краката... и се подир мен.

Та и аз като кучката. Пред очите ми, го кажи, грабна детето ми, а аз му правя път да мине, свалям му шапка най-учтиво... Като със затворени очи.

Спомням си я как се върна първия път. Закъсня много. Отварям вратата, а тя не чака дори да я доразтворя, промъква се като дъска през пролука, и без да продума отиде в стаята, съблече се за минута и легна да спи. Ни мене, ни децата погледна.

И оттогава потръгна. Отначало копринени чорапи, после шапка от кастор, вместо плетено таке, на мащеха си мляко почна редовно да купува, на малките бонбони носи... А мене направиха надзирател.

Дълго време нищо не проумявах. Но като си отворих един ден очите, свърши се. Напипах го в кабинета му, уж по работа.

Той говори по телефона с някаква жена, изглежда, усмихнато, и не ме гледа.

А аз го разглеждам. Млад, охранен, синеок. В костюм на карета, който го прави още по-снажен. С дясната ръка държи слушалката, а с лявата почуква по бюрото.

Гледам тоя богаташки син, който сигурно не знае никаква грижа в живота си. Гледам го и си мисля: каква му е задачата в живота? Говори близо четвърт час, най-после затвори телефона, взе си пура от масата, запали я и попита с прижумели очи:

- Е, какво има?

Приближавам, но, шапка не свалям. Той ме гледа, гледа, обърква конците! И протяга ръка към звънеца.

- Слушай - казвам му - да сме на чисто. Какво мислиш да правиш с дъщеря ми? Почтено момиче беше. Така на улицата няма да я оставиш, я?

Той продължително натисна звънеца.

- А да не искаш зет да ти стана? - нахално отвръща мизерникът и ми показа златните си зъби. - Не стига, че от калта я извадих...

Не ме сепнаха дори стъпките, които вече наближаваха вратата.

- От калта ли?...

Хвърлям се отгоре му, искам да го хвана за гушата, а той отчаяно натиска звънеца.

Влизат. Разтървават ни. В ръцете ми парче от ризата му. Разбира се, участъци, разправии, уволнение. Отивам вкъщи, Ветка всичко научила, реве... Признава ми всичко. Изгонвам я.

- Стерва такава, казвам. Върви си! Дъщеря нямам.

Това, дето беше накупила на малките, кое дрешки, кое обуща... до парче в печката отиде. А жената, нали е чужда кръв, по-рано я мразеше, гонеше, а сега съжалява, че без нея - по-зле.

Разказвачът спря за миг. Избърса потта от челото си и пак продължи:

- Толкова. Две години не бях я виждал. А в тези години глад, мизерия... Работа не мога да намеря. А за нея отникъде вест... отначало беше ѝ наел стая, разхождаше я с колата си, обличаше я само в коприна, а после я натири.

Завчера, нали е Великден, отивам с децата на събор. Качвам ги на кончетата, купувам им петлета, гледахме как един яде огън, змии гълта... Шум, крясъци, гърмежи на топчета, въртележки... Какво ли не. Децата се радват, гледат. И мене ми става радостно, като на дете.

Изведнъж, по-големият, Митко, в трето отделение е, викна:

- Тате, тате, я виж къде е кака.

Какво мислите? Тя - Ветка. Гола до кръста. Пъпът ѝ се гледа, мръсницата. Обула червени шалвари, на гърдите ѝ само лъскаво мънистено елече, а тя се върти, кълчи, пее някакво маане, и зилове в ръцете ѝ. Начервисана, набелена, а слаба, облещила очи като сврака.

Тя ме сглежда, трепва, изведнъж изхвърля корем напред, чупи ръце над главата си, като змия се промъква край пердето през пролука. Също като в оная страшна нощ, когато за първи път се върна от дома на директора.

Позна ме, мисля си. И бързам да вляза в цирка. Но не ме пускат.

- Десет лева вход, молим - крещи ми клоунът със зелен нос и шарени кръпки на костюма си. Ще танцува мис Бетси като ханъмка.

- Кажи, казвам на клоуна, на тая тук, дето играеше кючек, че баща ѝ я вика.

- Коя? Мис Бетси? Ти баща ли ѝ си? - и изчезна зад шатрата.

След малко излезе и ми рече:

- Мис Бетси каза, че баща ѝ го сгазил трамвая, преди да се роди тя. Не иска да дойде.

Изстинах. Значи, съвсем пропадна. Не иска да ма види, а се гаври с мене.

Хората наоколо ме гледат насмешливо. Войници, слугини, дечурлига. Шушукат.

- Само десет лева, господа, само десет лева. Очарователната примадона на цирка мис Бетси ще танцува ориенталски танц "Шехерезада". Сензация, господа... Бързайте, не се блъскайте... - крещи дивашки клоунът.

Разбрах, че е излишно да влизам. Тръгнах зашеметен. Децата, сякаш, разбраха всичко, млъкнаха. Престанаха да ми задават въпроси за това и онова. Разправям на жената вкъщи, хрумва ми да се върна веднага и да я намеря, а тя разумно ми забеляза, че вече е късно и по-добре да отложа за утре.

Отидох на сутринта. Няма го цирка. Само следи от коловете. Вдигнали се. Имали разрешение само за трите дена на Великден - обясни ми притежателят на въртележката с кончетата, която също разковаваха и товареха на камиони.

Човекът се загледа надолу. Часовникът удари дванадесет.

- О, задържах ви много, господине. Благодаря за търпението и за всичко.

Сбогувах се с човека и го пращам при един мой приятел инженер, който търсеше портиер в кооперацията си. Давам му адреса и още на другия ден забравям за тая случка. Ако не беше ми казал името на директора, може би нямаше да обърна внимание на това убийство.

И след кратка пауза моят спътник добавя:

- Обикновен случай. Това е то големият град.

Навън дъждът продължаваше да вали.

© Мария Грубешлиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.09.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Мария Грубешлиева. Женени хора. София: Д. Гологанов, 1943.