ДУМИ ЗА ВЕСЕЛИН ДОСЕВ

Ели Добрева

web

След като от мои приятели в Созопол научих, че Веселин Досев е починал, написах всичко това за една нощ, ужасена, че в цялото огромно интернет пространство не намерих и няколко думи за него - най-добрия галерист, изкуствовед, ерудит, достоен и горд, - нищичко нямаше.

Аз бях дълбоко наранена, той сякаш не е съществувал и този текст беше моя протест за това.

Присъединявам се към Хари Хараламбиев - адвокат и автор на "Мълчалива поезия", че сме имали Гордата утеха да го познаваме. Благодаря му за изпратената книга, в която единствено намерих думи за неговия приятел Веселин Досев.

Нека в навечерието на Воскресение Христово, със светлината на празника, който очакваме в тези трудни за нас дни, да възкресим името на тази светла личност в културния живот на България.

Това са моите лични думи, които се съгласявам да споделя с вас, очаквам и други, за да запълним празното бяло поле за Веселин Досев.

Имаше дни, в които прекрачваше аристократизма си със стотина метра и ме чакаше на чаша кафе в "Кристал" (под колоните). Виждах го през голямата витрина - тип "Френски прозорец", стоеше там необичайно - близо до мястото на първите протести на Екогласност, където след трийсетина години отново се събираха - разпилени и неразбрали цената на свободата (и сега подскачаха, но да се сгреят).

Връщах се и влизах при него. Той доброволно се беше отказал от сутрешното кафе в скъпа порцеланова чаша, което пиеше обикновено изправен пред вратата на Галерията си (от него съм запомнила къде е мястото на Галериста). Аз идвах директно от ранния, работнически, неотоплен влак от Перник, където живеехме от година с децата, след като софийското ми семейно гнездо се разниза и захвърчаха пера - всякакви.

Беше топло, приятно и странно. Гледаше ме със спокойни очи над малките очилца с метални рамки, кацнали на края на носа му, без излишни въпроси, без излишни отговори.

И след това започваше деня - всеки със своите си художници.

До деня, в който отвън на витрината се показа причината за моя сутрeшен воаяж. Всъщност нищо не се беше случило - случилото се носеше предишна дата.

Погали с пръст ръката ми и тръгнахме - не желаехме да си причиним това още един път.

След това, понякога сядахме в Унгарския ресторант (ако тогава все още се наричаше така - всичко се променяше скоростно), а по-късно, когато отидох да работя в една мастита административна сграда, пиехме кафе в едно уютно кафене на "Стамболийски".

И там, за първи път забелязах тремора на ръцете му. Болестта го беше нападнала. Негласно спестихме бъдещи унижения.

Имаше проблеми с Галерията. Бяха започнали да го разкарват от място на място. Но той възкръсваше и отново беше единственият, най-добрият...

Почти не го виждах, късно разбрах, че се е преместил в Созопол, късно разбрах, че вече го няма... и там...

*

Един ден ме извикаха в Галерията, за която отговарях в онази доста мрачна и злополучна за мене сграда.

Чакаше ме жена на около 60 години, може и повече, но не ѝ личеше. Имаше обветрено лице с остър поглед и бръчки повече на смеха, отколкото на огорчението, готово лице за рисуване. Подаде смело ръка и така се запознахме с Ана. Ана от Гоце Делчев. Скоро беше издала скромна стихосбирка със заглавие "Кастилско синьо" и искаше да я представи в София. Стовари пред мен една голяма торба с неопаковани дървени пана - личаха лица, но не бяха икони.

- Казаха ми, че правиш изложби - на различни художници. Ето, поверявам ти ги, прави каквото искаш с тях. Ако стане изложба и си представя книгата тук, ще бъда по-щастлива и ще пея по Балканите, по моите си места...

Бях сащисана - толкова беше искрена, чувстваше се така свободна, без никакво притеснение от мястото, където се намирахме - в една централна софийска, при това държавна, Галерия. Обясняваше, размахвайки ръце, оглеждаше Галерията като своето си място - там, където катереше всеки ден скалите и където от високото може би беше видяла онова "синьо" - кастилското.

Ами сега?! Май страхливката ще се окажа аз - Галерията не беше моята частна галерия, куп претенции ме спохождаха с всяка нова изложба, признавам - бях зависима.

А толкова харесах Ана - и стихосбирката, и портретите, които разгледах - бяха ми достатъчни два-три...

Исках да направя тази изложба - вече знаех как ще изглежда...

Имах нужда от подкрепа - иначе нямаше да се получи, или щеше да бъде много трудно. Знаех кой ще ми помогне, а неговата подкрепа щеше да бъде достатъчно авторитетна.

Видя портретите и каза:

- Спокойно, ще стане, ще направим препратка към Фаюмските портрети, влиянието на иконописта и западноевропейската портретна живопис.

За Фаюмските портрети не знаех много, с другото се съгласих веднага (то пък оставаше и да не се съглася). Дори днес, след толкова години, споменавам името на големия нидерландски художник Ян Вермер с неговите портрети на жени с кръгли очи и лица с ярки изражения - но го казвам сега, тогава смелостта ми избледня дори пред него...

- Направи пространството и аранжирането, което можеш да правиш, аз ще открия изложбата - окуражително ми каза.

Бях благодарна, Ана беше започнала да става по-щастлива, предчувствах как ще пее на връщане към дома си.

Планирахме представянето на стихосбирката "Кастилско синьо" и изложбата за август (2006).

Галерията имаше ново пространство (Стефан Данаилов - моят Министър, беше причината за тази прекрасна промяна) - почти щяхме да я сефтосаме. Късмет!

Ана имаше около 120 портрета с малки размери - по моя идея донесе груби, нерендосани дъски от Гоце Делчев - окачихме портретите на дъските, а тях на чисто новите паравани. Станаха като икони в църква - с модерното осветление ефектът беше поразителен.

Открихме изложбата, Ана представи книгата.

Споглеждахме се доволни - Фаюмските портрети проправиха пътя на портретите на Ана.

Не зная къде е сега Ана. Дано е жива и здрава. Написах ѝ писмо - чакам да ми се обади... дано...

Беше написала: "Измъчват ме тези, които не срещнах.".

Но ние се срещнахме.

Защото Този, заради когото пиша всичко това, с голяма болка, вече го няма. Големият интелектуалец, аристократ по душа и излъчване, единственият и най-добър Галерист - Веселин Досев. Дори не смея да напиша името му.

Ако можех, бих направила скулптура - простичко - той с чаша кафе в скъп порцелан пред висока витрина с картини - като лицето на изкуството.

Той беше изкуството.

13 март 2020, през нощта
София, Извънредно положение

© Ели Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2020, № 4 (245)