МЪЛЧАЛИВО ЕСЕ ЗА АНТОН МИТРЕВ
In memoriam

Ели Добрева

web

Ще те чакам тук, за да наруша мълчанието ти...
Мевляна Руми

В спокойния слънчев следобед на първата събота от Новата година, поех по софийските улици както преди. Отивах към ул. "Аксаков" да търся една книжарница. Отдавна този район беше извън обсега на моя живот по две причини - работех в съвсем друга посока, имаше и сърдечна причина (не оная туптящата), заради която не ми беше разрешено дългото ходене и шляйкане по улиците - пазеха ме зорко, но днес ме бяха изпуснали.

Та така, избягала с няколко книги в ръка, издирвах адреса.

Спрях се пред малка галерия и съжалих, че в другата ръка не носех поне две пластики от дърво - задължително оцветени (на автора на книгите) - прииска ми се да вляза в галерията и да ги видя на връщане, изложени на витрината.

Продължих, пресякох "Раковски" и стигнах градинката "Кристал" - под колоните. Натам ме водеше адреса. Всичко беше променено - малката книжарница "Български книжици", която търсех, за да оставя книгите на моя приятел, се беше настанила скромно под сградата на един именит и все още такъв откъм ругатни български банкер, забегнал в съседна държава.

Под колоните скучаеха маси с тук-там седнали двойки.

София беше уморена и тиха след празниците...

Това място (през 80-те до средата на 90-те години) стана център на моя социален, творчески и всякакъв живот. Започнах работа след 10-годишна отдаденост на дома, на семейството в Ателие "Пространствено оформление" към ТФ на СБХ. Занимавах се с изложбите на културното ни Министерство. Тук, под колоните (или в "Славянска беседа"), се срещаха художниците, на фона на протестите и постоянните митинги по ул. "Раковски". Тук пиехме кафето си преди работа и тръгвахме по своите задачи. Бяха най-хубавите години от живота ми.

На това място, преди 30-на години, се запознах и с човека, чиито книги бях стиснала под мишница - тогава художникът, който щеше да прави изложба в София, а сега повече писател - Антон Митрев. Днешният ден ме доведе до същото място.

Кръгът се беше затворил пред вратата на една малка софийска книжарница. Странно съвпадение...

По-странното беше, че нишката на нашето крехко приятелство не беше се скъсала през годините, а дори не се виждахме, не се и срещнахме повече. Обаждаше се понякога: Аз съм Тони? Искаш ли да ти кажа едно стихотворение (и до днес го прави)... след това говореше как сме помогнали за неговата изложба в София. Винаги говореше за това - споменаваше и нашия общ познат Ж. Д., който беше причината да се запознаем. Мисля си, че в големия столичен град беше трудно без приятели. Ние по някакъв начин станахме такива, а неговата вродена чувствителност беше отбелязала това със собствен знак.

За доста години...

Не знаехме как се беше стекъл животът ни през тези години.

Докато неочаквано за мен, преди две години, ми изпрати първата си книга "Есета", на следващата втората - "Моменти на размисъл". Сега издаваше и третата.

Навлязох чрез книгите в неговия "идиличен свят, граден дълги години от парченце морско стъкло, търпеливо събирано сезон след сезон. Споявано с тъгата през дългите зимни вечери...". Използвам неговата метафора - ей така ще я сглобя посвоему и ще добавя - може би съм крачела несъзнателно след него по тази крехка пътека от морско стъкло? След думите...

Това ме беше довело до това място - не съм си представяла такова завръщане.

Оставих книгите, подписах някакви документи, излязох и седнах на една от масите, под колоните в градинката "Кристал" - бях се върнала там, след много години, в спокойната следобедна първа събота на Новата 2020 година..

Изпих едно питие и тръгнах обратно за вкъщи да оправдавам моето бягство.

* * *

Един ден през пролетта на 1991 година, влязох задъхана в Ателието - работата ни винаги беше на "косъм". Сигурно уморена, сигурно изнервена - всички там много ме подкрепяха, - бях единствена жена... Започнах да се оплаквам...

В дъното на Ателието седеше непознат около 35-годишен мъж (започвам с литературата, фактите са ми улегнали), представи се: Аз съм Тони от Симеоновград (сега от Черноморец), ще правя изложба... Изпраща ме Ж. Д., само ти ще ми помогнеш - обадих се някъде, уредих нещо. Нищо особено - професионален опит. Той си тръгна спокоен.

Отидох на другия ден в галерията на ул. "Раковски" 108 - една много хубава галерия на възможно най-централното място в София. Отново искам да подчертая моето минимално участие - влязох в салон с приглушена светлина, музика на Мориконе, около 25 пластики от оцветено дърво. Антон ме посрещна. Беше в неговото "специално" настроение. Нямаше все още посетители - имаше час до откриването. Нямаше суета, беше тихо като в причудлива гора - такова внушение създаваха творбите му.

Искам да ви разкажа как, по думите на автора и с мои малки допълнения, творбите му вместо в близост до Булонския лес се оказаха на "Раковски" до НАТФИЗ.

Поканен да направи изложба в Париж през пролетта на 1991 г., подготвил пластики от дърво, опаковал ги в голям, тежък около 300 кг сандък и потеглил с влак (с този товар с какво друго да пътува). Французите искали творбите му директно в галерията. Спрели го на митницата да заплати невъзможно мито и разбира се, стигнал само до София.

Незнайно как се озовал на известната улица "Раковски", седнал на тежкия сандък като паметник "нерукотворный". Запалил цигара и се обърнал към витрината на галерията, а там имало надпис: "Изложбата на... се закрива..." - на другия ден.

Разпитал, посочили му къде, разрешили му да направи изложба. Платил и станал горд собственик за пет дни на галерия в центъра на София, оставил огромния сандък във фоайето, намерил хотел и се запътил към бара.

На другия ден (след "връщането" си от Париж) се появи в Ателието. Отказа изложбата в Париж, появи се плакат за изложба в София, на ул. "Раковски" 108 - Пластики на Антон Митрев. Стана откриване за чудо и приказ, появи се и Ицко Финци и посвири с цигулката.

Провървя му на този "Господин за един ден" - направиха откупи, а преди края на изложбата, гръцки бизнесмен изкупи всички творби. Цената не беше най-добрата, но и в Париж надали щеше да получи повече.

Закри изложбата предварително, купи шоколадови яйца за децата на портиерката, приютила сандъка с творбите му първата вечер, изрита го пренебрежително и се отправи отсреща в Унгарския ресторант - да празнува.

Често се оплакваше, че парите не го обичат - мисля, че имаха взаимна непоносимост до алергия един към друг. Беше намерил лекарството - безпаричието и знаеше как се лекува.

За мое голямо съжаление, напоследък беше обърнал гръб на дървото и камъка. Като резбар и скулптор беше избързал във времето и това е моето обяснение да се захване със словото. Там имаше още какво да ни каже... И беше забил длетото дълбоко в душата.

Затова направих тази нелесна за мен разходка с книгите му

до малката книжарница на "Аксаков" в този спокоен слънчев следобед.

1 април, но нека да е 2 април 2020
Да не помисли някой, че е лъжа

© Ели Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2020, № 8 (249)