Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ"

Яна Язова

web | Жената - грешната и святата

6.

Дните на царуването започнаха за Александър с дълбока скръб и тяхната бавна сивина от сутрин до вечер се носеше в опустелия дворец сред Пела. Александър не излизаше никъде, при него нямаше близки от семейството му. Олимпия се спотайваше в Епир.

Младите приятели на Александър, изгонени от Филип в чужбина, бяха възвърнати с големи почести. Верният Ефестион не го оставяше сам, обаче Александър все повече и повече обичаше да се уединява и да мисли сам със себе си.

Никой не можеше да каже, че е много весело в двореца на новия цар.

 

По прашните килими още личаха стъпките на смъртта, когато пристигнаха воини от земите, които бяха до Мала Азия, и дълго стояха в работната стая на Александър.

- Ние те уверяваме с цената на главите си, че Атала, когото твоят баща цар Филип направи княз на ония земи при Персия, се готви с войската, която има, да се отдели от тебе и да провъзгласи за цар на своята държава последния син на Филип, твоя най-малък брат, невръстния син на царица Клеопатра.

Александър мълчаливо ги гледаше с ясния си син поглед, с лице стегнато, бледно и хладно.

"Сякаш смъртта и него е докоснала с пръстите си" - мислеха новодошлите, които преди доста време бяха имали случай да се запознаят с един друг, избухлив и жизнерадостен Александър.

Неговата мълчаливост и замисленост ги смути. При това той изглеждаше така млад! Всички знаеха, че едва е достигнал двайсет години!

- Парменион е много близко с войската си до Атала - каза най-сетне хладно Александър.

- Но Парменион е много ангажиран с персийските сатрапи, които след смъртта на баща ти непрекъснато го безпокоят. Той надали ще може да се разправи и с Атала, ако той рече да се съюзи с персите или с елините, както се говори.

- В Елада е още тихо - отсече Александър.

Мъжете скръбно наведоха глави след неговия отговор.

 

Още същия ден дойдоха Александрови хора от Епир, които затвориха вратата на работната му стая зад себе си и почти шепнешком се обърнаха към него:

- Трябва да се бърза, царю! Демостен, този коварен демагог, който яростно мразеше баща ти, е вдигнал наново глас против македонската власт и като сбира гражданите на Атина по всички площади и театри, приканва ги към бунт, като те нарича "хлапак". Хора, които са били там, ни разправят, че в много градове на Елада гражданите са отпразнували убийството на Филип със златни венци на глава, като пеели бунтовни песни по улиците и площадите. Атина се въоръжава. Ах, твоят баща Филип много обичаше и много глезеше демагозите! Цяла Елада ще подпалят те сега! Амбракиотите отхвърлят твоето владичество и въвеждат демокрацията. Аргивци, спартанци, аркадийци - всички са готови да отхвърлят нашата власт!

Александър мълчеше и слушаше.

- Твоята младост много ги одързости! - въздъхна Леонид на вечеря. - Те мислят, че ти си дете и ще предпочетеш да си седиш на топло в Пела.

- Парменион е така далече на изток! - процеди през зъби Александър. - Той взе със себе си най-добрата част от войската!

 

Самият Аристотел се беше потулил някъде в двореца и всички знаеха, че се готви за път. Накъде? Дали щеше да се върне в Стагира, която Филип възстанови и украси в негова чест? Дали щеше да прибегне до побеснелите философи в Атина? Къде се готвеше да иде учителят на Александър?

Александър не питаше. Той само виждаше, че и Аристотел се готви да го изостави, че Аристотел се готви за път. Може би, той си отиваше, защото Александър бе вече цар със своите царски грижи и занимания и би било вече смешно да има учител и наставник. Може и да беше така, но Александър чувстваше, че Аристотел твърде много бърза за Елада. Дали той предполагаше, че ще дойде време и то много скоро, когато ще трябва да даде сметка и да се оправдава пред своите съотечественици?

Александър не искаше да подозира единствения човек, който му бе внушил дълбока любов и възхищение пред човешката мисъл. Можеше ли един мъдрец да бъде подъл и страхлив? Но може би и Аристотел чувстваше, че Александър има вече много малко време за него. Че Александър не можеше да му повери своите опасения за намеренията на елините. Не можеше да му каже, че ще предприеме нещо против тях.

За първи път и Александър видя, че пред него стои чужденец.

 

Една вечер, твърде наскоро, двамата, както някога, седнаха от двете страни на тежката дъбова маса в голямата дворцова трапезария. Генералите шумно се запрепираха с младите приятели на царя.

От времето, когато Филип стана и напусна тази трапеза, за да седне на трапезата на боговете, македонците не я бяха виждали тъй оживена. Аристотел заминаваше на другия ден.

Мнозина от генералите, които носеха в тялото си много рани от Елада, тайно се радваха, че се отървават от този елин, който безспорно имаше най-силно влияние върху младия цар.

Тайно се радваха на неговото заминаване и младите приятели на Александър, а най-много и открито се радваше на това сърдечният му приятел Ефестион, у когото с течение на времето привързаността на Александър към неговия учител, възторгът и нежността му бяха натрупали в сърцето му непреодолима завист.

Само Александър изглеждаше блед. Той поднасяше ту това, ту онова на своя учител, който безмълвно гледаше пред себе си, очевидно разстроен и мрачен.

- Вземи! - с нежна тъга му поднасяше Александър. - Ти отдавна не си пътувал такъв дълъг път и трябва да се подкрепиш със здрава храна.

Очите на Аристотел тежко се обърнаха към него и двамата дълго се изгледаха.

- Вярвай ми, Александре - тихо каза Аристотел, - както и да се видим в моето отечество, часът, в който ще те видя пак, ще бъде най-щастливият в живота ми. Не си вземам с тебе сбогом, защото те познавам и защото зная, че скоро ще се видим.

Александър за пръв път се усмихна и всички тъжно забелязаха, че той е забравил веселия си детски смях.

- Ако отиваше в Азия, учителю - каза той твърдо, - за да те видя пак, щях да дойда и там, без да искам за това разрешение от персите.

Аристотел тъжно клюмна глава. Александър изпи чашата и замлъкна. Тази вечер завършваше, а с нея и най-хубавото, каквото се бе случило в неговата младост. Отиваше си единствената душа, която бе внушила нежност и любов на честолюбивото му сърце.

 

7.

Всеки ден растяха от север и от юг лошите новини в двореца на Пела.

Младите военачалници на Александър загрижено седяха около него.

- Чухме, че си изпратил много остро писмо в Илирия - нерешително подхвана Неарх. - Аз мисля, че тия варвари са побеснели и трябва да ги пипаме с памук.

- Варваринът разбира любезността само по един начин - като страх - отговори Александър.

- Но ние имаме причини сега да се страхуваме от тях - обади се друг. - В цяла Елада са започнали смутове и вълнения.

- Александре - предпазливо се намеси трети, - защо ти е на тебе всъщност тази Елада? Каква полза имаш от нея? Баща ти взимаше от нея войници. На нас защо ни са войници? Доде се разправим тука, няма да имаме време за война.

Александър гневно го стрелна с очи:

- Какво мислиш, че бих могъл да направя с моята чест, Филипе - викна той. - В Елада се бунтуват, защото се надяват на нашата слабост и на любезността, на която ме съветвате. Смели и бързи решения ще сложат всекиго на място, иначе всички тия народи като диви зверове ще се нахвърлят върху нас и ще ни разкъсат.

Новите военачалници с таен страх гледаха лицето на младия цар, което цяло пламна.

- Трябва да се действа бързо и смело, другари! - извика Александър. - На вас първи съобщавам това, което утре ще знае целият народ. Осъждам Атала на смърт и още утре срещу него тръгва войска, която ще има за задача да се съедини с Парменион и да ми доведе Атала тука жив или мъртъв. Това е моята дума! Те ми обявяват война, моята чест ми повелява да я приема. Да, така започва моето царуване! Войната е обявена!

Военачалниците станаха на крака. Трепет мина от правия цар през тях и се понесе навън и разтърси народа, който на другия ден с нови надежди се блъскаше около двореца, вдигаше шапки и мечове и викаше:

- Смърт на Атала! Да живее Александър!

8.

Пела закипя. Както в славните дни на Филип, по дворовете се лъскаха оръжия, конете цвилеха и се пришпорваха около Пела, стари ризници се подновяваха, лееха се щитове и се ковяха копия. Изглеждаше, че тежкият траур и мъртвешкото униние бяха свършили. Сякаш Филип се беше върнал при тях.

Шумът от града се пренесе и в двореца. Черните платове бяха свалени от стените. Слугите не шушнеха вече, като требеха по стаите. Мъжете даваха своите нареждания със силни гласове, а жените тичаха и се смееха като в треска.

Гласът на Александър екна из залите, които денонощно шумяха от военачалници и куриери. Дните в Пела кипяха от приготовления.

- Тесалия вдигна оръжие! - пристигна конник в Пела. Но тази новина завари Александър в разгара на приготовленията и вместо униние, македонците втъкнаха меча в ножницата. Те бяха готови!

 

Младият Александър ги поведе към Тесалия. Никой не знаеше какъв ще бъде краят на този първи поход на Александър, но някакво странно въодушевление ги водеше подир смелия младеж напред и все напред към тесалийския проход.

По пътя ги настигнаха пратеници на Атала, които имаха заповед - с по три часа сън през денонощието - да видят Александър и да му предадат писмо и съдбата на Атала в ръцете му.

"Аз съм позорно наклеветен пред тебе - пишеше Атала, - че съм се готвел за война и съм бил готов да посегна на твоите интереси. За да ти докажа моята искреност и преданост, изпращам ти в знак на роднинско доверие писмото на демагога Демостен до мене, в което ми пише, че цяла Елада се въоръжава и ме приканва да се присъединя към техния бунт."

Александър мълчаливо прочете писмото и го подаде на Ефестион:

- Прочети го на глас!

Когато Ефестион свърши, Александър сви вежди и запита:

- На колко дни път е нашата войска от Атала?

- Трябва да е пристигнала вече - отговори Ефестион.

- Добре - твърдо отсече Александър. - Тя ще му даде заслужения отговор.

 

Когато наближиха прохода към Тесалийската равнина, Александър изпрати напред хора за разузнаване, които се върнаха и казаха, че единственият тесен и стръмен планински път към равнината е зает и се пази от хилядния неприятел.

Да се опита да преведе войската си през този тесен проход, от двете страни на който стърчаха непристъпни и гладки скали, бе цяла лудост. Това значеше един по един да влязат в устата на вълка.

Александър спря войската си и изпрати и други разузнавачи да разучат планината и да му кажат няма ли действително и някакъв друг път.

Изпратените войници се върнаха на запенените си коне и му съобщиха, че планината почти навсякъде е непристъпна, стръмна и гола, само към морето малко се снишава и въпреки че и в тая част изглежда непроходима, има поне по-приветлив вид.

На другия ден Александър даде заповед за тръгване.

- Накъде отиваме? - запита го загрижено старият Леонид, като видя, че напущат прохода и се отправят бърже към морето.

- Щом планината не иска сама да се отвори, ние ще я отворим - отговори Александър.

Леонид го изгледа с таен страх, но не посмя да възрази, защото очите на Александър гледаха остро и твърдо. Леонид бе преживял вече толкова битки! Към толкова победи бе предвождал войските и на славния му баща Филип! Искаше му се да каже нещо, но очите на Александър го спряха.

- Няма друг път към Тесалия - колебливо каза най-сетне той. - Ние толкова пъти минахме оттука с баща ти.

- Ние трябва да намерим друг път - с отчаяна твърдост се обърна към него Александър. - Ние трябва да намерим пътя, Леониде, или да загубим Македония и всички наши войни ще са воювани непразно.

Леонид не отговори нищо. Трепет го обхвана от гласа на този млад човек, който израсна от пелени пред очите му. Той все още го смяташе в душата си за момче. Не беше ли прав Демостен, който се подиграваше по площадите на Атина с "хлапака" Александър? Какво бе замислил този млад, неопитен цар?

Привечер достигнаха тази част на планината, за която разузнавачите казаха, че се снишава към морето.

Александър даде заповед за нощна почивка и придружен от Леонид и другите генерали, възви коня си и се доближи до планината. В настъпилия здрач и в неприветливия хлад, който носеше солената влага на морето, пред твърдия и сериозен поглед на младия цар се изпречиха голи, гладки скали. Няколко орлови гнезда се виждаха горе в дрезгавината, увиснали над мършави храсталаци.

Александър мълчеше. Старият Леонид мълчеше. Генералите не знаеха какво мисли Александър.

На другия ден обаче, за тяхно изумление, Александър даде заповед да се премине планината от цялата войска, колкото се може най-бърже и с всички средства.

Коравите македонски войници се спогледаха, но без да продумат, тръгнаха подир Александър, който пръв се покатери по орловите скали. След него се хванаха за зъберите генералите на македонската войска.

Тежка пот рукна от челата на македонците, яките им пръсти се разкървавиха по острите зъбери, краката им често увисваха над бездните. Там, където скалите бяха съвсем гладки и стръмни, Александър заповяда да се копаят стъпала, да се забиват в скалите железа и възкачването напредваше.

Мълчаливо се катереше, падаше и пак се залепяше о скалите македонската войска. Толкова години бяха вървели подир Филип, никога не се бяха катерили по такива планини. Непонятно смущение ги караше да мълчат и да се катерят бързо по тези непристъпни височини след своя цар, сякаш се страхуваха, че той ще литне нагоре и ще ги остави сами. Всички чувстваха, че един нов дух ги води, и бързаха... бързаха!

Никой не каза да отдъхнат, да спрат. Никой не огладня. Напрегнатите мускули се опъваха все по-силно, дори и ризниците се бяха намокрили, когато Александър се изправи на върха и победоносно погледна Тесалийската равнина под себе си.

Слизането веднага започна. Войниците почти тичаха надолу. Скалите, които все повече и повече се снишаваха, сега им приличаха на леки вълни, които бързо ще ги доведат до морето на зелена Тесалия.

Привечер македонската войска се озова внезапно като истинска божа стихия в разбунтуваната долина. Населението бе поразено. Жените, децата и старците бяха сами. Техните мъже вардеха прохода. Додето те очакваха Александър, Александър падна от небето сред техните близки. Ударът беше страшен. Пленените тесалийци сложиха оръжие. Проходът бе свободен. Тесалия бе покорена с един удар.

 

Елините мълчаха и със скрит страх гледаха Александър, който се качи на високата трибуна пред тях. Значи това бил Александър, синът на Филип! Мнозина се мъчеха да си припомнят какво бяха слушали за него и съжаляваха, че страхът им от Филип не им бе дал време да научат нещо повече за неговия син. Тези, които си припомниха нещо за Александър, сетиха се, че бил избухлив, упорит и прочут по бързоходство.

За последното те можеха вече сами да разказват. Те го виждаха с очите си. И може би Александър бе по-жесток и по-страшен от своя баща Филип! Как ли щеше да постъпи сега с тях?

- Тесалийци - раздаде се гласът на Александър и трепет премина през душите на поробените, - аз дойдох не за да ви наложа наказание за вашето непокорство, а за да ви напомня, че ние сме близки роднини. Когато вдигнахте оръжие, вие навярно бяхте забравили, че нашият дядо е един и се казваше Ахил. Нима бяхте забравили, че заедно се борихме, за да се освободим от персите? Че изгонихме финикийските кораби от нашите пристанища? Какво искам аз от вас, моите братя? Искам да спазвате закона за военната служба, като ми изпращате ежегодно войници, които ще знаят да служат на нашата обща слава. Какво друго ви искам аз? Издигане на пристанищата и пазарите. Към това добро, което ви желая, аз ще прибавя от днес и свободата, и пълната независимост на родния край на нашия общ прадядо Ахил, като ви давам дума, че ще пазя свободата на заслужилите фамилии и области. А когато тръгнем срещу персите, аз ще дам на вашите рицари най-добрата част от плячката!

Тесалийското поле в миг се превърна на гора от вдигнати ръце.

- Да живее цар Александър! - викаха, полудели от радост, елините. - Слава на Александър!

- Александре - извика развълнувано старият Леонид и като се хвърли на гърдите му, с овлажнели очи, го целуна. - Ти с един замах свърши това, за което нашият меч се бори с години. Ние сме горди с тебе! Готови сме да те следваме навсякъде!

Александър възторжено го прегърна. Едва сега той има време да види колко е измъчено лицето на верния, стар генерал. По разстроените му черти щастливата усмивка личеше като слънчеви лъчи над измокрена и раздърпана от бури земя.

- Нека се надяваме на милостта на боговете! - радостно извика Александър.

 

9.

На другия ден в лагера на Александър, като че ли съвсем случайно, се отбиха от пътя си и дойдоха елини търговци, които искаха да се поклонят на младия герой.

След като му се поклониха до земята, той ги запита какво ново има в тяхната родина. А тъй като те, по някаква странна случайност, се бяха събрали от всички краища на неспокойна Елада, трябваше да седнат и един подир друг словоохотливо му разказаха, че техните съграждани живеят миролюбиво и говорят с възторг за ловкостта на Александър, за неговата смелост и елинско ученолюбие.

Александър весело се усмихваше и грижите, които напоследък бяха издълбали дълбоки бръчки в челото му, се изгладиха. Лицето му светеше с преснота, която пленяваше очите. Само по решителния и проницателен поглед елинските търговци можеха да познаят, че пред тях стои опасният цар и войник Александър.

На следващия ден пристигнаха и първите пратеници от съседите. Подир тях и всички други побързаха да приемат условията, които прие разбунтувана Тесалия.

Само Кадмеа не отговори и Александър насочи войските си към нея. Но самотната крепост се видя изоставена от всички елини, които плахо се сгушиха в черупките си, и тя не оказа никаква съпротива.

- А какво ще правим с Атина? - запита го Леонид. - Това гнездо на демагози и на змии? Няма да има мир в Елада, додето Демостен е там. Този упорит демагог яростно мразеше баща ти, а по наследство сега мрази тебе.

- В Атина много декламират и затова нищо не правят и не могат да направят - изсмя се Александър. - Площадните оратори са много лоши войници. И ти ще видиш, че много лесно ще се разберем с тях. Аз ще искам сам Демостен да се яви пред мен от името на Атина.

Когато в Атина научиха желанието на Александър и на самия Демостен стана ясно, че няма да се качи вече на атинска трибуна. Той тръгна с официалните пратеници, защото твърде дълго бе говорил по атинските площади за бунт и смелост, но насред път загуби кураж. Много бе слушал той за избухливия и гневлив нрав на Александър, когото той наричаше "хлапак", когато синът на Филип се възцари в Пела. Наистина, когато той се появи така внезапно в Тесалия, той започна да го нарича "този юноша Александър". Но всичко това Александър знаеше и при вида на Демостен можеше да си го припомни, да се разяри и да помисли за отплата.

- Аз исках вашият Демостен, който ме наричаше "хлапак", додето бях в Пела, и "юноша", когато слязох в Тесалия, да ме види, че съм мъж пред вратите на Атина! - с буен смях извика Александър на атинските пратеници, които плахо му съобщиха, че Демостен се е върнал от средата на пътя.

- Но вие, атиняни - любезно се обърна той към тях, - не се страхувайте от мене по примера на вашия учител Демостен! Вие заслужихте моята почит, защото не пожалихте като него своята кожа да се явите за благото на отечеството си пред мене. Едно нещо искам аз от вас. Когато чуете, че съм в Коринт, изпратете ми там пълномощници. И аз ви обещавам, че вие много ще се радвате и че само от вашата воля зависи в нашата страна да живеем в мир и да цъфтим от благоденствие.

 

Преди да слезе до Коринт, който смяташе като врата към богата Азия и приказното царство на персите, Александър изпрати пратеници при амбракиотите, които през време на неговото възцаряване се бяха отделили в отделна държава с чисто демократическо управление. Пратениците на Александър с голям блясък се явиха в народното събрание на амбракиотите и ги увериха от името на своя цар в неговата благосклонност към новото управление на страната им.

От своя страна амбракиотите изказаха пред пратениците на Александър своята готовност да му се подчинят и да приемат неговите условия за мир и взаимен живот.

Опасната близост на Александър потули новите оръжия, които се ковяха за бунт в цяла Елада. През утихналите земи войските на Александър спокойно слязоха до Коринт, където той от толкова години мечтаеше да иде. Самият той не вярваше, че толкова скоро ще влезе в Коринт като победител.

В града го чакаха пратеници на всички елински държави. Само Спарта отсъстваше, защото гражданите ѝ бяха упорити по дух и въпреки че не действаха, стояха настрана и не можеха да се подчинят. Но и без това туй тяхно непокорство ги беше ограничило от света, духът им бе опростял, нищо ново не искаха да възприемат и времето ги беше оставило далече зад себе си в забрава.

- Елини - изправи се пред представителите на светла Елада Александър, - аз минах през цяла Елада, за да видя и да обмисля на самото място как да организираме за наше благо нашия взаимен живот. Всички вие, елински държави, ще живеете свободно и занапред, ще се самоуправлявате и от своя страна ще образувате един общ, свободен съюз, със свободно море за всички. Аз ще стоя начело на този съюз, ще го подкрепям и ще го браня от външните врагове. Ако между нас и персите се стигне до война, аз съм първият, който ще командва войските, а съюзът на елинските държави се задължава да ми даде нужното число войници.

"Война с персите!" - помислиха елините и погледнаха Александър. Навярно буйността на ранната възраст му внушава такива смели мисли. Но те помнеха вече едного, който дойде при тях и като насочи очите си към Изток, спомена за персите. Този човек беше Филип, бащата на Александър.

С някакъв таен трепет унилите потомци на славния Ахил станаха пред Александър и му протегнаха ръка за вечен съюз.

 

Когато Александър излезе от събранието, придружен от стария Леонид и двамата му сина, вече се здрачаваше и малката група се отправи към морето. Под стръмния коринтски бряг синьото море спокойно се люлееше, като клатеше в своите талази последните слънчеви лъчи.

Александър с копнеж обърна очите си към изток, отдето проблесваха искрите на първите звезди. Дълбока въздишка разпъна широките му гърди, но той не каза нищо.

Мълчеше и Леонид, който се бе калил в много битки и познаваше мечтите на много военни слави. Колко вечери той бе слушал нервните и страстни въздишки на Филип!

"Леониде! - казваше тихо той, като улавяше силно рамото му. Лъскавият му, черен поглед блясваше от страст, тъмните му сухи страни пламваха и черната му, лъскава брадичка се вкочанясваше от напрежение. - Аз мечтаех да победя Елада, защото ми трябват нейните богатства и защото искам да смажа високомерието на елините. Но ах, ако да можех веднъж да тръгна за Персия! Додето Дарий си почива на хиляди метри пурпур на златни дивани, докато във виното му лъщят перли и скъпоценни камъни, аз лежа на войнишко легло и пия от глинена чаша! Да бих могъл за миг да видя дали това е така! Защо съм цар, ако не съм цар от приказките като Артаксеркс?"

Леонид плахо възви поглед към унесения Александър. Главата на младия цар беше изрязана с всичкото си напрежение в светлия още въздух над морето. Мантията му се люлееше и леко надуваше на вечерния вятър.

"Колко е хубав Александър! - с възторг помисли Леонид. - Като истински цар от приказките! Дали и той мечтае като баща си за трона на Артаксеркс?"

 

10.

Мълвата за Александър разнесе не само неговата слава, но и трепета на едно обаяние в цяла Елада, което познаваха само към Ахил. Тия, които очакваха смърт и безпощадно робство, бяха покорени от храбростта на героя и от уважението, което изпитваше неговият дух към кумирите на стара Елада.

От всички краища на страната тръгнаха към лагера на Александър философи и артисти, учени и посветени в служба на боговете - да му се поклонят и да поговорят с него.

Самият Александър изпрати да доведат при него Аристотел.

- За кратко време ти стана най-прочутият елин - каза му Аристотел, като го прегърна за добре дошъл.

Александър с усмивка го притисна на гърдите си, но нещо от гласа и погледа на Аристотел убоде сърцето му, което през целия път из Елада копнееше да види своя учител.

Какво искаше да му каже всъщност Аристотел?

Двамата стари приятели се изгледаха и Александър с недоверие помисли дали този миг е най-щастливият в живота на неговия учител, както той го увери в Пела. И хладно разочарование се промъкна в сърцето му.

Когато Аристотел се прости с него и си тръгна, Александър почувства, че изпраща голям и скъп чужденец.

Той знаеше вече, че Аристотел тайно не е доволен в сърцето си от Александър и за много работи не е съгласен с него.

Но артистите, философите и поетите на цяла Елада останаха, денонощно споряха около него и му показваха своето изкуство.

Само прочутият Диоген, който по това време беше в Коринт, не се разтревожи и не пожела да дойде и да го види. Той спокойно си седеше край кипарисовата горица вън от Коринт и не се грижеше нито за славата, нито за мъдростта на новия цар.

Един ден Александър реши сам да иде при него.

Мъдрецът се припичаше на слънцето пред своята бъчва край гората. Очите му лениво и блажено примигваха. Когато забеляза, че към него се приближават много хора и самият Александър в бляскавите си дрехи, Диоген се понадигна на лакът и втренчено погледна младия цар, който се изправи над него.

- Добър ден, Диогене - поздрави го Александър. - С какво мога да ти услужа?

- Не ми затуляй слънцето! - спокойно отговори Диоген и като разбра каква е работата, легна и пак замижа на силния пек.

Александър смаяно погледна този полугол мъдрец, който с такова пренебрежение към него се приличаше на слънцето.

Каква пропаст отделяше спокойствието на Диоген от бурната жажда за величие и слава на Александър! Но когато си отиваше и слушаше шегите на своите приятели, Александър развълнувано извика:

- Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген!

И като погледна завладения Коринт, вратата към богатствата на света, той помисли: "Ако не можеш да превземеш целия свят, остава ти последната слава - всичко да презреш!"

 

11.

Опиянен от своя пръв успех, Александър не усети настъпването на зимата.

Елада посивя, угасналото небе тежко се наведе над лагера.

Силни дъждове ненадейно рукваха, а след тях ставаше влажно и студено. Александър с копнеж си спомни за дома, за дворците в Пела, където зимно време кладяха по стаите големи огньове.

Един ден му съобщиха, че майка му Олимпия се е върнала в Пела от Епир.

Александър потули в гърдите си отвратителните подозрения, които хранеше към нея за смъртта на Филип, и почувства синовния копнеж отново да я види.

Победите и славата на Александър накараха и македонците да замълчат ония съмнения, които имаха към Олимпия. Тя беше негова майка!

Александър вдигна своя лагер и тръгна да прекара зимата при майка си.

Той копнееше да ѝ се похвали, като на единствена родна душа, която имаше на света, за своите победи.

Елада не само бе усмирена, но не скриваше възторга си от Александър. Подчинените на Атала, след като присъстваха на неговото наказание, замряха на изток от покорство. Парменион се върна вече в Пела и Александър спокойно можеше да презимува в своята родина при майка си Олимпия.

 

Рог и тържествени фанфари се чуха от покритата с дебел сняг крепост, когато Александър, начело на войската си, наближи Пела. Хиляден народ чакаше под снега, който падаше от небето на едри парцали.

Викове и неспирно ликуване придружаваха Александър, който, усмихнат, под дъжд от накъсаните от предния ден зелени елхови клонки, се приближаваше бързо към двореца.

- Да живее Александър! Слава на Александър! - викаше народът.

Когато наближи бащиния си дом, сърцето на Александър се сви. Дворецът още пазеше онази глухота, която Филип бе оставил със своето внезапно заминаване за вечността.

- Къде е майка ми! - извика Александър още от прага. - Защо не излиза да ме посрещне?

Парменион, който пръв го посрещна и с радостни сълзи го притисна на гърдите си, не отговори на неговия вик.

Хората в двореца, които, изглежда, още не бяха отвикнали да шушнат, плахо наведоха очи и тихо казаха:

- Тя се готви да те посрещне, господарю. Ти пристигна по-рано, отколкото те очаквахме.

Александър се изсмя, защото наистина той бе летял по пътя. Но Парменион и хората в двореца му се сториха някак особено изплашени и смутени. Лицата им изглеждаха измъчени и пожълтели, сякаш призраци още ги преследваха между тези стени.

Без да каже повече дума, Александър бърже тръгна към покоите на майка си. Вратите го изпращаха една след друга със своето познато скърцане. Александър бърже дръпна тежките завеси и се озова в стаята на майка си.

Олимпия седеше в средата на стаята на нисък стол, върху който беше метната сива меча кожа. В разгорен мангал пред нея с тежка миризма пушеха някакви сухи билки. Като видя сина си, тя доби решителен вид и отпуснатите ѝ пълни бузи се свиха.

Александър смаяно се спря.

- Нима ти не се готвеше да ме посрещнеш? - извика той. Гняв и скръб пресякоха гласа му.

- Чаках те да дойдеш при мене, Александре - с някаква странна и решителна готовност отговори Олимпия. Зелени искри светнаха в черните ѝ очи.

Александър не се спусна и не я прегърна. Много нещо беше станало и много нещо се беше променило между тях след смъртта на Филип.

- Как живееш тука? - запита разтревожено той, защото Олимпия не го запита нищо.

- Както мога - отговори Олимпия. - Чаках те да се върнеш.

"Колко е остаряла! - помисли Александър и сърцето му се сви. - Измяната ли на баща ми я обезобрази, или нейното престъпление към него?"

- Да - промърмори замислено Александър и седна до нея. - Какво правиш, майко? Гадаеш ли?

- Гадая - отговори кратко Олимпия.

- Кога ще се върна ли?

Олимпия впи мрачните си очи в неговите и Александър, разтърсен, разбра, че майка му никога не го бе чакала, не бе мислила и не бе страдала за него. Някакви други тайни мисли, някаква тъмна страст я носеха към друго нещо, което я поглъщаше всецяло и в този мангал тя гадаеше неговата съдба.

Олимпия изглеждаше едра и страшна. Ако не бяха царските ѝ дрехи, щеше да прилича на вещица.

Александър наведе очи.

- Ще отида да си почина - каза кратко той и стана.

Защо бе накарал коня си с пяна на уста да препуска по кал и сняг, час по-скоро да се върне при тая зловеща жена, неговата майка, която правеше сред глухия дворец магии в зачервения мангал, без да се трогне от съдбата му.

Той хлопна вратите на майчините си покои и гневно тръгна по коридорите. Генералите, дошли с него, го чакаха вън. И те сега му се сториха смутени като всички хора в двореца.

- Какво сте се втрещили? - викна Александър. - Елате след мене!

И като ги събра в голямата зала, той се отпусна на своя позлатен трон, от който пурпурът на вълни се свличаше върху позлатените стъпала, и се обърна към Парменион:

- Парменионе, ти си бил приятел още на баща ми. Ти си мой приятел от люлка. Погледни ме в очите и ми кажи истината. Какво знаете всички вие, че лицата ви са така уплашени?

Парменион седна до него и мълчаливо наведе глава.

- По-добре не питай, сине мой - прошепна той. - След толкова радост и светли победи сърцето ти ще се свие и помрачи от известието за още едно гнъсно злодеяние, извършено тук, в твоя дворец!

Александър силно стисна златните лъвски глави на трона, върху които слагаше ръцете си. Лошото предчувствие, което го бе посрещнало и съпроводило из залите на двореца, изведнъж се превърна в гърдите му в оправдан, ужасен страх... Майка му! Олимпия!

Той веднага почувства това. Нещо зловещо висеше във въздуха на двореца, в покоите на майка му и над самата Олимпия, която гадаеше в огъня.

- Какво е то? - бавно, но твърдо запита Александър. Погледът му се закова в Парменион, той цял се изопна като лък и ужасната стрела всеки миг можеше да литне.

- Майка ти Олимпия - колебливо заговори Парменион, - ти знаеш как тя мразеше последната жена на баща ти, царица Клеопатра...

Александър не дишаше.

- Ужасно нещо! - потресен от мислите си, въздъхна Парменион и разтърси прошарената си глава.

- Докога ще ме мъчиш, Парменионе? - викна Александър.

- Олимпия се възползвала от твоето отсъствие - едва изправи глава Парменион - и отмъстила по един ужасен начин на Клеопатра. Вързала на стол беззащитната жена и сложила в скутите сина ѝ. После я накарала със собствените си ръце да върже пояса си на врата на детето...

Гласът на Парменион се прекъсна. Мълнии пуснаха очите на Александър.

- И Олимпия накарала да удушат детето в скута на майката! - почти извика Парменион и стана.

Александър скочи. Генералите скочиха. Настана мъртва тишина.

Александър бързо излезе и се затвори в стаята си. Всички очакваха, че той ще се нахвърли с ужасен гняв и ще посече гнусната убийца. Но той пред очите на всички се затвори в своята стая.

Като животно, побесняло от раните си, Александър се сви сам на своето легло. Една нощ, когато вън лежеше мъртвият Филип, той също така лежа свит и безпомощен, потресен от ужасните страсти в своето семейство. Значи, наистина Олимпия бе убила и баща му, своя мъж! Значи, и тогава беше тя! И той живееше под един покрив с тази убийца и я наричаше своя майка!

"Майко!" - бе извикал само преди няколко минути той, който бе хвърчал да се върне в нейните прегръдки! Ето защо тя не го посрещна! И тя не се беше разкаяла, не! Олимпия бе готова да изпита неговата ярост. Тя бе мислила, бе решила, бе отмъстила!

Нощта дойде студена и беззвездна като сърцето на Александър. Легнал с дрехите си на своето легло, забравил умората от бързането и дългия път, Александър гледаше в тъмнината, отвратен от своя дом, ужасен от майка си, от себе си. Защо се бе върнал той?

 

Към полунощ неговата врата се открехна. Александър скочи. С треперлива лампа пред себе си, Олимпия влезе при него. Страшна и зловеща беше сигурността, с която тази едра жена се движеше из тъмнината на двореца.

- Какво искаш от мене? - глухо извика Александър. Гласът му беше задавен от погнуса.

- Дойдох, защото зная, че си научил - каза Олимпия, като застана пред него. Треперливата светлина на лампата правеше големите ѝ, мрачни очи още по-зловещи. - Ти не знаеш, Александре - след кратко мълчание прошепна тя, - колко много страдах аз! Страдах през всички дни и нощи на младостта си, страдах от любов към тоя развратник!... Който намери възмездието на боговете!

- Ти го уби! - извика ужасен Александър. - Първия път те пощадих, защото не можех да повярвам. Но сега сигурно зная, че ти си го убила!

- Не викай! - със злобно спокойствие процеди Олимпия. - Не викай! Това ти никога не можеш да знаеш.

- Не, сега вече го зная! - въздъхна Александър и отчаяно седна. - Зная и това, че ти никога вече не можеш да бъдеш моя майка. Аз се отвращавам от тебе!

- Да, отвращаваш се - с тъжно равнодушие каза Олимпия, - но твоето отвращение можеше ли да поправи обидите, които ми нанесе твоят баща? Може ли да изтрие моята болка? Ти си студен син. Ти искаше да покажеш, че стоиш по-горе от всички човешки страсти, затова остави баща си безнаказано да развратничи пред очите ти, а аз да изгоря от мъка и самота! Много страдах аз, Александре! И тази Клеопатра, тука! - Гласът ѝ засвистя и се прекъсна в зловещо хъркане. - Ти знаеш ли колко страдах? Това исках да ти кажа. Сега можеш да ме съдиш, както си искаш. Моето сърце и без това изгоря от страдание!

И като изви широкия си гръб, Олимпия излезе завинаги от стаята на сина си, където тя от години не бе стъпвала.

Александър почувства, че тя излезе и от сърцето му.

Той остана сам сред този зловещ дворец, зад стените* на който никнеха сенки и заговори. Жени убиваха своите съпрузи и царски деца пищяха под пръстите на страшни убийци.

Защо се върна той?

- Да замина оттук! - извика в тишината Александър, като се ослуша в гласа си. - Далеч оттука!

За първи път той почувства силен устрем да излезе от гнездото и да полети към нови земи.

Но не както бе в Елада - да усмирява непокорните. Елада не бе нещо ново за него, защото баща му бе ходил вече там и не само той, но и неговите генерали му разправяха за нея като за близка и позната.

Не, той трябваше да отиде вън от границите на обширното царство на Филип, там, където не бе стъпвал баща му, някой човек от неговата кръв, нито пък кракът на някой македонец.

Там Александър ще остане да живее, несмущаван от спомена за майка си Олимпия и зловещия дворец на Пела, който се обърна в гнездо на злодейци.

Да върви, но накъде? Баща му бе завладял всички държави, които той познаваше на Запад.

Оставаше Изтока!

Там, където и Филип искаше да върви, но закъдето не бе тръгнал!

Персия! Там, където царуваше Дарий!

Да, огромна Персия лежеше пред него и го чакаше, потънала в пурпур и безценни камъни.

Защо да живее и да страда в Пела?

В тази тъмна нощ, в зловещата глухота на Пела, в душата на Александър се хвърли първият мост към Персия.

 

85.

Александър не знаеше какво прави, когато тичаше по стъпалата на двореца.

- Най-сетне! - каза му някой.

Той не знаеше какво означава това.

Той се опита да влезе спокойно в стаята на Ефестион, за да не го изплаши. Защото вярваше, че неговият Ефестион може да го види и да го чуе.

Действително Ефестион гледаше към вратата. Гледаше за него. Гледаше го със същите свои хубави, верни, мили очи. Но колко големи и неподвижни бяха те! Гледаха го с някаква виновна усмивка. Кожата на лицето му, страните му и ясното му чело бяха посинели. Устата му беше отпусната и разтворена.

Александър пристъпи към него. Ефестион оставен сам!

- Ефестионе, мили Ефестионе! - извика той.

Гърдите на Ефестион не се повдигнаха да му отвърнат. Очите му гледаха, но бяха вече очи на мумия.

Когато пълководците плахо влязоха в стаята, паднал на колене, Александър ридаеше горко, прегърнал през гърдите Ефестион. Никой не смееше да го доближи, нито да го повдигне. Никой не беше виждал Александър да ридае. Тази гледка ги изпълни с ужас и трепет. Александър бе побеждавал досега всички врагове и бе причинил смъртта на хиляди хора. А ето го, той ридаеше сега окаяно и неговият плач изглеждаше затуй много страшен.

Александър удряше без памет челото си до лицето на Ефестион и като го покриваше с горещи целувки, ридаеше и го молеше да го погледне, да му проговори. Тук е Александър, неговият приятел, неговият мил Александър! Хората, които бяха вътре, не чуха нито веднъж Александър да нарече себе си негов цар. Неговият приятел Александър се проклинаше и късаше русата си коса, задавен от ридание, и се блъскаше в изстиналите гърди на Ефестион, където бе било за него едно непоколебимо вярно сърце.

Слугата на Ефестион плахо се приближи до него и той пръв се осмели да го повика. Александър се повдигна обезумял и като го позна, запита го как е сполетяло това нещастие него - Александър, как не е могъл никой да го предотврати, за да не се случи това най-страшно зло.

Лекарят Главк отишъл на тържествата. За първи път оставял неговия господар. Болният се чувствал добре. Станал от леглото и заповядал на слугата си да му донесе за обяд варени птици. Слугата му напомнил за запрещението на лекаря, но Ефестион се засмял, защото това било завчера, когато той бил болен. После той изпратил слугата, който съвсем не си отишъл, защото нещо все го тревожело, а стоял отвън, с риск да разгневи господаря си. Така той веднага чул неговото стенание и се притичал да го сложи на легло. Додето съобрази с какво да му помогне, Ефестион започнал да се изменя. Станал с мътен поглед. Той не бил вече на себе си и веднага издъхнал. Слугата се сетил тогава да тича при Александър. Свитата не го пущала. О, каква злочестина!

- Намерете Главк! - извика Александър.

Когато доведоха разтреперания лекар, Александър се повдигна от тялото на своя приятел и като му го посочи, заповяда:

- Разпънете го на кръст сред Екбатана!

Главк се хвърли в нозете му, започна да се оправдава, трепереше, плачеше и заклеваше Александър в паметта на Ефестион, но войниците го отведоха, за да украсят с това най-страшно зрелище на скръбта на Александър най-хубавото място в Екбатана.

 

Ефестион бе мъртъв! Всичко бе свършено!

Дворецът потъна в траур. Жертвеници от всеки ъгъл издаваха благовонни миризми. Всеки можеше да помисли, че в Екбатана е умрял цар. Когато някои пошушнаха това на Александър, той погледна милия свой Ефестион в замръзналото лице, тъй както бе приготвен за вечен път, и прошепна:

- Не, този път е умряло нещо много повече. Сърцето на един цар! - И той продължаваше да ридае безутешно.

 

"Сърцето на един цар лежи мъртво в двореца на Екбатана" - бе казал Александър и Роксана чу тия думи. Тя никога не бе обичала особено много Ефестион. Как можеше Александър да го каже, когато Роксана очакваше неговия син?

Тя накара да срешат косите ѝ на хиляди къдри, пусна над тях най-тънкото бяло було и като надяна ефирно бяло наметало, по което златото приличаше на паяжина, отиде при Александър.

- О, Роксана - глухо каза Александър, без да я погледне, - Ефестион е мъртъв!

Роксана, занемяла, остана пред него. Това не беше нейният Александър. Съвсем не и този, когото тя видя отпосле тук, в Екбатана. Това бе един съсипан, остарял човек, когото бе покрила пепелта на времето и неговите хиляди злочестини.

- Александре... Александре... - уплашено каза тя над него, а неговият глас повтори като ехо: - Кой може да повярва, че Ефестион ме остави!

- Но ти забравяш, че аз съм при тебе. Аз съм с тебе! - прегърна го Роксана, като сложи главата си на гърдите му. Александър се отдръпна бърже и като я отстрани, хвана главата си с ръце.

- Ти не ме ли обичаш вече никак? - предпазливо запита Роксана.

Александър мълчеше. После изведнъж вдигна главата си и я погледна.

- Аз не мога да забравя, че когато Ефестион ме следваше на всяка крачка, ти ме остави, Роксана, и дълги години не пожела да ме видиш. Това бяха за мен най-тежки години. Не се тревожи! Аз имам все още сили да дочакам нашия син. Аз все още съм жив. Друго не мога да ти кажа повече.

Когато Роксана си отиде незабелязана от него, Александър тръгна отново по черните коридори, по които народът благоговейно чакаше неговото появяване, и отиде при Ефестион, навлезе в черната сянка на дългите траурни платове и прегърна студеното балсамирано тяло, като че ли никога не искаше да го остави.

- Все пак това не може да трае вечно - казаха му пълководците. - Господарю, ти трябва да се решиш да погребем Ефестион!

От много дни Александър слушаше тия думи и горчиво ридаеше над милото лице на приятеля си. И днес той знаеше, че ще ги чуе, сломен и безнадежден, слаб да промени смъртта, лишен от всяка власт да заповядва над задгробните сили. Той вече не вярваше в благоволението на боговете и вече бе започнал да се чуди на по-раншната си дързост.

На какво се бе надявал той, смъртният, който след всяко сражение можеше да легне тъй, както лежеше сега милият негов верен Ефестион, и чужди хора щяха да скръстят тъй, като на Ефестион, неговите изстинали ръце? Нима той никога не е знаел, че това е твърде възможно да се случи? Ето, до вчера тия ръце, които той сам скръсти за вечен път, бяха го поздравявали с добре дошъл. Той бе стискал тия ръце трийсет години и изведнъж, безсилен да поправи решението на съдбата, трябваше да остави да погребат Ефестион, единственият, който никога и никъде не го бе оставил. Двамата се бяха вярно обичали през всичките дни на своя взаимен живот. Защо Александър трябваше да остане след него?

- Но все пак трябва да се решиш - казаха пълководците, които плачеха заедно с него.

Тогава Александър занемя и не напусна три дни и три нощи своя мил Ефестион, не пи и не сложи хапка в уста, а чезнеше все по-очевидно за ужас на своите военачалници, които не намираха средства да го отклонят от неговото ужасно бдение при мъртвия и постоянното съзерцание на неговото окаменяло лице.

Какво бе премислил и решил в себе си и за себе си през време на това бдение царят, никой не знаеше. Но на четвъртата сутрин, когато слънцето се мъчеше да проникне през черните платове, Александър стана изтощен и проговори:

- Процесията да тръгне за Вавилон. Три хиляди артисти от Елада веднага да заминат за там и да уредят траурните тържества.

Пълководците се поклониха до земята, облекчени от неговото решение. Изглежда най-сетне той бе разбрал, че оплакването на мъртвия не може да трае вечно.

 

Когато процесията замина за Вавилон, всички военачалници мислеха с нови планове да събудят за живот своя цар. Той щеше да се съживи, ако ужасната гледка се махнеше от очите му. Обаче когато след няколко дена Александър ги повика, погледът му не беше вече онзи негов уверен и дръзновен поглед. Неспокойно започна той да нахвърля пред тях план след план за походи и нови земи. Пълководците го изслушаха със сълзи на очи. Така неспокоен и безнадежден за бъдещето изглеждаше Александър. Когато повика Неарх при себе си и му заповяда за два месеца да построи много кораби при Вавилон, защото напролет ще заобиколят по море Арабския полуостров, който на всяка цена трябва да бъде техен поради особеното му положение и големи богатства, той погледна Неарх в лицето:

- А няма ли да е по-добре да отидем и превземем и последната скитска земя на север?

- А защо не Арабия с нейните богатства? - учудено запита Неарх. Колебливите и неспокойни планове на Александър го уплашиха.

- Ах, нищо няма вече прелест за мене, Неархе! - отчаяно каза Александър.

Но на другия ден той заяви, че ще тръгнат с корабите по Тигър и Ефрат на юг към Индия. Неарх замина да строи кораби, като съвсем не бе могъл да разбере закъде ще му послужат.

- Единственото нещо, което засега е сигурно, Неархе, е това, че ще сляза във Вавилон за траурните тържества на Ефестион, въпреки че не съм уверен вече и това дали ще може да се случи, тъй както го желая.

Така несигурен в собствения си живот изведнъж бе станал Александър и тъй неуверен за бъдещето.

Но, ах, само веднъж да стигне до Вавилон! Той ще направи този град своя столица! Там ще събере борческите си сили за нови, нови победи.

Но когато Александър наближи с войските си Вавилон, жрецът вавилонски, гадателят по звездите, излезе на своя кон и като го подкара с коня на Александър, поздрави своя владетел.

- Не влизай, о, господарю, във Вавилон! - загрижено се обърна той към него, като го погледна в посърналото и състарено лице. - Моите звезди ми показват, че не за твое добро ще бъде влизането ти тоя път във Вавилон.

Александър го погледна с потъмняло лице. И без туй лоши и тъмни мисли се въртяха на плахите си крила около главата му. Откакто той видя пред себе си замръзналите очи на Ефестион, мисълта за смъртта неотклонно го следваше. Не можеше да се улови за миналите надежди и стремителните планове за бъдещето. Постоянен страх и несигурност за живота изпълняха въздуха около него. Но Александър се опита да отговори твърдо:

- Най-добрият оракул е този, който предрича само доброто.

В това време обаче от стените на Вавилон литнаха много врани и с писък налетяха една върху друга, като започнаха да се кълват свирепо над самата му глава. Много от тези зловещи, черни птици изпадаха мъртви пред него.

Александър замислено ги погледна и без да каже нещо, продължи към вратите на Вавилон.

Големите промени на Изток бяха разнесли вече славата на Александър и до ония далечни граници на някои народи, за които никой вече нищо не знаеше. Но те гледаха ту със страх, ту с големи надежди за себе си, като се надяваха на тая огромна сила, която държеше вече целия Изток и в ръцете на която лежеше съдбата на света.

Затуй, когато Александър наближи бавно с коня си вратите на Вавилон, пратеници от всички страни го чакаха с богати дарове в ръце. Едни, за да се поклонят пред господаря на света, други, за да му разкажат своите грижи, които им причинявали съседите, и да му искат помощ. Александър беше вече господар на суша и морета, единствен повелител на техния свят. Кротко и мъдро гледаше вече той на тия пратеници от цялата земя, приемаше техните дарове и решаваше техните съдбини.

Когато влезе в града, при него дойде елинският жрец и се поклони с овлажнели очи пред него.

- Добре ли посрещнахте Ефестион? - с горчива усмивка запита Александър.

- Посрещнахме го, както посрещаме и тебе самия, господарю - с плач отговори жрецът. - И тъй като сме го виждали винаги през всичките дни на живота си заедно с тебе, сега ридаем, че трябваше да ви посрещнем поотделно.

- Не плачи - каза му Александър, - нима могат хората да бъдат вечно млади? Всъщност нашата младост с Ефестион си отиде и ние трябва да се готвим за такива изненади.

Жрецът го погледна и като зарида по-силно, целуна ръцете му и не искаше да се утеши.

- Но защо скърбиш така прекомерно? - запита Александър.

- Господарю - отвърна горко жрецът, - призори аз гадаех за тебе и за Ефестион...

- И какво се получи? - мрачно запита Александър.

- Един отговор. Черният дроб на животното - недорасъл!

- Уви - каза Александър глухо, - лошо предсказание!

- Ти трябва да се пазиш, господарю! - извика жрецът.

Александър се усмихна и му подари своя пръстен.

- Същото казвах и на Ефестион - каза той с тих глас, - но нищо не помогна да възпре съдбата. Ефестион е мъртъв! Аз ида сам във Вавилон!

И като дръпна юздите на коня си, той поведе войските напред, а народът от двете страни викаше удивен от неговото явление и падаше по очи.

- Слава на Александър!

 

Додето дворецът на Александър се изпълни с гадатели, които денонощно извършваха заклинания и очищения, Неарх сечеше кипарисите на дворцовата градина и градеше своите кораби на реката Тигър. Пристанище за хилядо кораба се дълбаеше под вавилонските стени, хиляди моряци от прочута, морска Финикия изпълниха вавилонските кръчми. Всички знаеха, че напролет Александър ще ги поведе към приказно богатата Арабия, към Индия, някои казваха, че от там ще отидат в Северна Скития. Никой не спореше и не се съмняваше в нищо. Какви ли не чудеса бяха видели и бяха чули те за Александър. Всички вярваха, че е напълно вероятно той да тръгне напролет едновременно в тия три посоки. Александър можеше всичко.

А в това време най-добрите майстори на Елада и Египет градяха невиждани по своята скулптурна красота жертвени олтари и клади за траурните тържества на Ефестион.

 

Додето корабостроителите градяха корабите на река Тигър, а скулптори и зидари строяха и ваеха жертвени олтари за Ефестион, Александър взе Неарх и с няколко кораба се спусна надолу някъде, по реката Ефрат, към океана, за да види и изпита сам пътя, по който напролет трябваше да се спуснат неговите хилядо кораба.

Когато стигна океана, Александър така хареса мястото и го намери така сгодно, че веднага заповяда да се построи тука голямо пристанище, което щеше да служи на моряците на път за Индия, но също така щеше да пази и керванския път за Арабия. Нямаше вече вавилонските търговци да бъдат ограбвани от разбойници, хората спокойно щяха да слизат до океана и много скоро да се престрашат и стигнат до Индия. Пътят ще бъде отворен, неговият план да свърже Елада, Персия и Индия ще бъде осъществен!

И като свика елинските майстори, Александър веднага заповяда да се започне строежът на новото и тъй важно пристанище.

- Как ще го наречем? - запита Неарх.

- Александрия - невесело отговори Александър.

 

През това време жертвената клада на Ефестион бе издигната във Вавилон и Александър заповяда корабите да се върнат нагоре по Ефрат. Мрачен стоеше той на носа на кораба и безрадостно гледаше тежката вода на реката, която бучеше пред носа и хвърчеше назад в две страни. Нищо не го радваше вече, а той нямаше и никаква вяра в бъдещето.

 

86.

Все така мрачен пристигна Александър във Вавилон. Бойните групи се обучаваха с новите оръжия. Всички бяха готови за тръгване. Чакаха само тържествата за Ефестион, за да потеглят по трите предполагаеми посоки.

Един горещ следобед Александър седеше на златния си трон, в пурпур и с диадема на глава, в двореца на Вавилон, а около него заклетите седяха на златни триножни столчета със сребърни подножия. Пред тях минаваха новодоведените войници в стегнати редове.

"Докъде ли ще стигнем!" - уморено мислеше Александър, като гледаше тия млади, бодри и весели мъже, които се готвеха да мрат за неговата слава. Той чувстваше тяхната веселост като укор към неговото нежелание да погледне вече по-бодро на живота. "Навярно горещината много ме уморява" - помисли Александър и като отхвърли пурпурната си тежка мантия, едва дочака новите войници да свършат своето представяне пред него.

Като остави мантията и диадемата си, той стана и излезе в градината, където един студен басейн го примамваше със сините си води. Цялата му свита тръгна с него.

Александър се съблече и се хвърли в басейна, а подир него се хвърлиха всички, които бяха с него.

Но Александър трябваше бърже да излезе, защото силен студ обхвана сгорещеното му тяло.

Когато се върна, на трона му седеше непознат човек, увит в неговата мантия, а на непознатата му глава блестеше диадемата на Александър. Той гледаше втренчено и неподвижно и когато Александър се изправи с целия си ръст над него, не помръдна от мястото си.

- Кой си ти и какво правиш на моя трон? - викна Александър.

- Казвам се Дионис - спокойно отговори непознатият - и ида от Месина. Бях обвинен от твоите хора, които ме доведоха тук във вериги. Но бог Серапис ме освободи и ми заповяда да дойда тука, да взема пурпура и твоята диадема и тихо да седна на твоя трон.

Лицето на Александър пламна от тази дързост. Той не искаше да си даде вече сметка дали някой бог е намесен в нея, или не и като изхвърли непознатия от своя трон, накара да го изтезават най-жестоко, додето каже кой го е пратил да направи това.

Но когато хората му дойдоха и казаха, че човекът е луд, Александър бе обхванат от още по-силен суеверен страх и не знаеше как да се успокои.

 

В града, облегната на една от стените на Вавилон, стърчеше вече жертвената клада на Ефестион. Дори и вавилоняните, които бяха навикнали от векове на пищни постройки и неописуеми по блясък зрелища, оставиха работата си и от сутрин до вечер зяпаха огромната сграда, върху която хиляди скулптори и поети от Елада бяха излели своето вдъхновение и своята ревност да угодят на Александър.

Тук не бе пожалено никакво злато, слонова кост или пурпур. Всичко изглежда се бе сторило на Александър твърде малко, за да бъде пожертвано за Ефестион.

Човек не можеше да мине и погледне тази сграда, без да потръпне колко много Александър трябва да е обичал този Ефестион, който щеше да бъде изгорен сред такова великолепие. И въпреки че не се намираше нито един човек в Азия, който можеше да оспори, че сърцето на един Александър заслужава такава клада, никой не можеше да не помисли с трепет все пак за тия пет етажа на сградата, по която бяха построени истински кедрови кораби с весла и всички най-малки принадлежности за плаване, толкова много конници в златни ризници и пурпур на седлата, толкова сухоземни и морски животни, оградени с неизброими и всякакъв вид оръжия... Да, никой не можеше да повярва, че всичко това все пак ще бъде изгорено тия дни, заедно с тялото на Ефестион, поради безкрайната скръб на Александър.

Не биха ли могли, преди да пламне сградата, да се извлекат от там пурпурите? Та те висяха от етаж до етаж и караха сърцата да се свиват от желание, защото това бе най-редкият пурпур на Изтока.

Не биха ли могли да се извадят скъпоценните камъни от очите на конете и животните и да се приберат дългите нанизи от перли от косите на сирените, които жално се превиваха в явна скръб от фасадата и покрива на колосалната сграда?

Защо беше нужно всичкото това разсипничество за един мъртвец, който ни е напуснал?

Истина, скръбта на Александър можеше да бъде ужасна, но мъртвият си е мъртъв, той не може да види и чуе вече... Такава жертва всеки намираше, че е прекомерна. Този блясък, който щеше да загине в пламъчните вихрушки в името на Ефестион, смущаваше и азиатците, които бяха навикнали на много богатства и пищни зрелища.

Такава беше жертвената клада на Ефестион!

- Как иска да бъде почетен Ефестион? - глухо запита Александър.

Гадателят разряза животното и отговори:

- Като герой!

 

Войници и чужденци изпълниха Вавилон, който гърмеше на всички езици. Наближи денят да бъде изгорен Ефестион, да свърши траурът на Александър и всички негови народи. Защото все пак малцина познаваха добре Ефестион и на малцина бе известно защо така ужасно скърбят.

Едва отпосле някои признаваха, че Ефестион е бил твърде хубав по лице и силен по тяло, но затова пък малко ли красавци има измежду всички народи на Александър?

- Да - отговаряха други, - но Ефестион беше така мил. Очите му гледаха честно и открито, с такава ласкава усмивка и добрина! Малцина хора гледат с такава светлина в зениците си, което показва колко добър е бил Ефестион!

А добрият човек е като пристанище за уморената душа, роден дом. Отечество е бил той за Александър. Да, това е бил Ефестион, защото е бил верен и добър, по-добър от всички и верен другар, като никой друг, на Александър.

Затова Александър сега е изгубил охота да говори с когото и да е. Затова Александър изглежда изгубен, защото той загуби с добрия и верния Ефестион своето единствено пристанище, своето отечество, своя бащин дом.

Какво значение има това, че всички пристанища на познатите досега морета по света принадлежат на Александър? Че всички човешки домове са негови?

Неговата душа няма къде да хвърли вече котва и уморената му нога няма да прекрачи никой праг.

Ето това бе Ефестион за Александър и затова никак не е чудно, че Александър събра богатствата си, за да го изпрати заедно с тях към вечността.

Той го огради с кораби и коне, оръжия и най-талантливо изрисувани картини. Той заповяда да му изваят най-хубавите жени от бял мрамор и да го заобиколят с фигурите на всички познати досега животни на земята. Александър не бе забравил и онези митически създания - като сирените и разните духове на морето. Въобще не бе пропуснал нищо, с което да заобиколи Ефестион, сякаш се страхуваше, че той може да забрави във вечността всички тия неща, да се откъсне чрез това от образа на земята и от образа на Александър. Не, Александър положително искаше да му напомня и там за себе си и искаше да поддържа тази си, макар и твърде съмнителна, връзка с него.

Тук, на този свят, Ефестион се бе уподобил на Александрова сянка. Усмихнат и лъчезарен, той придружаваше навсякъде своя мил приятел. Колко грозен, стар и намръщен изглеждаше сега Александър. Неговата сянка бе влязла в тъмнините на вечността и той цял изглеждаше, че тежнее по нея.

 

Когато неговите народи, събрани във Вавилон, го видяха прав в неговата пурпурна ложа на тържествата за Ефестион, всички устни занемяха, а очите на варварите за първи път се изпълниха със сълзи.

Човечеството сякаш се бе разклатило в нозете на Александър. Щом него можеше да засегне така времето и човешката скръб, какво остава за нас, смъртните, които живеем без особени повеления на боговете? Да, къде е опората тогава за нас, щом Александър може да изглежда така поразен от човешките нещастия?

Александър седеше сам в своята ложа. Сякаш искаше да покаже, че досега при него е седял винаги само Ефестион, този, когото щяха да изгорят сега пред очите на всички в блесналата от богатства и прекрасни изображения сграда.

Никой не изглеждаше сега по-самотен на Земята от Александър.

Траурни пения се разляха от устата на сирените, които се навеждаха от покрива. Народът знаеше, че хорът е скрит в телата на сирените и че той оплакваше така мъртвия Ефестион, но все пак това беше страшно, жестоко изпитание. Такива тъжни думи и такива звукове се носеха от техните усти.

Гласовете на сирените болно се оплакваха, че са загубили завинаги Ефестион, най-милия, най-храбрия от всички, Ефестион, който знаел да обича вярно като никой друг. И този глас се разливаше надолу към народа, над целия Вавилон, над занемялата река Ефрат:

- Сбогом, Ефестионе! Мили, верни, Ефестионе! Завинаги сбогом!

Тежки огнени езици се подадоха изведнъж от отворите на първия етаж на сградата и народът се стъписа, като гледаше ту нататък, ту Александър. Нима той наистина е дал вече знак да се изгори, да се унищожи всичкото това великолепие?

- Остави кладата, Александре! - викаше народът. - Нека тя остане за спомен на Вавилон и на цяла Азия за твоята скръб по Ефестион!

Но Александър бе издигнал кладата не за Вавилон и за своите народи, а за Ефестион. Това бе кладата на тяхната обща младост, на техния общ живот. И той неподвижно гледаше с втренчен поглед как пламъците забучаха и блъвнаха своята яростна мощ нагоре.

Пурпурите пламнаха и на черни дрипели литнаха към небесата. Белите мрамори се опушваха и сгромолясваха от разсипаните си пиедестали. Дървените кораби пращяха и на хиляди искри се проваляха в огненото море. Всичко се рушеше пред очите на Александър!

Там вътре гореше Ефестион! Милото лице на Ефестион, което той бе обичал и целувал! Никой няма вече да го обича с вярност. Свърши радостта на живота му. Това остана от човешката обич, вярност и взаимно щастие.

Пред очите на азиатските народи и пред очите на изправения Александър лежеше вече огромно купище от димящи развалини. Разрушение и пустота безкрай. Нищо друго не остава от живота.

"Нека гледат моите народи - с горчивина помисли Александър. - Така те никога няма да въстанат срещу мен и срещу съдбата."

 

87.

Въпреки мрачното лице на Александър пролетта бе дошла с всичките си слънчеви богатства и нови надежди. Неарх бе готов със своите кораби, войските на всички народи пееха на всички езици из улиците на Вавилон.

Александър трябваше да тръгне още тази пролет към Арабия! Страхът на народите, през които бе минал някогашният Александър, сега щеше да осигури неговата победа над богатите араби. Тръгне ли веднъж, той ще намери пак своята жизнена цел и своята радост в боя!

Но в смутената му душа се бе загнездило съмнение към благоволението на бога на войната. Може би той го дебнеше да му отмъсти тъкмо сега за всички минали победи. Нима самият Александър не бе станал за всички народи по земята самият бог на войната?

Да, богът на войната можеше да му отмъсти тъкмо сега, защото Александър се чувстваше още слаб и колеблив. А смъртта на Ефестион му бе показала пътя към вечността. Ами ако той загине на този поход?

Александър отново се огради с гадатели, като ги мъчеше да изтръгнат от тайните на битието знаците на неговата собствена съдба. Напразно му предричаха ласкателите земна и надземна слава. Не, Александър бе срещал вече по пътя си смъртта. Той я бе погледнал в очи и познал. Щом загина Ефестион, твърде възможно е това да се случи и с него. И то тъкмо сега, когато е така смутен. Неприятелят най-бърже се хваща в момент на смущение. Трябва да го издебнеш в този миг. Да, по-рано Александър се надсмиваше над смутените в боя. Той не знаеше никакво вълнение. Неговият меч не трепваше пред нищо. Но той тогава не предполагаше, че неговият меч може да срещне меча на смъртта. Той се мислеше за безсмъртен!

И ето сега мисълта за боя го изпълваше със съмнения за неговия собствен живот. Не че тъгуваше той вече за себе си, но се страхуваше какво ще остане след него от цялата тази огромна негова държава, така разнородна и разноезична. Държава от различни климати и различни хора...

А и Роксана дали ще му роди син? Когато се върне от похода, неговият наследник ще бъде вече роден!

Тази мисъл го успокои. Едничката му надежда можеше да бъде неговият наследник. Той щеше да държи юздите на тези бесни коне, които се мъчеха да се отскубнат и да зацвилят на различни страни по цялата земя, към всички земни посоки. Той ще следи за това дали процъфтяват неговите градове, дали Елада се големее все така, като преди, и не иска да подаде с братска любов ръка на Азия...

Неговият син! Неговият наследник! Царят на Азия и Елада!

Господарят на целия свят!

 

Когато Александър обяви Арабския поход, той мислеше вече, че иска да спечели и тази богата земя за това дете.

Отдавна неговите пълководци не го бяха виждали така оживен.

Той дори сам отиде при Роксана, което не бе правил от смъртта на Ефестион, и я попита с голямо внимание за нейното здраве. Роксана наведе черните си очи. Макар и напълняла, тя изглеждаше все така прекрасна, но само че с една мрачна красота, която говореше за нейната голяма самотност и нерадостни мисли.

Роксана бе жена от Бактрия. Тя разбра въпроса на Александър и невесело се усмихна.

- Да, върви спокойно - каза му тя. - Твоят наследник ще се роди здрав и силен. Аз ще се грижа за това.

Александър я погледна и забеляза колко много се беше изменила тя. Не състоянието, в което се намираше, а някаква дълбока вътрешна болка бе направила от черната ѝ прелест една поразителна, адска красота.

Но тя му беше чужда отдавна и той не намери какво да ѝ каже друго за сбогом. Само това, че той ще се върне веднага, щом тя му изпрати известие, че синът е роден. И: сбогом, Роксана! Това бе останало от онази мъчителна любов, която бе горила дълго време гърдите им.

 

Когато реши да изпрати Неарх надолу по реката Тигър с новите хилядо кораба и с това да сложи начало на Арабския поход, Александър устрои в негова чест богато угощение, като заповяда да сложат на трапезата в чест на Неарх всички видове сухоземни ястия. Защото Неарх дълго време щеше да се храни по море.

За първи път, откакто смъртта на Ефестион наложи тежък траур на целия двор, елини, македонци и варвари седнаха на трапезите да пируват както преди.

С мъртвите - смъртта, с живите - победата и всяка земна радост!

Дори и Александър изглеждаше вече весел. Страните му за първи път поруменяха. Кръв отново личеше, че е започнала да тече в жилите му.

Може би всичко щеше да тръгне както преди. Ефестион ще бъде забравен и македонците ще видят нова бойна слава. Защото променчиво е всичко в живота. Не всеки ден е облачно и не всеки ден вали дъжд. Слава на боговете, че така разумно са наредили този хубав свят! Македонци, елини и варвари с песни на уста изпращаха Неарх.

 

Отдавна бяха пропели петли и замлъкнали. Утре рано трябваше да потегли новата флота, но никой не искаше да стане пръв и да прекъсне веселите разговори на Александър, който за първи път се смееше и веселеше заедно с всички.

Когато почти на разсъмване всички си пожелаха "Добър път", Александър без колебание прие поканата на тесалиеца Медий да отиде у него и да продължи там веселието с истинско тесалийско вино.

Беше вече светло и слънцето се канеше да ослепи и залее целия свят, когато Александър излезе от Медий. Той не се боеше вече да се върне в своя тъжен дворец.

Светлината на слънцето прогонва всички нощни страхове.

Неарх бе заминал вече с хилядото кораба. След четири дена и Александър щеше да тръгне на път с цялата пехота. Битките ще променят отново неговия живот, защото Александър е роден за битки, за победи и за слава!

 

След като се изми и нахрани, Александър легна в застланото си легло и спа непробудно до вечерта. Когато се събуди, очите му плахо огледаха потъмнелите пурпурни завеси на стаята и леглото. Същото, в което бе мислил той за смъртта и за Ефестион! А колко весело беше у този ласкател Медий, с неговото тесалийско вино!

И Александър отиде и тази вечер у Медий, защото бягаше от мислите за смъртта, които неминуемо го връхлитаха в двореца заедно със спомена за Ефестион.

Но на следната сутрин той се събуди съвсем не така добре. Не можеше да стане. Главата му тежеше. Езикът му беше изсъхнал.

Александър не се разтревожи, но за по-удобно заповяда да го занесат на носилка при олтаря в неговия военен лагер, за да принесе там сутрешната си жертва.

В лагера събра военачалниците около себе си и им заповяда всичко да бъде на крак. На четвърти юни той ще потегли начело на войските си към Арабия.

После Александър пожела да го върнат в двореца с кораб по Ефрат, като предполагаше, че речната влага ще го ободри. Но денят бе горещ и свитата му можа да го принесе едва когато слънцето залезе.

През нощта го обхвана такава силна треска, че той на два пъти скочи от леглото си и искаше да отиде при Медий. Студеното тесалийско вино искреше пред пламналите му очи. Лекарите едва можаха да го задържат.

На сутринта, след банята и обикновената закуска, Александър пак принесе жертва на боговете, може би защото искаше да ги омилостиви към себе си. Той не трябваше да боледува сега, когато походът бе определен да започне на другия ден.

Като направи големи усилия над себе си, Александър отиде в работната си стая и искаше да диктува на своите военачалници. Но слабостта като сянка легна над него, помрачи главата му и той трябваше да лежи там задъхан до вечерта. Нощта не му донесе никакво облекчение. Напротив, треската се върна със страшни пристъпи на вледеняване и непоносима горещина. Александър се мяташе обезсилен и явно отслабна, сякаш някое лакомо животно бърже изяде неговата вътрешност.

 

Когато Александър видя на сутринта при леглото си Неарх, бърза сянка мина по зачервеното му лице. Неарх се беше върнал! Значи, така лошо можеше да бъде всичко това - с една проста треска!

Но той вече нямаше сили да мисли. Около него бяха военачалниците. Да, те всички до един зад Неарх чакаха неговите заповеди.

- Походът се отлага за шести юни. Тогава се надявам, че ще мога да тръгна - безсилно проговори Александър.

Когато военачалниците излязоха, той се съвзе и помоли Неарх да седне до него и да му разкаже за своите безбройни и опасни пътешествия. Александър се страхуваше да остане сам в тази стая, в която твърде много бе мислил за смъртта. Нека Неарх седне при него и му разказва за своите пътешествия.

Неарх, който не само бе патил много по море и океан, но също така бе известен със своето сладкодумие, седна при своя цар и започна да му разправя чудеса, нечувани и невиждани по света.

Александър унесено слушаше, а червенината на огъня, сякаш незабелязано от него, на вълни минаваше по изтощеното му лице.

Да, и той скоро ще може да отпътува и да изпита всичко това...

Неарх клатеше побелялата си глава и говореше, говореше чудеса и чудесии до вечерта, когато Александър задряма. Но през нощта той скочи с вик и разширените му зеници изглеждаха черни и страшни.

- Не виждате ли, че умирам! - изкрещя той на уплашените до смърт лекари. - Или чакате Амон да ме изцери!

Лекарите паднаха по очи, защото никога не бяха го чували така да се гаври със своя божествен покровител. Само лудостта можеше да го накара да се подиграва с всесилния.

Но треската се беше върнала тази нощ с такава сила, че Александър не можеше да каже дума повече, а безсилен се строполи на леглото си.

 

Дойде и шести юни. Войските бяха на крак, както бе заповядал Александър. Едничък той не можеше да стане от легло.

Сутринта занемелите войници научиха, че царят е бил толкова зле тази нощ, че не е могъл да се повдигне призори и да принесе обикновената сутрешна жертва. Походът се отлага. Царят е болен.

- Все пак Александър е само трийсет и двегодишен - казваха пълководците. - На тази възраст всякаква опасност от една проста треска е изключена.

- Да, но той премина целия свят в сражение! - отвръщаха варварите.

Вярно е, никой не можеше да откаже, че при тия условия трийсет и двете години на Александър са цял един прастар живот. Може би тялото му наистина се е изхабило! Той премина цяла земя с войските си.

 

- Но аз не съм постигнал още нищо! - стенеше през нощта Александър и заповядваше през сълзи на своите лекари да го изцерят. - Аз съм преминал само една част от тоя път, който ме чака! И колко малко земя съм завладял!

 

В двореца на Вавилон дойде Статира, въпреки голямото огорчение и пренебрежение, което бе изпитала от Александър. Тя знаеше за състоянието на Роксана и че опасната бактрийка се намира във Вавилон. Но пожела да види съпруга си, когото бе виждала толкова малко, за да се грижи за него като истинска царица и съпруга. Защото все пак тя бе дъщерята на Дарий, законна наследница на Персия, достойна съпруга за един цар. Тя и само тя бе достойна за жена на Александър, а не тази напрапница, дъщеря на сатрап, за която тя никога по-рано не бе слушала нищо.

Александър не бе на себе си и лекарите не ѝ позволиха да остане при него. Когато излизаше от царската спалня, поразена от вида на своя съпруг и разплакана от страх, пред нея се изправи висока черна жена, с необикновен блясък на черните си очи и на разпилените си черни къдри. Тя беше облечена в бели дрехи, в които изглеждаше разкошна и мрачна.

Статира, дъщерята на Дарий, веднага я позна.

Това беше Роксана.

Пълнотата на тази жена ѝ потвърди онова, от което нейното сърце се страхуваше.

Но тази жена дебнеше за нея. Какво искаше Роксана? Статира не можеше да запита, нито можеше да я заговори първа. Тя бе царицата. Тя бе дъщеря на Дарий. И при това тя бе оскърбена от Роксана.

 

В това време всички военачалници в празнични облекла минаха край тях и вратите на царските покои широко се отвориха пред техните редици. Двете жени слисани се спряха и обърнаха да видят какво става там. Нима всичко бе вече свършено?

Тия, които излязоха първи, плачеха, но разправяха, че все пак Александър ги е познал, въпреки че не можел повече да им говори.

След като излязоха и военачалниците, македонците с вой и плач се събраха пред вратите на двореца и искаха да видят своя Александър. Не, те не искаха вече да знаят и да чуват никого. Те мислеха, че Александър е вече мъртъв и че никой не се решава още да им каже това.

Най-сетне ги пуснаха, защото те не можеха повече да издържат на този рев и падаха покосени по стъпалата на двореца.

Само по хитони старите бойни другари минаваха край леглото на Александър, като го поглъщаха с издълбаните си от плач очи.

А той, занемял завинаги, бе издигнал своята изсъхнала десница, с която леко стисваше ръката на всекиго от тях.

Това ставаше в Азия, в тази толкова далечна и чужда земя! А някога им беше обещал, че ще ги върне в тяхното общо отечество Македония...

Всичко свършваше. Човек никога не може да стигне до края на пътя. На Александър и на тях всичко било дотука!

Вярно е, че на повечето хора пътят е почти само няколко крачки. Това е пътят от дома до нивата и до прорицалището, където принасят жертва и молят боговете за милост.

Пътят на Александър започна от дивите планини на Македония, мина през Дунава и опасните страни на северните варвари, слезе през светла Елада, бляскаво мина през Персия, Египет и Индия... И ето дотук било всичко, до Вавилон! Но той водеше със себе си и тях. Неговият път бе и техен път. Все пак трябваше да се благодари на боговете, че ги отбелязаха между всички смъртни на Земята и доведоха техния път до Вавилон. Това никой не го е преживявал още на Земята.

 

Като осъдени на смърт, като призраци, неяли и неспали от много дни и нощи, македонците напуснаха покоите на своя Александър, на своя цар, и безшумно застанаха на стъпалата пред двореца. Никаква сила не можеше да ги отмахне оттам. Те бяха застанали на последна стража.

Минаха два дни.

"Никаква надежда - казваха лекарите. - Царят все още не идва на себе си."

През нощта, вътре в двореца, се чуха викове и писъци. Македонците скочиха на крака и заудряха по затворените врати. Те трябваше първи да узнаят какво се е случило, защото това бе само тяхно лично нещастие. Нека те първи го научат и посипят кръвта на изскубаните си глави с пепел. Нека отворят вратите на двореца и кажат на злочестите македонци, че техният Александър е вече мъртъв. Иначе ще разбият вратите на двореца и ще изтръгнат тялото му с насилие!

В това време вратите предпазливо се отвориха и на колебливата светлина на луната отвътре се показа голобрадо лице. Македонците го познаха веднага. Това бе евнухът на Роксана.

- Защо викате? - със смутена и лукава усмивка прошепна той. - Вашият цар е още жив!

- А какви бяха тия писъци в двореца? - извикаха македонците.

- Нищо - прошепна в сянката голобрадият персиец. - Роксана, която чака син от Александър, изпрати в царството на сенките втората му жена Статира. А вашият цар е жив. Нека боговете му дадат много дни, за да се радва на своя светъл син!

И като се скри бърже, евнухът затвори отново вратите на двореца.

Македонците, смаяни, се спогледаха. Но сърцата им бяха така завладени от ужаса, че губят Александър, че те наведоха глави и отново се заослушваха. Какво ги интересуваха персийските жени? Азия!... Непозната Азия!... Сред тях живя и гинеше сега най-светлият от царете. Какво ги интересуваше всичко друго! Вътре гинеше техният Александър!

Още един ден и една нощ стояха македонците на стъпалата на двореца. Когато тъмнината стана съвсем гъста, както подобава на часовете след полунощ, вратите на двореца във Вавилон се отвориха широко, широко, като черната паст на времето.

- Цар Александър е мъртъв! - произнесе един силен глас на персийски език.

 

 

© Яна Язова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Яна Язова. Александър Македонски. София: Изток-Запад, 2004.