БАЛАДА

web | Жената - грешната и святата

Дойдох в този дом бездомна
да бъда майка и жена.
Оставих неразказан спомен
в призрачна далечина.

Дойдох от вяра осенена
аз - отзвук на предвечен зов,
на място майката рождена
да бъда радост и любов.

Но в този ден, когато влизах
на устни с първите слова,
в миг детски поглед ме прониза
и на прага ме прикова.

В мене свойта майка те откриха,
чрез мене чуха майчин глас,
целувки детски ме покриха.
И още в онзи първи час

усетих смъртоносна рана,
над мен проплака кобен стон,
че чужденка ще си остана
завинаги във моя дом.

Не аз самата влязох вкъщи,
а влезе мъртвата жена.
Видяха те, че тя се връща,
скръбта на облак премина.

А някой плачеше във мене,
гласът ми беше странно тих
и вместо светло упоение
безпаметна забрава пих.

От тогава тя мъртва живее
на земята под синия свод,
аз приведена, морна до нея
един чужди живея живот.

Днес очите на мойте деца
доверчиво се спират на мене,
примирените детски сърца
от сълзите дори не смутени

се прилепят до мене сами,
сякаш те са от мене родени
и душа им към мен се стреми
от покой и възторг озарена.

Обичта е ръка, що ломи,
път проправя, копае земята.
В моя дом разпилява тъми,
но тежи ми премного лъжата,

че над моите деца аз градя
неуморно, прониквам в сърцата,
а така неусетно крада
обичта им към майката свята.

- Детски палави главици,
дните ни са вечни птици,
ще осъмнем някой ден,
вий далеч ще сте от мен.

Истината и на двете
слаба съм да задържа -
няма ли да ме презрете
за прекрасната лъжа?

Сам самичка на земята
ще ми бъдат за отплата:
изморените ръце,
покрусеното сърце.

В този дом на тревожно съмнение
аз се лутам сама в тъмнината,
а мъжът ми пристъпя до мене
с любовта си към мъртва жена,
що недавна в скръбта примирена,
преминала в неземна страна.

От портрета забит на стената,
тя със поглед безмълвно следи,
виждам упрека спрян на устата
да припомва в смъртта за преди,
и очи да трептят в тъмнината,
като светли, далечни звезди.

Той еднакво ще прегръща,
както мене, тъй и друга -
имат дъх един и същи
всички горски теменуги.

Бдят очите му студени
над безсмъртната любима,
често назовава мене
с нейното далечно име.

В мене - нея само търси.
Тука си оставам чужда -
с силата на мисълта си
мъртвите от сън събужда.

Така съм много уморена,
че глуха съм за всеки звън.
И от страха освободена,
жадувам непробуден сън.

Защо не може да изчезне,
като прояден, паднал плод,
в мрака на бездънна бездна
и моят двойствен живот?

Моето сърце отронва
и последната въздишка,
спомена далеч прогонва,
скъсва сребърната нишка
и потъва в сън.
Няма вече звън
никога да го пробуди.
А на бели пеперуди
вън снегът вали
и не знам дали,
аз самата мъртва вече
не потъвам в страшен мрак
може би в смъртта далече
мисля, че живея пак.
Може би и аз самата
тук от бялата стена
да сънувам сън, когато
бях на този свят жена
и прекрасна и любима.
Как ли беше мойто име?
(Имената ми са две).
И кога ли съм умряла,
аз дали не съм живяла
през далечни векове?

Може ли някой да каже,
де се отива в смъртта?
Тежък живот на прокажен -
дните трептят в пустота,
мъртвите в тях се обаждат,
живите немощни спят.
Раните лесно разяждат
слабата воля и плът.

Ето аз ходя и виждам:
гаснат безброй светлини,
шумно животът приижда
на безутешни вълни.
Трови ме черно съмнение,
колко ли много греша?
В мене въздиша и стене
осиротяла душа.

Тез ръце дали са мои,
щом и дланите горят?
Без почивка на завои
виеше се моят път.

Днес вървя по чужди стъпки -
ето нейните цветя
ще напъпят с нови пъпки,
ще посрещнат пролетта.

Мъртвата до мен въздиша,
нощем с шепот ме зове,
с нейната ръка аз пиша
тъжните си стихове.

Вечер слиза от стената
ходи, лута се навред -
аз заставам под стъклата,
вместо нейния портрет

И лицето ми е бяло,
като бялата стена.
тя ли, аз ли съм умряла,
де е мъртвата жена?

Тя сега стои и пее,
люля своите деца
и във люлките им греят,
греят пламнали слънца.

Какво съм аз сега пред теб, далечна,
във твоя дом за твоя мъж?
Нали край тях ще бродиш жива вечно,
ще чукаш с всяка капка дъжд,
ще галиш кротко с пролетния вятър
и жалбата ти по света
ще стене, ще се носи по земята,
с шума на есенни листа.

Към теб отправят всички свойте ласки,
чрез мен да ги приемеш ти.
Нали под мойта непрогледна маска
понякога живееш ти?

За мен остава само тежък жребий,
по-лош от този да умреш -
да съм писмо написано до тебе,
което с радост ти четеш.

© Магда Петканова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.03.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019