Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЧИСТАТА ЛЮБОВ"

Ана Карима

web | Жената - грешната и святата

Бе неделен ден.

Райна седеше следобед в къта на миндерчето и мрачно гледаше отпреде си. Времето се беше развалило. Небето беше сиво и сняг на едри парцали посипваше земята.

Райна мислеше за къщи. Бе чакала и днес писмо от майка си, а на дойде. Да не би нещо да има вкъщи? Ами ако майка ѝ се е разболяла, или баща ѝ? И се боят да ѝ пишат?

Защо ѝ беше това учение? Защо ѝ трябваше тая остра тъга за тях? Тя им е едничка! Колко жестока е била да настои на своето си и да дойде тук, за да седи в тая стая и да гледа това сиво небе.

Тя е сама, сама!

Ней ѝ бе тежко. Пак ѝ се плачеше.

Леко се почука на вратата на стаята.

"Значи, пак не съм затворила вратата на антрето!" - помисли Райна. А бабка ѝ тъй поръчваше. Не може да се научи да заключва и туй то!...

- Свободно! - каза тя.

И скокна смаяна. Пред нея стоеше Бистра.

- Бистра! Ти!

- Какво ме гледаш като на някое привидение. Както виждаш, аз съм - отвърна Бистра. - Не идеш ти у дома, - дойдох аз. Защо не идеш?

- Не ми се ходи! - отвърна Райна с неохота.

Бистра седна при печката и затопли краката.

- Вън е студено.

- Отвори печката, по-скоро ще се сгрееш! - издума Райна и отвори печката.

- Седни до мене, Райна! - някак като че ли с молба каза Бистра и притегли един стол към себе си.

Райна седна.

- Кажи правото! Ти не идеш у дома, защото мащеха ми води любовници вкъщи, а баща ми живее с друга настрана. Нали затова?

Райна мълчеше.

Помълча и Бистра, загледала огъня, сетне бавно подвзе:

- Ти мислиш само у нас е така? Взри се малко, изучвай нашата столица и ти ще видиш, че нашата къща не е изключение. Колко е студено вън! - измени тона си възло и завъзви краката си да ги стопли от всичките страни. - Далек живеете, a maman взе купето.

Тая зима Бистрини си купили купе - за зима по-удобно, по-топло.

- Така е, продължи Бистра, подземайки разговора си. - Нали и двамата - и мъжът, и жената - са доволни, спокойни? Един вид по взаимно съгласие. Запазват външността, конвенанса и живее всеки, както иска. Разврат? Аз не намирам в това разврат. Не само у нас, в България... Гледай по-културните страни. Например тая Франция, чиято култура ни сочат в училището. Вземи само романите им и не само булевардните. Там всъщност бракът отдавна не съществува. И мъжът, и жената си живеят и след брака. Когато е в съгласие. Когато е без страдание... Само майка ми...

Бистриният глас трепна и тя помълча.

- Но всъщност защо ѝ бяхa тия излишни страдания? Когато видя, че такъв си е баща ми и не може да бъде друг? Бедната! Тя не трябваше да страда и да умре от това.

Райна мълчеше. Тя би искала сега да прегърне Бистра, двете да си поплачат. Ней ѝ бе тъй мъчно днес за дома, а Бистра бе поплакала за своята бедна майка.

Обаче сдържа порива си.

- Животът е корав - казваше Бистра. - Той ни се налага. И ние трябва малко по-философски да се отнасяме към него, за да не страдаме. Страданията са излишни.

Помълча и пак подвзе.

- Преди два дни бяхме с maman на погребение. Знаеш, известният общественик, виден член на партия.

Бистра назова име, което Райна бе често срещала във вестника, който старият Иван четеше вечер.

- Той се помина. Бе цял предаден на политическите борби. А жена му в туй време си живееше. Често пъти баща ми разказваше на maman как я виждал с други. Мъжът нищо не знаел. Най-сетне от срам, че зад гърба му в Народното събрание се смеели, другарите му пооткрили очите и човекът ненадейно за всички умира. Но интересно, на погребението беше жена му. Когато влязохме ние с maman - те бяха близки, - тя се хвърли на шията на maman и зареди: политическите противници му отровили живота, те го изяли... Комично! Той умря, а тя прави комедии до гроба му... Съвсем непотребна смърт. Да! Трябва трезво да гледаме живота, без излишни страдания. И ти, Райна, трябва малко да се превъзпиташ. Ти си впечатлителна ентусиастка. Не трябва това. Да!...

Бистра говореше това бавно, гледайки замислено огъня, сякаш говореше повече на себе си. И от думите, и от тона на гласа ѝ вееше смъртна студенина. Помълчаха. Сетне Бистра стана и протягайки ръка на Райна за сбогом, каза ѝ:

- Ако искаш да чуеш тоя, който свири във Военния клуб - ела в неделя у дома. Той ще свири.

- Благодаря ти Бистра - отвърна Райна, стискайки ръката на Бистра.

Ней ѝ се искаше да задържи Бистра, да ѝ заговори по-сърдечно, да я предизвика на откровеност - но от Бистра вееше такъв хлад, полузатворените ѝ очи я гледаха тъй спокойно, щото Райна се усещаше скована в своето желание.

Бистра си отиде сякаш чужда на всичко и всички.

На Райна ѝ стана по-мъчно, отколкото ѝ беше по-рано. Тя би искала близка душа да е при нея, с която да сподели мъката си, та да ѝ олекне. Защо не можа тя да намери у Светлова опора? Защо тя я пренебрегна? Баладата ѝ е слаба и преводът несъвършен - нека! Но не трябваше ли Светлова поне да ѝ каже слабостите, грешките? Тя би се мъчила да ги поправи. Нима всичко се е дало лесно, изведнъж на писателите? Дотолкова ли е тя едно нищожество?

Позвъни се. Райна цяла трепна. "Най-сетне писмо" и изскочи навън.

Писмото бе от майка ѝ. С особена нежност тя го притисна към сърцето, целуна го - сетне вече го зачете.

Майка ѝ пишеше, че всички били добре. В градеца нямало нищо ново.

"Не ти писах отколе, за да познаеш мъката, кога чакаше писмо. Ти доста мълча - нали? - пишеше майка ѝ. А аз бях се измъчила в безпокойство. Сега вярвам, след като усети мъката на очакване и като си речеш, че майчината мъка в такъв случай е много по-голяма, ти не ще замълчаваш. А имам да ти съобщя, че нещата, които си дала да прегледа Светлова, били хубави. Да се гордея ли вече с тебе, Райна? Нека да е рано още. Но ти работи, Райне. Бих действително се гордяла, ако ти станеш нещо, ако ти пренесеш някаква полза на нашата родина. Ходи у Светлова: тя ще ти бъде много полезна."

Значи Светлова е писала на майка ѝ? Писала ѝ добро за нейните работи? Нима всичко това не е сън? Светлова ги намеря хубави!

Настроението на Райна съвършено се измени. Буйна радост изпълни цялото ѝ същество: ней се искаше да пее, да скача.

- Бабке, хайде малко на разходка! - завтече се тя в кухнята, дето в това време старата Иваница седеше близо до печката и плетеше чорап.

- По тоя студ ли, чедо? - отвърна старата, без да спира плетенето.

- Бабке, времето е топло! Топло! - настоя Райна и дръпна чорапа.

Старата не мръдна, а само усмихнато гледаше веселата Райна.

- Млада си, дете си - играе ти се, ходи ти се, пък ние сме стари с дядо ти Ивана... - отвърна старата. - Иди у Марини, вземи я и се поразходете.

- У Марини! - наду устни Райна и даде на старата чорапа.

- Ще взема да си чета нещо.

Влезе си в стаята, взе един том от съчиненията на Вазов, който бе купила наскоро, и зачете.

Обаче четенето не повървя. Мислите се разпълзяваха на разни посоки и най-сетне Райна запрати книгата, изтегна се на миндер и замечта своите мечти.

На другия ден времето се бе изяснило. Зимата явно отслабваше, та мъгливите сиви дни се сменяваха с ясни, почти пролетни. Наближаваше великденската ваканция. Напоследък, през всичките тия дни на разочарование в своите дарби, на тъга, тя бе броила още колко дни остават, докато ги разпуснат. Обаче тая сутрин тя не стори това. Вчерашното щастливо настроение я изпълни веднага, щом отвори очи. По-скоро! По-скоро на училище! Да види Светлова! О, тя сега не ще се смущава от нея... Нали вече знае нейното мнение? Ще ѝ се довери напълно. Ще отиде при нея, вкъщи, и ще ѝ каже, че знае вече мнението ѝ за нея. Съвсем спокойно ще ѝ каже. И ще заговорят за слабите страни, за как да постигне желаното. О! тя ще иска да стане нещо! Тя ще го постигне. Светлова ще ѝ помогне. Защо толкова бе тя, Райна, нерешителна? Нали всичките ѝ мъки излязоха излишни? Стигаше да се пресрами, да иде още еднаж у Светлова и да я запита.

В училището тя се усети някак по-горе от всички. И от Бистра, която я поздрави с кимване глава от своя чин. Тя е по-горе от тях със своята тайна, която още никой не знае, но която един ден ще узнаят.

Обаче, когато влезе Светлова в класа, Райна пак се усети мъничка, мъничка. Всичкият ѝ кураж се изгуби. Сетне, докато изпитваше Светлова, се съвзе и се помъчи спокойно да я гледа. На два пъти даже се обади от мястото, без да я питат. Светлова и двата пъти я погледна с усмивка и Райниното сърце затрептя от пълна радост.

- Дражева! - каза Светлова на излизане от класа. - Днес ще дойдете следобед у дома.

Райна цяла се изчерви под въпросителните погледи на другарките си.

И вече не знаеше кои учители влизаха, какво се отговаряше в класа, какво се преподаваше.

Почти не яде вкъщи и едвам дочака да мине два часа, по-рано от което време смяташе за неприлично да отиде у Светлова.

Денят все си беше ясен, почти пролетен.

Как хубаво, светло беше на душата на Райна, когато тя бързаше при Светлова!

Светлова я прие със същата мила усмивка, както при първото идване на Райна.

- Познах днес по Вас, че сте получили от майка си писмо. И пак не бихте се решили да дойдете сами за отговор, ако не бях Ви викнала? - казваше Светлова, като я покани да седне на един стол.

- Щях да дойда сега и сама! - весело казваше Райна. - По-рано бях си казала, че е излишно, но когато получих писмото от мама...

Светлова взе превода и баладата на Райна и ѝ ги подаде.

- Аз ви ги връщам, макар че са хубави. Преводът би могъл да бъде изпратен за подлистник в някой вестник, но това разказче е вече превеждано няколко пъти, макар и по-лошо.

- А баладата? - попита Райна с трепетен глас.

Светлова седна до Райна и мило я загледа, като че ли четеше в нейната душа.

- Иска ви се, нали, по-скоро да си видите името печатано?

- Че нали това е мерило дали струва? - събра всичкия си кураж в защита Райна.

- Първо и първо това никак не е мерило, особено у нас, дето нямаме още сериозна критика и се поместят в списанията и най-никакви неща, и второ - нали не бихте искала да пишете само за деца? Викнах Ви да кажа да продължавате да превеждате, защото превеждайки образцов писател, Вие можете да си изработите хубав стил, а също по-явни ще Ви бъдат художествените ценности на произведенията. Второ: пишете стихове, изливайте чувствата си и мислите си в тях - Вие владеете музиката на стиха. Но това е малко. За да станете нещо (а аз бих искала това), и при това не малко нещо, трябва много да работите. Първо да изучите много добре, не тъй както се учи в училището, развоя на литературата, разните литературни течения, школи. - Не само за миналото да имате представа, но и за настоящето. Особено да се запознаете с разните направления в литературата днес. За разните литературни форми - а това не е малко. А пък ако искате да станете повече нещо, да принесете полза със своето писане - трябва Ви да четете и сериозната проза. Трябва да се запознаете с разните стадии в развоя на човечеството, трябва да видите пътя, по който е вървяло то в своя напредък, точката на която днес стои! С една реч, да си изработите един мироглед, след което вече може да се мисли за ползата на туй, което ще пишете. Не се плашете от това, което казах. Аз Ви нахвърлих картината на Вашата работа, на Вашето учене, за да станете нещо. Вие сте още много млада, тъкмо време за учене. Аз ще ви препоръчам какво да четете. С това не искам да кажа да не пишете стихове и сега. Напротив, дори работи като баладата пишете. Упражнявайте стиха. За превода вече Ви казах. Вие имате толкова свободно време, понеже тъй лесно схващате уроците! Пишете, но и четете! Когато прочетох работите Ви, аз много сериозно мислих как да Ви бъда полезна и ето Ви казах каквото намирам за нужно да Ви се каже. Не съм за бързата, тъй наречената евтина, слава.

И Светлова стана, взе две книги от масата и ги подаде на Райна.

- Едната е за превод, а другата за четене. Третата - за стихове - е във Вашата душа.

- Колко ви благодаря! - каза Райна. - С какво удоволствие ще работя сега!...

- Обаче не забравяйте и да се повеселите, да се поразходите. Само странете от лоши другарки.

С книгите в ръце Райна гордо отиваше към къщи: нейният живот е осмислен, изпълнен със сериозна работа. Тя ще постигне желаното.

Тя ще чете, превежда и ще пише. Не може без последното. Нещо напъва гърдите и иска да се излее само по себе си в стихове. Както тогава, след музиката във Военния клуб. Хубаво бе.

Да отиде в неделя у Бистра? Да възобнови чувството си и възторга си от музиката, та сега, окуражена, по-уверена в силите си, дали не ще излее чувството си в стихове?

Защо да не отиде?

Какво общо има Бистра с живота на родителите си?

- Бедната Бистра! - издума тя и по-рано повтаряния израз.

Ще види... Може би ще отиде.

В сряда тя отиде на урок. Бе дошла Мара да я вземе.

Кога пристигнаха, макар часът да бе точно за урока, те чуха, че някой има вътре освен учителката. Постояха вънка в очакване да излезе, който бе вътре. Но вратата се отвори и Райна остана смаяна: застанали на крака бяха двамата офицери от Военния клуб. Райна се смути и не знаеше де да се дене. Мара се оказа по-смела.

- Добър ден! - издума тя и се здрависа и с двамата.

"Значи се познава с тях" - помисли си Райна.

- Госпожице - обърна се швейцарката към Райна. - Аз намислих да задържа господата малко да поговорим общо френски... Господа офицерите говорят вече доста добре и ще бъде по-интересно, нали? - и без да дочака отговора на Райна, представи ѝ ги:

- Господин Киров и господин Добрев.

Райна все смутена, подаде ръка.

- Само четвърт час разговор! - повтори пак учителката и зърна големия часовник отсреща на стената. - Седнете.

Всички насядаха. Швейцарката започна разговора. И двамата офицери отговаряха свободно, обаче напразно отидоха всичките им усилия да бъде вмъкната в разговора и Райна. Напротив, Мара положително учуди Райна с държанието си: тя като да бе се преобразила. Стана приказлива, весела, дори и по-хубавичка. Очите ѝ светеха от възбуждение. Не се смущаваше никак от веселия смях, който възбуждаше с неумелите си отговори. Напротив, смееше се заедно с другите. И Райна бе оставена настрана. Никой не я поглеждаше и тя бе доволна. Ако би срещнала погледа на черните очи на Добрева, тя би се страшно смутила. А Мара не се смущаваше никак от него, напротив, с него бе още по-приказлива и весела.

Погледна ли Добрев поне еднаж нея, Райна? Тя не знаеше. Защото всичкото това време тя си гледаше учебника, без да дигне очи. Най-сетне четвърт час се измина. Господата станаха, с общ поклон. Тогава само Райна дигна очи към тях.

- Сбогом! - чу Райна и дигна очи - тъкмо срещу хубавите черни очи на Добрева, устремени на нея. Гъсто се изчерви и неволно отговори "сбогом".

- Много сте била срамежлива, госпожице! - каза швейцарката, кога си излязоха. - Това е немодерно. Какво ще Ви направят те? А пък така, в общество, по-лесно се учи езика.

- Остави мене да се отсрамвам... - весело каза Мара.

- Браво, госпожице! - похвали я швейцарката. - Трябва човек да се държи по-свободно. Или не Ви е приятно?

Райна съвсем се смути. "Наистина, колко ли е изглеждала смешна! - Сякаш ще я изядат", помисли тя и отвърна на швейцарката, която я гледаше въпросително:

- Защо да ми е неприятно?

- Трябва да бъдете модерна госпожица - още еднаж каза швейцарката. - А сега - урока.

И започна да се занимава и, както по-рано, предимно с Райна. Райна погледна няколко пъти Мара, която гледаше през прозореца със замръзнала усмивка на уста.

След свършека на урока, тръгнали към дома, Мара със същата усмивка каза:

- Наистина, Райна, ти беше много смешна. Изглеждаше, че се боиш от тях. До толкова чак бива ли? Това е дори някак неприлично.

Чудно преобразена е Мара. Де остана срамежливостта ѝ?

- И аз трябваше да се разпъвам, за да спасявам положението. Представи си картината, ако бях мълчала и аз: хасъл две бейки, докарани на заклание! Ха-ха-ха!

Каква неприятна птича физиономия има тая Мара. И очите ѝ сега тъй блестят. Но и истина е, какво е това свиване, като че ли ще ѝ направят нещо. Тя не е малка най-сетне, знае си цената, няма защо да дава повод да мислят, че те я смущават. Следният път тя ще се държи по-свободно. Урок е - нищо лошо не се говори, никой нищо лошо не прави, - защо да се свива?

Следният урок пак швейцарката ги въведе, докато господата бяха вътре. И тоя път Райна всичкото време се бореше със себе си: гледаше да бъде по-свободна и да не се черви. Говореше с нея повече Киров. Добрев като да я отбягваше и говореше повече с Мара и швейцарката. И Мара пак беше възбудена и смела както по-рано. Понякога поглеждаше Райна, като да я окуражи. Окуражаваше Райна и швейцарката.

Тоя път на сбогуване офицерите подадоха ръка.

Следният урок те завариха само Киров, който стоя малко и си отиде. Същото бе и следната събота. Киров бе некрасив и непохватен. Говорейки с него, Райна мислеше за елегантния Добрев с огнените очи.

- Сигурно ни намери за неинтересни и престана затова да идва - си помисли Райна. Сетне тръсна глава и додаде:

- Глупости са тия! И Киров, и Добрев поврага! Наместо да заработя, както трябва, отвличам се в глупости: ще ставам модерна госпожица - подигра тя себе си.

И реши да отива сама на урок и то четвърт час по-късно. Освен това още седмица и тя ще замине за ваканция.

В сряда и събота тя наистина отиде сама по-късно и не завари никого освен Мара. А искаше ѝ се да пита дали е идвал тия дни Добрев. Обаче, разбира се, не я запита.

Мара ѝ заговори сама за Добрев. Бил простинал, заболял нещо като тифус. И го хвалеше, че бил много умен.

- Май е по-влюбен в тебе! - каза Мара.

- Глупости ми говориш, Mapo! - извика Райна, обаче силно се изчерви.

Добре, че иде ваканцията. Вкъщи ще забрави всички тия непотребни - ще се предаде само на четене. И кога се върне, ще върне книгите на Светлова изчетени. Сетне ще превежда!

Тя ще прекара смислено ваканцията.

 

* * *

Започна се гроздоберът.

Всеки ден Дражеви от сутрин отиваха на лозята със Светлова наедно. Там в колибата готвеха, там се хранеха. И понеже лозята на Чернев бяха до техните, Чернев биваше с тях неразделен.

Райна продължаваше да бъде сдържана и скритом не изпущаше Чернев и Светлова от очите си.

И един ден тя видя сякаш своята смърт.

Най-напред всички бяха в колибата. Бе следобедно горещо време. Сетне излезе най-напред баща ѝ, сетне майка ѝ, след тях самата тя - Райна. Тя потръгна с майка си, но след малко се отдели от нея и скрита зад един голям лозов храст, остана да наблюдава. Тя само виждаше, не чуваше. А в колибата тя виждаше най-напред Светлова и Чернев седящи на местата си, загледани след излезлите. Сетне Чернев стана и се приближи към Светлова. Спря се пред нея.

Светлова бавно премести погледа си към Чернева и сериозна зачака.

- Чуйте! - заговори Чернев. - Не мога повече да мълча пред Вас. Мен ме измъчва миналото. Кажете сега, след толкова време. Кажете! Не бяхме ли ние несправедливи към Вас тогава? Райна толкова хубави работи е разправила за Вас. Тя толкова Ви обича. Не бяхме ли ние несправедливи тогава?

Светлова отначало не отвърна, само премести погледа си и тъжно загледа към там, отдето ги наблюдаваше Райна.

- Кажете! - попита я Чернев. - Обичахте ли вие Бориса?

- Дали го обичах? - и гласът на Светлова трепна. - Та нима не го обичам и досега? - попита тя с буйно отчаяние в гласа. И сякаш таената с години мъка избухна с неудържима сила пред тоя, който знаеше Бориса, едничкия, когото тя бе обикнала за през целия живот и след когото сърцето ѝ завинаги замлъкна.

- Обичах ли го? Обичах? - в отчаяние зарида Светлова, отпуснала лице върху едната си ръка, облакътена на масата.

Чернев съвсем се обърка. Той никак не се надяваше, че думите му ще предизвикат такова отчаяние у тая тъй винаги спокойна пред него Светлова.

Взе отпуснатата ѝ на коляното ѝ ръка, и целуна тая ръка - за прошка...

Светлова стана и полюлявайки се излезе от колибата. Тъй полюлявайки се, тя се изгуби в зеленината на лозето.

Чернев остана с дълбоко скръбно лице.

- Каква драма тогава е била помежду им? Каква драма?

И чак сега той си спомни едно обстоятелство, което нито тогава, нито по-сетне никой не взе пред вид, когато се говореше за самоубийството на Бориса.

Говореше се за някаква си болест, от която страдал понякога Борис. Имаше у него периоди на отчаяна меланхолия. И в такъв момент се самоубил, за да избави и себе си, и любимото момиче от излишни мъки. И тя, Светлова, от любов към него, нищо не каза, а драговолно взе върху си кръста на омразата, презрението.

Значи, право е дето Райна е усетила със своята чиста душа хубавата душа на Светлова и я обикнала.

От днес той ще гледа на Светлова като на сестра, на близка.

- Каква тъжна младост с тая дълбока тъга по завинаги изгубено щастие! - каза си Чернев.

Обаче Райна нищо не чу от говореното, а само видя как заплака Светлова, как с тъга ѝ взе ръката Чернев... Как Светлова излезе от беседката.

Лед скова душата ѝ.

- Бяха скарани. Обясниха ce. Te се обичат... - носеше се в ума ѝ.

На другия ден Райна видя как отношенията между Светлова и Чернев се измениха. По-рано Светлова бе сдържана, хладна и безпокойството, сдържаността на Райна се основаваха само на сравнението, че Светлова е много по-хубава и много по-умна от нея, нещо, което не можеше да не вижда Чернев, обаче сега Райна виждаше една близост между двамата: Чернев гледаше да предизвика Светлова на разговор, заговорваше ѝ за Париж, за общи спомени. И Светлова го гледаше някак светло признателна, подемаше с удоволствие спомена. Като да преживяваше нещо много мило. Така Райна чуваше техни спомени за някоя пиеса, видяна в Comedie Franҫaise, за някой бележит оратор, когото са слушали.

И колко, колко бе далеч тя, Райна, от всичко това. Съвсем чужда...

Наистина, кога приказваше със Светлова, погледа на Чернев меко почиваше върху Райна или пък я следеше, когато тя, усещайки се чужда, гледаше да си намира работа: наглеждаше огъня, фасула за берачите, с които биваха в това време майка ѝ и баща ѝ.

- Какво, че ме гледа? - думаше Райна, усещайки погледа му върху си, мъчейки се да не среща тоя му поглед. - Не! Те са по-близо един за друг, повече си отговарят.

И когато, взимайки сбогом, Чернев стискаше ръката на Райна, Райнината ръка лежеше все мъртва, ледена в неговата.

Най-насетне това държане на Райна сякаш го сепна: той задири случай да останат насаме. Обаче Райна го отбягваше.

Дойде и краят на гроздобера. Светлова и Райна трябваше да заминат.

Когато, сбогувайки се, Чернев получи момент да пита Райна дали ще му изпрати поне една картичка от София, там - в Париж, - тя натъртено отвърна: "не".

И не го погледна.

Райна виждаше от прозореца тъгата, почти отчаянието на лицето му, обаче погледът ѝ остана хладен.

"Защо да му пиша? - казваше си тя. - Нека му пише Светлова!"

В София Райна поведе тъжен, еднообразен живот.

Идва при нея няколко пъти Мара, да отидат на разходка.

- Нали сме вече осмокласници! Утре сме госпожици - по-свободни трябва да бъдем! Нали видиш, че и учителите гледат вече по-друго на нас! - викаше Мара. - Хайде на Борисовата градина!

Но Райна не искаше.

Идва и Бистра. Между другото, тя ѝ разправи, че виртуозът я поискал и от баща ѝ.

- Глупакът! Само стана смешен. Въобразил си, че аз мога да живея само с негова талант и то в България, дето толкова се цени музиката. Любов! И майка ми някога се омъжи с любов! А любов няма...

Тъй думаше Бистра и Райна сега беше напълно съгласна с това.

- Любов няма! - казваше Бистра. - Има мъжки и женски: следят се, налитат, отминават, други търсят. Аз бих искала, Райна, кога свърша, кога заживея на свобода, да видя всичките мъже да се увиват около ми, да стоят в краката ми и аз само да се смея над тях.

- Ами ако някого обикнеш и ти? - попита плахо Райна.

- Аз да обикна? - издума Бистра и спокойно я погледна с полуотворените си очи. Никога! Сърцето ми е хладно. Ти не знаеш, Райна, как хладно е то.

- Но как ще живееш ти тъй? Нали ще се ожениш?

- Ти мислиш, че аз ценя живота? - издума Бистра. - Отдавна, отдавна ми е скучно да живея. Ах, колко скучно! А ще се живее. Възможно е и да се омъжа, но тежко му, който ме вземе. Хубава, хладна, мъчеща другите - това съм и ще съм.

- При мен защо идваш, Бистра? - запита след мълчание Райна.

- Защо ли? - издума Бистра и я загледа с полузатворените си очи. - Искам да те направя "човек": да не страдаш и ти. Още когато Светлова ти прочете автобиографията в час, ти ми се видя нежна, мечтателна натура и ми се поиска да ти отворя очите. Дълбоките усещания, страданията са излишни, съвсем излишни.

- Ти, Бистра, казваш, че си хладна. Но ти тъй хубаво свириш, тъй разбираш музиката. Нали я усещаш дълбоко? - попита пак след мълчание Райна.

- Това е само ум, умение да покажеш, че разбираш. Аз умея чудно да се представям и на трогната, на влюбена, когато искам някого да преклоня пред себе си. Това е изкуство, като всички изкуства.

- Бистра! Смъртта на майка ти те направи много нещастна - издума с участие Райна.

- Нещастна? Напротив: тя ме бронира срещу живота,

- Толкова млада и тъй хладна, отчаяна от живота.

- Ах! Големи приказки! - издума с иронична усмивка Бистра. - Не можем без големи приказки. Когато няма отчаяние, а има само живот прозаичен, дребнав, егоистичен, трябва да го разнообразиш с развлечения и аз се развличам. Сетне, аз не съм като тебе млада - двете години все нещо значат, при това години на усилено четене и мисъл. Да те водя на нашия кръжок за танци. Там е весело. Никъде не излизаш - това не бива. Хайде! - стана Бистра. - Затова съм дошла. Още не съм се отчаяла, че не ще те направя човек.

Но Райна не излезе.

След излизането на Бистра ѝ стана още по-тъжно. Добре, че имаше училище, занятия. Тя трябва да свърши с отличие, това само бе ясно определено в сегашното ѝ състояние. Всичко останало - хаос. Философията на Бистра, тъгата за изгубено щастие, споменът за някогашните стремежи да си уреди смислен живот с работа в полза на другите, мечти да изплува над други, да ѝ ръкопляскат, от всичко това не остана нищо оформено. Останаха само някакви си развалини.

Идва при нея и Светлова.

Райна я посрещна пресилено любезно. Винаги в класа тя с някаква болна наслада гледаше хубавото лице на Светлова и си казваше: "колко е хубава!" Мъчеше се да разгадае дали си пишат с Чернев. Мъчеше се да бъде писмената ѝ работа съвършена - не би искала да бъде глупава пред Светлова. Обаче никога вече не ѝ дойде мисълта да иде при нея.

Самата Светлова дойде при нея.

- Дойдох да Ви видя, Райна - каза ѝ тя с мекия си глас. - Отдавна исках да дойда, но казах си да почакам. Може би да е това у Вас временно. Често пъти за млада, впечатлителна душа е достатъчно да прочете една тъжна книга, за да се измени заедно с настроението. Младата душа няма способността не само да усеща, но и да наблюдава, да се издига над прочетеното. Вие ми се виждате сега винаги тъй мълчалива, дори тъжна, в класа. Гледате ме и като че ли нищо не ви интересува. Не се намесвате да си кажете думате, кога изпитвам другите. Какво Ви е, Райна? - меко полита Светлова, като ѝ взе ръката.

- Нищо нямам, госпожице! Вярвайте ми! - уклончиво каза Райна, като си изтръгна ръката от нейната.

- Райна - подкани пак Светлова с мекия си задушевен глас. - Какво стана с Вашите стремежи, с Вашата поезия?

- Глупости! - отвърна Райна.

Светлова поклати глава.

- Нещо Ви е, което не искате да ми кажете! - издума тя. - Не мога да Ви накарам насила да ми кажете, но напразно наричате хубавите си стремежи "глупости". Помъчете се да се освободите от новите си настроения. Станете пак тъй подвижни с благородни стремежи. Вие имате добри заложби - недейте ги убива.

След срещата си с Райна Светлова писа на майка ѝ писмо, в което изказваше своето безпокойство за Райна.

"Тя не знае - помисли си с усмивка Дражева, като прочете писмото. - Сигурно Райна тъгува за Чернев. Обичат се - само дето не го казаха, а Светлова това не знае"...

Тези си мисли тя каза и на мъжа си. И Дражев също се усмихна, споделяйки напълно заключението на жена си.

И все пак те не трябва да оставят Райна да тъгува толкова.

И решиха, наместо да дойде Райна в градеца, те да заминат за София и да прекарат там с нея Коледната ваканция.

- Много е станала саможива Райна! - посрещна ги баба Иваница със затаеното дотогава безпокойство за Райна. Седи! Нийде не излиза. Идват другарки да я взимат - не ще да излезе. Ние с Ивана коджа се кахърихме.

- Сега ще я развеселим! - нехайно издума Дражев. - Момичето, кажи, е годено: ще тъгува зер!

Баба Иваница току плесна ръце:

- Милинката! Това ли било! - радостно извика тя. - За кого?

- За Черневото момче! - издума не без гордост Дражев.

- Само да мълчите още!

Ти не можеш да се стърпиш! - каза на мъжа си сърдито Дражева. - Никакъв годеж още няма, а ти викни, та целият град да чуе.

- Ех - шест месеца ни остават още! Ще чуе и целият град тогава! - пак нехайно отвърна Дражев.

Райна си дойде от училище. Сякаш никога тя не бе се радвала тъй на родителите си.

Прегръщаше ги, целуваше ги и плачеше.

"Само те, те ѝ остават! Тях само обича и ще обича тя! Те само я обичат."

И сякаш се възроди.

Родителите я заведоха няколко пъти в Народния театър. Райна дотогава не бе ходила там и на нея направи силно впечатление играта на артистите, самата обстановка. Ходиха и на концерт във Военния клуб. Райна заусети, че мъката ѝ отлетява, че става предишна, че мъчителната тъга намаля.

"Че само Чернев ли е на света?" - няколко пъти си каза тя, решила да скъса с всяка мисъл за него.

В театъра, на концерта, тя срещна Добрев, обаче пак избегна поздрава му.

Когато си заминаха Дражеви, тя се усещаше съвсем ободрена.

Не страдание, а някаква злоба към себе заусети тя.

"Глупава аз! Ще тъжа! За какво? За вятъра! - си казваше.

Но у Светлова не отиде, за писателство не помисли.

"Останаха още неколко месеца, докато свърша - трябва да използвам столицата. Да повидя повечко. Да поживея! Да! Да поживея..."

Тя самата подири Мара. Беше неделен ден. Решиха да идат в Народния театър, обаче нямаше билети и отидоха в кино. И да ги види някой учител - абитуриентки са най-сетне.

Гледаха любовния филм. Мара я смушкваше, когато влюбените се прегръщаха, целуваха се. Смееха се двете. Райна се чудеше отде у нея тоя мръсничък смях...

"Мъжки и женски! Мъжки и женски!" - повтаряше тя в ума си думите на Бистра.

Сама подири Бистра. Отидоха с Мара. Бистра много се зарадва и ги заведе на пързалката. И трите се бяха преоблекли. Бистра им намери кънки.

И колко весело прекараха! Добрев беше там и учеше Райна да се пързаля - при това надничаше със своите огнени очи в нейните. Райна усещаше леко замайване от погледа на Добрев и като че ли напук някому повтаряше:

"Нека! Нека! Нека!"

В някаква мъгла потръгна ученическият ѝ живот. Продължаваше да се учи добре, само от амбиция - да свърши гимназията като първа ученичка. Това трябваше да отнесе на родителите си.

Една вечер Бистра я заведе с мащеха си на оперета. Играеха "Розата на Стамбул". И Райна с усмивка гледаше залепените едно о друго тела на танцуващата двойка.

"Колко скоро станах "модерна"! - спомни си тя думите на швейцарката.

Спомни си и свенливостта първия път в киното. Наистина! Колко е била тя дива!

Толкова млад свят ходи на пързалка, на оперета, на кино и на танцувални курсове! Тя знаеше, че всичките ѝ другарки знаят модерните танци и ходят на танцувални курсове.

И все пак понякога се поспираше и се питаше:

Какво е с нея? Накъде върви? Новото у нея, "модерното" (така си казваше тя) добро ли е? Скитането с Бистра, с Мара, не я ли влече нанякъде, което я плаши, без да знае тя самата защо.

Сетне не трябва ли тя да заповяда на Мара еднаж завинаги да престане да ѝ приказва за Добрева, за своята увереност, че Добрев е лудо влюбен в нея, в Райна?

Да се спре... Да се повърне назад, да си възвърне предишната ясност на душата, да се повърне към предишните си мечти, планове?

Но там, там бе Чернев. Винаги! Винаги!

Сега ѝ се струваше, че всяка нейна мисъл, всяка нейна мечта бе свързана с него...

Усещаше остра болка и бързаше да я удави в ново развлечение.

И все пак в мъглата, която я обгръщаше, тя не преставаше да вижда баща си с негова израз, когато той ѝ каза:

"Ако ти се подхлъзнеш и навлечеш позор на ей тия вече побелели коси, аз сам, с тия си ръце, ще те удуша!"

Нищо лошо няма в туй, което тя прави.

Тя само се развлича и нищо повече.

Тя ще запази своята чест!

 

 

© Ана Карима
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019