Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЛЕДЕН ПОДАРЪК

Мария Грубешлиева

web | Жената - грешната и святата

Последен влезе Мицо Дюлгерчето. Запристъпва предпазливо покрай проснатите дюшеци на пода. Не смееше да запали лампата, за да не събуди спящите. Отначало едва различаваше очертанията на прозорците, но очите му свикнаха с полумрака и той се промъкна до другия край на стаята и седна на своя дюшек.

Беше некаква паянтова пристройка на хотел "Буда-Пеща", съединена с вестибюла на първия етаж. Служила е някога за готварница, затова двете зидани кухненски печки стояха още. В дни на наплив от клиенти, по липса на място, слагаха дюшеци и върху тях. В тази обща стая, срещу пет лева, идваха да нощуват хамали, безработни, скитници, джебчии, проститутки - хора от тинята. Мицо беше редовен клиент. Един от най-честните платци. Нито веднъж не беше опитвал да се промъкне гратис зад паравана, който хотелските слуги слагаха пред вратата на стаята, та почтените клиенти от етажите да не виждат, когато одърпаните скитници влизат и излизат.

Беше студено. Мицо потръпна и вдигна яката на дрехата си. На дюшека до него лежеше обущарският калфа. Дръпнал беше чергата до очите си, а краката му, обути в мокри жълти обуща, стърчаха незавити. Мицо затърси с очи по дюшеците. Опита се да различи спящите. После погледна гвоздея до вратата и като видя закачената бела баретка и светла дамска чантичка, радостно пое дъх. Значи Диди е тук! Три дена не беше я виждал.

- Ето я! - прошепна полугласно той и се вгледа в чорлавата женска глава, която се подаваше изпод едно тъмно одеяло.

Той не знаеше за нея почти нищо. Тя идваше да спи тука, когато "нямаше работа". Това казваха другите. Той не смаеше дори да заприказва гражданката с високи токове и рязани коси. Когато понякога се настигаха пред хотела и тя първа го поздравяваше, той несръчно сваляше каскет, безпричинно пъхаше ръка в джоба си и смутен бързаше да мине преди нея.

И сега седи в тъмното и я гледа. Не различава чертите ѝ, но нали е тя... нали онова бялото на гвоздея до вратата е нейната баретка? Какво му трябваше повече?

Той извади кутийката с цигарите, драсна тихичко кибрита и запали цигара.

Обущарският калфа се изтегна по-удобно и се покри през глава Старата перачка от ляво изговори нещо на сън и се обърна на другата страна. Само главата на Диди стоеше неподвижна върху възглавницата.

- Дали не спи? - помисли си Мицо, стана и пристъпи на пръсти до вратата, надвеси се и я загледа.

Тя отвори неочаквано очи.

- Защо ме гледаш?

Той трепна, озърна се, и едва чуто смотолеви:

- Ами... така... аз...

Момичето се повдигна и седна на дюшека. Загледа го усмихната как стои смутен пред нея и се чуди къде да се дене.

- Мицо - попита го тя, - защо си толкова срамежлив, а?

Той безпричинно се засмя и потри ръце:

- А, не... защо... Пък аз не съм... Ех, ти си учена, ходиш по театри, четеш вестници... А аз... то е друго, Дидо...

- Аз не съм Дида, а Диди... - поправи го момичето. После сложи ръка на устата си и зашепна още по-тихо:

- Мицо, я ела тука, на това легло... Празно е...

Мицо веднага приседна на съседния дюшек. Посъвзе се и смело я запита:

- Тая вечер защо не си на работа?

- Нещо ме не бива... Дотегна ми... Блъскаш се днес, блъскаш се утре... и нищо... Все сама... сама...

- Ами защо не си намериш някой... да те вземе... Да се ожени за тебе.

- Ех, лесно е на думи, Мицо... Ама кой... Остави я ти тая, ами кажи ти от къде си?

- От село - отговори веднага Мицо.

- И аз съм от село - каза бавно и замислено момичето. - То и там не е цвете, ама все не е като тука... А какво работиш?

- Лятос носих тухли. Сега продавам ножчета за самобръсначки. Едва за ядене и спане се изчуква. А как е твоята работа?

- Тя... моята... остави я! Не е май доходна... Няма пари, няма нищо... Тая вечер едва ме пуснаха в хотела. Ако утре не дам десет лева, ще спя на улицата...

- Я слушай - обади се живо Мицо, - утре аз ще ти платя спането, не бой се, Дидо... Диди...

Диди се усмихна.

- А, не... Все едно да взема от слепец око... Един уж ми беше обещал, ама... И чорапи обеща да ми купи, а нà, три дни го търся и никакъв го няма... А утре е Бъдни вечер...

- Какъв ти е тоя? Тоя де, дето с чорапите?...

Диди го изгледа.

- На млекце миришеш... Какъв? На шуря ми шурулинка... - подигравателно каза тя и после тихо го запита:

- А бе, Мицо, ти толкова ли си прост, или се правиш на прост...

- Защо да съм прост?

Но тя не отговори. Нещо изпърполи в тъмното. И двамата трепнаха. Беше завързаната бяла мишка на латернаджията, която риташе с крака и разпиляваше житото в кутийката си.

- Хайде, лека нощ. Лоша съм аз... - каза Диди, смъкна се надолу, покри се с одеялото и като че ли заспа.

В светлата снежна вечер хората се блъскаха по магазините, улиците и трамваите. Носеха пакети сурвачки, коледни елхи... Мицо си пробиваше път между навалицата. Взираше се във всяка витрина, спираше пред всяка сергия... Искаше да купи на Диди някакъв подарък. Той дълго рови с пръсти из натрупаните дреболии, чорапи, макари, дантели и най-после избра едни светли чорапи и една червена панделка.

Когато пъхна пакета в джоба на шаечното си сетре, почна безцелно да обикаля улиците, после вечеря в една малка гостилничка набързо и без апетит и когато, пребит от умора и премръзнал, захлопа с подкованите си обуща по каменното преддверие на хотела, беше вече много късно.

Влезе тихо в стаята. Тази нощ светеше слаба електрическа крушка.

Латернаджията беше вече заспал. Мишката се ровеше в житото. Перачката тази нощ не беше дошла.

Нов посетител, разгънал мазен пакет на коленете си, вадеше от там нещо и дъвчеше. В ъгъла, под прозореца - един дебел хамалин лежеше, ругаеше полугласно и охкаше. Береше му пръста.

Мицо седна на дюшека и разтвори пакета. Меките марсилизирани чорапи заскърцаха между пръстите му.

- Къде се бави още... Дали не я е сгазил трамвай в тая навалица?... - После се обтегна на дюшека, но не се успокои.

Вратата се отвори - той трепна. Вместо Диди, влезе пийналият Пешо с шише в ръка. Поднесе шишето на хамалина, но той блъсна ръката му.

- Махай се, бе...

- А бе, Бог се роди тази нощ!

- Ти видя ли го?

Шишето мина в ръцете на новия посетител, който още дъвчеше.

- Я, Мицо, и ти ли си тука... На, пийни си! Пийни за здравето на Диди... Знаеш ли? Пипнаха ти гаджето тази нощ... Четирки бяха. Наредиха ги и ги откараха в участъка...

- Кой? - трепна Мицо.

- Койчо! - Агентите. Твоята викаше, дърпаше се... "Отивам си, казва, да спя в хотела". Ама кой ти слуша! Едно фанте я смушка в ребрата... и тая ти е...

- Защо... защо... в участъка, питам...

- Защо... защо... А бе, стерви гонят тая нощ... Не разбра ли?

И високият пиян младеж наново дигна шишето.

Мицо разбра. Той седна на дюшека и запука с пръсти.

- Пиян е - мислеше си, - кой знае дали е била тя... Вратата ще се отвори и тя ей сега ще влезе... Не искаше да разпитва повече... Часовникът от вестибюла удари два, после три, после четири... нея все още я нямаше...

- Ето защо тя ми казваше, че съм се правил на прост...

Пръстите му тръпнеха и се сковаваха от студ и тревога.

Небето бавно избледняваше. Няколко звезди гаснеха в четвъртитата рамка на широкия прозорец.

Навън свиреха автомобилни сирени. Чуваше се глъч на закъснели весели компании. Гонеха се, пееха, смееха се.

Диди не дойде. А вън беше светло. В коридори, гарсоните вече метяха и хлопаха с фарашите.

Изведнъж от някъде той чу коледарска песен:

Ой коледа, мой коледо,
роди ми се, мой коледо...

И докато разбере откъде иде гласът, група коледари, облечени в хубави селски носии, нахълтаха в стаята.

Но едва влезли, те се спогледаха един друг. Нетърпима воня ги облъхна. Тази сутрин гарсоните бяха закъснели да сложат паравана. Отметнали одеялата, хората се надигнаха от дюшеците и показаха рошави глави и изпити лица. Коледарите се стъписаха назад, без дори да подложат касичката си, и един по един излязоха.

 

 

© Мария Грубешлиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.09.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019