Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ

Мария Грубешлиева

web | Жената - грешната и святата

I.

Не можа да събуе дори шушоните си. Както беше се навела, той я ритна и тя грохна на пода по очи. Изрева като животно. Подпря се на лакти, опита се да стане и го изгледа с избелелите си сини очи, повече изненадана, отколкото възмутена. Но той повторно я повали с ритник.

- Ще ме лъжеш, а?

Тръсна глава и отметна падналите руси коси от челото си. Захапа тънкия сламено-светъл мустак и продължи със злобно съскане:

- Да не бях те видял поне като го поведе...

Жената се надигна, намръщи се и седна на ниското столче.

Вчеса с пръсти силно оксиженираната си коса и тихо, гузно поясни:

- Ти видя като тръгнахме... Но той още на ъгъла ме заряза...

- Лъжеш, мръсна твар... Кажи, колко пари взе? Дай ги веднага, че ще те дочукам!

Жената скри лице в шепи и заплака.

Опрян до стената, кръстосал крака, той със злоба я наблюдаваше.

Острият бретон на челото ѝ стърчеше и се клатеше при всяко по-силно раздрусване на раменете. Плещите ѝ ъгловато повдигаха извехтялата виолетова блуза.

- Чакам - подхвърли заканително той.

Жената откри лице и го погледна. По бузите ѝ се стичаха мътни сълзи, размазани с чернилката под очите. Скулите ѝ бяха издадени, орловият, хубаво изваян нос трептеше със зачервени ноздри.

- Казвам ти, нямам. При първата лампа ме погледна и ме остави. Кой ще ме води такава...

Пак захлупи очи и заплака.

- Само аз, глупакът, още те търпя. Не взема да ти дам пътя, ами... Мързи те да излезеш навреме. Лежиш, плуеш, като бивол в тиня... А чак като тръгнат младите, тогава се сещаш...

Кръстоса обратно крака и запали цигара.

- Все пак имаш. Знам. Не съм вчерашен.

Изведнъж приближи до нея, със залепната на устните цигара, с примижали очи.

- Ставай!

Тя стана.

- Дай си чантата!

Посочи му я с очи. Той я взе от масата и почна да тършува.

- Нищо. Дай да видя в чорапите!

Тя запретна поли, извърна горнището на чорапите.

Тогава почна да рови в джобовете й.

Тя седна уморена. Той плю на пода и огледа опушените стени, изядения от слънцето транспарант, ръждясалата, мръсна печка. Навън валеше сняг. Прозорецът бе до половина затрупан.

Изведнъж се обърна и грубо заповяда:

- Дай си кърпата!

Тя пъхна пръсти в устата си, сви рамене, като котка, свикнала на бой, и истерично изрева:

- Така ли? Сега чак се сетих защо все я стискаш в ръка! Давай тука!

Жената, окръглила очи, стискаше кърпата и го гледаше, като безумна. Той хвана ръката ѝ, изви я жестоко, разтвори здраво стиснатия юмрук и изтегли малка розова кърпичка.

- Скот със скот! Ще ме лъжеш, а?

С трескави пръсти се мъчеше да развърже стегнатия възел, мокър от сълзи.

Тя се опита да стане, да се скрие или да се защити, но той сложи крак пред вратата.

В кърпата бяха вързани петдесет лева.

Той подхвърли два-три пъти монетата със светнали очи, пъхна я в джоба си, след това спокойно удари плесница на жената. Тя отново изрева, спусна се и го ухапа по ръката.

Той се озвери. Потърси с очи да грабне лопатата, но не я видя. Съгледа някаква дъска пред печката, наведе се, вдигна я и замахна. Косите ѝ се заплетоха в дъската, той дръпна и отскубна цял сноп. Тя силно изпищя. Това още повече го озлоби. Удряше, където завърне. Но изведнъж сам извика. Някакъв гвоздей се бе забил в ръката му. Отиде до прозореца и с мръсни ругатни почна да изстисква кръвта. Тя издебна момента, грабна единия събут шушон, откачи палтото и изхвръкна на улицата. Чак когато зави ъгъла, облече палтото си и обу шушона. Спря се до един зид и си отдъхна. Главата ѝ пареше там, дето бяха отскубнати косите. Над веждата ѝ растеше буца от удара с дъската. Тя съобрази нещо и решително се отправи към близкия участък.

 

II.

Когато старият чиновник я погледна любопитно, тя не можа да не се разплаче.

- Искам да подам едно заявление, господине, а не знам до кого... - обясни тя плахо, като облиза сълзите, които се стичаха до устата й.

- Какво заявление? - попита чиновникът.

- Едно оплакване, господине... Работата е такава, че май не може иначе...

- Какво оплакване?

Жената наведе очи, почна да усуква ревера на палтото си. После едва чуто каза:

- Против Мицо Янакиев. Бие ме и ми взема парите. Два-три пъти идвам до тука, па все нещо отвътре ме кара да се върна.

- Какъв ти е този Мицо Янакиев?

- От село Сушица, Кюстендилско, трийсетгодишен, безработен...

- Какъв ти е? Какъв ти е?... После това...

- Ами че, какъв...? Какво да кажа?... Мъж ми е, невенчан... Нищо не работи, живее при мене, ни за ядене дава, ни наем плаща, а щом види у мене пари, докато не ги вземе, не мирясва.

- А ти какво работиш?

Сините очи пак се сведоха. Тя наново заусуква ревера.

- Аз съм... от бранша, господине.

- От бранша? - учуди се чиновникът, после веднага се сети и се засмя.

Сега той още по-любопитно изгледа жената. Тя нямаше повече от трийсет и пет години. Била е навярно хубава някога. Но сега скулите ѝ бяха изпъкнали, клепачите зачервени, с окапали мигли. Очите сякаш нямаха зеници. Толкова бяло-сини и мъртви гледаха.

- Добре. Аз ще ти услужа. Ще напиша сам заявлението и ще накараме твоя Мицо да напусне къщата ти. Нали това искаш?

- Да - успокоена каза жената, като преглътна една въздишка. - Само по-скоро, моля ви се, че ще ме убие.

Чиновникът разгледа подутината над веждата ѝ, подпухналите плакали очи, и я успокои:

- Да, да... Бъди спокойна. Значи, срещу Мицо Янакиев. А от кого? Ти как се казваш?

- Кръстина Гошева, от "Малашевци", на трийсет и три години, улица "Братя Миладинови", 193.

Всичко това тя изрече така бързо и заучено! Чиновникът разбра, че често е давала показания за себе си и е научила урока си. Стана му жално за нея и като си взе бележка, каза ѝ приятелски:

- Хайде върви си и не му казвай за заявлението, за да не се ядоса повече. Ние ще го поставим на място.

Жената колебливо пристъпи до човека и каза със скрита тревога:

- Само да не го биете, моля ви се. Той е един такъв, слаб... Душата си в зъбите носи.

- Няма, няма... Слаб, а знае да бие. И ти го жалиш още... Хайде, върви...

 

III.

На вратата се почука леко, но нервно.

Със ситни, несигурни стъпки влезе жена, завита в шал, и се изправи до бюрото на чиновника. Той вдигна глава и я погледна.

- Какво има?

Жената откри лице и плахо го попита:

- Подадохте ли заявлението, господине?

Едва сега човекът позна проститутката, която идва при него преди няколко дни и се сепна. Беше забравил още тогава бележките, които взе от нея. Веднага забърка в папките.

- Ей, знаеш ли, че съвсем забравих за твоята работа... Но ей сега, тук, пред тебе...

Жената си отдъхна. Отпусна се тежко на стола срещу него и закри очи.

- Слава Богу! Добре, че сте забравили. Няма вече нужда. А аз треперех: рекох си, има си хас и от участъка да го подгонят...

Тя говореше засмяна, доволна, сякаш бе избегнала най-голямото нещастие.

Чиновникът я гледаше смаян.

- Защо, какво стана? Защо се разпишмани?

После, като изгледа лицето ѝ, прибави съчувствено:

- Я погледни синините по лицето си... Седни тука да напишем заявлението, да се отървеш. Какво му мислиш...

Тя стана от стола.

- А, недейте, господине, моля ви се, ако сте добър човек.

Така го убеждаваше, с такъв умолителен глас, сякаш се боеше, че той ще седне и на своя глава ще напише заявлението.

- Е, защо сега не искаш? - попита закачливо и иронично чиновникът.

- Не може, господине, не може... Той тогава само така... Не е някой лош... А да знаете какво си изпати, горкият. Набоде си пръста на един ръждясал гвоздей и сега цялата му китка бере. Посиняла е като морков. Треперя да не се инфектира. Ето, взела съм шише за кислородна вода ли, за какво, ще питам в аптеката... Господи, дано не излезе нещо... Па си мисля тая заран: има си хас и заявлението да е тръгнало по реда си, та тогава я втасахме.

Човекът не вярваше на ушите си.

- Значи, никакво заявление? Ще го търпиш да те бие, ще го храниш...

- Е, нищо, господине. Докато съм още млада, ще поработя, пък и той може да си намери някаква работа. Само дано тая ръка нещо...

Чиновникът продължи прекъснатата си работа.

- Добре. Отивай си. На добър ти час.

Но жената недоверчиво го гледаше.

Залепи се до бюрото и колебливо каза:

- Вижте какво, господине. Бях Ви оставила тука някакви сведения, адрес... Да не попаднат в чужди ръце, та да си изпати... Я по-добре да бяхте ми ги дали... За по-сигурно...

Човекът вдигна очи, намръщи се:

- Я си върви, жено... Кой ще се занимава насила с твоя държанец. Много ги зная къде са сега... Гледай да излекуваш ръката му, това е важното.

И се засмя.

 

IV.

Свечеряваше се. Хората бързаха по улиците... Жената стисна шишето в джоба си, преброи дребните си пари и реши, че е още рано за прибиране. Мицо остана да спи. По-добре ще е да се забави, но да се върне с пари... Застана зад будката и зачака, като се местеше от крак на крак. Нощни момичета, две по две, хванати под ръка, минаваха край нея. Някои бързо успяваха да отведат случайни или нарочни минувачи. Жената завистливо ги проследяваше с очи...

Един стражар мина край нея и подозрително я загледа. Тя изтръпна и продължи до края на улицата. На самия ъгъл тънко чернокосо момиче се караше на рошав студент:

- Та какво съм виновна аз, че все мене канил... Та той ти е пръв приятел. Их, за един глупав танц ще седне да ме ревнува...

Вятърът отнесе гласеца на момичето, двойката се изгуби в здрачевината. Жената се замисли. Запита се, била ли е някога ревнувана, обичана... Въздъхна. Някакво куче се сплете в краката ѝ. Тя се озърна. Едър старец, с черна лутрена яка дърпаше кучето за верижката. Тя се усмихна, сви устни за целувка. Старецът се обърна и потърси с очи да види на кого се смее жената. Не видя никого. Не разбра и като опъна по-силно синджира, отмина заедно с кучето.

Жената остана със замръзнала усмивка на устните. Ръката ѝ стисна студеното шише в джоба. Загъна се до нос и се отправи към аптеката.

 

 

© Мария Грубешлиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.09.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019