Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НУШКА

Димо Райков

web

Нушка беше ромка. Нушка беше проститутка. Работеше в Гората на Венсен, един от най-големите и красиви паркове на Париж.

Вече десет години живееше в палатка. Бе на четиринадесет години, когато Иван я доведе тук. Обичаше го тя тоя луд Иван, красавеца на махалата в Сливен. Беше мъничка палатката на Нушка, същинска дядова ръкавичка, това беше май единствената приказка, запомнена кой знае откъде и защо от Нушка едно време, къде остана това време... Прокъсана по краищата палатка, но Нушка си я обичаше. Чистичка, спретната. Нушка винаги си събуваше обувките, когато влизаше в нея. Това, за събуването, бе закон за нея. Около палатката имаше лехичка. В нея момичето бе засадило няколко корена здравец и мушкато. Носеше си ги от Сливен. Сливен бе градът на Нушка. И на много други като нея Нушки. Сливен бе и градът на вятъра. Наистина все ветрове имаше в Сливен, такива едни много силни ветрове, които запокитваха Нушките на града все из този свят да си търсят късмета.

Сега бе ранна пролет. Март на 2020 година. Красотата наоколо се събуждаше. Здравецът се бе ококорил, мушкатото напъпваше... Но Нушка бе тъжна. Защото някаква си "корона" бе прогонила сводника ѝ. А с Иван бяха изчезнали и клиентите на Нушка. А те винаги бяха редовни. И почтени. Идваха в палатката ѝ. Нушка ги обслужваше бързо, но гальовно, с внимание, меко, това "мекото", май ѝ бе вродено, но не от майка ѝ, която работеше на магистралата за Бургас и Нушка като дете я чакаше да свърши работния ѝ ден край прасковената градина на чичо ѝ Георги. Беше добър българин този чичо Гошо, дебеличък, все ѝ даваше шоколадче, докато притискаше майка ѝ в ъгъла на прасковената градина, там, до вадата... Но майка ѝ бе по бързата процедура, а и все смръщена, бе красива циганка, но смръщена... Докато Нушка бе също красива. Но и нежна. Много нежна. Как я постигаше тази нежност и в най-натоварените дори дни, и тя самата май не знаеше. Идваше ѝ така, отвътре... А кой клиент не харесва женската нежност. Макар и на проститутка. И това правеше Нушка желана. И тя бе доволна. И Иван бе доволен. И това бе най-голямото щастие на Нушка, да го види доволен, понеже тя обичаше Иван, а и му бе задължена, та той я бе довел тук, пазеше я, грижеше се за нея, пазеше и личната ѝ карта, защото на една колежка ѝ я откраднаха, и много плака колежката, добър бе Иван, макар че живееше някъде другаде, но имаше ли нужда, той винаги идваше, без дори да го е извикала, той изглежда усещаше кога има тя нужда, кога е свършила с презервативите, и идваше. Е, беше понякога и лош, направо зъл, когато нямаше кой знае колко клиенти, но това бе рядко, почти извънредно, просто Нушка имаше късмет с този неин Иван.

Най-красивите мигове за момичето бяха, когато Иван оставаше много доволен след преброяването на "дневния оборот", така важно той наричаше броенето на паричките след напрегнатия ден, особено през лятото, тогава той я потупваше по дупето, пошляпваше я нежно, Нушка изтръпваше, и това изтръпване и нея самата я учудваше в началото, та цял ден тя правеше любов с клиентите си, бе толкова отмаляла, но ето, сега изтръпваше и се отдаваше на Иван с неподозирана нежност и възхита. Да, възхита... После той си тръгваше при другите жени. Защото Иван имаше много жени. Красавец, какво да го правиш... Оставяше ѝ част от паричките. Нушка ги слагаше в скривалището, всъщност една дупка в "жилището" ѝ, която затулваше старателно с един камък, беше много объл, голям този камък, бе го намерила в близкото поточе. И всеки понеделник Нушка бе първа в банката. пощенската, това бе банката на българските емигранти, то и друга банка не познаваше Нушка, ама и не ѝ трябваше. Така я бе научил и един от нейните клиенти, Жером, той работеше в тази банка във Венсен, известния квартал на богатите, и тя само му оставяше паричките, той ѝ попълваше всичко, което бе нужно паричките ѝ да отидат в Сливен, при болната ѝ вече майка и детето, което тя гледаше. Това, за детето, бе една друга история с много тъжен край, която Нушка не искаше да разкрива пред никого. Дори и пред Иван. Да, най-вече пред Иван... То, детето, бе винаги в Нушка, вътре, дълбоко в нея, заради тебе, миличко, правя всичко, казваше си понякога Нушка.

Сега Иван го нямаше. И Нушка остана сама. Сама трябваше да си търси клиенти. Сама да се пази от грубияни, които винаги се намираха, но преди, щом видеха и сянката на Иван, си подвиваха опашките и изчезваха. Сега обаче тя трябваше да внимава. Но сега и клиенти нямаше. Пълната допреди дни гора бе онемяла.

Нушка нямаше приятелки. Тя работеше винаги сама. Само с една рускиня се засичаха понякога, "работно" се засичаха, когато някой клиент искаше да прави "тройка", тогава Иван водеше отнякъде Олга. Олга бе висока, кокалеста, руса, пълна противоположност на Нушка, която бе мъничка, нежна, мекичка, мургава, със смолисто черни коси... Но Олга имаше много красиви очи. Руски очи. Дълбоки. Бездна. Като Москва река са очите ми, казваше ѝ Олга, Знаеш ли колко клиенти са се удавили в тях - смееше се руското момиче и дългата ѝ плитка летеше и наелектризираше въздуха наоколо. Нушка не бе виждала никога такава плитка, така красиво винаги сплетена. Да, Нушка ѝ завиждаше. Защото Олга имаше очи като Москва река, която Нушка изобщо не бе виждала, но си представяше, гледайки и потъвайки в очите на рускинята, И още нещо всяваше респект у Нушка спрямо Олга - тя бе учена. Бе завършила Московския университет, така гордо ѝ казваше. Докато Нушка изобщо не бе ходила на училище. Какво ти училище в Сливен. В този град на ветровете. Та търпят ли тези ветрове едно цигане като Нушка да си губи времето в училище, хайде, марш нататък, извън града, запокитва го още от почти дете към магистралата, там, в края на прасковената градина на чичо ѝ Гошо...

Нушка усети, че е гладна. Тя всъщност почти нищо ни ядеше. По принцип. Нушка много обичаше тези две думички "по принцип", винаги, когато ги произнасяше, дори и мислено, се усмихваше. Да, Нушка ядеше, колкото да пази живота си. Но все пак. Та има ли човек, който изобщо нищо да не яде. И сега Нушка бе гладна. Защото вчера изпрати и последните парички за Сливен, а не бе оставила и евро в палатката. Откъде да знае Нушка, че щяла да дойде тази, как се казваше, а, да, короната, както бе ѝ казал, преди да изчезне, Иван. - "Нуше, чедо, аз изчезвам, вече има заповед на Макрон всички да са си у дома, аз изчезвам, ти се оправяй сама. И умната. Пази се от короната...".

"Каква корона, какво пазене, че аз се пазя, Ванко, нали ти си ми купил цял кашон с презервативи...". Иван се засмя, шляпна я по задничето, Нушка прималя, изтръпна и се приготви... Но Иван изчезна. И ето, вече седмица го няма никакъв. И Нушка е гладна. И без клиенти.

 

Клиентът кашляше лошо. Почти се задавяше, на хрипове. С пръски. Нушка привърши бързо, но оня искаше още. Добре, Нушка бе добро момиче, сливналийче, задоволи го и с "още"... за същата цена, разбира се, карай да върви, криза е, нещо като промоция, тук, в Париж, макар и богати, много обичат тази думичка "промоция", дано този пак да дойде... Давай сега на бегом до близкия магазин, който все още не е затворил...

На другия ден отново се приготви да тръгва. Но чешмичката на алеята бе пресъхнала. Имаше резервни няколко шишета с вода, поосвежи се, приглади косите си, имаше хубави дълги коси Нушка, гарвановочерни, и застана на алеята. Трябваше да се работи. Но никой не минаваше. Изведнъж ѝ се зави свят. Помисли, че е от глада. Но взе да кашля. Нещо взе да я души. Ех, да беше Иван тук. Щеше да ѝ донесе малко ракийка. Иван винаги в такива моменти ѝ носеше ракийка. Пийваше няколко глътки и се оправяше. Вълшебна беше ракийката на Иван. Сливенска. Е, не перла, тя, сливенската перла, е за богатите, за баровците, но и Ивановата пак бе сливенска, чудна ракия, но сега няма и капчица от нея, а така ѝ гореше гърлото...

Обади се на Олга. Търси дълго телефона ѝ, най-после го намери, написан върху парче вестник, добре бе, че го бе сложила в дупката при парите, под камъка, оня, големия, объл камък... Олга, още като я чу как кашля, ѝ каза - бъйстра врач, хванала си короната, лекар, иначе... Какъв лекар, Олга, та аз нямам нито пари, нито "карт витал", значи "здравна карта", нито нищо... Оная почти ѝ се скара - ти да не мислиш, че аз имам, търси някой да ти купи шише-две уиски, изпий ги наведнъж, аз така се излекувах... Уиски, наведнъж..., чакай да ти дам телефона на една асоциация, която се грижи понякога за нас, проститутките...

Телефонът изпиука и ...спря. Картата...

Едва успя да излезе от палатката. Нямаше вече никакви сили, но трябваше, паричките от последния ѝ клиент бяха свършили. Огледа се - пустош. Само гора наоколо. И тези гарвани, ята от грачещи гарвани, защо имаше толкова гарвани сред тази красота? Няколкото палатки около нея бяха също пусти, ни куче се чуваше, ни нищо, сигурно и те като Иван бяха прогонени от короната. Нушка бе сама. Сама с гората... И със съдбата...

 

Клиентът бе като извънземен. В първия миг тя се засмя. Всъщност от замая това нейното бе нещо като гримаса. Но наистина бе много смешен тоя. Гледай го, същинско плашило. Че и виж какво си е сложил на лицето, ни уста му се виждат, ни нищо... Оня се разкопча. Светкавично. И все се озърташе. "Искам само това. И бързо, че е пълно с полицаи наоколо, като полудели са с тая корона, да знаеш само какви глоби, давай, давай, че както съм напъпил...".

И Нушка свърши бързо "работата" си... Вече ѝ бе толкова лошо, а и устата ѝ бе пълна с оня, та не успя нито дума да му каже, жест дори да направи, да го помоли да ѝ купи в замяна на услугата ѝ малко шишенце уиски поне... Но не можа нищо да каже. А "космонавтът" бе изчезнал яко дим. Нушка погледна подхвърлената в последния момент банкнота. Пет евро... Е, чак дотук не бе стигала. Но криза. Корона... А и малко смях. Чудна картинка бяха. Невиждана от нея досега. Тя коленичила, а клиентът с оня плат на лицето, с яке като дъждобран, все едно космонавт. И мургавото, красиво момиче се усмихна с последни сили.

Събуди се посреднощ. В този онемял океан от напъпваща зеленина наоколо тя чуваше само хриповете си. Нещо лошо ставаше с нея. И друг път бе хващала настинка, но тя бе млада, нямаше и двадесет и пет години, здравото ѝ тяло бързо прекършваше болестта. А и ракийката, сливенската, на Иван си вършеше работата... Но сега... За първи път изпита страх.

Излезе навън. Прегърна "нейното" си дърво, обви с ръце ствола му и долепи тяло о неговото. И като че ли малко ѝ поолекна. Така майка ѝ, красивата циганка, долепяше тялото си, когато Нушка започваше да кашля. Тогава майка ѝ се събличаше, чисто гола, и нея събличаше, лягаше и я притискаше към себе си. И на Нушка ѝ бе хубаво, хубаво. Мигом оздравяваше. Е, не мигом, но на Нушка така ѝ се струваше.

Отиде в пощата. Искаше да види верния си клиент. Жером ѝ беше последната надежда. Но пощата бе затворена. Една жена ѝ каза - момиче, короната затвори всичко.

Короната ли... Ех, тая корона... Че откъде толкова сила у нея, та ето няма го и Жером, а той винаги си беше на касата в банката, нито един клиент наоколо нямаше, а и колежка няма, за Иван да не говорим, той пръв изчезна...

Нушка тръгна обратно. Никога не бе виждала Гората на Венсен толкова тъжна. Нито един човек. В такъв хубав ден. Иначе тук бе пълно с хора, цели семейства с децата си, те, парижани, имат много деца, най-малко по три, бягат, правят упражнения, хвърчат с колелетата и тротинетките, накачулени като гроздове... И смях, и радост... И клиенти, разбира се, много за Нушка... Сега нямаше и следа от този предишен рай. Сега имаше вятър, бесен, като оня, сливенския, прогонващия... Короната... Защо ли ѝ се стори на Нушка, че тя, короната, е като сливенския вятър, който я запокити още четиринадесетгодишна тук, в чужбина, немила-недрага, сама, а сега болна, хрипаща...

Пристъпът я свари току пред палатката ѝ, до нейното дърво. До лехата със здравеца и мушкатото. Ох, как бяха разцъфтели красивите цветя... Лудо червено при мушкатото и розово, толкова нежно, като любенето на Нушка при здравеца... С последни сили изсули оскъдните си дрехи Нушка от себе си, кадифеното ѝ изваяно тяло, красиво и тръпно, все едно тяло за корица на модно списание, блесна на посърналите от короната май залязващи лъчи на слънцето. Чисто гола, трепереща, почти без въздух...

Протегна ръце... Искаше да погали дървото, да се притисне о него, малко силица да ѝ даде, мъничко, тя, Нушка, много не искаше, винаги с мънинкото се бе задоволявала.

Да, то, красивото и мило цигане, родено да страда, бе свикнало да дава, нежност да дава, топличко на другите, мекичко, нека сега малко и на него топлинка да му даде дървото, нека...

Така и я намериха на другата сутрин полицаите. Чисто гола. С вкочанено телце. Протегнала ръце в молба за прегръдка

...С лице, похлупено върху лехата с разцъфналите вече здравец и мушкато. Да, донесените от родния Сливен цветя. Оня Сливен с ветровете, които разпръскват семената из света...

 

 

© Димо Райков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2020, № 7 (248)

Разказът е от подготвената за печат книга на Димо Райков - "55 дни карантина в Париж".