ИЗ "РЕФЛУКС"

Зуска Кеплова

web

ЕРИЧЕК

- Още ли ходиш на училище?

Тя продължи по пътя си, без да реагира, но гласът ѝ се стори някак познат.

- Ей, Ева Страпкова, oще ли ходиш на училище?

Първото, което ѝ се наби на очи, беше черната дупка в устата му. Младежът чакаше отговор, напъхвайки върха на езика си точно в дупката на липсващия кучешки зъб. Той беше седнал на оградата пред училището с ръце дълбоко в джобовете на канадката.

- Ерич... здравей, Ерик!

- Ти беше в "А" клас, но най-напред седяхме заедно на един чин. До прозореца.

Младежът силно се изви назад. Вероятно последните десет години от живота си бе изкарал главно в тренировки по люлеене на парапета.

- Помниш ли как всяка седмица ни разменяха местата, да не си повредим очите. После ти отиде в "А" клас, а аз останах с другите кретени в "Б".

Тя се изненада, че след толкова години си спомни как ги наричаха. Те от "А" си мислеха, че "кретените" не го знаят. В края на трети клас ги бяха разделили според резултатите от годишния изпит на две групи и беше странно, но сякаш в "А" клас слънцето светеше по-силно, цветята цъфтяха по-буйно, черната дъска бе по-лъскава, или по-добре изтрита, ученическите чанти бяха окачени на куките отстрани на чиновете, тъй че учителките да могат да се разхождат свободно между редиците от чинове с по-красиво написани текстове и по-добре решени задачи по математика. Сега вижда всичко много ясно като гледа празното пространство - дупката от липсващия зъб. Погледите ѝ са бегли, опитва се да ги избягва, но очите сами си намират дупката, влизат в нея, а щом вече не го гледа, езикът на Ерик обгръща голия венец.

- Снимай ми устата отвътре. Ерик ѝ подава в ръката си телефона и я моли, а тя, преди още да осъзнае колко странно е искането му, нали преди няколко изречения можеше изобщо и да не се обърне, а сега си снимат устата, конкретно тя неговата, насочва камерата на телефона му към себе си така, че да вижда на дисплея свода на устната му кухина, която прилича на готически храм. Като в църквата на площада.

Той каза, че го боли зъб и това е всъщност медицинска снимка. Разглежда снимката на дисплея, изглежда забравил за зъба, разглежда сводовете с проточилите се слюнки, които са сякаш подпорно скеле. Момчетата от "Б" имаха винаги по-добри идеи. Тя се замисли, че няма да е зле и тя да си снима устната кухина, когато остане сама. В стаята си или в училището? В училището - къде? В тоалетните е тъмно, трябва да съобщи да сложат крушки. В учителската стая постоянно все някой се мотае. Ще го направи вкъщи. Добра идея. Може би още в парка.

"Ти не си ли в Америка?" - страхуваше се да не я попита той.

"Вече не съм" - искаше ѝ се да му отговори кратко, но после се сети, че това ще изисква много допълнителни обяснения, че е следвала литература, да му говори за царевичната плантация, че там не било Бог знае какво, справяла се, но в последно време ѝ било трудно да се съсредоточава, нали знаеш как е? Не, не знаел. Ерик си опипваше променливо ту мястото на извадения зъб, ту на болния, докато тя му обясняваше положението по вина на тоя Кумар, разбира се, без да му споменава името, никакви имена, никакви по-близки отношения с бившия съученик от основното училище, но вече беше късно. Ерик започна да ѝ разказва нещо за бременната си приятелка, която била бременна, докато той бил в затвора, "така ли", клати глава Ева, за какво, за Бога? Усеща грешката си и успява да се овладее, не иска да изглежда много, дори скандално любопитна, но гримасата ѝ от изненадата я издава: историята я интересува, очаква обяснение:

- Заради нея се озовах в конфликт със закона.

Ева започна да се смее, няма начин, толкова ѝ харесаха думите, с които Еричек характеризира конфликта си с репресивните органи и ръката на закона. Този Еричек, който толкова бавно се учеше да пише, седяха рамо до рамо, а той надничаше през рамото ѝ и преписваше това, което тя беше написала, твърдеше, че пише същото, което и тя, същите движения, но винаги, когато драскаше чавката на шипящите букви, им придаваше нещо от себе си. Някак не беше много убеден, че азбуката му стига, та кому би била достатъчна такава, каквато е, и на тях не им харесва, но после все пак я приемат такава, каквато е. Еричек обаче продължаваше да упорства дълго и неотстъпно.

Когато той най-после успя да си напише името като Ерик Търнавски, неговото Е имаше такова изобилие от допълнителни черти, та Ерик изглеждаше като гребенче. Просто така му харесваше повече.

Еричек, само една чертичка стига - казваше му тя. - Гледай как си пиша името аз. Напиши същото "Е". Той написа Ева със същия "Е-гребен". Е-то беше огромно, заемаше половин страница, дори преливаше по дъската на чина. Беше живописно и много по-красиво от онова "Е", което предлагаха буквара и черната дъска. Учителката се наведе, та чак Ева усети миризмата на кафе и цигара, изпушена в учителската стая през междучасието, бързо задраска Ева като гребен, написа ЕВА и безмълвно седна на мястото си. Междувременно петнистата и жилеста ръка взе ръчичката на Ева в своята и написа с големи печатни букви "ЕРИК".

Младежът ѝ буташе в ръцете мобилния си телефон. Искаше от нея да му напише своя с името си. Направи го. Едва устоя на изкушението да сложи срещу неговия номер ЕРИЧКО. Ерик Търнавски набута телефона в задния си джоб и с полюляваща походка се насочи към входа на училището. Под корените на косата му се виждаше тъмносиния цвят на татуировка, изобразена с много труд върху черепа му - орлица с разперени криле, които стигаха чак до ушите му.

От вратата на училищния стол към него тичаше момиче, което подскочи на височината на кръста му, където здраво се заклещи с крака. Момичето се казва Ханусова и в рамките на щадящия режим, сега седи до прозореца и по цели часове снима с мобилния си телефон плюшената си играчка. "Ханусова се върна след майчинство в осми "Б" клас" - гласеше съобщение в учителската стая. Тя обгръща с краката си мъжа, който Ева не може да назове иначе, освен Еричко. Сега Ева си спомни два момента: първият, че бе забелязала тази двойка веднъж на автобусната спирка и майка ѝ тогава ги квалифицира като "боклук" (Ханусова отново си е облякла широки мъжки ризи и се опитва с тях да скрие корема си. Ханусова е пак бременна). Второто: Еричко беше първата ѝ любов и сега, когато вече може да подреди и назове парчетата от спомените си, категорично може да каже (но никому няма да го признае), че Еричко беше ЛЮБОВ.

НАПРАВО ТЕ СЪЖАЛЯВАМ

Нов SMS:

Сигурно още никой не ти го е казвал

Ти си една нещастница

Направо те съжалявам

Скоро ще остарееш

И ще те напомпа някой

Селски кретен

И като се събудиш през нощта

Kопелдакът няма да е в кревата ти

Защото ще помпа някоя друга нещастница

В дискотеката

Винаги ще съжаляваш

Че не си отишла на онази вечеря

Ще бъде късно

Добре помисли

Чакам те днес в 8 на нашто място

Ела

Твой

Аз

- Имам покана за вечеря.

- Супер! Какво се оплакваш? Какво ти е?

- Наистина ли съм стара?

- Всичко е относително. Зависи за кого и за какво. Може вече и да не успееш да се научиш да превеждаш отзад напред. Приеми го като факт.

- Защо ти приемаш всичко толкова спокойно? На моите години си, а никой не ти праща гадни есемеси, че си стара.

- Идка, кой ти праща тези гадни есемеси?

- Онова момче.

- Кое от всичките, които напоследък ми спомена?

- Оня кретен. Те всичките са кретени, Еви. Кога най-после ще се появи истинският? Ще успея ли и аз някой ден да се измъкна от този мъчителен омагьосан кръг?

Ида не преподава словашки език и литература като магистър Ева Страпкова, а история и география. Алергична е към праха от тебешир и към много храни, има и блог, който в знак на приятелство показа на Ева.

Какво предшестваше това: Ева седна до Ида и поръча две кафета, после смени поръчката за два чая - лайка за Ида и черен за себе си с малък ром. Вече свикна да си поръчва "Местен ром" в кръчмата "При Мариан" и престана мислено да изследва миризмите на пачаврите за съдове. С болезнено скърцане на стола Ида се доближи до масата и започна да се рови в чантата, положена върху здраво стиснатите ѝ колене, за носна кърпа. Ева се облегна с лакти на масата, готова да изслуша следващия разказ на Ида за голямото разочарование, което в някои моменти преминаваше в колосално или ужасяващо.

- Знаеш ли, че математикът Полак си е докарал тайландка? Сега, като се приберял вкъщи, само оставял чантата си и започвал да глади, да пере и да готви. Чак след това сядал да оправя писмените работи на учениците. А тайландката по цял ден седяла пред телевизора и си лакирала дългите нокти. Виждаш ли как някои хора успяват да намерят Америка и на дивана в Словакия. Защо и ти не се опита някак да се уредиш в тия Щати? - пита я Ида.

Двете имаха навика да се срещат на това място след края на часовете, ако Ева не бързаше да отмени майка си - да превърже, да напазарува, да изпере, да пусне прахосмукачката, да изтрие праха и да сготви, или ако Ида нямаше някакъв ангажимент към родителите си или час по йога. В културния дом били открили нови курсове! Двете сядаха и започваха да споделят най-напред как са минали часовете, после преминаваха към здравето и умората и завършваха с въздишката на Ида: "Кога най-после ще се намери някой като за нас?" Ева се оглеждаше дали някой не ги е чул, и докато оглеждаше цялата зала, за да се убеди в поверителността на разговора, Ида продължаваше своето: ето на, тя кара колело, разказваше и си даваше нови обещания пред свидетелката, която ѝ е сродна душа, и с която разплитат, намотават и преплитат проблемите си:

- Мисли си каквото искаш, но тази жена е истинско чудо, занимава се с енергии. Знам какво си мислиш по въпроса, но тя, като си постави дланите върху мене, те са толкова горещи, че направо ме изгарят. Най-напред се уплаших, че ще ми направи дупка на пуловера, бях се изпотила и се чувствах неловко, ръцете си държах долепени до тялото, а тя изведнъж - издишай - и като ме притисна яко, нещо в мене изпука, после си плъзна ръцете по тялото ми, пак ме притисна, и пак изпука. Като ме деблокира, изведнъж усетих, ...сякаш в гърдите ми се беше освободило много място, все едно беше поставила сърцето ми в празна кутия.

Нов SMS:

Ще ти направя услуга

Като ти поставя огледало

Защото ти си мислиш

Че си бог знае каква дама

А аз и момчетата те гледаме

Че си кльощава афектирана стара мома

Която не знае колко струва

И е вече за вторични суровини

Но си мисли, че е някоя от видеоклип

Знам че нямаш пари

Знам колко изкарваш

Знам и с кого и къде се срещаш

Офертата ми е валидна

Ако се домъкнеш и помолиш

Двете бяха седнали на парапета на библиотеката и четяха: Ева - задължителния учебен материал, а Ида - стар брой на "Нешанъл Джеографик". Или нещо ги разсея, или изведнъж ги заболяха очите, но след миг вече бяха на прозореца и гледаха през лентите на щорите навън към настилката на двора на замъка с няколкото пейки и лавката за вестници - хубаво решение, би казала майката на Ева, после погледите им се насочиха към готическия храм в края на площада. Ханусова бе застанала пред входа на библиотеката - ЦВАК - засне сградата, по която лазеше сянката на храмовата кула. Ако направеше от заснетото увеличена снимка, на нея щяха да се появят и два силуета на прозореца, които гледат пред себе си. Щеше да съдържа всичко, което е необходимо за художествената фотография. Ханусова не знае какво е необходимо, но умее да го хваща в кадър.

Утре Ида щеше да има урок за Древния Египет. Затова разглеждаше старите броеве на списанието и попадна на материал за Клеопатра. Тя помнеше легендата, но търсеше факти. Намери страници за новите проучвания, но в тях имаше по-скоро обещания, че изследването и проучването продължава, а Ида искаше да видят най-после нейно изображение, нека да се знае, да се обясни как е изглеждала и когато вдигна поглед от страниците към храмовата кула, струваше ѝ се, че науката много бавно напредва, че се влачи, че не се развива достатъчно бързо и всъщност нищо не обяснява, ние засега живеем в един претехнизиран свят, който завладява улицата. Никой всъщност не прави нищо и никому не му пука за нищо, към нищо не се стреми и всичко е застинало на едно място, руши се и гние.

- Ханусова е пак бременна - каза тя на Ева, която прелистваше напред-назад книгата и си водеше бележки. Какво ще каже утре в заспалия 8 "Б" клас? "Момчетата от 8 "Б" днес играха на двора футбол със зелка" - съобщиха сутринта в учителската стая.

- Тя и в твоите часове ли непрекъснато снима?

Бременната ученичка от 8 "Б" клас за трети път вдигна ръка и засне сградата. Третата снимка сякаш най-много ѝ хареса, тя оглеждаше дисплея, струваше ѝ се, че най-после е постигнала желаното и доволно продължи по улицата.

- Любопитна съм дали ще остави и второто дете за отглеждане на баба си. Блазе ѝ.

- Нямаш ли някой стар фотоапарат, който не ползваш и няма да ти липсва?

- За да си няма още по-никакви грижи с детето ли? Имам.

Нов SMS:

Ти си една стара мома

Стара мома и ще си останеш

Обличаш се сякаш си на 13

Щото в акъла си още дете

Още не си била с мъж

Мечтаеш за някакъв принц

Говориш на момчето, което те харесва

Глупости, от които на никой не му пука

Тъпите ти диети

Които са те ударили в мозъка

Сама го караш да си запише твоя номер

А после те е шубе да направиш

Още една крачка

Сложи си мини и се гримирай като жена

Дръж се прилично и ела на срещата

Както се разбрахме

Изпускаш си късмета

Съобщение в учителската стая: Ханусова пак е бременна, ще го съобщаваме ли? Когато Ида се насочва към класа за урока за Египет, тя си мисли за Клеопатра и че може би, докато мине материала за древността, ще успеят да изровят от пясъка доказателства - Вярвам, че ще открием, каквото търсим, обещаваха на страниците на списанието. Този път търсим не в книгите, а на терен. Най-после търсят на терен, в старите времена, на сметището на историята. Скелетът ѝ щеше да покаже, че на височина е била колкото тринадесетгодишно дете, ставите ѝ са били много износени, а няколко зъба на фараонката са липсвали, но вероятно някой е изпреварил учените, разровил е гроба, откраднал е скъпоценностите и е разбил лицето на фараонката, затова тя подлежи на реконструкция и ще ѝ се направи 3D модел.

Ти си хилядолетна нещастница,

Която се мисли за голяма работа

А си една щърба крава

Неудачно джудже

Само загуба на време си

Ще потънеш в бедност и пълна забрава

Преди това от гроба ще ти откраднат зъбите

Ще видят как изглеждаш гола след смъртта

- Кажи ми откровено какво си мислиш за това? - попита Ида.

- Срещали ли сте се оттогава?

- Моля ти се, та аз дори не помня кой точно беше, сменил си е снимката в скайпа, сега там е сложил панда.

Били се срещнали "При Мариан", той държал да отиде при нея.

- Всичко му казах за себе си - твърдеше Ида. - Как иначе да ме опознае?

Ева се обърна с гръб към дъската, на която бе написала имената на героите и връзките помежду им. Ханусова вдигна плюшеното мече и му направи снимка на фона на зелената дъска. Отделните линии свързваха имената така, че се получаваше нещо като диамант. По средата между дъската и плюшената играчка беше Ева Страпкова, гледаща класа, малко след като бе задала въпроса. От това можеше да излезе хубава снимка. Мобилният телефон издаде тихо щракване. Ева малко изчака, направи кратка пауза и после каза:

- Знаете ли, понякога се питам дали всичко това изобщо има някакъв смисъл? - Броеше вътрешно минутите, докато в класа все още цареше някакво гузно мълчание. После отново прозвуча щракването на мобилния телефон. Някой се изсмя. После последва друг смях. В класа до края на часа бе невъобразим шум, който напомняше на Ева жужене на насекоми. Ханусова продължи да гледа през прозореца навън.

- Знаеш ли - каза Ева на Ида, надвесена над чашата си с кафе, - всъщност нещата стоят така: ние се преструваме, че искаме да им предадем някакви знания, те ни оставят да го правим и повече или по-малко ни толерират. Тези, които ни толерират повече, са в "А" клас, а тези, които ни толерират по-малко - са в "Б" клас. Иначе погледнато - така ние поощряваме едните, а наказваме другите. По този начин успяваме да запазим известен баланс. Само че понякога се питам какъв е въобще смисълът.

Ева се опитваше да разгледа въпроса, който малко преди това бе задала в класната стая, в контекста на смисъла от училището изобщо.

- Преди още да роди, Ханусова ще успее напълно да ти съсипе класа - каза Ида, отпивайки от ментовия чай, който си носеше от вкъщи. След като отказа кафето, тя изостави и билковите чайове. Ментата смяташе за стимулираща метаболизма, пречистваща тялото и подобряваща общото му състояние. Заради Ханусова няма да позволи да ѝ се затворят чакрите, за такъв безнадежден случай, от който отсега е напълно ясно, че нищо няма да излезе.

- Донесох ти фотоапарата, който искаше, в бюрото ми е, но ти се чудя, че искаш да ѝ го дадеш.

Ева отвори чекмеджето и извади фотоапарата. Искаше ѝ се да разгледа снимките на Ида, да разбере за нея повече и изведнъж ѝ се дощя да не го дава на Ханусова, остана ѝ малката радост от това, че е имала добро желание, но няма да го осъществи. От това Ханусова няма да пострада, но с него Ева би могла да промени бъдещето ѝ, което иначе ще си остане напълно загубено, както предрича, а и споделя наред с другите и Ида.

- Никакво намерение нямам да се съсипвам заради някакво си малко курве, да си гледат всички работата - мърмореше си полугласно Ида, надвесена над бюрото.

- Разгледай ми снимките. Натисни тук и си ги прехвърляй. Някои съм си качила и в блога. Още на никого не съм ги показвала. Подържам го под друго име, и снимката ми е друга. Нали мога да ти вярвам? Извинявай, че те питам, но вече наистина не знам кому да вярвам. Доста е гадно, нали? Така да живееш, че да те е страх да казваш истината за себе си.

В телефона като такъв има нещо антропоморфно: дисплеят е като личице със загатнати ушни отвори от двете страни, клавишите са като меки части, които след натискване изпискват. Първото, което Ева направи, бе да изключи звука. Обеща на Ида да ѝ помогне. Първо си размениха телефоните за един час. Ева въртеше мобилния телефон в дланта си. Той бе впечатляващ, като всички стари модели. Загряваше умаленото копие на Ида в ръцете си. Това ѝ напомняше: колко пъти ѝ го бе предлагала с протегната ръка:

- Гледай, пак ми пише. - Телефонът ѝ беше нещо като второ аз. Тя си прехвърляше отново есемесите, обещаваше, че ще ги изтрие, те ни най-малко не предизвикваха любопитството ѝ, защото имаше информация от първа ръка.

- Дали да не си направя профил във Фейсбук? - беше я попитала Ида малко преди да ѝ подаде телефона за размяната. Намери номера, от който бяха изпратени поканите за вечеря, и написа:

Днес в 8 на нашето място

Ева още малко продължи да търси правилна форма за SMS-a. Как да се подпише - като Ида или като Ева. А защо не Клеопатра? Позабави още малко изпращането на съобщението, после натисна ИЗПРАТИ. Тя гледаше дисплея, който сякаш започна да изстива, после угасна и копчетата блокираха. Всичко, което някога не искаше да знае за себе си, се съдържаше в няколкото SMS-a. Серия от неласкателни портрети след една-единствена вечеря! Периодични съобщения, изпращани в периодични интервали! Гласът на подсъзнанието, обхванат в едно кратко съобщение! От мислите ѝ я извади силно почукване на вратата на учителската стая, която рязко се отвори и влезе Ханусова с кръглия корем под мъжката карирана риза, която стърчеше отстрани зле оправена.

- Добър ден, имали сте да ми давате нещо, каза колежката ви Стрешкова. Ева съжали, че не бе успяла да съобщи на Ида за промяната в намерението си. Можеше да ѝ изпрати SMS, или да ѝ звънне и да ѝ каже: "Ще ти върна фотоапарата. Беше права, наистина не си струва". Вече беше късно. Тя кимна на Ханусова:

- Ела!

Трябваше ѝ известно време, докато се научи да пропуска "моля" и "благодаря" при контакта с учениците, но в крайна сметка свикна. В началото доста мислеше по проблема. Обръщаше думите така, че се получаваха твърде комични обръщения, в които коментираше собствената си досадност на учителка - авторитет, ръката на закона, фигурата като модел, - обръщаше внимание на разделението на класа на зони - свободно пространство за нея, ограничено - за тях, надсмиваше се над уличката между чиновете, през която се движеше, за да диктува и да прави забележки за ученическите чанти, които ѝ препречваха пътя, внимаваше за вкуса на кафето и миризмата на цигари, понякога в учителската стая си подпираше главата с длани и си оглеждаше с малко огледалце зъбите, преди да влезе в час, да не би да има останала част от обедния спанак между зъбите ѝ, а ако в стаята беше сама, снимаше си и устната кухина. Ако някой я свареше в такъв момент, имаше готово оправдание - боли я зъб и ѝ трябва снимка.

- Ханусова, всъщност Ивана, забелязах, че обичаш да снимаш, затова ти предлагам фотоапарат. Може би искаш по-сериозно да се занимаваш с това.

- Не искам!

- Много хубаво, че си по-различна от останалите. Повярвай ми, оценявам го. Вземи този фотоапарат, давам ти го без пари, за да правиш това, което ти е интересно.

- Добре, но защо?

- Защото, ако на мене не ми беше интересно да преподавам, нямаше да го правя. Иска ми се всеки да дава от себе си това, което иска и в което е най-добър. Дори и то да е различно от учебните му задължения.

Ханусова мълчеше, усещаше стратегията на принудата: ако не казваш нищо, другите са длъжни да говорят. Ева Страпкова седеше на стола - на времето щеше да стане или да предложи на ученика, с когото разговаря, също да седне, в началото държеше на равнопоставеното поведение. Сега гледаше с вдигната глава закръглената фигура на Ханусова, прехвърляща тежестта си от крак на крак. Ева също реши да мълчи, само протегна към ученичката си ръката с фотоапарата.

Те минаха по площада към църквата и влязоха в нея. Портата закриваше светлината и правеше звуците по-туширани, когато се насочиха към реликвария, чуваха само собствените си стъпки. Във витрината с умалената къщичка, която, ако нямаше предна стъклена стена, щеше да изглежда като луксозна хранилка за птици. В малък съд зад стъклото имаше нещо, което в полумрака бе трудно да се разпознае, надписът, изтрит от стотиците ръце, твърдеше, че това е сърцето на светицата. Ева вдигна ръка и направи снимка, за миг светкавицата освети витрината. После подаде апарата на Ида. Колко жалко.

© Зуска Кеплова
© Людмила Котарова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.02.2020, № 2 (243)

Превод по: Zuska Kepplová. Reflux: Niekto cudzí je v dome. Levice: Koloman Kertésc Bagala, 2015.