ИЗ "ИРИНА"

Анна Карима

web | Жената - грешната и святата

V.

Посещението на Ирина подейства толкова успокоително на Елена, че когато Ирина отново се яви на следния ден към четири часа, тя я усети близка, почти роднина. Пиха чай, след което Слави ги покани в кабинета си. Ирина бе възхитена от богатата библиотека и с любопитство зачете ръбовете на книгите, правейки понякога кратки бележки. Елена се видя излишна и ги остави сами. След малко те чуха веселия ѝ глас през отворения прозорец:

- Отива с Мими на разходка! Довиждане, добра работа!

И тя, и детето, облечени празнично, пращаха въздушни целувки.

По пътя Елена си мислеше:

- Такива като Ирина не могат да лъжат. Мога да ги оставям най-спокойно насаме.

След тоя ден Ирина започна да идва всеки ден и често пъти в отсъствието на Елена.

Слугинята отваряше без никакво учудване вратата пред Ирина и я поканваше в кабинета на господаря си - това дори и тогава, когато се случваше самият той да не е вкъщи. Тя знаеше, че госпожицата ще седне до единия край на масата му, ще запрелиства, ще зачете, и само от време на време ще стане от мястото си. Ще се разходи малко из кабинета (чуваше стъпките, понеже кухнята се намираше точно под кабинета) и сетне ще спре до прозореца, загледана във Витоша. Бе я видяла така от двора и не можеше да се нагледа на хубостта на гостенката.

А когато се завърнеше господарят, той ще седне на мястото си до масата, също ще прелиства, сетне ще ѝ чете или пък ще му чете гостенката. След това ще заговорят, ще се запрепират, понякога много увлечено. Тя, слугинята, ще им сервира чая, госпожицата ще го изпие и ще си отиде, без да дочака господарката. А тя, слугинята, ще ѝ обади, че е идвала госпожицата. Господарката ще я попита дали добре е сервирала чая и - толкова.

VI.

Когато Слави описваше на жена си Ирина като студентка, съвършено равнодушна към задирянията на мъжете, заради което я наричаха "трети пол", той казваше самата истина.

Действително, Ирина се държеше много свободно и напълно другарски със студентите, с които я свързваха общи интереси, общи стремежи (на други тя не обръщаше никакво внимание). Нито към едного от другарите си обаче тя не бе усетила нищо повече от приятелско чувство и ни едного от тях не би могла да си представи, че би могъл да ѝ стане по-близък, по-мил, ако той се влюбеше в нея, ако ѝ кажеше, че я обича. А бе забелязала чувства, по-горещи от обикновено приятелство. Обаче тя се държеше тъй открито, чисто другарски, още в самото начало, че избухналото в младежа чувство, неподхранвано от нейна страна, угасваше и се заместваше с удивление, а сетне с уважение към девойката, макар и с вътрешна усмивка над нейния "трети пол". Мнозина я осъждаха задето не допущаше поне любовна игра - флирт. Когато веднъж другарките, събрани в нейната стая на сериозен разговор, след изслушване един реферат от обществен характер, минаха на по-лек разговор и заговориха за флирта като за твърде изгодна игра за опознаване характерите, Ирина ги скандализира силно със своето решително отсичане:

- Според мене флиртът не е нищо друго, освен един вид духовен гъдел и затова аз го отричам.

Нахвърлиха се върху ѝ с различни доводи в защита на невинната игра, но Ирина остана на своето убеждение.

- Вие сте други, - каза най-сетне тя. - Или по-право, днес младежта гледа много леко на отношенията между половете. За нея не само флиртът, но и целувката - и най-страстната - е още нищо. Целувката не се счита за измяна нито у любимия, нито у любимата, нито дори у омъжената жена и женения мъж. А за мене целувката е всеотдайност по чувство и значение.

- Тъй ли си я усетила ти? - иронично я запита една от приятелките ѝ.

Ирина я погледна с презрение. Знаеше, че всички, наричайки я "трети пол", я считаха неспособна на увлечение. И не отговори нищо. Обаче, все пак, в спомените ѝ за студентството в Женева бе ѝ останал един, който бе я обикнал до безумие и който най-сетне, не в сила да таи чувството си, бе ѝ заговорил за него. Ирина отначало се забърка - уплаши я силата на чувството. Не бе кокетка, та, самата равнодушна, да се усмихне или да почувства приятност или тържество, че е могла да възбуди такова дълбоко и сериозно чувство, а именно - уплаши се. Усети се отговорна за чувството на младежа и не го отблъсна веднага, а се помъчи, с помощта на своята вродена хладина към мъжа и на трезвия си ум, да му помогне като на болен. Най-сетне успя да го убеди да се премести да учи в друг град, за да се примири постепенно с мисълта, че тя не може да бъде негова, защото няма в себе си чувство, което би му я отдало. И младежът замина и "се изцери". Защото тя бе действала искрено, честно.

Така минаха години. Ирина бе все същата сред нови и нови другари и другарки. Защото тя все бързаше да се върне в България. Богата, тя искаше да скъта в себе си всичко хубаво от западната култура и мисъл. Идваха нови студенти и студентки от България - идваха, учеха и заминаваха. Имаше между тях и интересни, вече възмъжали хора, дошли да довършат университет, след като са били вече учители, чиновници, след като се бяха вече проявили и като дейци на партията. Ирина обичаше дружбата им - те я учеха на живота, на борбата, която водеха те там, в родината, онази борба, за която тя се готвеше тука...

Минаха години, а Ирина оставаше все същата - хладна към мъжете. Все също оставаше и прозвището ѝ "трети пол". А почти всяка пролет тя усещаше някаква особена мъка от своята хладина. Понякога това равнодушие към другия пол я плашеше. Дали пък няма нещо ненормално в мене? - се питаше тя в такива минути и решаваше да се посъветва с лекар. Обаче отлагаше решението си и сетне напълно го забравяше, увлечена в своята работа, напоследък особено в труда си "Мястото на жената при новите условия в България". Тия нови условия трябваше да обоснове материалистически. Техните дълбоки корени не бяха в България, а в чужбина, отдето тия условия минаха у нас - върху една назаднала почва. Бяха без корен, а тя трябваше да ги обоснове...

VII.

Връщайки се понякога към мислите над своята натура и над любовта изобщо, за която бе чела много в романите, преди да замине за Женева, преди да се проникне от идеята да служи на другите, тя бе дошла до заключение, че любовта е някаква сила, която стои над волята на човека, над неговия разум, която го привлича понякога и към съвсем непознато лице от другия пол. Нещо повече. Тя знаеше, че тая сила кара влюбения да вижда в отсрещния качества и превъзходства, каквито той всъщност съвсем не притежава. Тя знаеше това от прочетените романи и затова бе говорила често с влюбения в нея младеж, който бе гледал на нея като на някакво божество, съвършено по красота и разум. Бе му говорила убедително, красноречиво, та той реши да я послуша и да се "цери". Когато, пак по онова време, тя се запозна със Слави - най-хубавия от всичките студенти и най-умния, тя не отреди за него особено место в сърцето си. Обикна само обществото на много по-умния от нея. Слави бе учуден неприятно от нейното мъжко държане спрямо него и подобно другите я наричаше "трети пол".

Ирина не му се сърдеше, а само весело отвръщаше с усмивка, както правеше винаги, когато чуваше това прозвище. Но другарството със Слави бе за късо време: наскоро той се премести в Берлин, дето и завърши с докторат. Когато Ирина си спомняше за него, тя съжаляваше за дружбата му, която, макар и в късото време на престоя му в Женева, допринесе много (макар не с особена охота от нейна страна - това тя не можеше да не забележи) за окончателното оформяване на мирогледа ѝ. Тръгнала за България с незавършения си труд, тя си спомни за Слави и реши да се посъветва с него, преди да даде съчинението си под печат. При първата си среща със Слави изпита леко разочарование, нещо повече: почувства в себе си превъзходството на човек нов, идещ от културните страни, пред човек, застоял се на едно място в глухотата на един заспал обществен живот. И ако в тоя момент някой бе ѝ казал, че тя ще се влюби в Слави, тя би се изсмяла, би се дори оскърбила.

И при все това...

VIII.

По-сетне, когато Ирина се мъчеше да дойде на себе си, да се хване здраво в ръцете, анализирайки чувството, което я сграбчи вихрено, тя се питаше, кое именно у Слави я омая. Дали това бе гласът му - мек и приятен, който впрочем бе същият, както в Женева? Дали тоя глас най-сетне можа да достигне струните, скрити дълбоко в нейното сърце, или мекият поглед на малко замъглените от мисъл очи можа да породи у нея тоя трепет, това отмаляване, което идеше като че ли от отровилата се в жилите ѝ кръв? Или омаята бе от неговата мисъл, стройна и значителна, израсла и оформила се в самотата на един дълбок ум? Защото тя скоро се увери, че Слави е отивал все напред, че неговата мисъл, жива и остра, бе хващала все по-дълбоки корени всред застоялия наоколо му живот, готвейки се да се обърне на лост, който да събуди, да раздвижи тоя живот.

Четейки страници от своя труд, слушайки съжденията на Слави, гледайки го често пъти възбудено да крачи из стаята от ъгъл в ъгъл, с пъхнати в джоба ръце, с искрящ поглед, тя си казваше неволно:

"Как бих искала да бъда винаги при него - да го слушам, да го гледам!" Понякога гъста червенина запалваше лицето ѝ, когато схващаше в думите му, в погледа му, че той също я цени и че казаното от нея го поразява със своята оригиналност и вярност. Веднъж той не можа да се стърпи да не ѝ каже:

- Вие, Ирина, стигате някак си по други пътища към това, към което ние, мъжете, стигаме по пътя на нашата логика. Вие някак си налучквате, угаждате истината, често пъти много по-вярно от нас.

- Види се това е той, нашият бележит женски инстинкт - усмихна му се светло Ирина.

И докато Слави я загледа някак учудено, като ненадейно изпречила се загадка, тя с една безкрайна нежност погали в себе си мисълта:

"Каква чудно хубава близост е близостта на един мъжки и на един женски ум!"

IX.

Бе дошла малко по-късно от обикновеното. Слави бе ѝ обещал да ѝ приготви за тоя ден цитати от едно немско съчинение, което тя бе взела от Народната библиотека, понеже той знаеше по-добре немски и познаваше съчинението. Той не беше още готов с обещаното. Цял ден му се бе открила работа вън от къщи, - ето защо макар да не предполагаше вече, че Ирина ще дойде, той отклони предложението на Елена, която го покани да отиде и той с нея и с детето до Борисовата градина. Той остана да приготви цитата.

Слугинята също бе излязла и Слави, всред пълната тишина, която се възцари в цялата къща, зарови из книгата. И изведнъж, без да си обясни защо, той напусна работата, стана, спря до отворения прозорец и се загледа във Витоша, мислейки за Ирина. И мисълта му за нея ставаше все по-приятна. Само два дена оставаха до заминаването на Ирина за родния ѝ градец - той пръв път си представи това заминаване като една реалност и усети тиха тъга. Бе тъй навикнал на нейната близост, на размяната на мисли върху различни въпроси, над които бе мислил сам или които се зараждаха в него след разговор с нея! Усети, че ще му липсва нещо много потребно, когато Ирина замине. "Защо пък трябва да замине? Кого има тя там? Родителите ѝ отдавна са умрели. Чичо ѝ добре управлява имотите ѝ и осигурява живота ѝ вън от затънтения край... Би могла да остане тук...", мислеше той, гледайки последните слънчеви лъчи, които се плъзгаха по върховете на Витоша.

Отдръпна се, отиде към масата и се наведе над книгата.

Влезе Ирина - с лице не само красиво, но и одухотворено. Слави я загледа в неволен захлас.

- А, Вие работите още над обещаното! - извика Ирина, подавайки му ръка и хвърляйки поглед към книгата.

- Както виждате - отвърна Слави. - Обещах Ви да приготвя, а ми попречи работа от вън. Но ето, сядам и ще Ви диктувам.

Седна до масата, дръпна книгата към себе си и сериозно запрелиства. Кичур от меката му коса падна на челото му, закри от Ирина очите му. Искри на игрив смях светнаха в очите на Ирина. Неудържимо ѝ се поиска да махне с ръката си кичура, да открие лицето му. Едвам сдържа порива си и само неволно, нервно се засмя. Слави дигна глава, махна непокорния кичур и я загледа въпросително.

И изведнъж погледът му се разтопи - гъста червенина заля лицето му. Ирина някак трепна и го загледа като вкаменена. Той продължаваше да я гледа, да я гали с погледа си. Смъртна бледност покри лицето ѝ. С мъка стана и олюлявайки се, отиде към прозореца. Подала се навън, помъчи се да вдъхне по-дълбоко въздуха, но не можеше. Някакво неизпитвано никога до сега мощно чувство бе я обладало, задушаваше я. Мозъкът ѝ заповядваше да се освободи, да изтрезнее. Направи неимоверно усилие над себе си - откъсна се от прозореца и без да погледне Слави, свела глава, тръгна към вратата. Чу зад гърба си тихо, призивно:

- Ирина!

Не спря, не се обърна...

Отвори като в сън вратата - прекрачи прага. Слизаше по стълбата, а в сърцето ѝ смъртен ужас: тя е престъпница.

Престъпница!

Виждаше не него, към когото бе се устремило цялото ѝ същество, виждаше Елена, детето... Те я гледаха с ням укор.

"Ти поиска да ни го отнемеш... Ти злоупотреби с гостоприемството..."

Не помнеше как стигна в хотела. Седна на леглото и се отдаде не на могъщото чувство, което я бе увлекло неудържимо, а на тъпо отчаяние. Слави не може да ѝ даде повече от това, което е дал - другар на нейната мисъл. Тя никога не ще поиска да разруши семейния му живот - да причини страдание на Елена, страдание на детето, на неговото дете.

Нейният разум най-сетне ще победи.

Дълго стоя тя така, седнала на леглото, сетне обиколи с поглед стаята. Бе почти съвсем тъмно и разтворената книга и белите разхвърляни листа ѝ се струваха като скелети на мъртъвци.

Мъртва бе и тя досега...

И ще трябва пак да умре - да бъде само като тях, като тия листа...

И за пръв път в живота си усети сълзи да стискат гърлото ѝ. Но тя не им даде воля; със страшна болка в главата тя се съблече, легна и се унесе в неспокоен сън.

Сутринта се събуди с натежала глава, нощта не бе ѝ донесла никакво успокоение.

"А ако дойде той? - помисли тя ненадейно и с твърдост си отвърна: Да, той ще дойде!" Той непременно ще я подири, щом тя самата не отиде днес у тях.

И трескаво се спря над мисълта: тя трябва веднага да замине. Облече се за път, бързо прибра нещата си и замина.

X.

Ирина бягаше... Тя бягаше от тоя, който тъй ненадейно за нея бе пробудил жената в нея. Тя бягаше, съзнавайки ясно, че не ще може да понесе една среща с него - така както ѝ диктуваше разумът и съвестта. Едно още призивно "Ирина" и тя е загубена.

Повтаряше в ума си:

"Аз трябва да убия порива си към него! Ако не мога да постигна това, тогава..."

Тя не смееше да довърши мисълта. Защото никога досега не бе пожелавала смъртта. Смърт, когато бе цял живот, жажда за работа!

Всичко, което бе съдържание на нейния живот досега, ѝ се видя незначително. Бе само той...

Колко го обича тя!

Как би могла да бъде пак при него, да отвърне на призивното му тихо "Ирина", да падне в прегръдките му...

Всичко друго нямаше никакво значение в устрема ѝ към него. Обаче разумът ѝ надвиваше и смазваше порива - за да се събуди той отново...

Непосилна борба.

Тя бягаше. Къде я отвеждаше този влак? Не знаеше и не искаше да знае. Помнеше, че бе предала багажа си с адреса в родния си град, и бе застанала до едно гише за пътнишки билети. Някой поиска билет за някъде, тя поиска също такъв. Влакът потегли...

Разбира се, тя не ще остане там, закъдето бе взела билет. Ще продължи пътя си - накъде? Към родния град? - He! И там тя няма близко сърце, до което тя сега, тъй слаба - само жена - да сложи глава, да намери успокоение. Там е старият ѝ чичо, който я обича, който добросъвестно гледа имотите ѝ, като редовно ѝ изпраща доходите. Да се открие на него? Че е обикнала мъж с жена и дете? Да понесе презрителния му поглед? Не! Тя мълчаливо ще влачи болката си, от град в град, от държава в държава (неволно се усмихна, спомняйки си съвета, който бе дала на влюбения в нея младеж) - ще скита, та с нови впечатления да притъпи, да смаже престъпния порив, да стане отново това, което е била...

Стигнала градеца, тя не престоя нито ден в него. Отпътува... Стигна в друг град - после в друг, пак в друг, докато най-сетне рухна от умора и изтощение.

© Анна Карима
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Анна Карима. Ирина. Повест. София: Издателство "Световни романи", 1935.