ТРИТЕ СЪСТОЯНИЯ НА ДЕНЯ

Ели Добрева

web

Посвещавам с благодарност на Емил Басат,
който ме предизвикваше да продължавам с писането
и който познава местата, които описвам...

Баща ми

Дойде му времето на гордия балканджия, на стройния току-що завършил полувисшия жп институт в София курсант, да си потърси булка. Нямаше връщане към родния Еленски балкан, беше си прекъснал корените.

Минаваше всеки Божи ден с "дрезината" по жп линията Перник-Радомир с фуражка с кокарда, изпъната повоенному униформа и задължително лъснати обувки. Момите от "Попчевата махала" в Перник го чакаха да премине, все едно е "Ориент-експрес". Но той си избра мама - не че не беше пернишка хубавица, а защото беше безпомощно сираче, което очакваше подкрепа.

И така, без кой знае каква любов и ухажване, стана пернишки зет - при това "заврян", както граовците не пропускаха да злобеят по адрес на спретнатия и красив пришълец.

Пое оралото - на този опоскан от адвокати, лихвари и подписвани с палец от дядо ми имоти и нещата потръгнаха - стана си семейство. Беше грижлив стопанин и баща. От сутрин до вечер работа - жп линията, на нивите, в градината, животинките, децата. И вечер се оттегляше тихичко, сядаше на немската машина "Urania" и пишеше - казваше "отчети" на нашите въпроси. Едва след смъртта му, когато отворихме войнишкото бозаво дървено сандъче (винаги любопитството ни теглеше към него), намерихме стиховете - в ръкопис и на пишещата машина - избелели, протъркани.

Ех, изстрадана душа, мълчалива и горда.

Една вечер ни събра на вечеря и внезапно ни втрещи:

- Ще си купя къща в Еленския балкан!?

(Къщата в Елена и някакви имоти беше дарил на двете си сестри - учителките, които останаха в Елена, другите четирима - още една сестра и трима братя се разпиляха на различни места.)

- Каква Елена??? Рударци, Кладница, Мърчаево... на километри от нас, там да си купим - възмущаваше се мама.

- Не, Елена ще бъде - категорично отсече, а той имаше тежък характер, тежка дума и тежка ръка...

Погледнах го и му смигнах (бях му любимката) и тутакси се разделихме на перничани и еленчани. Мама и брат ми вдигнаха ръце огорчени.

И така, в един прекрасен ден потеглихме с татко към Балкана. Обикаляхме, търсихме неговата къща. Къщи да искаш - изоставени, буренясали.

Тогава минахме покрай Драгановци - прокълнатото село, за което искам да разкажа. За него е това предисловие и за недоизказаната любов към баща ми.

Намерихме къща в с. Илаков рът, махала Угорялковци - на махленския площад, с изглед към пет-шест други къщи, дере и път към Балкана. Оставиха ни я с менците, кобилиците, чекръка, джамалите и това място и тази къща останаха нашата любов и до днес.

Някъде бях написала: "Тук баща ми се завърна след дълга миграция, след много мълчание намери дома си".

Нарамваше всяка пролет раницата, напълнена с пирони, клещи, гайки и болтове, вземаше влака привечер в пет и тръгваше: Перник-София; София-Горна Оряховица (в пет часа сутринта); Горна Оряховица-Елена (по съмнало); жп гара Елена-автогара; Автогара-Илаков рът; Илаков рът-Угорялковци с железата на гърба, път труден и дълъг, пристигаше чак на обяд в дома си. През есента поемаше пътя обратно към Перник със същата раница на гърба и с два еленски бута (прочутите свински бутове по еленски), за децата... и така години наред... докато краката започнаха да не го слушат - забързваха надолу по пътя и се спираха чак до старата зеленикава порта. Отключваше и оглеждаше първо двора с лозите, дали е цъфнала ябълката, дали е здрава къщата и покривът да не се е разместил от вятъра, влизаше в къщата и го посрещаше родната миризма на дърво и застояло. Мисля, че си отиде щастлив - поради тази къща и защото знаеше, че я обичаме и ще я опазим - тази 100-годишна къща.

Сумрачната част на деня: Прокълнатите къщи

Така и не намерих време при кратките посещения на село, да посетя онова прокълнатото село, по-скоро махала, в близост до нашата - Драгановци.

До момента, в който пристигна моят добър приятел Емил Басат със сина си на гости. Беше едно вълнение - "пернишка трагедия" - мама се чудеше как ще посрещне софиянеца, нямахме кой знае какви условия на село. Но имахме чардак и фурна с голямо огнище - така че хлябът, месото и виното се опекоха и потекоха сред дървета, птици и зелена ливада. В малката махаличка обичаха гостите и всеки започна да носи каквото има - яйца, гъби и разбира се - тънки пържолки от еленския бут, - да опитат и гостите. На истински огън запечени...

На път за Прокълнатото село - махала Драгановци, Еленския балкан. Сн. Емил Добрев

Обикаляхме наоколо и решихме да отидем и до прокълнатото село. Нетърпеливи и любознателни, поехме надолу към река Буровщица, която обичах заради дълбокия вир под моста и плоските камъни - островчета по реката. След това нагоре по пътя - неползван, храсталясал, все повече препречван от паяжини - път безпътица. Стигнахме и още първата къща ни порази - разрухана, изкривена, но със затворени врати и прозорци. Надникнахме през прозореца на първата къща - на масата стояха чинии и прибори, солница, а по-навътре закачени дрехи на вратата. Тъжно, пусто, сумрачно с паяжини... Във втората - легло неоправено, сякаш някой е станал и не е могъл да се върне, на стол - чаша голяма и малка, личеше на болест, нещастие...

От другите - сякаш се показваха от прозорците странни образи от миналото - стреснати заради човешкото присъствие, нарушило неочаквано тишината.

Излязохме, седнахме на една поляна надолу по пътя и разказах легендата за прокълнатото село, както я знаех от тукашните.

Четник на име Тодор Кирков от Ботевата чета, след разгрома ѝ от турците се спасява и потегля по тайни пътеки към родното си село в Еленския балкан. Достига полужив и се скрива от хорските очи и уши. Хранят го, лекуват го с билки, посъвзема се човекът, но старец от селото го предава - нашенска си работа. Идват турците, откарват го в града и го обесват. На тръгване проклина селото - заради предателството. И оттогава то започва да пустее - разболявали се, умирали от странна болест, останалите го напуснали, като оставили всичко непокътнато. И солницата!!!

Така както, след повече от 100 години го намерихме и ние - смелчаците, които разбутахме паяжините в сумрачната част на деня.

Светлата част на деня: Забравените къщи

Потеглихме с "Ланчия" към Черешов дял - на парче хартия моят чичо, най-малкият брат на баща ми, старателно беше нарисувал за многото си племенници как се стига до еленските имоти, притежание на рода Драгостинови. Никой освен нас не се интересуваше от тях, чакаха някой да им ги "достави" до София.

И така, спуснахме се до Елена и надясно по пътя спряхме да се ориентираме накъде да поемем, когато зад нас спря джип и човекът в него силно се провикна:

- Накъде!?!

- Ще търсим Черешов дял!

- С тази кола??? - разсмя се не на шега. - Качвайте се при мене, отивам точно там.

Слязохме, благодарихме и потеглихме през дупки, ями, дървета по пътя, който си беше просто пътечка. Разказа ни, че имат кошери с брат си точно в Черешов дял и сами "асфалтират" пътя си...

Пристигнахме на най-светлото и слънчево място. Отсреща се припичаха 50-на кошери, отдолу дерето обрасло с дървета и храсти, чешма, от която шуртеше ледена вода - точно, както ни го беше нарисувал Кънчо.

Е, имотът ни се оказа в дерето - "голям късмет", но поне разбрахме къде се намира.

Продължихме нагоре по баира, докато стопанинът нахрани пчелите си.

Ставаше все по-светло, хоризонтът се отваряше - градът остана под нас, а в далечината мъгливо се подаваше връх Чумерна. На високото се виждаха къщи - потеглихме към тях и стигнахме до тъжна забравена къща с по-тъжно и кльощаво куче. Нахранихме го и то ни покани в къщата - отвори с муцуна притворената врата. А там беше същото като в Драгановци - имало е отдавна човек, който се е хранил, и солница на масата, изул галошите си и закачил на вратата прашясали дрехи.

Къща на високото в Черешов дял, Еленския балкан. Сн. Емил Добрев

Кучето тръгна след нас към другата къща - оказа се нещо като плевник, като дам за животни.

Но тук вече нямаше нищо и никого.

Заслизахме надолу - необятният простор започна да се смалява. Имаше още две-три къщи, потънали в храсти, някои със залостени врати. Чакаха да ги отворят, да влезе тази светлина...

Човекът с джипа определено ни хареса за съседи - имаше нужда и от други силни ръце за пътя към Балкана.

Разочаровахме го малко. Извинявай, но си имаме къща!

Прохладната част на деня: Оживелите къщи

Като камъче от зидария се изтърколи от устата ми:

- Имаме си къща... в прохладната част...

- А, в Угорялковци? Всички я знаем тази махала, там ветровете слизат ниско в дерето и носят прохладата на планината отгоре. А в другото - каменистото - там, вятърът се носи нашироко и става проветриво вкъщи, на животни и хора.

Сутрин и следобед по тази прохлада, чичо Христо потегляше с магарето, впрегнато пред каруцата по кърската и обществена работа. Усмихнат, с червени бузи (беше закусил с хлебец, малко от оня еленския бут или, разбира се, попара от винце). Помагаше на всички - в читалището, в църквата, в кръчмата, пазаруваше за тези, които не можеха да стигнат до хляба.

И като казах хляб - никъде не съм виждала такъв - с дебела коричка, втасал, миришеше на житно поле.

Децата ходеха и сутрин, и вечер за хляб. До вкъщи оставаше само срединката - добре е за баба - и привечер отново след дълга игра на площада, носеха по-малка срединка.

Сутрин по хладно минаваше селското стадо, водено от по-голямата сестричка, а малката подвикваше отзад на животните, вкарваше ги в "правия път". Аз ги очаквах да отминат, не ме забелязваха, бързаха и след дерето закатерваха баира до зелените поляни и храсталаци. Цял ден слушахме виковете на децата, които плашеха "вълците", а на мръкване ги чакаха на площадчето - хората бяха обсъдили политиката и кмета, а козите бяха надули тумбаци и виме.

Това за мен беше най-очакваният край на деня. След като се изкатерваха по дувара, за да откраднат от вкусните крушови клонки, идваха при мен страхливо и от разстояние вземаха залъци хляб от ръката ми.

А веднага след козите изкарваха на паша и пуйките - кресливи, водени от надут пуяк с много обеци и гердани по гушата - тези пернати бяха на по-голяма почит и от щъркелите, които гнездяха наоколо. Вървяха под строй покрай дерето към зеленото и накапалите плодове от голямата джанка. Странна картина бяха тези пуйки - децата ги дразнеха само и само да ги чуят как ще се пуйчат, но ги беше страх от красавеца, който ги гонеше с протегната шия.

Там на проветривото, сядаше и Чомачката - билкарката, - не много прибрана при сядането, чистеше и сортираше билки и ходеше на гости, където свари и когато свари. Казваше на мама:

- Ей, добре, че дойдохте, да ми се отворят устата, че то с моя какво да си кажем?

Същото казваше и Мария, когато се прибра в свекървината къща, след смъртта на мъжа си:

- Няма с кого дума да си кажеш, добре, че сте тука!

Носеше за къщата най-красивите градински букети. Полагам цветя на гроба ѝ - отиде си млада, а вече не беше самотна и бедна.

След дъжд всички от село тръгваха за гъби в гората. Не зная дали някой е виждал кошници - от ония големите, циганските, пълни с червено-оранжеви булки, с манатарки и любимите ми сърнели и пърхутки. Сушаха ги за зимата, слагаха ги в буркани за младите в града, а аз ги панирах и канех гости - винаги със салата от тиквички - те това го даваха на прасетата?

...

Като казах дъжд, днес цяла нощ и цял ден вали...

От дни се опитвам да напиша за Оживелите къщи и прохладата. Къде бях зазидала онова камъче, което се изтърколи пред човека с джипа?

Еленския балкан в прохладната част на деня. Сн. Емил Добрев

Спомних си...

Купихме къщата към края на 70-те години. Беше изоставена след смъртта на собственика - пътуващ търговец. Синът му - банков чиновник в Елена, си имаше всичко, не му беше до бащината къща. Не беше бедняшка къща - плевник, фурна и лятна кухня на двора, лози, джанки, сливи и ябълка - зимнячка. Имаше две порти - желязна за къщата с големия чемшир, другата дървена, висока с покрив и широки врати за сеното в плевника. А този плевник беше благодат за децата - катереха се и правеха пещери в сеното.

Къщата имаше чардак с най-красивите и дялани ръчно подпорни греди за покрива. Голям салон с още по-голям дървен сандък за житото разделяше къщата на градска и селска, а в дъното дрешника. В градската - виенски джамал - голямата гордост, а в селската - турски и одая с огнище и закачен на желязна кука котел, чекрък и калайдисани менци.

Та купихме къщата - баща ми се щурна из двора, мама - в лятната кухня да готви, а децата - на улицата и по ливадите.

Аз застанах на средата на салона и не знаех откъде и с какво да започна. Пристигна леля Мария от долната къща да ни честити - радваше се, че ще има съседи:

- За един час ще измажа с глина и вар, за два ще изсъхне. Тази къща е на най-проветривото и прохладно място през лятото.

Така и направи. С един парцал намаза всичко - стените, тавана и пода и си тръгна - не губеше нито минута в празни приказки. След два часа дойде пак, нарамила шарени черги и пъстри покривки за маса.

Почистихме, постлахме, подредихме менците и сложихме цветя в глинените гърнета - подарък за къщата.

- Готово! Добре дошли! Радвам се, че оживихте забравената къща!

Ето кой беше зазидал онова камъче, което изтърколих в началото на този скъп спомен-разказ.

03-08 май 2020,
София

© Ели Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2020, № 5 (246)