СИЙЧЕТО

Димо Райков

web

Нисичка, леко пълничка, по-скоро набита, приветлива. Тя бе от хората, за които дори съселяните им казват - душичка...

Сийчето е от родното село на мама и татко, Стоилово. Едно място, целунато от Бога. Мястото с най-високото небе. Но сега почти изчезващо... Трийсетина постоянни жители, Сийчето със своите 60 години е май най-младата от тях... Иначе има вили, има англичани, руснаци... Но местните са малко.

Когато я видях за първи път, ми казаха - това е Сийчето, "бе-есе-епе-ето"... В това "бе-е-се-епето..." всъщност бе концентрирана най-важната информация за Сийчето, разбира се, според моите "осведомители" - тя била нещо като местната активистка на социалистическата партия, то каква ти "активистка" в подобно селце, а провлаченото ѝ произнасяне на "бе-есе-епе..." било следствие на вроден лек дефект на говора ѝ.

Сийчето като че ли някак си странеше от останалите си съседи. Беше приветлива, но в нейната приветливост имаше някаква самотност. Поне на мен ми се струваше така.

Денят беше топъл. А когато в Стоилово е топло, въздухът просто те гали, гали... Все едно си котарак, току-що наял се богато, облегнат в края на дивана, на когото не му остава нищо друго, освен да ...мърка...

Почти замаян тръгнах към местното кръчме на моята братовчедка Златина.

Когато наближих, чух врява.

Ха, стреснах се, какво е това?

А това било репетиция на селския самодеен театрален състав.

Така ме осведоми Мавер, чийто двор на къщата му граничеше с кръчмата.

Мавер тъкмо бе откъснал от хубавата си градинка прясна краставичка, отри с опакото на ръката си крехкия мъх по нея и я захрупка сладко. Ама много сладко ядеше Мавер. Устата ми изтръпна...

Разбира се, той не се сети да ме почерпи. Казвам "разбира се", защото Мавер нито веднъж не стори това през всичкото време на моето пребиваване в селцето, всяко лято, четири години поред, а градинката му наистина бе богата и красива и той винаги късаше нещо от нея и сдъвкваше... Да, сладко дъвчеше Мавер. Заразяващо. Слюнки да ти излезнат.

Сценката бе наистина сценка на самодейна пиеска - простичко сюжетче, каквото събереш оттук-оттам, просто наброски някакви на неумел сценарий...

Един старец се задява с две млади жени... Старец с мустаци! Мераклия човек! До последно... И женичките пърхат около него... Те, женичките, винаги познават мераклиите, нали?

Понечих да се обърна и да си тръгна, когато съзрях очите на "дядото". Те светеха.

Беше някакво странно опиянение. Тези очи бяха красиви. Защото те ...мечтаеха.

- Позна ли я, това дядката е Сийчето, голяма артистка е тя... Ха-ха... Що не я вземеш в Париж, ще шашне парижаните, пък и нали там, казват, били най-големите артисти... - беше пак Мавер, зевзек си бе той, все намираше с нещо да си направи майтап...

Върнах се. Загледах се. Сийчето, тоест "дядото", играеше вдъхновено.

Играеше със сърце.

Играеше талантливо.

Дори и "мустаците" на стареца играеха...

Топла вълна ме пое.

И се сетих за бате Динко...

Той беше най-красивият и талантлив самодеец в театралния състав на градчето Малко Търново. Играеше все славни роли, все партизанин, бореше се за народа... Така говореха възрастните в театралния салон на старото читалище. Такива бяха времената, такива бяха героите...

Беше поредното представление.

Финалната сцена. Най-обичаната от нас, децата. Бате Динко, току-що "убит", разбира се, на ужким, това аз го знаех от предните представления, та най-малко сто пъти я бях гледал тази пиеса, сега щеше да извика - "Да живее партията!" и да се строполи.

После завесата щеше да падне.

После щеше да се разтвори. И щеше да се появи бате Динко - висок, красив...

Взрив от аплодисменти.

"И-и-ий...".

Този възглас бе най-висшата степен на одобрение по възходящата скала на възклицанията в странджанския език.

"И-и-ий...".

Вик отвътре, красив вик, викът на Живота...

Старият салон щеше да се сцепи от възторга на градчето Малко Търново.

Но сега ставаше нещо.

Завесата се бе повдигнала, както обикновено...

Беше се и разтворила...

Но бате Динко продължаваше да лежи...

Втурнаха се неколцина към сцената.

Чу се вик - майко мила...

После чухме воя на линейката.

И след час вече знаехме - бате Динко починал. Толкова се вживял в ролята, че сърцето му се пукнало, така възрастните шушукаха...

Гледах Сийчето.

Все едно виждах бате Динко. Същият блясък в очите, същият порив към света отвъд Планината на родения в едно затворено гранично място, там, на края на света...

Вечерта не можех да заспя.

Колко малко знаем един за друг, ние, хората. Как предпочитаме да се подиграваме на другия, а да не усетим душата, мечтата му...

Как с една дори дума можем да прекършим дарбата...

Сийчето.

Нисичка, леко пълничка. По-скоро набита. Приветлива.

Талантлива.

Родена с дарба на артистка.

Но родена без късмет.

Колко красиво играеше жената. Как мечтаеше...

Личеше си от цялата ѝ непринудена игра, дори и в тази наивна сценка на самодейна пиеска, че тя изпитва удоволствие. А такова удоволствие, това аз също го зная, изпитва човек, който е докоснал Мечтата...

И сега, вече години след нейното представление, сякаш пак я виждам. Както и след почти 55 години виждам бате Динко, от когото вече няма и следа, имаше една паметна плоча, на нея пишеше - загинал по време на изпълнение на служебния си дълг... Или нещо такова... Но не зная дали плочата още стои. Не зная и дали стои и старата сграда на старото читалище.

Но остават ...очите. Да, оня блясък в тях... И онова неповторимо удоволствие, когато усещаш, че докосваш Мечтата...

Играеше Сийчето. И докосваше Мечтата си.

Тя беше щастлива.

И другото нямаше значение.

Браво, Сийче!

Аплодисменти!

"И-и-ий!"

© Димо Райков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2020, № 7 (248)

Разказът е от подготвената за печат книга на Димо Райков - "55 дни карантина в Париж".