СТРОИТЕЛЯТ

Димитър Томов

web

Шегобийците, вечни критикари на властта, подхвърляха с повод и без повод, че на сушавото ни градче не му трябва канализация. Като нямало чисти, как да има отпадни води?! Заинтересованите вероятно знаят колко и какви политически режими са върлували през последните стотина години не само из нашия Павликенски край. Ала един режим - водният - си оставаше постоянен, надживял напоителните обещания на всички властници, откакто преди немалко десетилетия селцето ни било прогласено за град.

Все през този неизчерпаем двайсети век, към средата на седемдесетте му години, учените-археолози бяха разкрили край Павликени световно находище, обозначено като Античен керамичен център - най-голямата по рода си древна работилница за глинени съдове в Югоизточна Европа. Специалистите се дивяха на стореното от изчезналите ни предци, които, щъкайки по тези географски ширини, още тогава са милеели как да не им пресъхнат гърлата. Народите, гордеещи се и до ден днешен с римските си разкопки, отдавна са проумели, че най-главната причина онази Велика империя да не изтече безпаметно в канала на историята, е тъкмо канализацията. А пък тя непременно предполагала и водопровод, та затуй двете цивилизационни удобства си вървели в комплект. От римско време захранването с вода оросява паметта на потомците. Без съмнение, оттогава е останал незатлачен изразът "захранвам с вода". Значи открай време хората са приемали водата за храна.

Обнадеждаващо е, че двайсет столетия подир далноводието на римските строители из нашето днешно българско землище рият техни последователи, чиято крайна цел е да постигнат онуй, с което далечните им предходници са започвали. Опасявам се, че и към началото на Третото хилядолетие ВеиКа проблемът е най-унаследеният и неразрешим за евросъчленената ни модерна държава - по-драстичен от геополитическите задънености и още по-дълбок спрямо историческите неправди, гнетящи народонаселението като незаличими родилни петна от гордото му минало.

Обикновено в съвпадъка на знакови събития съзираме "намигване" на съдбата. За нашето селище тази поличба наченала издълбоко. Едновременно с археологическите разкопки в местността "Върбовски ливади" на четири километра западно от града, тръгнало разкопаването на неговите девствени улици, дето и без друго си мязали на археологически терен.

През този период на активно дълбаене, вече като гимназист, щях да бъда освен свидетел и участник в грандиозното възвишено кóпане. За петнайсетгодишното си добронамерено съществуване, под влияние на здравата семейна среда и нежната обществена принуда, бях придобил неоспорим опит в ровичкането на земната кора, без да се замислям кога е по-яко или пък палаво повърхнинно, когато например с брат ми, като на игра, всяка пролет и есен преобръщахме с лизгар бащиния ни двор, за да е в рехава готовност за последващи земеделски дейности. Още в началните класове ни обучаваха как да дупчим ямки с геометрическата незавършеност на пресечен конус, а сетне старателно да полагаме и затъпкваме в тях малки смешни дръвчета, дето (дай, Боже!), вкоренени, щяха да растат заедно с нас.

Бях помагал и в плавното изгрибване на пръст и разни вкаменелости от бездънната клозетна яма, накрай двора ни, с размера на отвесно цилиндрично бомбоубежище, а сетне старателно замаскирана с бетонна плоча, в очакване на бъдещи подземни взривове...

Ала задачата, която сега властите стоварваха не само върху нашето невинно семейство, а над всички съседи в прясно разчовъркания ни квартал, изискваше доста по-необичайни и широкомащабни изкопчийски работи. И най-задължаващото - всяко домакинство, за своя сметка и когато насмогне, да изтърбуши просеката за полагане на великанските тръби, орисани за бълване от всяка къща към централния мръсен канал.

Баща ми казваше, че няма обща работа, която да се свърши колективно. Хората даже на банкет ядат и пият индивидуално. Затова и общество, което ожида чрез някакъв повсеместен колективизъм да върви към напредък, по-скоро ще отиде на майната си. Родителят ми рядко се изразяваше грубо, но в онзи епохален момент, когато и на нашата улица животът най-сетне щеше да се канализира, лъсваше социалната балтия, надвиснала над дантеления ни семеен бюджет. Абсурдна беше дори само мисълта да заплащаме на какъвто и да било трапáр да се поти вместо нас. Отново трябваше да раздвижваме собствените си заякнали от неволята мишци. Но и най-простата дупка си иска майстора! Какво остава за ров като траншея - обърнал хастара на гладкото ни съществуване със строгите и неотменими строителни норми?

- Ще се наложи пак да викаме чичо ти Ради.

Думите на баща ми прозвучаха като парола. Бях се пропил с герои от филми и книги, които спасяват безнадеждната ситуация в критичен момент. А строителят Ради си беше съвсем истински наш съсед - жилав, сух, източен като удивителен знак, с щръкнали като пеленгатори уши, готови по всяко време да уловят хорската нужда. И щом людските "SOS" трептения бидеха прихванати, мигновено да се препратят в подкорието на малката му главица, където без забавяне се материализираше крайното решение: да се отзове независимо от часовата разтегливост на денонощието или сезонната стегнатост на годините...

Много време оттогава, а не съм срещнал друг самарянин като този наш съсед-строител, дето, без да се замисля, помагаше на околните. И още по-точно - първата му мисъл да изтръпва в безусловен рефлекс за справедливост, в безпогрешно усещане за правда, което не се изхабява от тъпото и упорито пилене на живота.

Когато някой възрастен ти е комшия, а ти си се родил достатъчно късно след него, за да бъдеш връстник със сина му - то е заварено положение. Със Стефчо, по-малкия от двамата наследници на строителя бай Ради, освен стартовата година на раждането, тепърва щеше да ни свързва внезапното очарование на живота с прелестните последствия от едно битие, каквото нашите родители се жертваха да ни подсигурят на границата между отчаяната храброст и променливото оцеляване в бежанския квартал на гърчавото ни градче, пръкнало се насред изпосталялата ни държавица, нащърбена от балканската си проказа.

Историята с поселението на майстора Ради в павликенската махала "Вароша" - най-високото и най-чисто място в иначе равнинния ни градец - бе следствие от строго индивидуални вътрешни причини, предизвикали съзнателния избор на този строител да изостави родния полог. Побегнал не от принудата на вражески нашественици, каквито периодически и предостатъчно трамбоват из нашия край. Не могъл да понесе егоизма и деспотизма на собствения си създател! И по същество, превърнал се в бежанец.

Едва ли е повод за хвалба, но има и по-затънтени места от Павликени. Омотани в диплите на Предбалкана селца, при това без никакъв шанс някога да бъдат обявени за град. Ала неизчерпаеми на истински хора. Из тези закътани утроби отколе бликат несъкрушими люде, които поддържат пълнокръвието на народа ни, тъй както от малкото планинско изворче тръгва кристалната вода на жилаво ручейче, което по пътя си още повече заяква и набъбва, и без чиито животворни води големите, дълбоки, могъщи реки са невъзможни.

В такава спастреност - между Балкана и полето - наречена Добромирка, песъчинката живот на бъдещия дюлгерин Ради бе изгрявала като самороден бисер - плавно и упорито, сякаш затворена в мида. С огромната разлика, че съдбата на този корав човек, не го бе крила сред херметичния уют на седефени черупки. Тъкмо обратното. Майсторите като Ради от Добромирка оросяваха с кървава пот унаследените умения на бащите и дедите си и ги надграждаха със собствения си къртовски напън да пробият навсякъде, където Животът им предоставяше терен. За себе си диреха просто препитание, а не кой знае какъв смисъл на издалеко провидяно основание. Физическият труд на строителя носи ведрата утеха на градежа. А когато такъв труженик се случи и родéн поет, сякаш Съдбата му нахлузва криле, за да полети възторженият ездач като митичен Пегас.

"Поетите и лудите си приличат, на тях и Провидението им помага", спомняше си Ради за онзи свой съсед, който бе прославил родната Добромирка по света с прозвището "Поетът с ватенката". И продължаваше смразяващия си разказ:

"Баща му не знаеше що да стори в сляпата си ярост, след като е вдигнал брадвата с едната ръка, а в другата стискаше тънкото вратле на тригодишния Пеньо, все още съединено с къдрокосата главица, тръпнеща в очакване родителският гняв да спихне, преди да се стовари мускулно усилената тежест на топорчето. В този миг обезумялата майка се подложи като дръвник и брадвата потъна в жертвоготовното пространство между главата и раменете. Мек, безшумен удар. Ние гледахме през плета, а червеният гейзер от тялото на Пеньо-Пеневата майка бликна в любопитните ни, сеирджийски, невярващи очи. До ден днешен сънувам как кипналият отец на невръстния Пеньо съсича майка му - двама наши съседи, досущ еднакви с хората наоколо. Оттогава знам, че човешкото тяло е просто един неизбухнал гейзер от кръв. Съмнението на селския човек, че е измамен, го тласка към самоизтезание, което прелива върху най-близките му като втасало тесто из нощви - тежко, набъбнало, безформено и предварително изчерпано в разтеглената си безсмисленост. От тестото поне се изпича хляб, а подозрението за изневяра се втърдява като загар: горчив, незаличим, всевластен!"

Бащата на бъдещия поет никога не повярвал, че този му отрок е от него. "Такива къдрави няма в нашия род", отсичал с острите си думи, а периодически (най-често като пийнел), нахъсен в безутешното си битие, грабвал още по-остри предмети.

"...Съдбата може и да няма коса като Смъртта, заключаваше бай Ради, но със сигурност ползва ножици, игла и конец, та да реже, кърпи и шие хорския живот, както ѝ скимне...".

Тази немирница, Съдбата, подир немного време през 1950-та, точно по средата на още по-палавия двайсети век, бе събрала в обща комшийска бригада оцелялата и вече пораснала Пенева издънка и седем лета по-стария от него наследствен строител Ради. Пънели се в доброволно грандиозно усилие, напомпано с оптимизма на още някакви си "само" десетина хиляди ентусиасти, да построят върху гола поляна съвършено нов град, чието название трябвало да обезсмърти името на тогавашния непрежалим народен вожд Георги Димитров - скоропостижно изтървал руля на младата българска пролетарска република, без да завърши безсмъртното си дело за тържество на комунизма върху цялата планета.

"В неродения Димитровград разбрах защо обличат строителите в едни и същи дрехи. За да изглеждат еднакви. Хора с дочени костюми и ватенки предварително са лишени от претенции. Еднотипното облекло прави хората покорни". А за възпаления от патоса на бригадирското движение свой съселянин, бай Ради разправяше със съчувствие:

"Те, поетите, все избързват. Нямат търпение. Маса поети са изгинали за красиви идеали, но строителите ги правят идеалите с двете си ръце. Ако не са строителите, светът ще е пасище, мерá като пустиня - шеташ из такова поле, а къде ще се денеш без покрив над главата? Даже първобитните хора са дирели пещери, само и само да се усетят приютени, защитени!... Та наш Пеньо нямаше как да не го вземат за луд от един момент нататък. Ходих да го наглеждам в психиатрията и се застъпя за него като наше момче от Добромирка, дето го знам за нормално и свястно. Беше се сдушил с някакви чешити - ум да ти зайде! В колчава стаичка на толкоз лудост не бях се натъквал. На съседното легло един изцъклен, досущ като нашия поет, не спира да бръщолеви: "Ти, мой човек, твърдиш ли, че оста на Земята съединява Северния и Южния полюс, както ни лъжат учените? Няма никакви паралели и меридиани - туй са измислени линии, дето оплитат в мрежа земното кълбо, а истинската му ос минава през Охрид и го свързва с Пекин. Пекин е точно срещу Охрид. Може и подземен канал да се прокопае, за който не вярва. Вземи глобуса - можеш да набучиш на шиш Пекин и Охрид...". Другият щурак поне бе кротък. Ходеше мълчалив напред-назад, без да сяда. Въобразил си, че задните му части са от стъкло и никога не сядал от страх да не ги счупи...".

Човек все някога проумява, че бъдещето на нормалните е лудостта. Този момент настъпва сравнително бързо, когато безумието възседне собствения ти гръб и захване да си го язди, въпреки неверието на смаяната глава, вече понаведена над издължената от необичайния товар шия. Бащата на Ради нямал капка съмнение в стопроцентовата автентичност на своя наследник. Ала проблемът "бащи и деца" в малкото селце Добромирка, мъчел комай цялата махала, която се раздирала от роднински страсти, сякаш възкръснали с дълбочината и драматизма на антични балкански характери, които открай време се чекнат върху бръснача на отеснелия ни полуостров. Невръстният Ради тръгнал да си дири препитанието по строежите, първоначално воден от баща си и други земляци-дюлгери. Щом пукнела пролетта, се изнасяли, а по Димитровден, наесен, се завръщали с припечеленото. След като обаче синът Ради навършил пълнолетие, бащата се успокоил, че има кой да го храни и повече не рачил да мръдне от дома си. Щял уж да помага на жена си в кърската работа. Но се кротнал в кръчмата. Едва изтрайвал бащината му гордост и отмяна да донесе пълната кесия на прага на зимата и захващал да крънка мангизите току от бащиния праг. Не мирясвал, докато Ради не му дадял и сетната си стотинка. "Отгледал съм син, ще ми даваш! Аз съм те създал, длъжник си ми!" И се потапял в алкохолното блаженство, което, за разлика от сезоните, не свършвало.

Търпението на Ради изчезнало като ланския сняг, щом той самият се обулчил и всичките му досегашни тегоби, на свой ред, отстъпили пред най-радостната грижа - отглеждането на първородния наследник. В живота на всеки мъж настъпва момент, когато решава, че му трябва собствен дом. Тази обсебваща мисъл не го оставя на мира, докато не положи упоритата си драскотина върху съответния участък на земната кора - достатъчно дебела и обръгнала, за да понесе поредния човешки напън за надграждане и извисяване.

Дали спиртосаният отец на младия татко Ради първоначално не осъзнал или действително не помнел в пиянската си анестезия, че е дал съгласие синът му да изкопае основите на бъдещата къща в наследствения имот, нямало особено значение. Защото, щом в една сутрин на махмурлушко просветление, видял подпорната зидария, щръкнала вече над "кота нула", окончателно изгубил разсъдък. Грабнал каквото намери под ръка и къртил, рутил, засипвал. Плахият строеж угаснал по-бързо от късия ноемврийски ден. Ради съзерцавал, без да гъкне и трепне, как този атавистичен гняв запълва не просто някакъв си трап в бащиния двор - затрупани били собствените му корени! Не обелвала думичка и непразната му с второ дете съпруга. Само след два-три месеца на белия свят щял да се пръкне бъдещият ми съученик Стефчо. Това се случило през февруари 1957-ма, ала вече в Павликени, на трийсетина километра североизточно от Добромирка, където успешно приключило пожарното преселение на родителите му.

По онова време околийският център Павликени бил като магнит. За втори път, през непонятния с превратностите си двайсети век, това покрито с пепел и зеленина селище, получавало исторически простор да покълне поне малко над равнинната си предопределеност.

Първият път било подир откриването на железницата през 1899-та, когато сбутаното селце внезапно се събудило в зората на новия век като незаобиколима гара по средата на ЖП-линията София-Варна, в участъка между гара Левски и гара Горна Оряховица. Край тази важна спирка животът се понесъл с възхитително ускорение и нямало спиране. Хората всяка Нова година се изпълват с очакване за Ново Добро Начало, та какво остава за неизтребимата им Вяра във възхода на едно Ново столетие, тръгнало върху лъскавите релси на световния локомотивен прогрес. И да не повярваш: през едно поле - девствено и безгранично - като народна свяст, която рано или късно ще бъде похитена.

За някакви си три-четири десетилетия, благодарение на тази животворна гара, павликенци сбъднали изконния блян на повечето будни потомствени селяни - да бъдат прогласени за граждани. Събитието било подпечатано с Царски указ през фаталната за самия български цар 1943-та г. и още по-фаталната за царството ни безумна Втора всемирна война. Което е доказателство, че хората от нашия край много-много не се влияят от глобалния фатализъм на историческото развитие в планетарен мащаб. Както по всички гънки на родната ни територия, локалните събития и обречености, а също и местните суеверия и дадености, имат доста по-голямо значение за всекидневното оцеляване на жилавите български индивиди. Все заради тази специфична изолираност последиците от деветосептемврийския прелом през 1944-та, преобръщали из основи живота на хората постепенно, почти цяло десетилетие. Неизтребимите дребни и средни селски стопани се инатили и запъвали като магаре на мост докъм 1955-56-та година, когато колективизацията най-сетне ги надвила, а частната собственост била погребана завинаги, както и червясалият от прогнилост капиталистически строй. Историята на човечеството в крайна сметка не е нищо друго освен броеница, наниз от смяна на собствеността. За да се напомпа със съдържание току-що родената пролетарска държава, управлявана от диктатура на пролетариата, най-първо трябвало да се насмогне с пролетариат. По цялото землище на Отечеството тогава - из горски пущинаци и планински махали, от последното селце до околийския град и по-нагоре - процесът напредвал постъпателно и агресивно. Хората най-сетне щели да осъзнаят какво е истинска свобода, след като престанат да се пристискват за мижавите си нивици и още по-заробващи ги работилнички и фабрики, дето ежедневно и ежечасно раждали капитализъм. Добре, че им останала утехата (но и правото!) да притежават поне собствените си къщи със съответните дворни местенца. Ей това не предвидила новата власт: че оцеляващият народ ще намери отдушник за спотаената си енергия в жилищната страст и през следващите десетилетия ще се надхитря всячески със зорката Система и освен за лични нужди, ще натвори обиталища за деца и внуци. От такъв исторически шанс се възползвал пришелецът Ради, когато се озовал в Павликени с набъбващото си семейство. Бързо сколасал да се оземли в бежанския квартал накрай града. Пустеещият парцел закупил без излишно протакане, защото имало и съответното предлагане. Като част от грижата за човека - да не се разглезва с имане - към онзи момент бил въведен закон, който повелявал никой да не притежава повече от един собствен имот. Както например местният касапин, някакъв си народен изедник и отпадък от умрелия капиталистически строй, чието богатство, вън от съмнение, било натрупано по съмнителен начин. Та, в известен смисъл, нуждаещият се строител Ради, още с появата си в градчето извършил добрина на касапина-продавач, като закупил свръхзаконовия му двор и по този начин помогнал да приведе имуществения си ценз в съответствие с нормите.

Когато човек разчита единствено на себе си, всичко му е попътно. Не само ябанджията Ради, а и заварените местни жители трябвало "в движение" да се справят с абсурдите на новата икономическа ситуация. От една страна, да си уплътняват времето с някаква работа на държавен щат (и поради тази причина строго регламентирана, както по продължителност, така и по заплащане, на което му викали "възнаграждение" - "трудово възнаграждение"). А от друга - да запълват безкрайната бездна, наречена "битово оцеляване", както намерят за добре. Защото, времето показвало, че само на една изначално лимитирана заплата и на всичко отгоре обявявана за награда, едва ли можело да се издаяни нормално. Спасителна се оказвала многовековната здрава традиция на българския народ, свикнал да живее през хилядолетното си съществуване предимно в режим на оцеляване. А "тайната" на оцеляването открай време се оказвала зарита в земята, та хората си пъпрели из нея, белким се прехранят с туй, което самички са успели да отгледат. Пролетно време дворовете в квартала заприличваха на разкопана градина. Всеки залягаше над пръстта: дупки за дръвчета и лозници; бразди за арпаджик и чесън; трапчинки за картофи и тирове за домати, пипер; гнезда за краставици... Който не копаеше, щеше да понесе презрението не само на съседите, а и на цялото селско градче, на всичкото му работливо общество, съсредоточено всеотдайно и искрено към собственото си възпроизводство. А щом в една общност повечето хора се трудят честно, между тях настъпва по-голяма търпимост, пък и злобата и завистта са по-малко.

Да бъде честен не коствало никакви усилия на Ради. Вероятно човекът такъв си бил роден, ала да те признаят и околните, открай време из нашенско не е толкова лесно. Пък ако си състрадателен и отзивчив - направо си е повод за възненавиждане, даже за омраза, нежели за симпатичност и доверие. Следващите десетина години Ради развихрил преливащата си енергия навсякъде, където насмогнал.

На първо време, то се подразбира, струпал покрив върху иззиданите с такава бързина тухлени стени, че всички наоколо взели да се съмняват дали новодомецът Ради действително бил закупил гол терен на празно дворно място. Удивлението им продължило да се разраства, когато покрай ухаещата на хоросан къща надвиснали още по-дъхтящи на прясно обелено дърво навеси, чиито преградни заграждения отделяли обора за крави от курника и кочината. Конете си спели под открито небе прави и неуморни: здравите кончета така отдъхват - правостоящи. Стопанинът им Ради бил досущ като изтърван жребец - кога си почивал, оставало загадка. От този период си го спомням и моя бъдещ съученик Стефчо, защото доста преди тръгването на училище в един и същи първи клас, вече бяхме търчали цяла вечност из павликенските ливади да пасем семейния си добитък. Със Стефчо ни сближаваше още едно съвпадение. И моите родители, в тръпнещото очакване да се родя, бяха се постарали това да се случи в нова, тухлена къща. И успели, малко преди октомври 1957-ма. Брат ми Тома бе избързал да ревне срещу белия свят две години по-рано в старата ни кирпичена къща. С нея пък дядо ни Тома - разореният тракийски бежанец от Одринско - бе ознаменувал изтерзаното преминаване на фамилията си през българския Рубикон на двайсети век - Ньойския договор от 1919-та година. Макар и невръстен, запомних тази епохална съборетина като развъдник за домашни животни и птици. Досега се дивя как в нея са могли да живеят хора!...

Естествено, специалистът Ради се включил в градежа на новия ни дом, за което по разбираеми причини нямам автентични спомени. По онова противоречиво безвремие из необятния квартал на жужащото ни за живот градче едва ли имало нов обект, където Ради да не помогне.

Най-ярко съм запечатал миговете, когато нашето семейство скъсваше окончателно с кирпиченото си минало. Баща ми вероятно се бе заблудил, че долу-горе е насмогнал на текущите си харчове и с необратима решителност планираше разрушаването на легендарната грохналост от сбъхтена глина и вироглави сламки. Неизбежното срутване на тази отживяла бърлога се налагаше и поради задаващата се повсеместна канализация. А нашите искаха към нея да се включи и бъдещата пристройка, която мечтаеха да възкръсне върху глинените руини. Пък и с въжделеното нестандартно стайчище, наречено "Лятна кухня", щяхме да изравним стъпките си с марша на съседите. Според тогавашната мода хората поголовно се съизмерваха чрез огромните си къщи, а към тях мигновено прилепяха някакво по-просторно помещение, което насищаха с всекидневната си битова непридирчивост, за да може основната част от дома им да си остане чистичка, неизхабена, неизползвана дори. Та като се явят чакани и нечакани гости, да видят те не само този палат колко е голям, ами и как е излъскан като за изложба. Нито аз, нито моите близки, можехме да си представим, че ще заживуркаме само в една всекидневна, независимо от безбрежната практичност на спестяваната шетня. Главното обаче си оставаше стремежът към промяна: да се види, че и ние, несъкрушимите българи от ошушканата Одринска Тракия, пуснали наново корени в бежанския квартал на градчето Павликени, мърдаме и се движим в общото русло на добруващия посред недоимъка си народ.

Събарянето се състоя в един съботен следобед през лятото. Тогава трудещите се в народната република ходеха на работа и в събота до пладне, затова разрушителите-доброволци се възползваха от втората половина на дългия топъл ден. След като изравниха кирпича със земята и възкресиха хоризонталния пейзаж на гледката отпреди близо половин век, яките и потни мъже - всичките до един наши съседи - до среднощ ядоха и пиха върху срутеното. Така (както щях да се уверя само подир две-три седмици) постъпиха и при отливането на бетонната плоча, похлупила току-що поникналата зидария на нова-новеничката пристройка. Същият сърцат отбор доброволци-юначаги, които не се уморяваха да помагат там, където и който имаше нужда да строи. Нашенска порода предани мускетари, възкресили утопичното придихание: "Един за всички и всички за един!" Втурваха се без да жалят физическата си мощ и не чакаха отплата. Неописуемият гуляй накрая им стигаше и хич не се пъчеха, че са сътворили кой знае какво. Сега знам, че тогава из цялата ни родна територия, обрамчила товара на епохата, комай всички нови къщя на безпаричното население бяха изстрадан плод на жизнерадостното съчувствие и съзидателно състрадание. Бях забелязал, че хората, които отливат бетон, са силно сгъстяеми, скромни като забърканата от тях смес от чакъл и цимент, дето насипват и друсат в стягата на кофража, докато изчезне и най-малкото съмнение за остатъчна шупла. Мъжете, бъркащи бетонна смес, пръскат железен оптимизъм чрез горещата пот на прелелите си мускули: тази неземна влага, щом се отцеди и изпари, втвърдява усещането за здравина и непоклатимост. А бай Ради, като виждаше блесналите ми очи, обясняваше:

"Затова истинският строител не се бои. Той не познава страха. Когато хората от една общност градят нещо заедно, няма какво да ги притеснява. Ей тъй, помагайки си, можем да оцелеем и преживеем. Строителите са спойката на всяко общество, по-здрава от арматурата и по-яка от най-силната марка цимент!"

Когато разрушаваш нещо старо, а под носа му се разголва свенливо по-новата постройка, изведнъж тя лъсва с неподправената прелест на скритите си кусури. Такова потайно, влажно и хладно място се оказваше мазето на дома, който за мен си беше изначално рóден, а и по-нататък във вечността щяхме да си оставаме завинаги акрани. Майсторите, дето се суетяха у нас първо да рутят, сетне и да строят, трябваше някъде да се преобличат и да си прибират всякаквите там инструменти: лопати, кофи, мистрии, канчоци, макари и още по-деликатни уреди като нивелир, метър, отвес, маламашка и прочие. Накратко: обърнаха мазето на склад. Тогава се озъбиха кариесите между положените в основата камъни и надгражданите върху тях масивни тухли. Не че зидарията бе лоша. Твърде качествена се оказваше дори, щом за петнайсетина години бе устояла на дебнещото коварство, което таи всяка незавършеност. В конкретния случай някогашните труженици от епохата на моето пеленачество бяха пропуснали да замажат с бъркоч от пясък и цимент теснолинейните пространства, наричани фуги - цепнатини с липсваща цвръцнатост на спойващата кал, сплескана под тежестта на зидарията. Според набитото око на бай Ради, ако тези кухи образувания не се запълнеха, то след време самата постройка щеше да се подкопае и килне накъмто изгризаните основи. Доста гризачи бяха се подвизавали из тези пространства, тук-там свързани с проходни тунели. Красота! Истинска подземна красота се бе натворила изпод дома, който обитавахме.

- Искаш ли да те науча как се запълват фуги? - попита ме бай Ради.

- Искам - отвърнах с лекомислена готовност.

- Ще се справиш. Вече си гимназист. На твоите години бях зарязал училището и не слизах от скелето. Пък докато полагаме канализацията, аз все ще съм наблизо, няма да те оставя самичък.

Тъй си прекарах онази лятна ваканция: в полуздрача на мухлясалото ни мазе. Седмици наред, от сутрин до вечер сучех в ръце мистрията, върху чийто заоблен връх плавно се стичаше воднистата каша от пясък и цимент. Бавно и упорито напредвах по стените. Замазката трябваше да обгърне всяко камъче, всяка тухличка и преди да се е втвърдила, с помощта на метална кука, чрез гальовен натиск да се подчертаят границите между тях с фини и плитки улейчета. Постигането на тези правоъгълни дълбочинки бе върхът на майсторлъка. Похвалните думи на бай Ради за моето усърдие, запечатало во веки веков подземната стабилност на нашата къща, ме преизпълваха с гордост, каквато не бях сещал дори от отличния си успех в училище. Другият отличник на класа - Стефчо, също не изоставаше. Той пък облепи с фаянсови плочки кухнята и банята у тях. Един ден баща му, като инспектираше момчешката ни надпревара, клатейки глава одобрително, рече някак без връзка и неопределено:

- Най-важното в живота е учението. Образованият човек с диплома тежи на мястото си и никой не смее да го подритва.

Тези думи на строителя щях да си припомня доста по-късно подир случайно чут разговор между моите родители, доволни от напредващата канализация в градчето ни. Баща ми се радваше, че бригадата на бай Ради все пак бе получила благословията на висшите началници да се заеме с тази къртовска работа.

- Че на кой друг да я дадат? - искрено питаше майка ми. - Тоз няма нужда ни да го ръчкаш, нито да му висиш над главата. Той сам със себе си се надпреварва, ако мисли някой със съревнование да го плаши.

Майка ми беше шивачка, майстор-крояч и моделист. Сизифовският ѝ труд да изкопчи заплатата си минаваше през иглени уши в цех-ателие на ТПК-то (трудово-производителна кооперация), където баща ми беше председател. Но животът и на двамата ми родители в онзи обществен строй се осъществяваше под формата на свръхчовешки нов вид биологично съществуване, определяно като социалистическо съревнование. Всеки се състезаваше с всички: на работното място в отрязъка според кодекса на труда; по местоживеене, накъмто кварталната ОФ-организация, за да се издигат все по-нависоко личната и обществена гражданска активност, та по този начин самият социален организъм да стигне космически висоти (както орисваха инженерите на комунистическото строителство); и най-накрая - ако останеха сами и доколкото можеха, хорицата неустрашимо превземаха на абордаж скромното си натурално стопанство в безизходна надпревара за насъщния.

- Не е до съревнованието. - спокойно отговори баща ми. - Както винаги, на дъното е завистта: "прости работници щели да се нагушат с пари". Спретнали са му донос чак в Окръжния на Партията. Нямал диплома за строител, нищо, че има майсторски разряд. А на всичкото отгоре бил и бригадир, сиреч началник. Брех, да видиш ти! Толкоз годин опъва каиша в БКС-то, а сега щял да се провали. А пък издъни ли се той, петното се лепи върху Партията и всичките големи началства, обезпечили проекта!...

- Е, какво толкоз? - недоумяваше майка ми. - Нали работата все пак се започна и си върви, краят ѝ се провидя! Още ли дирят под вола теле? Или кусурът му е, че не е от "нашите"...

- Тъй, де - сговорчиво рече баща ми. - С тази подробност, че работата не си върви "все пак", ами въпреки!

После родителят ми сподели историята с половин уста и с хилядите уговорки да не я разправяме много-много, щото и без друго започвало да се разчува. Хората шушукали и се подсмихвали, но никак не вървяло тъкмо нашето семейство да обсъжда публично. Баща ми бе категоричен в това отношение. "Авторитетът на властта е като главата на фамилия - трябва да се пази, независимо от всичко. Пък и кой знае какво лошо не се е случило. С излишни приказки можем си докара само беля...".

Проектът за градската канализация бил готов, а плануваните парички парели от бюджетно нетърпение да изстинат под земята, охладени чрез предприятието "Благоустройство и комунално стопанство" - БКС. Тук за петнайсетина години Ради успял да се издигне от обикновен работник до бригадир. Според сегашната модна терминология биха рекли, че е реализирал лидерските си способности. "Сигналът" (както благовидно наричаха откровените доноси) до партийните велможи в окръжния комитет постигнал подмолната си цел. За честта на местните павликенски фактори трябва да се признае, че те се опитали да защитят човека и строителя Ради, изтъквали неговите безспорни качества на виртуозен специалист, всеотдаен и предан трудещ се, дебело подчертавали, че само неговата бригада е в състояние да спази пусковите срокове. Утежняващо обстоятелство се оказвало, че "не е от нашите", сиреч партиен другар с членска книжка, а пък уж кадърните пролетарии по правило крачели в правилните редици. Този защо е изпуснат тогава? По какви причини досега е стоял настрани? Повече от наложително се оказвало да проверят потеклото, да задълбаят в житие-битието му, та съмненията да се разсеят или пък потвърдят. Лично първият секретар на окръга привикал "на червеното килимче" прехваления майстор. Заразпитвал, както си му е редът по строгия партиен канон: в каква семейна среда е раждан и отраснал; защо не е завършил училище; има ли засегнати роднини от мероприятия на народната власт и т.н., и т.н. А пък за липсата на професионално строително образование и диплом, направо отсякъл, че това е нечувано - да се повери на човек без тапия крупен обект от първостепенна важност за плановото възходящо развитие на обществото. На финала въпросите трещяли като картеч: "Как си въобразяваш, че ще се оправиш? Отговорно ли се наемаш? Толкоз кадърен ли се мислиш? Незаменим? Няма незаменими при нас!...".

Ради слушал чинно, кротко и накрая рекъл:

- Аз, другарю, може тапия да нямам, ама тъй като те гледам, мога и теб да извая от камъни и тухли. Сам ще си се харесаш! - и си тръгнал.

Баща ми не знаеше какво още се е случило после. Малцината свидетели държали устата си под ключ. Минали-неминали десетина дни от дербито в ОНЯ кабинет, този път Ради пожелал да се видят отново с големия партиен шеф. Бил му приготвил подарък. Специален. Не само за него, за цялата Партия. Изрично държал да му го връчи лично и не позволявал никой да надзърне какво е приготвил.

Дарът бил обемист и не съвсем лек. Откарали го до окръжния център с камионетка, непроницаемо опакован. Когато махнали покривалото, огромният сумрачен кабинет на високия началник се изпълнил със светлина. В разширените зеници на номенклатурното величие се отразявало великолепието на Партийния дом на Централния комитет на БКП, чийто оригинал в действителност се извисявал непоклатимо насред столицата на социалистическата ни родина - София. Умаленото копие излъчвало хипнотичен, парализиращ респект, а над всичко греела петолъчката.

- Това стига ли? - ясно попитал Ради и си тръгнал кротко, както предишния път.

Когато се окопитил, онзи първи секретар на още по-първия окръжен комитет, разпоредил никой да не коментира случая. "Не е ясно това произведение провокация ли е, или уважителност! Най-добре е да се тури под ключ и никакъв шум. А пък тоя майстор обезателно да се изследва до девето коляно и засега да не му се пречи. Щом павликенци си го искат, нека си трошат главата. Моята без друго е пламнала от всякакви глупости, че да си губя времето с някакъв самоук провокатор. Той, ако не спазва правата линия, рано или късно ще си плати. И да се държи под око!"

Така бригадата на Ради получила зелена светлина. Баща ми, иначе пестелив на похвали, не сдържаше възхищението си от достойното поведение на бай Ради. "Защото, казваше, той е изключение за наведената ни действителност." И продължаваше разсъжденията си: "По принцип хората се държат достойно, освен ако няма риск за достойнството им. Тогава си траят, а като премине опасността, избягват да се обръщат назад и да си спомнят за момента на малодушие. Конформизмът наслагва гузност, която сплотява. Тайничкото ни доволство укрепва и ни държи един за друг. И не защото хората са лоши, а защото са патили. Когато почнат да те убеждават, че всичко е в името на човека, знай, че много народ ще бъде пожертван. Всякакви герои, предварително възхвалявани колко са важни и значими, ще потънат в забрава. Ще останат само почетните им дрънкулки - орденчета и медали по разни поводи и годишнини, - точно толкова безсмислени и ненужни, колкото гръмките обещания за светло бъдеще. А на човека му се налага да живее в настоящето...".

Ритмичното полагане на канализацията канализирало страстите около постъпката на Ради. Специалните служби на властта обаче, получили веднъж начална скорост да търсят на корена му ряпата, си работели, както само те умеят. Оказвало се, че родът на преселенеца от Добромирка, някога си е тръгнал от Дряново, а сред предците на Ради надзъртала тежката сянка на самия Колю Фичето. Когато нашите павликенски сторонници на народната власт попитали защо е премълчавал това непробиваемо смекчаващо обстоятелство, Ради отвърнал:

- Ами нали Колю Фичето не е бил партиен член.

Окриляна от спечеленото доверие, на следващата година бригадата на бай Ради захвана да се гърби с водохващането на сушавото ни градче. Общината продължи да радва с обещания зажаднелите си за по-напоителен живот жители. Изравнените подир канализацията разкопани кални улици щяха да се асфалтират, но пак преди това населението трябваше да си помогне самичко, като си направи тротоарите. На нашата улица струпаха пясък, базалтови плочки и бордюри. Обещах на баща ми, че трийсетината метра пред нашата ограда ще ги направя аз, за да не плащаме на никого. Разчитах, че бай Ради отново няма да ме изостави. Когато настъпи моментът, най-първо поставихме бордюрите. За сетен път се убеждавах, че на родените майстори им личи отдалече. Тях, щом ги познавате, много-много не слушате, когато говорят, защото се вижда какво са направили. Завинаги съм запомнил думите на бай Ради:

- Майсторлъкът е да се съпротивляваш на грозотията. Ако със сърцето си не усещаш кое е хубаво, Господ не може да ти помогне! Душата строи, ръцете само слушат какво казва вътрешността на човека, затуй предварително никога не знаеш дали си успял. При строителя колебливата граница между сполуката и неуспеха се поклаща върху канапчето с отвеса, теглено от вечното постоянство на земното притегляне. Няма особено значение какво строиш. Истинското удоволствие е постигането на хармонията, която е в главата на строителя, ако успее да я направи с ръцете си. Хубавият строеж е най-неоспоримия белег за аристократизма на българите. Всеки българин иска къща като дворец, защото някъде в паметта си помни царските палати на предците си. Затуй не е кусур, че вдигаме къщи, сякаш ще живеем по хиляда години. Хилядолетен народ колиби ли да прави?! Копаем земята и градим върху нея с отчаяната надежда да оставим върху ѝ свой белег, преди да ни е погълнала завинаги...

© Димитър Томов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2020, № 12 (253)