Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "РАЗКАЯНИЕ"

Ана Карима

web | Жената - грешната и святата

Концерт от всевъзможни птички нахлува от парка в широко отворения прозорец на спалнята с две разкошни легла - едно в друго. Концертът събужда Мина. В пансиона, пролетта и лятото, се спеше при отворени прозорци и през тях също влизаше в ранно утро шумното чуруликане на птичките из градинените дървета - и събуждаше Мина. И сега ней се струваше, че е в пансиона. Разтваря очи.

Тя е - къде?

Ах, да!

Ето възглавницата му на кревата до нея бе вдлъбната.

- Христо! - шепне Мина и се протяга в отмора.

Колко я обича той! Неговата обич е по-друга.

Влади я взима някак нерешително, сякаш нежна ваза, която се бои да не счупи.

- Та и наистина аз някак се боя - бе ѝ казал той веднъж. - Ти си тъй нежна, крехка, млада...

Друго е Христо. Той я взима с буйна жар и тя чувства, че се стопява в прегръдките му. Цяла тръпне от омая от тия прегръдки!

- Живот! Колко е хубав животът! - мисли си Мина.

Вратата безшумно се отваря. Подава се той, избръснат, свеж, в светла копринена пижама.

- Страхувах се, да не би да те събудя - влиза той радостен, грабва я и я отнася - де? В царството на сънищата? Сетне тя отваря очи и му шепне:

- Обичам те!

Христо е отмалял, но все пак целува устните, от които чува жадуваните думи.

И шепне:

- Моя! Само моя!

................................................................................

Мина се решава най-сетне да стане.

- Искам днес да видя как се разпореждаш в царството си - казва тя на Христо.

- Не само мое е царството, но е и твое - отговаря Христо и пак простира към нея жадни ръце.

- Стига! - вика Мина. - Излез! Остави ме да се облека. Аз ще те намеря.

- Слушам, моя малка повелителко! - покорно свежда той глава и излиза.

Мина чевръсто скача от кревата и отива най-напред при големия гардероб с огледало. Гледа се в него. Вижда се цяла - за първи път в живота - в такова голямо огледало.

Наистина, тя е много хубава. Съвършенство на линията (това бе ѝ казал и Влади). Дълго време се гледа, сетне отваря съседната врата. Тя знае, че там е банята. Влиза. Колко всичко е кокетно! Отваря крана. Топла, приятна вода я мами. Напълва ваната, скача в нея и си играе като дете във водата. Най-сетне излиза оттам, завива се в нежна, пухкава хавлия и влиза пак в спалнята. Стои пак няколко време пред огледалото, отваря гардероба.

Колко рокли! Ето и две роби - кремава и възсинкава.

С жар се залавя за тоалета си. Не роба! Тя не е научена на роба. Ще облече някоя от по-семплите рокли. А всички са копринени. Каква нежна коприна! Губи се в ръката, като я стиснеш. Отива към чантата и изважда вързопче. Влади бе ѝ пъхнал "парадната" ѝ копринена роклица.

- Все няма да стоиш при болната - бе ѝ казал той грижливо, - ще трябва да поизлезеш, да се преоблечеш...

Сега тя замачка роклята с иронична усмивка. Коприна! Остра като чувал. Колко бедна, окаяна изглежда тая рокля пред другите рокли. Мина усеща сякаш срама на роклицата и от устата ѝ неволно се изтръгва:

- Бедният Влади!...

Спомня си, с каква радост той ѝ бе донесъл плата за роклята. Радостта, че най-сетне е имал пари, да я облече в коприна...

И сега го вижда.

Радостта, с която бе станала, изчезва.

При нея е Влади и я гледа с големите си черни очи, които толкова бе обикнала преди две години!

Тия очи сега я гледат с ням укор.

Не! Не!

Той не трябва да я гледа така, с укор. Тя е млада. Не е живяла никак. Едвам излязла от пансиона, тя отиде при него.

Тя ще поживее сега и ще се върне пак при него.

Разбира се, ще се върне! Лъжата не може да продължи дълго време. Възможно е дори сам Влади, като минат две седмици, ще забрави сръднята на леля Марта и ще я подири.

Тогава?

О, не! Тя не иска леля ѝ дори да я подозре, че е способна да лъже. А тя е при любовник.

Не трябва никой да узнае! Никога не трябва да се узнае!...

Тя ще се върне при Влади в уречения ден - след двете седмици. И, вече успокоена, завинаги ще поведе предишния си живот.

А Христо?

Ще види сетне...

Пак се залавя за тоалета си.

След малко, в рокля небесен цвят, който много отива на сините ѝ очи и на русите ѝ къдри, тя напуска спалнята. Не би се ориентирала в редицата стаи, ако не е Кристина, която вече я очаква и посреща с думите:

- Колко сте прекрасна, госпожо! Същинска фея!

- Где е господарят? - щастливо се усмихва в отговор Мина.

- Чака ви в трапезарията.

Христо я чака, изправен до масата, покрита с всякакви закуски и сладкиши за чай и мляко.

- Всичко е произведение на Кристина - казва той с гордост на Мина.

Кристина учтиво се покланя и излиза, оставяйки насаме младоженците както ги нарича в ума си.

- Но това е цял рай! - извиква Мина с възторг след закуската, обикаляйки из алеите на парка под ръка с Христо.

- Какво ми напомня дворецът ти, гледан от тук? Дали не Версай? - пита тя.

Влади, като ученик в художествената академия, бе ходил с ученическа екскурзия в Париж и оттам имаше множество картички, които Мина с удоволствие разглеждаше почти всеки ден. - Ето тая широка стълба с множество стъпала! И тоя резервоар отпреде.

- Само че не с излегнати нимфи, както е там, а виж какво има вътре във водата - отвръща усмихнато Христо и като взима в ръка големичко дървено чукче, чуква няколко пъти по мрамора. В отговор Мина вижда множество риби муцунки, които устремяват очи в тоя, който ги вика. Но те не виждат нищо друго в ръцете на Христо, освен чукчето - почакват малко, и, разочаровани, връцват опашките си и се скриват в дълбочината.

- Колко красиви! - извиква Мина. - Но защо ги излъга? Ще ида аз да им донеса трохички! - додава тя и тръгва.

Христо я спира и казва:

- Тях редовно ги хранят. Ще им бъде донесено своевременно.

Прегръща я и целуна недоволните ѝ устни.

- На обяд ще видиш колко са сладки тия пъстърви.

- Не! Не! - протестира Мина. - Не искам да ми готвите от тях! За мене - не! Аз самичка ще ги храня тия две седмици - самичка!

- Колко пъти вече ми повтори тия две седмици - смръщи се той и отпусна ръцете ѝ.

- Повтарям да не ги забравиш - сериозно му отвръща Мина. - Не ми се сърди. Казала съм на мъжа си, че след две седмици съм при него. - Додаде: - Не искам да ме чака.

А в главата ѝ необикновено остро: "Ами голямата ти лъжа? Престъплението?" Не! Тя пак не иска да мисли сега за Влади и посочи красива беседка, покрита със зеленината на телеграфчетата с алени, бели и възморави чадърчета. Цялата беседка прилича на гигантско цвете.

- Такива беседки, а и по-хубави, съм наредил няколко в парка. Всичко правех за тая, която очаквам от години да доведа тук, като моя най-любима жена. Целия си живот чаках тебе - не довършва, защото тя слага мъничката си шепа на устните му. Не му оставаше освен да я прегърне и отнесе в хубавата беседка.

- Не там! - извиква Мина и стъпва на крака. - Нали искам да видя целия ти чифлик?

- Добре! - съгласява се той и става съвсем сериозен. (Същински господар - помисли Мина с усмивка, намирайки особена прелест в израза му на солиден мъж).

Сериозен, той я заведе при краварника - далеко от главното здание. В краварника Мина видя няколко едри възкафяви швейцарски крави, които загледаха дружелюбно господаря си.

- И са тъй добре тука в изобилията зеленина, че нямат нужда да ги изкарваме на паша - обяснява Христо. - Виж и телетата - колко са угоени.

Мина детински запляска ръце, радвайки се на красивите теленца. Все със същата сериозност Христо я заведе при кокошарника - съграден от редица огромни, добре осветени стаи с модерни приспособления за хранене и чистене. Стотици съвсем бели кокошки, с алени гребенчета, посрещнаха влезлия при тях Христо, запърпаха наоколо му, а някои кацнаха на раменете му. Съвсем бели, чисти, те приличаха на големи, бели гълъби.

- И тия те познават! - извика учудено Мина.

- Даже кокошките с кокошия си ум, нали? - вече весел ѝ отвърна Христо. - Познават ме, защото често обикалям сам навсякъде из чифлика.

А когато тръгнаха обратно, ѝ каза:

- Много обичам стопанството си. Баща ми, дядо ми са владели тоя чифлик. От начало почти го мразех: исках да свърша в странство правото, обаче баща ми настоя на своето си. Накара ме да следвам агрономия, като каза: "Ти си още млад. Виждаш ме - аз много няма още да живея (страдаше от стомашна язва), сега послушай мене: учи агрономията, научи как да се модернизира това стопанство, а когато умра, учи каквото щеш. За тука пък ще доведеш от там вещо лице да управлява чифлика. Не искам туй, над което родът ни се е трудил повече от два века, да загине по твоя прищявка - за да скиташ по разни министерства за някакво чиновничество". Баща ми страшно мразеше "службогонците", както той наричаше чиновниците. Той действително наскоро умря, обаче аз не смених факултета. Напротив, пристрастих се към чифлика, към земята. Сам се грижа за всичко при помощта на управителя, българин, който е научил много нещо от практика, а и лесно схвана новото, което въведох от наученото в странство. Виж там - посочи Христо - градините: зеленчукова, овощна. Там се отглеждат най-хубави плодове, а от топлилниците излизат най-ранни домати, пиперки, краставици, с които вие, столичани, с удоволствие удовлетворявате апетита си, плащайки прескъпо за тях.

И като сложи твърдо ръка на рамото на младата жена, той додаде:

- Така, Миненце - тук е главно моят живот. В здрав труд, в четене книги, изписвани от странство - френски, немски, английски, по специалността ми, а и чисто художествени. Когато ми дотегне, заминавам било за столицата - за театрите, концертите, било в странство. В София, аз ти посочих по "Царя" къщата си: там имам слуги, които я държат в ред, готова винаги да ме приеме. Най-сетне пак в столицата намерих щастието си.

При тия думи сериозността изчезна от лицето му - гледаха Мина само дълбоко обичащи я очи.

"Ще ли мога, ще ли имам сила да го напусна?" - мина тъжно в главата ѝ, обаче твърдо, пак мислено, додаде: "След две седмици съм в София".

Така всред богата обстановка, всред феерия от все нови изненади, къпана в нежности, страст, неусетно измина първата седмица и част от втората. Тогава Христо почна да вижда у нея някаква отпадналост, улавяше погледа ѝ, обзет от тежка мисъл.

"Тя ме обикна по-дълбоко - с трепет мислеше той, - и я измъчва сега решението ѝ да ме остави".

 

*

- Остават ни още четири дни - казва Мина в прегръдките на Христо.

- От теб зависи, тия дни да се обърнат на безконечност.

- Не! Аз трябва да сдържа думата си - казва тя и заплаква.

Христо целува очите ѝ, моли я да не плаче.

- Знаеш ли - казва ѝ той. - Нека изпъдим тъгата! Нека се разходим с аероплан, например до Виена. Там има една градина - Пратер, с какви ли не удоволствия за децата. А ти - ти си също едно хубаво, скъпо дете.

Мина престава да плаче. Очите ѝ светват от радост. Пътуване с аероплан! Виена!...

- Там има чудесни театри, опера и какво не - разпалва у нея желанието Христо.

Мина е съгласна. Всичко друго изхвръква от ума ѝ.

Сънят продължава. Още по-хубав, по вълшебен. Плуват по небето - в синия простор. В София тя се е заглеждала в огромните бели блестящи птици под слънцето. Само шумът на мотора я дразни, разваля красотата. Обаче сега, самата на аероплан, тя не чува мотора и само се наслаждава. Това пътуване не прилича на пътуване с влак, с ударите на колелата, стържещи земята. Не е и пътуване по море, по упоритата водна маса. (Мина бе ходила миналото лято с Влади в Созопол, за да рисува той там, и често бяха правили разходки с лодка). Аеропланът няма никаква опора - лети напред леко, със спадане и възземане, при което сладко се свива сърцето, както когато малка я подхвърляха високо на гергьовденска люлка. Времето е чудно хубаво. Небето ясно синьо. Само сам - там го браздят бели перести облачета. Аеропланът ги стига - заминава. Зърне ли долу, Мина вижда населени местности, къщички, прилични на кутийки. Ту пък летят над планини, които, гледани от аероплана, приличат на издадини на релефна карта. Син простор и слънце! Удоволствие, неизпитано досега. Удоволствие пълно. И тя би искала да бъде вечно в тоя простор - без тягостите, които бе вече усетила в младия си живот, без страшните мисли за туй, което я чака след връщането при Влади.

Да гледа в очите му със своите лъжливи очи!...

Но не! Тя не бива да мисли за това.

 

*

Есенно утро. Вън ръми. Мина се е събудила и гледа как се стичат капките по стъклата на прозореца - догонват се, вливат се една в друга, образуват по-едра капка, която на сълза бързо се стича долу.

Усеща, че и нейното сърце сълзи. Сънувала е кошмарен сън: Влади - сляп!

Сън...

Понадига се. Гледа лицето му. Спокойно е - усмихва се. Тя продължава да го гледа. Като в отговор на натъртения ѝ поглед, Влади отваря очи.

- Нима още не е съмнало? - пита я спокойно.

Мина изтръпва.

- Колко е тъмно! Като в рог - казва Влади. - Мина! Чуеш ли ме? Спиш ли?

Той се повдига и я дири с ръка.

Мина бързо се мушва под юргана и, сякаш току-що пробудена, пита:

- Какво има, милий?

- Питам не се ли е съмнало още? Защо е толкова тъмно? Не свети ли електриката на улицата?...

Мина е като мъртва.

- Кажи, Мина! - моли Влади и сяда на кревата.

Мина дири сила в себе си да продума.

- Защо мълчиш, Мина? - с отчаяние вече извиква Влади.

- Чакай да се събудя! - cядa Мина. - Разбира се, че е тъмно, защото още не е съмнало. А че електричеството не свети - че за пръв път ли е това? Сигурно има някаква повреда в инсталацията? Легни и заспи.

Тя се мъчи да отдалечи съдбоносната минута, когато и Влади съзнае, че е ослепял.

Влади покорно ляга, обаче не заспива. Мина чува как постоянно се обръща ту на едната страна, ту на другата страна. Ней ѝ се струва, че вижда големите му очи широко втренчени - до пукване, за да схванат най-слаба светлинка.

Минават страшни минути. Най-сетне Влади става от кревата и извиква:

- Мина, аз съм сляп!

Мина скача също от кревата, спуска се към него, прегръща го.

- Успокой ce! - теши го тя. - Не се тревожи! Сигурно пак малко влошаване, което пак ще мине, както по-рано. Дай да те облека. Ще направя закуската. Ще стане десет часа и ще отидем при доктора. Не се безпокой, милий, скъпий, единствений!

Сега вече тя го облича съвсем самичка. Той стои като автомат.

- Ръцете ти треперят! - казва най-сетне той. - Успокой се! Аз съм спокоен. Сигурно временно влошаване, което пак ще ми мине, както ти каза. Инак докторът щеше да предупреди.

А в себе си мисли: "Не е ли последица от това, че съм нарушил поръката на доктора? Че работех?"

- Никаква болка не усещам в очите - казва той във време на закуската, поемайки парченцата хляб с масло, които Мина му подава, - а и, знаеш, ако нещо е сбъркал професорът, ще идем в странство, например във Виена, да се покажа на някой капацитет. Ако не ще мога сам, ти ще идеш при министъра да помолиш да ускори откупването на картината. Ще имаме пари и ще отпътуваме.

- Разбира се! - казва Мина. - Но картината не е довършена.

Лицето на ослепелия добива лукав израз.

- Дохожда Петров - лъже той. - Ти знаеш, колко ме обича и цени той! Когато ти отиваше на пазар, той идваше и слагаше бои под моята диктовка.

Мина недоверчиво го гледа.

- Не вярваш? - пита слепият, мъчейки се да усети де е в момента тя. - За това ли мълчиш?

- Не, милий! - казва тя. - Ще направим всичко, което пожелаеш.

- Наедно ще идем още утре в министерството. Не искам да слушам само тоя доктор. Ще заминем веднага във Виена.

Мина мисли:

"Никакъв Петров не е идвал. Той, Влади, в нейно отсъствие е работил горе. Тя е страшно виновата, като е скрила по-рано от него присъдата на доктора, че го чака пълно ослепяване. За да не се бои той, тя сама го е успокоявала, лъгала го е. Ако бе и той преживял ужаса от докторовата присъда, той би се пазил да работи."

Но, Господи! Нима трябваше тя да предвиди непослушанието му.

Странство...

Да! Сигурно там има по-добри доктори... Но най-напред при професора. Мина се моли на Бога в себе си, дано да получи благоприятен отговор от него. Дано я успокои...

Влади лежи на кревата, а тя е коленичила в ъгъла пред малката икона на Исуса. Не шепне. Само вътрешна молитва. Тя знае, че Господ чува, всичко вижда и в дълбините на човешката душа.

- Какво правиш, Мина? - пита Влади, учуден от тишината в стаята.

- Кърпя чаршафа - отвръща тя и безшумно се дига от земята.

Гледа часовника.

- Часът е десет.

Влади е чакал само това и чевръсто става.

 

*

Вървят под ситния есенен дъжд. Влади често се подхлъзва и тя с мъка го придържа, за да не падне. С мъка стигат.

Докторът преглежда очите внимателно, с лупа.

Сетне капва капка в двете очи, за да разтвори зениците. Гледа пак с лупа. Лицето му е тъмно.

- Влошаване - накратко казва той.

- Опасно? - пита уплашено Влади.

- Трябва да се надяваме, че не е опасно. Не зная... - не довършва докторът фразата и бързо пита: - Да не сте работили?

Влади не отговаря. Мъчи се да излъже. Най-сетне казва:

- Съвсем малко, докторе!

- Вие сами сте си крив за влошаването. Аз вдигам ръце от такъв пациент!

Влади и Мина мълчат и свеждат глави, като осъдени, и излизат.

- Забравих си чантата, при доктора! - извиква изведнъж Мина. - Ти, Влади, почакай ме на улицата, ще изтичам да я взема. (Нали той не може да види, че чантата е в ръцете ѝ). Бързо влиза в кабинета, изпреварва всички.

- Докторе, кажете ми!

- Аз ви предупредих и по-рано - казва ѝ той сърдито. - Сега вече никакво чудо не може да спаси очите на Вашия мъж. Те са угаснали завинаги.

Гласът е неумолим - звучи в него още гневът от непослушанието на пациента.

Мина върви към Влади, а в ушите ѝ като чук: "Завинаги". Дъждът ръми. Те са в уличката им. Изведнъж сирена на автомобил. Съвсем близо до тях. Влади се изплашва и се дръпва на страна, като затъва в локва. Автомобилът спира. От него слиза Христо, но не смее да приближи.

Мина обгръща с ръце Влади и го води към по-сухо. Христо ги гледа като вкаменял. Мина - и тоя голям човек с черни очила, човек, който не вижда, защото не би могъл да не види локвата, в която тъпче, отстранявайки се от автомобила. Мина не зърва към автомобила. Очите ѝ са във Влади. Дълго време още стои Христо, гледайки с безкрайна тъга на отдалечаващите се, и устните му шепнат:

- Нещастна, нещастна Мина!

Мина с облекчение поема дъха си. Най-сетне са вкъщи. Съблича Влади, слага го на кревата, като оставя краката му на един стол. Събува калните му обуща, чорапите. Влиза в кухнята и бързо стопля вода на примуса. Налива я в легена, пуска в нея сапун и гъба и бърза в спалнята.

Мина мие краката на Влади. Най-напред единия, сетне другия. Старателно, пръст по пръст. С мека хавлия ги изтрива и ги слага на кревата. Гледа ги... Колко са слаби! Напомнят Исуса, снет на кръста на картината от Кореджио.

Коленичи, прегръща краката и ги целува. Безмълвно и горещо. Иска прошка за всичко, всичко!

- Какво правиш? - уплашено се надига Влади.

- Краката ти сега са тъй чистички! Сякаш мои дечица, - весело отвръща Мина, а в главата ѝ чукът: "Завинаги сляп".

 

 

© Ана Карима
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019