Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "БОС ПО СТЪРНИЩЕТО"

Зденек Сверак

web

Говори радио Лондон

Върху копчето на нашето радио е закрепено оранжево картонче с подвити ъгли, което предупреждава, че слушането на чужда радиостанция се наказва със смърт. Татко седи до радиоапарата, от който сред воя на заглушителите се прокрадват съобщения за боевете на фронта, но също и тайнствени послания, които явно са толкова важни, че говорителят ги повтаря по два пъти: Емил ще пристигне с дамски велосипед. Емил ще пристигне с дамски велосипед. Луцие нетърпеливо чака Коледа. Луцие нетърпеливо чака Коледа. Густав, банкетът се отлага за неопределен срок...

- Това са шифровани съобщения за парашутисти - обяснява ми татко.

- А какво означават? - питам аз.

- Само те си знаят. Затова са шифровани. Да не ги разшифроват германците.

Мама ме целува за лека нощ и ме заклева:

- На никого не трябва да казваш, че баща ти слуша радио Лондон. Даже и на приятелите си.

Кимвам разбиращо.

Лежа в леглото и преди да заспя, си повтарям: Емил ще пристигне с дамски велосипед. Емил ще пристигне...

 

Електроцентралата

Ние живеем в една електроцентрала в покрайнините на Прага. Всички й казват електроцентрала, само че татко, който ги разбира тези работи, ми обясни, че всъщност живеем в трансформаторна подстанция. От далечните електрически централи, каквито са Ервенице и Щеховице, към нашата подстанция прииждат стотици електрически стълбове. Когато пътувахме с влака и ги видяхме край линията, татко ми каза:

- Ако някога се загубиш, върви по далекопровода и ще стигнеш у дома.

Токът, който електроцентралите изпращат към нас по тези дебели увиснали жици, е опасен за живота и затова нашата подстанция го променя в по-слаб ток, който също е опасен, но не чак толкова. Ако я нямаше, трамваите в Прага нямаше да вървят и нощем в града щеше да е тъмно като в рог.

Поради промяната на опасния за живота ток в безопасен у нас по цял ден се чува бучене. Когато някой ни дойде на гости и родителите ми го заведат в градинката, гостът винаги пита:

- Ами това бучене не ви ли пречи?

А татко отговаря:

- Вече не го чуваме.

Ние сме като оня воденичар, който забелязвал тракането на воденицата само когато престанело. Живеем в служебен апартамент и всеки служител в подстанцията си има собствена градинка. Към нея има също тенис-корт и волейболно игрище. Хората, които живеят в блока на инженерите, играят в бели екипи тенис на корт. Другите играят волейбол по спортни гащета и анцузи или пък не играят нищо.

Нашата подстанция е много важна, затова около нея има ограда, и който няма ключ от двете външни врати, трябва да мине през портиерната, щото иначе не може да влезе. Аз мога да отварям външната врата с джобно ножче, но това не трябва да го казвам на никого, иначе всеки ще може да се намъкне вътре. Зад оградата има дълга сграда, на която й викат общежитието. Не искам да живея там. На стълбището мирише на мазе.

 

Волейболът

Харесва ми, когато хората от подстанцията играят волейбол. Сериозните служители с космати шкембета подскачат като деца, радват се и викат с въодушевение. Съпругите им пискат като малки момиченца. Този, който бие сервис, трябва да каже "Плей" и чак тогава може да изпрати топката към мрежата. На нас, децата, не ни разрешават да влизаме в игрището, но аз непрекъснато се вра там и се мотая в краката на играчите. Днес нашият блок играе срещу съседния. На игрището са дошли и няколко зрители. Татко, изпотен и задъхан, за кой ли път ми нарежда да не му се пречкам в краката и да изляза от игрището. На мене обаче ми харесва да подскачам под мрежата и да се правя, че и аз играя. След като попречвам на татко да отбие една топка, той ме перва по врата и като ме хваща като заек, изнася ме извън линията на игрището, и там, пред очите на всички, аз се пльосвам на земята. В безпомощния си яд към него, облян в сълзи, изкрещявам най-ужасната, най-страшната тайна, която знам:

- Ще го кажа! Ще кажа, че слушаш Лондон!

Играта прекъсва и всички млъкват. Баща ми побледнява. Хваща ме за ръката, замъква ме зад ъгъла и в страшния си гняв и отчаяние ми хвърля един бой

- Ти, гадино! Ти, мръснико! Родния си баща! Да крия змия в пазвата си!

По-лоши думи не можа да намери.

Моля за прошка:

- Татко, моля ти се, прости ми, повече няма да правя така - казвам аз, изправен по пижама откъм татковата страна на спалнята.

- Ако арестуват баща ти и го разстрелят, ще тежи на твойта съвест - и мама ми трие сол на главата откъм другата страна на спалнята.

Под завивката в леглото си плача, та се късам и не мога да спра. Аз съм страхливец и издайник.

 

Знамето

Сам съм вкъщи и играя на война с малките си гумени войничета. После дочувам отвън някакви команди. Приближавам до прозореца и поглеждам през стъклото. На двора, очертан от огромните дървени макари с навити дебели кабели, провеждат строева подготовка немските войници, които пазят подстанцията. Слагат пушките на рамо, а после при краката си според заповедите, които изрича със силен глас командирът им.

Отивам при бюфета. Знам, че зад него е скрита опасна вещ. Пъхам ръка отзад. Измъквам дълъг прът, покрит с прах. Развивам синия плат, докато се появят червеният и белият. На дългия раиран прът е закачено строго забраненото чехословашко знаме.

Отново поглеждам към германците, които провеждат строевата си подготовка. Сърцето в гърдите ми бие до пръсване. Свивам се под долната рамка на прозореца и размахвам насам и натам разгънатото знаме. И още веднъж.

Внимателно надигам глава, за да видя как постъпката ми е подействала на врага. Нищо. Продължават упражнението "пушки при нозе" и "пушки на рамо". С разтреперани ръце навивам отново знамето на пръта и го пъхам пак зад бюфета.

Оставам да седя на пода и дишам като след тежко състезание.

 

Нашите

Родителите ми много-много не си подхождат един на друг, но се обичат. Татко е с два сантиметра по-нисък от мама и като отиват някъде заедно, слага шапка, та да изглежда по-висок. Освен това носи очила, които се запотяват. Като влезе в кухнята отвън, от студа, не вижда нищо и първата му работа е да си свали очилата, да пристъпи слепешком към мама и да изтрие стъклата им в престилката й.

Мама има хубава коса, а татко е плешив. И върху плешивото си теме има буца от падане.

Буцата му се появила, когато при строежа на електроцентралата в Ервенице се покатерил на един висок кран, за да го поправя, но краката му се подхлъзнали и той паднал от високото, като се забил с главата надолу право в купчина въглища. Така силно се бил ударил, че заради тая случка не го взели войник. Имал е късмет, че не се е пребил, каза мама, като ми разказваше тази история.

Щеше да е много жалко, ако се беше пребил, защото всичко му иде отръки. Татко изучил ключарския занаят, но му било малко, затова се изучил още за електротехник. Разбира и от радиоапарати. Всички трябваше да махнат от апаратите си късите вълни, за да не слушат чуждите радиостанции, но татко си направи чърчилка. Нарича я така по името на англичанина Чърчил, който е враг на Хитлер. Татко винаги пъха чърчилката някъде отзад между лампите на радиото и когато предаването свърши, скрива я между шивашките принадлежности на мама. Освен това знае вицове. Когато у нас дойде госпожа Храстова, татко винаги разказва някакъв виц, който аз не разбирам, но госпожа Храстова се смее и цялата се изчервява.

 

Мостът във Вършовице

Мисля, че отидох от Бохдалце във Вършовице с оня хаймана Розенхайм. Както винаги, спряхме на моста над разпределителната гара, за да видим дали не идва влак. Идваше. И на Розенхайм му хрумна да пикае върху покрива на товарните вагони, дето пренасят пощата. За да не изглеждам страхливец, и аз си измъкнах чурката и взех да пикая. Само че изпод моста неочаквано се появи открит вагон, пълен с немски войници. Розенхайм уцели точно оня, който свиреше на хармоника, а аз уцелих съседа му, който пееше. И понеже като пикаеш, не можеш да спреш изведнъж, двамата продължихме да поливаме и останалите немци. Те взеха да вдигат очи нагоре и за наш ужас един от тях извика нещо, посегна към пушката си и се прицели в нас. Майчице! Розенхайм отскочи назад и после не знам какво направи, щото аз хукнах да бягам.

Бягах презглава цял километър като заек, погнат от ловци, и спрях чак пред нашата врата. Задъхан се шмугнах покрай мама, която отвори на нестихващото ми звънене, продължих покрай някакъв гост, на когото татко тъкмо показваше буркан краставички с вино от френско грозде, и се пъхнах облечен в леглото под купчината пухени завивки.

Лежах, зъбите ми тракаха и си представях какво се случва на разпределителната гара.

Чувам бясното пищене на влаковата свирка. Влакът спира. Немците се катерят нагоре по склона. На моста командирът им с отсечени команди ги разпределя в две вериги. Едната търси Розенхайм в посока Вършовице, а другата тръгва към мене. Затворите на пушките им изтракват, за да са готови за стрелба...

 

Черният автомобил

Някой звъни. Отварям и вътре се втурва задъхана госпожа Млейнкова.

- Вижте през прозореца! Бързо вижте през прозореца!

Зад отворената порта е спрял черен автомобил. Шофьорът обикаля край него и с върха на обувката си рита гумите и пуши цигара.

- Кой е това? - пита мама.

- Гестапо - въздъхва госпожа Млейнкова.

Стомахът ми се свива на топка.

- Дошли са за Храст! - чувам да казва съседката.

И вече виждаме как го водят. Двама са. Единият с шлифер, другият с черна мушама. По-ниски от господин Храст. Представях си гестаповците по-високи.

Докато се качват по стъпалата към портата, пребледнелият господин Храст се обръща и махва на някого. Сигурно на госпожа Храстова. После шофьорът отваря пред него задната врата на черния автомобил, за да се качи. Господин Храст се качва, в този миг се чува лай, който ми е познат, и ние виждаме как Фердо тича по стълбите и скача в колата при господаря си. Шофьорът го сграбчва за нашийника и го изхвърля навън. Но преди да успее да затръшне вратата, Фердо отново скача в скута на господин Храст. Господин Храст го гали и сигурно му казва да се върне вкъщи и да го чака, но понеже заеква, думите засядат в гърлото му. На мъжа с черната мушама му писва и отива да помогне на шофьора. Двамата сграбчват Фердо за опашката и за козината и го изхвърлят навън. Обаче кучето не разбира. Иска да пътува с господин Храст. Точно когато скача към него за трети път, шофьорът тръшва вратата толкова силно, че размазва главата на Фердо. Автомобилът потегля и ние виждаме как госпожа Храстова вдига с две ръце мъртвото кучешко телце, обръща се с лице към нас и само отчаяно гледа в прозорците.

Тук вече не издържам, скривам глава в престилката на мама и се разплаквам. Чувам как тя подсмърча и пита:

- Какво е направил, та го арестуват?

- Някой го издал, че слуша чужда станция. Ама той хич не внимаваше. Разправяше наляво и надясно какво били съобщили.

- Някой от нашите ли го е предал?

- Някой от нашите.

- Не бях аз! Не бях аз! - викам отчаяно в престилката на мама.

- Трябва да слезем долу. Сама е - каза мама.

 

Заповед за изнасяне

Оня следобед се прибрах у дома, както винаги, капнал от търчане.

- Много съм жаден и гладен - казах още от вратата и едва тогава видях, че очите на мама са мокри от плач.

В кухнята не се дишаше от цигарите на татко. На масата, до пълния с фасове пепелник, имаше някакъв лист и ми стана ясно, че всичко е заради него. Мама ми го подаде.

- Прочети какво получихме. Нали вече можеш да четеш - изхлипа тя.

Само че колко може да чете човек в първо отделение...

Зяпах печатните букви на официалното писмо и прочетох на срички татковото име.

- Тука чети - мама посочи с пръст важния ред и аз пак засричах:

- ...в срок от четиринайсет дни да освободите Вашето служебно жилище в дом № 92.

Не разбирах.

- Как да го освободим? - попитах.

Мама ме взе в скута си и каза:

- Трябва да се изнесем оттук.

- Няма ли вече да живеем у нас? - отчаяният ми поглед се плъзна по електрическата печка, кахлената камина и цветарника до прозореца. - Всички ли ще се изнасят?

- Само ние - каза мама и се изсекна.

 

Обяснявам на децата

- А защо точно вие? - пита Индржих, увиснал на краката си върху горната греда на лоста за тупане.

Под лоста седят две момиченца с куклите си.

- Щото татко не искал да поздрави по хитлеристки.

- И татко не поздравява по хитлеристки - казва едното момиченце.

- Дошъл е нов началник, немец - обяснявам им аз и същевременно виждам сцената.

Германецът с черна мушама и шапка на главата влиза през летящата врата в залата.

Върви към пултовете за управление. Тримата служители, между които и татко, се изправят. Новият началник спира, чуква токове и изпъва нагоре дясна ръка. Двама от чехите повтарят поздрава, само татко стои с отпуснати ръце. Германецът пристъпва към него и повтаря нацисткия поздрав само за него. Татко обаче упорито завърта глава. Германецът поклаща глава със сериозно изражение, сякаш му казва: "Това ще ти излезе през носа".

 

Сбогуването

Неколцина съседи и рояк деца наблюдават как хамалите качват последната вещ от мебелите ни и затварят задната врата на колата с надпис ПРЕНОС-ПРЕВОЗ КВЕРКА, Прага-Нусле.

(Защо ли помня колко бях разочарован, че не дойде прочутата фирма ПРЕВОЗ ХОЛАН?) Мама, обляна в сълзи, се сбогува със съседките. Татко й помага да се качи в шофьорската кабина, после настанява и мен. Махам на децата, които се отдалечават.

 

Претъпканата къща

Моят нов дом е в Калваржов. Тука се е родил татко. Той казва, че Калваржов не е нито град, нито село, ами нещо средно между тях. Пред нашата къща минава главното шосе от Прага за Ичин, а отзад, точно зад плевнята, е гробището. Ей това нещо не ми харесва тука. От прозореца на стълбището виждам паметниците, гробовете и кръстовете. Иначе къщата е хубава, но малка. Не знам как ще се поберем всички, щото тука живеят дядо и баба, чичо Хавелка с леля и малкото им дете, дето се казва Людек. И ние тримата за капак. Общо осем души. С котката ставаме девет. Татко също е притеснен от това. Докато вечеряхме, каза:

- Ще сме натъпкани като сардели. Ама това е положението. Мислех, че ще се върна тука чак след пенсия, пък то се случи къде-къде по-рано.

- Хич не си блъскай главата - леля Людмила, сестра му, така изрева откъм кухненската печка, че направо се стреснах. Скоро обаче разбрах, че тя така си реве, без никакви лоши чувства. - Къщата си е твоя, къде другаде ще ходиш. Ще се посвием малко.

Мъжът й, чичо Веноуш Хавелка, работи в железниците. У дома носи старите си железничарски панталони с тиранти. Той е нисък, набит и се смее с висок режещ глас.

- За тия нашите мебели се притеснявам. Да не се овлажнят в плевнята. Нали там тече. Кат се овлажни фурнирът, пиши го бегал - казва чичо Веноуш.

- Ще смениме керемидите, та да не тече - успокоява го татко.

- Ами кво ще работиш тука, Франто? - Чичо нарича татко Франто.

- На Франтишек сичко му иде отръки. Дялан камък е, сякъде ще пасне - чува се откъм ъгъла слабият глас на дребничката ми изсушена баба, която все треби нещо зрънце по зрънце. Сега треби грах.

- През кампанията може да работи в захарната фабрика. Там ще го лапнат като топъл хляб - изревава леля.

- Момчето не си чисти обувките - дядо ме бодва по сандалите с върха на бастуна си. Той е висок и строг. Даже не знам дали ме обича.

- Питах ковача. Може да почна при него - казва татко.

- Да те не ритне някой кон, Франто. Конят рита по-лошо от електриката. Конят, ше знаеш, тва не са ти жичките - казва чичо и се смее вресливо на шегата си.

- Калинка малинка, ходи по градинка, боц! - опитвам се аз да се сприятеля с малкия Людек. Но момченцето се разплаква.

- Хайде де, не се бой. Едо е от Прага. Ще ти стане другарче - леля го гушва в прегръдките си.

Не знам какво да правя. Искам да взема в скута си котката. Но тя избягва под масата.

 

За първи път навън

Светлината ме ослепява. Залепям гръб за портата, нажежена от слънцето. Отвън ме чакат три момчета. Единият е дребосък, другият - дебеланко, а третият, с кожена шофьорска шапка с лъскава козирка и шнур, е по-голям от мене. Оглеждат ме, сякаш най-после са успели да преобърнат камък и са намерили отдолу червей.

- Как се казваш? - пита дребосъкът с нахалния поглед.

- Едо.

- Едо! - ухилва се той и дебелакът също почва да се хили.

- Какво ти е тва на главата? - с бързо и неочаквано движение сваля лентите във форма на кръст, които мама ми изплете, за да не ми пада косата на челото.

- Шапка-кръстачка - казвам аз.

- Такива ли носите сега в Прага? - дебеланкото я пробва развеселен.

Кимвам. Момчето със шофьорската шапка взема кръстачката и ми я връща.

- Ти тука само за ваканцията ли си, или за постоянно?

- За постоянно - отговарям аз.

Дребосъкът се навежда за камък и го подхвърля в ръката си. Сега да не вземат да ме замерят с камъни? Той обаче мята камъка и уцелва телеграфния стълб.

Подава ми друг.

- Сега мятай ти.

Ужасно ми се иска да улуча, но разбира се, не успявам. Смеят ми се.

- Май в Прага няма камъни - хили се нахалникът.

- Имахте ли си в Прага някакво скривалище? - пита ме по-голямото момче.

- Скривалище ли? Нямахме си - признавам аз.

- Хайде, ела - казва той и аз тръгвам с тях.

 

Скривалището

Трите момчета са боси и моите бели крака в къси чорапки и сандали се открояват неестествено между мръсните им почернели крака.

Вървим покрай гробищния зид. В края му се издига малка тухлена къщичка.

- Знаеш ли кво е тва? Тука слагат умрелите - криви уста дребосъкът.

Зад къщичката има дървен стобор. По-голямото момче се оглежда и после разтваря две летви, захванати с пирони само в горния край.

- Пъхай се! - нарежда ми той.

В скривалището съм. В сумрака различавам пещера, издълбана в грамада от стари погребални венци. През няколкото дупки отгоре вътре проникват лъчи светлина. Усещам задушливата миризма на изгнилите борови иглички.

- Е, нещо да кажеш? - перчи се дребосъкът и сяда върху венец от изкуствени цветя.

Зяпам стените на скривалището и виждам различни цветя от восъчна хартия, забодени в ръждивокафяви венци от борови шишарки, както и панделки със златни и сребърни надписи:

ПОСЛЕДНО СБОГОМ!

НА ДЯДО ОТ МАРУШКА И ТОНИК.

СЕМЕЙСТВА ОУТРАТОВИ И ВИНАРЖИЦКИ.

Голямото момче измъква от купчината един по-малък венец с надпис НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВИМ и ми го подава.

- Този ще е за тебе - казва той.

Сядаме в кръг. Тука ми харесва.

Разбирам, че най-голямото момче се казва Ото и е генерал, на най-ниския му викат Малчо и е старши лейтенант, а дебелият Сатик е хлаповник.

- Ама правилното е да се каже полковник - възразявам аз, но Ото ми отговоря, че като редник нямам право да поучавам офицерите.

 

Вълка

Вървим с дядо по шосето към нашата нива. Аз влека за теглича малка количка с ритли и отпред с по-малки, а отзад с по-големи колела, докато дядо крачи до мене и си играе с бастуна. Преди да го забоде в земята, винаги елегантно го отмята нагоре. Мустаците на дядо са пожълтели от пушенето на лула, той е висок, ходи изправен и никога не съм го виждал да носи или тегли нещо. На младини бил управител на стопанство и си имал хора за всичко. Сега има мене. На дядо трябва да му се говори на вие. И татко, нищо че му е син, също му говори на вие.

Събираме нападалите ябълки от дърветата, които растат по тревистия бряг. Дядо ми посочва с металния връх на бастуна си къде са паднали, а аз ги събирам в кошница.

От нашата нива се вижда самотна постройка с малък двор. На двора някакъв човек подхвърля дървена пръчка на един вълчак. Дядо го сочи с бастуна си.

- Тоя не го поздравявай и никога не говори с него - казва той и плюе встрани.

Дядо все си плюе така, по малко, без слюнка.

- Кой е това?

- Вълка.

- Така ли се казва?

- Казва се като тебе, Соучек. Но вече не е от нашето семейство. Не зяпай натам, събирай.

- А защо му казват Вълка? - питам аз.

- Защото искаше да удуши баба ти - отвръща дядо.

- А той роднина ли ни е?

- Брат на баща ти - плюе дядо и от учудване аз преставам да събирам нападалите ябълки.

- Той Ваш син ли е? - смаян съм аз и без да искам, шепна, може би за да не чуе Вълка.

- Беше - дядо забожда на върха на бастуна си една изгнила ябълка и я захвърля в нивата.

 

Ужасяващо откритие

Мама точи с дървената точилка тънка кора, от която ще прави фиде, и ми доверява тайната на семейството ни.

- Когато се оженил, Вълка имал нужда от пари, за да си построи къща. А баба ти, неговата майка, не искала да му даде. И тогава тука, в плевнята, той взел да й крещи, че има право да си вземе парите, и че щом тя не му ги дава, ще я убие.

- Нашата баба ли? - питам аз, опирайки брадичка в точилката.

- Собствената си майка, представяш ли си? И взел да я души в плевнята. Баща ти ми каза, че като дотичали там с леля ти Людмила и откъснали майка си от Вълка, вече си мислели, че е мъртва. А тя дълго след това не можела да говори. Мислели, че ще си остане няма.

Вървя по стълбите надолу към кухнята.

Баба седи на мястото си в ъгъла, пресява брашно и събира от ситото някакви бучици.

- Какво правиш, бабо?

- Брашното беше хванало червеи - усмихва ми се тя със сините си очи, избелели от слънцето и годините.

 

Стърнището

Едните боси крака вървят след колелата на Властиковата триколка, другите пристъпват малко по-встрани от нея, а третите, бели като мляко на местата, където е имало чорапи, шляпат по асфалтовото шосе предпазливо, сякаш вървят по нагорещената плоча на готварска печка. Това са моите крака.

- Не ви ли пàри? - питам аз.

- Не. Ще свикнеш - казва Ото.

Краката ми пробват да не се плашат от горещия асфалт и да стъпват с цяло стъпало.

Момчетата имат право, ако човек стисне зъби, може и да издържи.

Само че после идва следващото тежко изпитание: стърнището. Всички стъпват по него, сякаш изобщо не боде. Правя няколко крачки, изпищявам и си спомням, че брат ми е починал от отравяне на кръвта, защото в стъпалото му се забил ръждив пирон. Бързо си нахлузвам обувките.

- Редник Соучек, събуй се - казва строго генерал Ото. - Иначе ще си останеш един загубен пражанин.

Затова пак си събувам обувките и пристъпям предпазливо.

- Аз вече съм ги забравил тези неща - обажда се от триколката безкракият Властик - но трябва да си плъзгаш краката, не да ги повдигаш.

И аз вървя, сякаш карам кънки. Не боде. Изобщо не боде! Мога да ходя бос по стърнището.

 

Легионерът

Наясно съм какво се случва по фронтовете. Татко забожда флагчета върху една карта, която е подлепил с велпапе и крие под спалнята. Вечер я разгръща на масата и мести флагчетата в зависимост от това какво съобщават от Лондон, какво предава Америка, или какво говорят от Москва. А фронтът все повече и повече се изтегля към нас.

- Един хубав ден, Франто - казва чичо Веноуш, - ще надникнем през прозореца и казакът ще пои коня си от нашия чичан (чичанът, няма как да знаете това, е кръглият железен резервоар за вода пред нашата къща, точно до шосето, от който през една тръба непрекъснато тече вода).

- Но американците могат да дойдат по-рано - татко премества флагчето върху западния фронт като военачалник.

- Едва ли. Той, руснакът, както го знам, ще иска да бъде първи - държи на своето Веноуш.

А чичо Веноуш познава руснаците, защото е бил легионер в Русия. И през миналата война е воювал срещу Червената армия. Показва ни на картата Сибир и там една дълга червена нишка, това била железопътната линия, дето чехословашките легионери трябвало да защитават от Червената армия, и то по цялата й дължина, за да могат изобщо да се върнат у дома.

- Това са хиляди километри, Едо, пазехме я чак до Владивосток.

- А ти знаеш ли руски, чичо? - питам аз.

- Някоя и друга дума. Ама го знаех. Помня, да речем, как се казва здравей.

- И как?

- Здравствуй. Помня още как тибе нестидно!

- А какво значи?

- Значи как не те е срам!

- Здравствуй. Как тибе нестидно - повтарям аз след него и ми харесва.

Гласът на леля Людмила се врязва като войнишка тръба.

- Веноуш още си пази легионерската униформа. Не можеш го позна, кат си я сложи...

- Сложи я, чичо! - моля го аз.

- Не сега. Като му дойде времето - казва чичо Веноуш.

- Ами сега това същата оная Червена армия ли е, срещу която ти си се биел? - искам да се осведомя аз, понеже не ми е ясно защо чичо Веноуш се радва, че ще дойде врагът.

- Сега тя е наш съюзник - отговаря татко вместо него.

- Ама армията си е същата - въздъхва чичо Веноуш, - само дето сега болшевикът е срещу Хитлер. И слава богу, че не се съюзи с него. Тогава щеше да е краят на света.

- Какво значи болшевик? - искам да знам аз.

- Трябва да си лягаш - с пижамата ми в ръка мама слага край на разговора. - Не е нужно да знаеш всичко.

 

Срещата

Ако сте дете, вървите сам по пътя и срещнете възрастен, бих искал да знам вие какво щяхте да направите, за да не го поздравите.

Вървя по шосето, подритвам пред себе си камъче, значи, гледам повече в краката си, отколкото напред, и изведнъж срещу мене крачи Вълка, когото ми е строго забранено да поздравявам, защото е душил баба. Води нанякъде една олигавена крава. Нито мога да се отбия, нито да се скрия някъде. Кръвта ми изстина. Вълка е все по-близо и по-близо. Чувам гласа на дядо: "Тоя не го поздравявай и никога не говори с него." Вече ни делят само няколко крачки. А дядо ми напомня за себе си с още по-заплашителен глас: "Тоя не го поздравявай и никога не говори с него."

Нещо ме кара да вдигна глава, сигурно любопитството, защото никога досега не съм виждал Вълка толкова отблизо, и аз го поглеждам в очите. Също такива избеляло сини като бабините.

Вече почти бях отворил уста, за да го поздравя страхливо, но в този миг се намеси кравата: "Мууу!"

Това ме спаси. Минах покрай Вълка и не го поздравих. Успях да го направя, но цял треперех от възбуда.

 

Гъшият пух

Понеже бях градско дете, нямах никаква представа как се правят пухените завивки. В стаичката, където глади леля Людмила, палеха печката, и всеки, който имаше ръце, се залавяше да скубе гъшия пух. Само дядо не скубеше. Казваше, че това не било мъжка работа. А освен това сега му било времето да почива. Тъй като скубането на гъшия пух е толкова пипкава работа, че краят й не се вижда, викахме на помощ съседите. Всички седим около масата и всеки скубач одира с пръсти нежния пух от гъшите пера и го трупа на купчинка пред себе си. През това време никой не бива да киха или да кашля, да сумти или да се смее, щото нежните купчинки ще литнат към тавана. Затова докато се скубе, най-често се разказват тихи и сериозни случки, а това ми е приятно. Казват, че мене хич не ме бивало в скубането, все едно съм скубел с две леви ръце, затова се сгушвам заедно с котката в старото плюшено кресло, на което си почиват шишковците, след като баба им пусне кръв, и слушам със затворени очи. Другите си мислят, че спя, но аз не спя.

На помощ са ни дошли съседката Паздиркова от къщата редом с нашата и старата госпожа Кличкова от отсрещната къща. Двете седят една до друга и ми приличат на близначки. Така изглежда, щото всички стари жени тука носят на главата си забрадки и от лицето им се виждат само носът и бръчките.

- За всичко е виновен проклетият Комар - казва госпожа Кличкова.

Помислих си, че говори за господин Комар, който е бояджия, но после разбрах, че има предвид картите.

- Само картите му бяха в акъла - взе да шепне баба. - На колене му паднах да се откаже от комара, ама кой ти чува. Все едно беше болен. Всяка вечер в кръчмата.

- А вие, бабо, не знаехте ли, че вече всичко е проиграл и взема пари назаем? - чух гласа на мама.

- Отде можех да го зная, момичето ми?

- Никой не можеше даже да си го помисли - каза леля Людмила.

- Има хора, дето си го помислиха - прошепна съседката Паздиркова.

- Ако имате предвид Вълка, бъдете така добра да не говорите за него - леля Людмила викна толкова силно, че аз отворих очи и видях как пухът от нейната купчинка литна нагоре.

- Добре де, млъквам - въздъхна Паздиркова, хвана своята купчинка с двете си ръце и внимателно я пренесе в платнения чувал.

Така научих, че дядо, който имал чифт коне, четири крави и много ниви, проиграл всичко на комар.

 

Полунощният гост

Лежа. Но сънят ми се скита някъде далече и не мога да го извикам.

После се чува кратко почукване на външната врата. Толкова кратко, че дишането на мама спира само за миг и тя се обръща на другата страна. Заставам на колене на дивана и поглеждам през прозореца. Забелязвам долу чичо Веноуш и един мъж с мека шапка и куфар. После непознатият изчезва от погледа ми, защото татко му е отворил и го е пуснал да влезе. Чичо се оглежда и с ведрото в ръка пресича шосето и отива към чичана - резервоара с питейна вода. Там оставя ведрото и чака. Ясно ми е: чичо пази отвън.

Чувам превъртането на ключа във външната врата и стъпките на двама души по стъпалата. И после скърцането на дървената стълба, която води към тавана. След това звуците се пренасят горе. Точно над мене се чува как сгурията хрущи под нечии обувки и още някакво влачене и скърцане.

 

Радиограмата

Представям си какво се случва на тавана. Мъжът с меката шапка е седнал на сандъчето, а куфарът е отворен на стария стол пред него. В куфара има радиостанция. Между копчетата и превключвателите слабо просветват една червена и една зелена светлинка. С фенерче в ръка татко пъха кабела от нашата антена в буксата на предавателя.

Мъжът поставя пред себе си листче и татко го осветява с фенерчето. На листчето има няколко реда точки и чертички от морзовата азбука. Нелегалният поглежда часовника си. Пет минути до полунощ. Татко угася фенерчето, отваря табакерата и поднася една и съща клечка кибрит към цигарата на мъжа и към своята. В мрака краят на цигарите им просветва за кратко от всмукването и двамата чакат. Точно в полунощ мъжът започва с дясната си ръка да предава тайното съобщение: Емил пристигна с дамско колело. Което може би означава: Получихме оръжието. Чува се лекичко писукане и светлинките просветват. Когато свършва, телеграфистът скъсва листчето. Пъха едната му половина в устата си, а другата подава на татко. Той я смачква на топче и също я глътва. Представям си всичко и най-накрая заспивам.

 

Бежанците

Шосето, което минава точно под прозорците ни, изведнъж се изпълва с конски каруци и хора, които вървят пеш от Ичин към Прага. Един носи на гърба си раница, друг мъкне куфар или някакви неща, завити в одеяло. Изглеждат ужасно.

- Виждаш ли ги? Вече плъзнаха - казва леля Людмила. - Това са немци от Силезия. Бягат от руснаците.

Изтичах навън, за да ги видя по-добре. Вървяха бавно. Казвах си, ама така няма да можете да избягате от руснаците. Повечето бяха жени, деца и старци. Старците седяха върху каруците между завивки, чували, гъски и разни вехтории. След някои каруци вървяха кози и овце.

Успях да изпреваря тази жива змия чак при къщата на Вълка. Там тя спря и скоро разбрах защо. Моят забранен чичо стоеше пред портата на къщата си с ведро в ръка и с голям черпак наливаше вода в тенекиените канчета на бежанците. От време на време сам отпиваше от черпака, за да им покаже, че водата не е отровена, и после пак почваше да пълни канчетата. Те пиеха и казваха Данке. И сочеха към кладенеца му, дали могат да извадят вода за животните. Вълка кимаше и конете пиеха от ведрата и кофите, които носеха бежанците. Конят не пие като кучето, което с езика си плиска вода в устата като с лопатка. Конят навежда глава над кофата и след миг там, където е имало вода, вече няма нищо.

Когато ме зърна сред германците, Вълка каза:

- Жадни са.

У дома съобщих, че Вълка е раздавал вода на германците.

- Ето, това е той целият - каза леля Людмила. - Прави се на милостив. Когато през трийсет и осма Хитлер ни взе пограничните области, оттук вървяха нашите бежанци. Той и на тях им раздаваше вода.

- Ама това показва, че не е толкова лош човек - каза мама.

- Водата му е без пари - възрази й леля.

Преди да заспя си мисля що за човек е Вълка.

 

Отивам за мая

На мама й беше свършила маята и затова ме прати да изпрося от съседката Паздиркова. В оградата, която отделя нашия двор от нейния, имаме вратичка, на която й казват комшулук. Отварям я и подплашвам кокошките, които са си направили зад комшулука чесалки - ямки, в които ровят и се чистят.

- Лельо Паздиркова! - викам към отворения кухненски прозорец, но никой не повдига пердето, само лекият ветрец малко го издува.

Затова влизам в коридора и оттам в кухнята. Радиото свири, но вътре няма никой. На печката ври вода и капакът на тенджерата подскача.

Отварям вратата на спалнята и се стряскам. На леглото е седнала непозната жена, която разресва дългите си сребърни коси, стигащи чак до кръста.

- Търся госпожа Паздиркова - казвам аз.

- А защо я търсиш? - пита жената с гласа на нашата съседка и едва тогава я познавам.

- Вие ли сте това? - изхриптявам изумен, защото досега не съм виждал съседката Паздиркова другояче, освен забрадена със стегната под брадичката кърпа.

- А кой друг да е? - засмива се старата самовила от приказките.

- Не знаех, че имате такава коса - без да искам се изплъзва от устата ми и бързо добавям: - Толкова красива.

- На младини косата ми беше черна и всяка сутрин я сплитах на плитки. Ето, виж - и старата жена сваля снимката в рамка, закачена над нощното шкафче, изтрива я с ръкав и ми я подава.

На старата снимка виждам засмяна красавица с плитки и гребло в ръката. От едната страна за полата й се е хванало момиченце, а от другата страна - момче на моите години.

- Ето това е леля ти Людмила - сочи Паздиркова със стария си пръст, - а това е чичо ти Йозеф.

- Вълка ли?

- Аха. Бях се цанила да работя в стопанството на дядо ти. Грижех се за кравите и за децата. Ти това не го ли знаеше?

- Не го знаех.

- Ти още много неща не знаеш. И никой няма да ти ги каже. Йозеф беше най-големият. И на най-големия му се пада по право да наследи стопанството, нали така. А в кръчмата му се смееха, че щял да наследи само дългове. И го напиха, разбираш ли, напиха го така, че едвам се домъкнал вкъщи и вдигнал ръка срещу майка си, вдигнал ръка срещу нея, за да му каже къде е скрила последните пари, преди оня комарджия да ги е проиграл. Йозеф бил пиян и нещастен. Разбираш ли?

- Разбирам - въздъхнах аз.

- А ти за какво дойде? - старата жена сви на кок дългата си коса и я скри под забрадката.

- За мая - казах аз.

 

Въстанието

За Пражкото въстание ние научихме от радиото. Говорителят не спираше да повтаря, че Прага моли за помощ и призоваваше хората да дойдат да защитят радиото. После се чуха познатите акорди на арфата и един дълбок глас заговори на руски: "Гаварит Прага. Червена армийо, побързай, имаме нужда от оръжие, ела ни на помощ." Казаха и на английски, че имат нужда от помощ. Призивът бе много настоятелен, а по радиото отекваха изстрели откъм улицата.

При нас също се чуваше стрелба. Идваше откъм гарата. Чичо Веноуш отиде натам и дотича обратно с пистолет на колана и с новината, че на гарата нашите стражари заедно със скаутите нападнали влак с боеприпаси. Грабна самун хляб и буркан с мас и пак хукна да се бие. Леля Людмила викаше след него да внимава и да мисли за семейството си.

Когато вечерта той се върна и миеше в легена насред двора бялото си луничаво тяло, разказа ни поразителни неща. Че към този влак с боеприпаси били прикачени и два вагона с противосамолетни оръдия, и че ако пред тези вагони се закачел локомотив, щяло да се получи брониран влак. Преди да се предадат, германците повредили оръдията, ама нашите, и главно автомеханикът Ржехак, успели да ги поправят. И на сутринта този брониран влак щял да потегли към Рождяловице.

Попитах чичо дали и той ще тръгне с него.

- Не, аз отговарям за сградата на гарата - каза ми чичо и докато стягаше колана си с пистолета, спомни си и за нещо друго:

- Франто, в целия склад няма ток, а там са затворени пленниците. Ще можеш ли да го оправиш?

- Разбира се - оживи се моят татко, който като освободен от военна служба не бе ходил войник, но по този начин и той щеше да се включи във войната и отиде да си вземе инструментите от плевнята. И аз се радвах, че татко ще се бори срещу врага с клещите и отвертката си.

 

Загиналите

Следобед пред вратата на гробищата спря господин Кличка. Красивите му алести кобили бяха докарали с каруцата невиждан товар, около който се струпа рояк жени. В поцинкованата каросерия, тук-таме покрита със слама, с лице към небето лежаха трима мъртъвци в цивилни дрехи. Гробарят и господин Кличка ги смъкнаха долу като чували и ги положиха върху тревата в сянката на гробищния зид. Промуших се между хората и стигнах чак до тях. И тримата бяха чернокоси. Някой каза, че са гърци, а друг - че са югославяни.

- Да погледнем в джобовете им, може да имат някакви документи - каза гробарят Кудърна и се наведе към най-близкия до него.

Никой в тълпата не помръдна.

- Не зяпай, ами им прегледай джобовете, че да знаем какво да напишем на гробовете - побутна ме Кудърна.

Намерил към кого да се обърне. Аз да докосна мъртвец! Погледнах назад към хората. Жените мачкаха носните си кърпички и зяпаха с любопитство. После видях, че между тях на триколката си се промуши Властик. А след него и Ото. Значи, трябваше да го направя! Трябваше да клекна до убития човек. Лицето му бе мургаво и той сякаш се усмихваше. Внимателно бръкнах в горното джобче на сивото му сако, по което бяха полепнали сламки. Бе празно и студено. В другия джоб обаче напипах нещо. Някаква картичка. Докато я измъквах, главата на мъртвия се завъртя настрана и срещу мен, между спечените му коси, зейна червена дупка. От уплаха отскочих встрани, но всички си помислиха, че само съм искал да подам веднага картичката на господин Кудърна.

- Не мога да я прочета - опитваше гробарят. - Ще да е на югославски или гръцки.

През това време аз се наведох към последния убит. Палтото му беше цялото в кал, ризата под палтото бе просмукана от кръв, а на главата му имаше каска, каквато носят пожарникарите. Лицето му бе небръснато. Докато се опитвах да намеря джоба на палтото, попаднах на тъмни очила. И усетих нещо познато. Миризма на обор. А после отново погледнах небръснатото лице и видях, че не ми трябва никаква лична карта. Това беше Вълка.

Разтреперих се целият. Станах, промуших се между зяпачите и се затичах към къщи.

 

Гладенето

Цялата къща се огласяше от радиото, по което свиреха забранения досега марш С лъвска сила. На двора имаше маса, а на нея постлано одеяло, върху което мама гладеше нашето, чехословашкото знаме, което бяхме крили шест години. Татко, със сламена шапка на главата, развиваше знамето от пръта и опъваше гънките му. Дядо седеше в сянката на плевнята и наклепваше косата, все едно се опитваше да хване ритъма на марша.

- Е, дойде му времето на нашето знаме, виж го, Едо - усмихна ми се мама.

- На гробището докараха от гарата трима мъртъвци - съобщих аз запъхтян.

- Какви ги говориш! - мама спря да глади.

- Двамата са гърци или югославяни, а третият е Вълка!

Татко пребледня и няколко мига продължи да развива и пак да навива знамето. После подпря пръта на дъската за гладене, свали шапка и сведе глава. Ударите на чука, наклепващ косата, продължаваха да отекват звънко и равномерно.

Мама с насълзени очи сложи ръка на рамото на дядо и когато звукът спря, каза в тишината:

- Дядо, убили са Вълка. Застреляли са го.

Моят строг дядо за миг остана неподвижен, с вдигнат чук в ръката, после бръкна с другата ръка в джобчето на жилетката си и погледна колко е часът. Няколко секунди гледа циферблата и след това продължи да клепа косата.

 

Тътенът

От сутринта във въздуха се носеше странен тътен. Сякаш нейде в далечината буботеше огромна печка. Хората излизаха пред портите на домовете си и слушаха как звукът се усилва. После към този шум се примеси и моторът от триколката на Властик.

- Идат! - извика Властик, направи виртуозен завой и потегли обратно.

Хукнахме към площада след него, сред ухаещия бензинов облак от аспуха му.

Най-много хора имаше пред кметството. Някои жени се бяха облекли в носии. Там беше и духовата музика. Но още не бе засвирила. Музикантите се подготвяха, продухваха инструментите и се уговаряха. Освен тътен сега започна да се чува и скърцане на метал. Този силен грохот идваше откъм улицата, която водеше на площада в посока от Ичин. И тогава видяхме първия танк. Беше толкова широк, че заемаше цялото платно. Върху него седяха мръсни войници в памучни униформи.

Диригентът Царда вдигна ръце и музиката засвири.

В цялата шумотевица хората викаха "Ура" и гласовете им се пречупваха от плач. Хвърляха по танковете бъзови клонки и когато колоната спираше, протягаха ръце, за да пипнат войниците или да ги погалят по ръцете или краката. Войниците изтеглиха чиновничката от пощата горе, на танка при себе си, и тя ги целуваше всичките подред.

Казах си, че тука съм единственият, който знае няколко думи на руски и се изкатерих върху втория танк. Помогна ми един войник с подпухнали, зачервени очи.

- Здравствуй! - казах му аз и той радостно разроши косата ми с ръка, изцапана с масло. Като видях колко се радва, че мога да говоря на неговия език, казах и останалото, което бях научил от чичо:

- Как тибе нестидно!

 

Погребението на Вълка

Откакто Червената армия е тук, от двете страни на шосето могат да се намерят сума ти дълги фасове. Руснаците пушат не само от техните си меки цигари, но и от твърдите американски, и ги хвърлят недопушени, щото си имат достатъчно тютюн. Аз събирам фасовете за татковата машинка за цигари. Вкъщи разгъвам вестника, отрязвам края на угарките и изсипвам тютюна върху него.

Днес с татко не може да се говори. Ходи насам-натам по двора и едва загасил с върха на обувката си една цигара, вече пали следващата. После забелязва чичо Веноуш. Той излиза облечен в легионерската си униформа. Дебелите му прасци са увити с ивици избелял плат, стъпва с единия крак върху пейката и лъска обувките си.

- Отиваш ли? - пита татко.

- Трябва, Франто - отговаря сериозно Веноуш. - И вие трябва да дойдете.

- Познаваш баща ми. Забрани - отговаря татко. - Ти тука си зет, външен човек, на тебе ще ти прости, ама на нас няма.

- Загина за отечеството - чувам да казва чичо.

- Знам, знам! Мислиш, че не знам ли? Сигурно си мислиш, че съм глупак? - ядосва се татко и с всяка следваща дума става все по-ядосан.

- Както искаш - чичо нахлупва войнишката си шапка и излиза.

Когато затваря външната врата след себе си, от кухнята излиза дядо и я заключва.

- Татко, и аз искам да отида - казвам на татко с тихо гласче, за да не го ядосам.

Пребледнелият ми баща си сваля очилата, обърсва стъклата им с носна кърпа, поглежда ме и после отива към дръвника, измъква от него секирата и почва да цепи дърва. Цепи ги яростно. Разсича на две кютук след кютук, сякаш иска да разсече терзанията си.

Чува се, че траурният марш приближава гробището. На нас всички погребения са ни близко. Отивам в кухнята. Мама и леля Людмила са седнали край масата и мълчат. Пред тях има запалена голяма свещ. Мама ме погалва по косата и ми показва свободен стол, за да седна и аз при тях. Но аз не сядам. Излизам на двора и оттам отивам към портата. Повдигам се на пръсти, за да стигна до ключа, който трябва да виси на куката. Но куката стърчи без ключ.

Музиката вече се чува съвсем близо зад плевнята ни. Татко не спира да цепи дърва.

Минавам покрай него и отивам до зайчарника, който опира в оградата на гробището. Зайците се струпват до телената вратичка и мислят, че им нося детелина. Стъпвам върху сандъчето със сено, за да виждам какво става на гробището.

Дългата процесия е спряла до изкопания гроб и музиката е млъкнала.

Виждам, че четиримата мъже, носещи ковчега на раменете си, спират и го слагат над гроба.

Виждам хлаповник Сатик в дрехата си на министрант и свещеника, който ръси ковчега със светена вода.

Виждам вдовицата на Вълка в черна рокля и черен воал, покриващ разплаканото й лице.

Виждам кмета, който чете от някакъв лист.

А после виждам на алеята количката на Властик и зад нея нашия генерал Ото и старши лейтенант Малчо.

Повече не можех да издържам. Изкатерих се върху оградата. От тази височина виждам цялото гробище. И онова място отзад, дето стоеше Вълка с шапка в ръка, когато погребвахме баба.

Дотичах по-близо в мига, когато музиката засвири националния химн.

От бордюра на обраслия с плевели гроб се виждаше ясно военната почетна стража. Бяха един руски войник с автомат, един чехословашки офицер, един пожарникар и един легионер, който бе чичо Веноуш.

Всички бяха застанали мирно! и отдаваха чест.

Изправих рамене и доближих пръсти до дясното си слепоочие. После измъкнах от джоба плетената кръстачка и си я сложих, защото не може да се отдава чест без шапка. Така е по устав.

 

Завръщането

Татко получи писмо от Прага. В него пишеше, че Дирекцията на електроцентралите спешно има нужда от него и че ни връщат жилището. Този път за преместването пристигна прочутата фирма ПРЕВОЗ ХОЛАН и аз бях щастлив. Но не бях щастлив, че се връщаме отново в Прага. Та нали аз вече не съм оттам. Аз не съм някакъв загубен пражанин, аз мога да карам каруца и да ходя бос по стърнището. Тука си имам скривалище и в него тайфа, на която съм се заклел във вярност чак до смъртта.

Момчетата - Ото, Сатик и Малчо, ни помагат да пренесем по-малките неща и когато всичко вече е натоварено, подавам им ръка. А също и на Властик, който е дошъл да се сбогуваме.

- Ще си идваш винаги през ваканцията, нали?

Кимам.

- Екстра, щото страшно ще ни липсваш тука.

Не трябваше да го казва, щото от тия думи ми иде да надуя гайдата. Ако не знаете какво значи да надуеш гайдата, радвайте се. Защото като почнете да надувате гайдата, това означава, че нещо ви е стиснало за гърлото и не можете да говорите.

Товарната кола с багажа потегля и всички ни махат. Моите прекрасни приятели, леля Лидка, чичо Веноуш, малкия Людек, с когото така и не успяхме да станем приятели, дядо, господин Кличка, ковачът Моравец... Ами кой там е застанал на стъпалата на трафопоста и плаче за мене? Това е Вера Ухрова с кривите зъби, която знае мръсни вицове и ме обича.

А на завоя извън града кой спря да полива салатките и с лейка в ръка гледа към жълтата кола, която тръгва все по-бързо? Красивата Мила Кощялова, която аз обичам и за която ще се върна, като порасна.

Божичко, повече не мога да издържам. А аз си мислех, че тука, на това място, съм станал твърд като стомана. Сигурно съм станал малко по-твърд. Иде ми да надуя гайдата, но не плача.

 

 

© Зденек Сверак
© Йорданка Трифонова, превод от чешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2018, № 6 (223)

Други публикации:
Зденек Сверак. Бос по стърнището. София: Наука и изкуство, 2018.