Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "БЯГСТВОТО НА МЕТОДИ НИКОВ"

Мария Грубешлиева

web | Жената - грешната и святата

Глава осма

1.

С предпазливи стъпки, като се оглеждаше, Лина излезе от министерството. Тя не видя, че в сянката на отсрещния ъгъл, току до будката, я следеше, блед и навъсен, с пламнали очи, влюбеният Петьо. Беше вече тъмно. Лина погледна часовника си, разбра, че е закъсняла - минаваше седем часа. Със ситни и бързи крачки се отправи надолу по улицата.

Петьо тръгна отдалеч след нея. Сърцето му биеше до пръсване. Гледаше как Лина бърза и постоянно се оглежда. Но той беше доста далеч от нея. При моста до игрище "Юнак" съгледа високата фигура на офицер в сива пелерина, който тъпчеше на едно място, нервен и премръзнал. Като видя Лина, той хвърли цигарата си, стъпка я и стисна весело ръцете на Лина.

Тръгнаха по шосето към семинарията. Лина духаше в пръстите си. Офицерът взе ръцете ѝ. Вървяха бавно и сплитаха стъпките си. Той духаше да ги стопли и от време на време ги целуваше.

Стиснал челюсти, Петьо вървеше като обезумял след тях. Забрави да се предпазва. Чуваше дори някои откъслечни думи. Разбра ясно: това беше някакъв нов любовник на Лина. Той се спря за миг, обладан от една безумна мисъл. Наведе се и взе един голям камък. Помисли да го запрати след тях и да избяга. Да легне на релсите и да изчака трамвая да мине върху него. Но после отхвърли тази мисъл.

Лина и офицерът вече се целуваха. Той я беше загърнал в пелерината си и съвсем бавно вървяха.

Разходката не продължи много. Силен вятър се изви, те потръпнаха и се върнаха. Петьо се скри отстрани в рова покрай пътя, изчака да го отминат и пак тръгна след тях. На ъгъла офицерът избърза към будката да си купи цигари, но забавиха се да му броят парите и Лина, много настрана от него, усети как една студена ръка стисна стегнатите ѝ в кожени ръкавици пръсти.

Тя едва не извика. Вгледа се, позна Петьо и глухо изръмжа:

- Нещастнико...

- Нещастнице - изръмжа и той. - Мълчи. Имам револвер. Тръгвай с мене.

Тя се огледа безпомощно. Искаше да извика, но съобрази, че ще стане скандал и тръгна без колебание.

Офицерът преброи парите си, сложи ги в джоба, запали цигара и се огледа наоколо.

Дамата я нямаше. Петьо, за да го заблуди, блъсна Лина в един тъмен двор. Тя закачи и скъса чорапа си от някаква тел. Наведе се. Похвана одраскания крак. Той помисли, че тя иска да избяга.

- Ако мръднеш, веднага ще те застрелям.

С пресъхнали устни, трепереща, като докосната пружина, тя стоеше покорна и прикована от силната му ръка в тъмния непознат двор.

Така стояха близо четвърт час, без да си проговорят.

После Петьо я поведе навън. Офицерът го нямаше. Той се беше отчаял да чака. Помислил беше навярно, че това е някакъв каприз на разгалената дама и си е отишъл сърдит и недоволен.

Петьо взе такси. Качиха се вътре, и, няма, загубила ум и воля, Лина се озова в ниската таванска стаичка на студента. Тя видя на масата разхвърлени кòли, учебници и стъкло разляно мастило на пода.

Седна на кревата с широко разтворени очи.

Петьо заключи и седна срещу нея на стола.

- Нямам револвер - каза той. - Но мръднеш ли оттук, ще те удуша.

Тя дишаше тежко, той - също.

- Ти нямаш право на съдия и палач - каза тя, като преглътна и усети на сухия си надебелял език някакъв горчив вкус.

- Имам. Досега ти беше мой палач. Спомни си танцовата вечер, на която се запознахме. Флирта ти с очи, с думи, с жестове... Сега пък аз съм твой палач.

Той говореше с някакъв подземен глас.

Навън пиян човек пееше прегракнало. Спускаха се рулетките на магазините.

Лина заплака мълчаливо.

- Ти си развратница. Беше при един, след това срещна друг. Тази нощ щеше да спиш с мъжа си, а утре с мене.

Думите му сечаха като бич тишината в стаята. Лина истерично закърши ръце.

- Плачи, развратнице, но не лъжи повече...

Лина скочи изведнъж и се опита да отиде до вратата, но той с едно стискане с два пръста над лакътя я повали на кревата.

Тя скри главата си под възглавницата и почна да се задъхва от плач.

Той стоеше прав до прозореца.

Изведнъж тя се надигна и седна:

- Слушай, ти си прав. Едва днес аз разбрах, че наистина съм развратница.

Петьо учудено я загледа.

- Говори, говори...

- Аз съм нещастница, Петьо... Но някога аз те обичах. Мъжа си никога не съм обичала. Да ти призная ли, аз се омъжих за него, за да бъда свободна... Той беше скромен, неопитен... "Ето, такъв мъж ти трябва не тебе, момиче!" - казах си и пуснах мрежите си. После... после всичко, което беше и преди...

Петьо дойде и седна близо до нея.

- Лина, сега ти истина ли говориш?

Тя продължи задавено.

- И преди беше същото. Два месеца преди да се сгодя за него, бях си правила аборт. А той мислеше, че има девственица...

Лина легна и отново зарида.

Петьо стана и се заразхожда.

Спря се и изправи главата ѝ съчувствено.

- Лина, говори, ще ти олекне...

Тя отново седна. Хвана главата си с ръце и тихо, като на себе си, заговори:

- Кажи, Петьо, можеше ли да стане от мене друго, когато аз съм родена и отраснала сред лъжа. Когато бях дете, мене ме учеха да лъжа. Майка ми казваше: "Линичке, ако баща ти пита излизала ли съм, ти кажи, че сме били заедно на черква". Тя излизаше. Връщаше се късно и вечерта аз казвах на баща си: "Папа, ние с маман днес бяхме на черква". Когато баща ми казваше на маман: "Дарлинг Даринке, имам събрание", аз знаех, че същата вечер той ще причака русата балерина от кабарето и ще прекара нощта с нея. А помолеше ли ме папа да не казвам на мама, че съм го видяла късно с унгарката балерина, аз ѝ казвах сутринта, като си редеше пасианса: "цяла нощ сме играли с папа на шах". И тя ми вярваше.

Лина попиваше сълзите си, гласът ѝ все повече и повече спадаше.

Петьо, развълнуван и блед, седеше безшумно срещу нея.

- Но... как мога да бъда друга... Мене никой не беше ми казвал каква трябва да бъда. Когато една нощ мама ме завари в стаята на учителя ми по френски, който живееше дома, тя ме наби. Би ме, както се бие крадец или куче. Но не ми каза защо. Бях тринадесетгодишна. Учителя изгониха (той беше млад, хубав, рус), а мене изпратиха в колежа в Цариград. Там дълго мислих защо мама и папа имат право да вършат каквото им скимне... а аз... Имах леля (сестра на баща ми), сгодена за доктор. А аз ѝ носех тайно писмата до един снажен капитан. Кажи, Петьо, можех ли да бъда друга? У дома винаги се говореше едно, а се вършеше друго. Вкъщи на мене гледаха като на бреме. Аз отраснах между слугини и ординарци. Помня, че един ординарец с дълги мустаци обичаше да ме целува в избата, когато слизах с него да вадя туршия. Аз обичах целувките му. А нямах десет години още.

Петьо стоеше ням и неподвижен.

- Мене ме учиха на езици, музика, танци, светски обноски... дори на флирт, но на човещина, сърдечност, истина... никой не ме научи. Мене можеха да ми купят всичко, което поисках... Аз имах скъпи кукли, топки, тоалети, ски, по-късно - кон... Но вкъщи мама обичаше повече своята Хени от мене.

Лина стана и почна да ходи от ъгъл до ъгъл.

- Аз обичах тебе някога, Петьо, но ти стана пречка в живота ми и аз те намразих. Идвам при тебе от страх, или от желание да те мъча. Защото аз съм лоша. Когато бях малка, хвърлях котката на печката и тя подскачаше безпомощно върху нея, докато най-после се сетеше да скочи долу. После ближеше лапичките си и жално мяучеше. А аз я гледах и някаква сладострастна тръпка лазеше по тялото ми. После... после мъчих мъжете... Един художник, доктор, офицери... Какво ще ти ги броя. Аз съм развратница.

Мълчаха дълго.

- Колко добре е, че ти всичко съзна днес. В тебе има добро начало, Лина! Съвземи се и заживей нов живот! Не се погубвай - топло и съвсем без глас ѝ говореше Петьо, без да се доближи до нея. - И прости - най-важното прости, че бях така лош с тебе тая вечер.

Пак замълча. После каза:

- Аз ще те отведа у вас, Лина... Време е...

Тя стана. Затърси опипом чантата си по кревата. Не бяха палили ламба. Петьо светна изведнъж. Когато се погледнаха, те не можаха да се познаят един друг.

 

2.

Лина допиваше чая си, с компрес на главата, когато слугинята ѝ донесе вестника. Тя прочете разсеяно подлистника, почти нищо не запомни от него и когато плъзна очите си на третата страница, където се съобщаваха произшествията, тя извика и приближи вестника по-близо до очите си.

Съобщаваше се: "Тази нощ студентът по медицина Петър Костов, живущ на улица "Васил Левски", е направил опит да се самоотрови с кокаин. Отнесен в Александровската болница. Положението му е тежко".

Лина искаше да се облече и да излезе. Стана, но краката ѝ не я удържаха. Легна отново.

Към обед ѝ се яви висока температура. Викаха лекар. Имаше нервна треска, за която той препоръча само спокойствие. Дадоха ѝ цяр за сън и Лина, след като се зарече да стане честна и добра жена, заспа здрав, непробуден сън до другата сутрин.

Когато се събуди, потърка очи - те още бяха подпухнали от продължителния плач през оная нощ, после стана, запуши цигара, отиде в кабинета и по телефона се осведоми за здравето на Петър Костов. Отговориха ѝ, че е вече спасен.

Лина постоя малко, помисли, после пак взе телефона.

- Да, днес - каза строго тя. - Имам нещо да ти говоря. Чакай ме в пет часа.

Затвори телефона и замислена отиде да се къпе.

 

Глава девета

1.

- Е, много строга беше днес. Веднага ми хлопна телефона - каза Джони Георгиев, като миеше четките си в газ, наведен над мръсната дървена маса в ъгъла.

Лина беше бледна и негримирана.

Джони, полуизвърнат, продължително я загледа.

- Ти болна ли си... или си се скарала с боите?

Тя не му подаде ръка, а седна на мръсния диван.

- Ще почнем ли днес сеанса, а? - запита я художникът, наведен над четките си.

Тя гледаше широкия му гръб в синя престилка, розовия врат и сребърните подраснали косми по него.

- Дошла съм, за да свършим, а не да почваме... - глухо и бавно изрече тя и разкопча палтото си.

Той се обърна. Остави четките настрана, поля ръцете си с одеколон и тръгна към нея. Тя му посочи стола срещу себе си.

- Тук ли ми отреждаш скромно място - попита той. - Добре. Казвай сега. Какво да свършваме. Ясно е, че не се касае за портрета.

Беше спокоен, говореше бавно и отсечено.

- Ти не си бил честен с мене, Джони - започна Лина с малко треперещ глас. - Дамата с червената рокля ми отвори очите.

Той трепна.

- Коя дама с червена рокля?

- Тази, заради която ме върна онзи ден... която имà несъобразителността да спусне пердето.

Лина говореше съвсем тихичко, без упрек.

Джони се замисли. После каза:

- Ето, винаги съм мислил, че ти си умна жена, Лина... Такава си и оставаш. Защо да те лъжа. Истина е.

Лина, без да го гледа, продължи:

- Не ти се сърдя. Но аз много те обичах. Затова и плаках много. Дали за тебе... за това, че те загубвам, или от амбиция, че друга ме превъзхожда, не знам. Но плаках. И сега... сега дойдох да ти кажа, че никога повече няма да се видим.

Джони се усмихна.

- Да си правиш този труд, само за това? Че защо не ми го каза по телефона?

Тя замълча. Той усмихнат и озадачен я гледаше. После каза:

- Няма ли да скърбиш после?

- Не - веднага решително отговори тя. - А къде е пръстенът? Покажи ми го!

Джони се изчерви. После стана и се заразхожда.

- Лина - почна смутено той. - Този пръстен аз го заложих. Останал бях без пукната пара. Прости ми. Ако някой ден успея да си го взема обратно, ще бъда наистина щастлив. Ще ми напомня винаги за тебе. За твоята добрина. Та малко ли си ме спасявала от...

Лина с укор го погледна.

- Не говори повече. Ето как ми отблагодари!

- Аз ще ти се издължа, Лина... Ей, богу, тежат ми тия пари, които съм взимал от тебе... А за пръстена... аз сигурно ще си го запазя, вярвай ми!

Лина стана.

- Ето, аз си отивам. Без трагедии и гърмеж. Точно както ти обичаш.

Джони спря срещу нея.

- Ами ако те помоля да не си отиваш? Ако оная червена рокля е била... така... мимоходом... ако си е отишла завинаги?

Лина наведе очи. Зачопли ноктите си.

- Слушай, сега е все едно вече... - каза тя. - Аз ще стана почтена жена. Досега и аз те лъгах. Имах много любовници. Лъгах непрекъснато. Всички. Отсега - нов живот...

Той изумен я гледаше:

- Нов живот? Възкресение? Това е литература, Линичке! Не ти подхожда на натюрела! Че си имала любовници, това аз знаех, или поне подозирах.

- Как? Подозираше? - учуди се тя.

- Разбира се, Лина, но... ти... ти много ми се харесваше. Ето къде е. А това ми стигаше.

И след малко мълчание:

- А тогава защо ми говориш за червената рокля? Нямаш право... ние сме квит.

Тя се замисли.

- Лина, Лина - високо се разсмя той - Остави възкресението за Нехлюдовци... Я свали палтото си и седни да си побъбрим като по-рано. Не си усложнявай насила живота.

Лина все още се колебаеше. Изведнъж се видя в студената стая на Петьо, спомни си ужаса на миналата нощ и наново реши да си тръгне.

Но Джони се приближи, свали палтото ѝ самоуверено и я поведе към дивана.

Навън валеше сняг.

 

2.

Седнал на табуретката до прозореца, старият генерал препрочиташе свои стари писма и блажено се усмихваше. Огънят в камината хвърляше червени отражения върху бялата политура на шкафа в ъгъла.

Старият, унесен в четенето, не чу, че в съседната стая високо разговаряха Лина и Методи.

Той се взираше в някакви задраскани редове, мъчеше се да ги прочете, сложил очилата си на върха на носа, когато изведнъж в съседната стая гласовете се повишиха и се чу плачът на Лина.

Генералът не се стърпя и олюлян на слабите си крака, отиде и надникна през открехнатата врата.

- Какво става? - тихо запита той и изкуствените му челюсти хлопнаха в устата.

Методи нервно се разхождаше.

- Влез - каза той на тъста си. - Влез и слушай. Дъщеря ти си има любовник.

Старият облещи очи и застана на прага. Лина плачеше.

- Откъде научи... как... - смотолеви генералът.

- Ето - каза Методи - и показа едно смачкано листче.

Генералът го взе, помъчи се да го прочете и го подаде на зетя си.

"Ще те чакам и днес. Не дойдеш ли, знай, че ще те убия. Стига си ме разигравала, Петьо" - прочете Методи.

- Ето, това намерих случайно в джоба на палтото й.

Старият генерал гледаше ту зетя си, ту дъщеря си. Тя не повдигаше глава.

- Ревнивец - повтаряше тя и непрекъснато бършеше носа си. После повдигна смело глава и каза:

- А отде знаеш, че това писмо е адресирано до мене? Може да е до слугинята, до готвачката...

- А що ще в твоя джоб - крещеше Методи, малко обнадежден, че писмото може да не се отнася до жена му.

- Отде знаеш, че не е на старата готвачка? Знаеш, че беше в развод с мъжа си, знаеш, че той я преследваше... Никак не е чудно да е нейно... А това палто аз от лани не съм го обличала. Намерила го е закачено, скрила е бележката в джоба...

Методи грабна чантата си, нахлузи шапка и излезе. Искаше да намери старата готвачка, да я пита. Тя беше сега без работа в квартирата на баща си.

Но на пътя се спря. Студеният въздух го опомни.

- Какви глупости върша - каза на себе си той. - Аз съвсем обезумях... Та бива ли за една жена да губя до такава степен равновесие?

Той влезе в близкия аперитив, пи на крак три коняка и оттам се отправи към съда.

- Както см я подкарал, ще отиде клиента ми в затвора... Трябва да се стегна здраво за работа, а това... Лина, скоро ще се справя аз с нея. Нека веднъж мине делото. А сега да се унижавам, да разпитвам този или онзи, да изпадам в ролята на детектив - това е недостойно!

С уверени стъпки Методи изкачи стръмните каменни стълби на съда.

 

3.

И все пак, на излизане, той реши да потърси готвачката. Отзова се някъде в Подуене.

Току пред самия ъгъл, на "Черковна", когато гледаше номерата по къщите, едно пискливо детско гласче го сепна.

- Господин Ников, кого тълсите?

Пред него стоеше малкият Любчо със снежна топка в ръка.

- Заведи ме при мама си, Любчо!

Детето затича напред, мина две врати и високо подскочи, за да отвори третата.

Наметната със скъсан червен шал, който едно време беше виждал у Лина, жената посрещна смутено бившия си господар.

- Заповядайте, заповядайте... то у нас каквото е... - тя обърса набързо мократа си ръка в престилката и се ръкува с Методи.

Когато влезе в ниската стаичка, облъхна го топла миризма на сапун и кисело. Но той беше премръзнал и седна до печката. Чак сега забеляза, че една побеляла мъжка глава се скри под юргана.

Методи учудено погледна жената.

- Не се чудете, господин Ников... Това е баща ми.

Главата отново се показа на възглавницата.

- Старият трябва да е нещо болен... - запита Методи.

- А, не, но... - жената помълча, после се усмихна и рече:

- Защо пък да не кажа, господин Ников! Вие сте толкова добър и разбран... Защо ще се срамувам... Баща ми, знаете... той има само един чифт долни дрехи... Носи ги, знаете... по две седмици понякога... После, докато му ги изпера и изсуша... лежи си под юргана.

Методи не можа да се сдържи. Засмя се.

- Тате не чува... глух е... затова и мълчи... - обясни тя. - А Вие... какво Ви носи насам?

Методи беше забравил за миг своите грижи. Сякаш не чул въпроса ѝ, той каза:

- Ти ела, Милке, утре-други ден по обяд дома. Аз ще ти дам няколко поизбелели ризи, които ти ще поправиш на стария. Не си струва така. Може да настине и под юргана.

Жената смирено наведе глава.

Методи Ников стана. Не обясни защо е дошъл. Жената учудено го изгледа.

- А ти... ти с работата как си? - запита я той.

- Обещаха ми у един доктор... та да видим...

Методи мушна в ръката ѝ една банкнота, която тя отначало не искаше да приеме, но когато той смръщи чело от досада, пъхна я в джоба на роклята си

- А с мъжа си как си? - запита той. - Пише ли ти?

- Кой? Той ли? Какво да пише, когато никога не е учил. Той е неграмотен. Па сега не го знам и къде е.

Методи изскочи бързо навън.

 

Глава десета

1.

Методи Ников не повдигна въпрос за намерената бележка в джоба на палтото. Не каза, че е ходил при готвачката. Защитата, която бляскаво изнесе по вчерашното си дело, като че ли съвсем отвлече вниманието от жена му. Това не му беше пръв успех. Отдавна беше се прочул като безплатен защитник на работниците. Така живо го интересуваше тяхната съдба! Но сякаш това дело го накара да се отърси от властта на своята жена. Той виждаше, че по този път ще отиде далече. Обърна се назад в миналото си и се отврати от изминатите крачки. В сърцето му кълнеше нова, непозната до сега радост. Да работи, да се освободи от този гнет на подозрението и ревността! Да очисти себе си от всичко долно, кално и унизително!

- Още малко търпение! - каза си той - още малко!

След обяда той помоли жена си да отидат и купят плат на майка му. Лина се облече веднага и с весело лице, сякаш нищо не бе се случило между тях, тя се придържаше о ръкава му, за да не падне по заледения паваж.

Методи наблюдаваше розовината и свежестта на страните ѝ и се запитваше:

- За каква ли среща се готви днес, та е толкова весела?

Шаро тичаше ту пред тях, ту оставаше настрани да подуши нещо по дуварите и радостно подскачаше и въртеше опашка.

Лина бърбореше непрекъснато. Спираше се пред всяка витрина, дърпаше Методи за ревера и му показваше различни платове, огърлици, чанти, обуща. Неусетно и за самия него тя го зарази с веселостта си. Той дори предложи да ѝ купи нещо, каквото си избере.

- Колко си добър - възхищаваше се тя. - Ето, онова коланче, синьото, дето виси до куфара!

Купиха го. Лина разправяше възторжено колко ще отива то на сивата ѝ рокля и се притискаше до мъжа си.

Изведнъж Шаро се спусна към отсрещния тротоар и радостно залая. На ъгъла, вдигнал крак върху едно сандъче, млад човек в сив костюм лъскаше обувките си. Кучето се втурна, хвърли се върху човека, едва не го събори и почна радостно да го ближе, изправено на два крака.

Младият човек се засмя, сложи пак изместения си крак върху сандъчето и замилва кучето.

Лина и Методи изумени загледаха сцената, после се погледнаха един друг.

- Кой е този? - попита Методи, като позна човека в голфа, същият, когото на няколко пъти беше срещал на пътя си.

Лина повдигна рамене. Но в същия миг човекът почтително свали шапка. Лина не му отговори и се загледа пред себе си.

Младежът любопитно я изгледа.

- Върви! - заповяда Методи. - И дай ми сметка кой е този човек...

Лина ускори крачките си и каза:

- Добре. Но сега мълчи. Да не ни слушат хората.

Методи също забърза. После се обърна и видя, че младият човек е свалил вече крака си долу и тревожно ги следи с очи.

- Това да не е Петьо? - Лина мълчеше.

Кучето скачаше, вперило очите си в тях.

Когато влезе във вестибюла, Лина рече:

- Сега, казвай!

- Аз? Нямам какво да казвам. Аз питам.

И той захвърли пакета с плата върху един стол.

Тя повдигна рамена.

- Значи, аз нямам право да познавам хора.

- Не лъжи! Тогава защо се направи, че не го познаваш? Защо не го поздрави?

Лина започна да се съблича. Но той разтърси раменете ѝ. Кучето, влязло с тях, излая уплашено.

- Говори. Този човек отдавна те следи. Виждал съм го толкова пъти под прозорците. Значи, тебе е чакал. Следили сме те едновременно и аз, и той... Кажи, това ли е Петьо?

- Това е Петьо - грубо отговори тя.

- Веднъж аз ти казах "развратница" - глухо изръмжа той. - А ти се оскърби. Ха-ха! И аз ти исках извинение тогава!

Той ходеше като луд от стена до стена.

- А трябваше като змия да те стъпча...

Тя се изсмя с глас.

- Да ме стъпчеш? Мене? Та нима съм зависила някога от тебе?

Той чукна с ръка по масата.

- Мълчи! - извика с глас, който сам не можеше да познае.

Кучето възбудено излая няколко пъти.

- Проклет пес - изруга Лина и хвърли върху него тежката граната, натъпкана с папироси.

Кучето зави, после се завъртя няколко пъти около себе си и се завря с разкървавено око в краката на господаря си.

- Вън! Вън! - крещеше обезумял Методи, като грубо я блъскаше из вратата.

Струваше му се, че този удар с гранатата се стовари върху собствената му глава. Та нима за нея той представляваше нещо повече от това куче?

Лина се опита да го удари, но той смело я тласна навън и тя падна пред прага.

Тогава Методи, разгневен, прескочи хъркащото окървавено куче и влезе в другата стая; измъкна куфара си изпод кревата и наблъска вътре дрехите си от гардероба, после изпразни набързо бюрото си, напълни и другия куфар до вратата. На излизане из стаята се досети, че е забравил на стената портретите на баща си и майка си. Върна се, дръпна ги нервно и ги сложи в куфара.

В една от стаите се чуваше остра глъч. Различи гласовете на жена си и тъща си.

Забърза.

На дворната врата стоеше Иванка и хвърляше снежни топки. Той се спря за миг, хвана детето за ръка и го поведе. То гледаше плахо и озадачено.

- На автомобилче искаш ли? - бъбреше той почти безсъзнателно.

Иванка се усмихна. Хвърли снежната топка и каза:

- Ама това ми е старото палтенце, бе татко...

- Нищо, нищо...

На срещния ъгъл стояха няколко таксита. Той взе едно, влезе вътре и пред очите на учудената слугиня замина надолу към гарата.

Тук той зае ред между навалицата пред касата и търпеливо зачака. Малката Иванка се държеше за ръката на баща си и любопитно се оглеждаше наоколо. Чудеше се защо татко ѝ тъй много бърза и кога ще се върнат пак вкъщи.

Бащата беше вече успокоен. Гледаше съсредоточено пред себе си и от време на време се усмихваше на детето със скрита и тревожна нежност.

Във вагона беше пусто. Тоя ден нямаше много пътници. Методи Ников се настани в едно купе, нагласи багажа и седна до прозореца срещу малката, която все още го гледаше с големите си учудени очи. "Татко, къде отиваме?" - питаха тия очи.

Методи отговори гласно:

- Нищо, нищо, детенце... Всичко ще се нареди... Отиваме при дядо и баба... Ти нали обичаш твоя татко?

- Да - отговори замислено детето.

Влакът изсвири, заклати се и тежко потегли. Методи гледаше през прозореца едрия сняг, който вятърът развяваше на всички страни, и в душата му нахлуваха нови чувства и нови мисли. Телеграфните стълбове минаваха край него един след друг. Искаше му се да скочи и да прегърне целия свят.

Отърси се от мислите си. Снегът валеше непрестанно. Той видя обсипаните със сняг поля, хълмове, дървета... Всичко бе потънало в бяло. В душата на Методи Ников нахлу също някаква нова светлина, която прониза цялото му същество, като целебен и възродителен ток.

 

 

© Мария Грубешлиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.09.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018