Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОКТЮРНИ1
(Литературни фрагменти)

Яна Боднарова

web

*

Това е някой, който блуждае и наблюдава света. Строго и честно. Без сложни коментари. В поредица от образи. Те са като рентгенови лъчи, които облъчват разума и чувствата. Нематериалният дух на всекиго от нас.

 

*

Сякаш е увеличена снимка. "Зад детайла се появява следващ, после още един, още един..., а зад всички тях е скрито ядрото на външното цяло" - мислеше си тя.

 

*

Откакто е сама, най-много обича да ходи. Бързо или бавно - без значение. Чувства се като изпуснато от клетка канарче. Дори изглежда по-млада - с опъната кожа, освежена от чистия въздух. Пътува до препълнения с народ квартал, който е толкова шумен, сякаш е огласен от птичи хор. Разхожда се между панелните блокове, наблюдава парковете, играещите върху бетона деца, техните майки, които си бърборят, възхищава се на енергията на всички тези анонимни хора, забелязва бързите движения на фигурите зад партерните прозорци. Прозорците са ѝ най-любими през зимата. Полилеите разкриват утробите на стаите, а хората се появяват и изчезват също като едри насекоми. Святка мимолетно докосване и бързо изчезва. Прегръдки вижда рядко. Целувки - тях да. Има някакъв спомен, че веднъж дори стана свидетел и на убийство.

 

*

Когато беше по-млада, но все още не живееше с мъжа си, обичаше да ходи до замръзналата река. На брега ѝ си обуваше обувките с кънките. Лампите по протежението на реката хвърляха златна светлина. Ходеше винаги по едно и също време - в навечерието на Бъдни вечер, когато биваше сама върху неравния лед. Летеше нагоре-надолу по леда. Правеше пируети и по-сложни фигури. Силеше се да се смее на глас. Веднъж забеляза хартиена лодка, замръзнала в пропукалия лед. Следобед я бе оставило там някакво момче. По онова време реката редовно замръзваше. С отворена уста тя вдишваше ледения въздух и се убеждаваше, че е щастлива. А защо не и страхотна. Тя отскубна лодчицата от леда, с което я повреди. Вкъщи я постави до купата с ядките. Вместо фигурка на ангел.

Представяше си детето, което я беше направило. С непослушен перчем над челото и блеснали очи. Тъй като от време на време изпадаше в нездравословно блуждаене, тя си въобразяваше, че това е бил нейният син, който е направил лодката.

Все по-често я обхващаха горчиви угризения, че ако тогава не се беше оставила да ѝ остържат плода от корема, сега тук можеше някой да седи срещу нея. Той вече нямаше да е дете, а мъж. После потисна угризенията, както се бе научила да го прави с всичко, което я нараняваше. Само че оттогава в такива моменти я болеше и матката.

 

*

Пак беше Коледа. Снегът бе малко. Като дете обичаше снега. Имаше усещането, че той може да промени ритъма на живота ѝ. Може да го успокои, да го укроти, да го направи по-бавен. Когато стигна до края на града, в горичката под смърчовете се виждаше пръстта. Дори от нея стърчаха няколко растения. Долу градът гърмеше. Рекламите светеха като бенгалски огньове, а фаровете на колите нарушаваха ефекта от спускащия се полумрак. Все по-тягостно ѝ беше да ходи сред хората. Смееха се прекалено силно, много говореха, опиянени от собственото си его, толкова надуто, че чак ще се спука. С това тяхно нарцистично самочувствие, изградено върху страха да се вгледат в истинското си лице. Да се приспособява към тях ѝ отнемаше прекалено много енергия. Ако ѝ се налагаше да бъде сред хората, гледаше да се слее с тях, да не стърчи като остен. По-късно вкъщи лежеше като парцалена кукла, с впит в тавана зрак. Ех, това нейно болезнено безпокойство. Сега прегърна едно дърво. Запритиска се о него като към скъпо създание.

Така на времето се притискаше мълчаливо към мъжа си, към неговото високо, жилесто, почти без мускули тяло. Той беше математик. Понякога ѝ казваше:

- Сега нямам време за женски!

- Аз не съм женска! - защитаваше се тя.

Може би той все мислеше за първата си жена и за дъщеря им, които бе напуснал, и които с невероятното си его, обидени, продължаваха да го дърпат назад.

Понякога той се потеше много, ставаше все по-блед и слаб. Тя го гледаше с почти майчинска нежност.

 

*

В онази вечер ѝ се случи да уцели времето и действието, които я засегнаха дълбоко. Когато нощем лежеше будна в леглото, в тишината тя отново тихо се връщаше към случката. В редкия парк се виждаше огромният купол на синагогата. Вътре светеха полилеите. Хората пристигаха в залата на концерт.

 

*

Друг път през същата зима тя се разхождаше надвечер из парка, защото парковете ѝ бяха слабост. Бе застанала близо до магазинче, в което виждаше върху рафтовете различни ароматични нещица. Забеляза, че продавачката се готвеше да затваря. Следеше я зорко като котка. Наблизо се кикотеше някаква група момчета с бръснати глави. После един от групата, явно лидерът, с хрипав и същевременно безизразен глас заразказва нещо за някаква тайна сбирка, за отпечатване на плакати срещу тази черна напаст, защото те, те са белите мъже на слънцето, каквито някога е предвождал дучето и те могат да баламосат и полицаите. Дори някои от тях и им симпатизират. Ако стане напечено, всички ще преминат в нелегалност. Защото политиците са страхливци, които продават историята. Всичките трябва да ги сритат с ей тия кубинки, както и тези паразити, пришълците. Трябва да започнат истинска борба така, както ги е учил вождът. Може да се наложи да излизат и да действат само през нощта. Силата и чарът е в това, да си в нелегалност, казваше младежът. Тълпата му отговаряше с утвърдителни крясъци. Жената и не подозираше, че някой от тълпата вижда плячка в продавачката с гарваново черни коси. Бръснатите глави продължиха напред. Тъмнината се сгъсти. Тя обичаше тъмнината, защото спомените в нея изпъкваха най-ярко. Гласът на спомените също се чува най-силно в пълната тишина, когато звуците изгаснат.

 

*

От известно време тя излизаше от къщи и късно през нощта. Плашеше я тази промяна в самата нея. Опасяваше се, че вече изобщо няма да може безгрижно да контактува с хората. Че вътрешната самота ѝ тежи като камък, който я е изхвърлил от обществото. И че е вече като сомнамбул.

Тя наблюдаваше едно дете зад затворен прозорец. В стаята светеше нощна лампа и в меката ѝ светлина фигурката му изглеждаше като картина в рамка. Изпита копнеж да прегърне дете. Все едно кое, щом вече си нямаше свое. Дори и това зад прозореца - чуждото дете, събудено в чужда стая. В телцето му тя чувстваше енергия. Усещаше нежност.

 

*

Тя преживя заедно с детето полета на сънищата му. А може би самата тя го беше сънувала. Нейните сънища биваха кошмарни. За кошмарите може би помагаше и сънотворното, което лекарката ѝ бе предписала. Най-после бе намерила смелост да я помоли за помощ. Лекарството обаче не ѝ действаше добре. С него наистина заспиваше, но после се събуждаше с главоболие и с чувство на безпокойство от ужасните жестоки сънища.

Най-добре ще е да отиде до нощния бар в близкото до дома ѝ хотелче и да си поръча кафе с ром. Ще наблюдава като воайор уморения персонал. С изключение на младежа имигрант, който не спираше с вечната си усмивка да показва блестящите си бели зъби.

 

*

В спомените си тя обичаше да се връща към началото на връзката си с мъжа ѝ. Хората на брега пускаха светещи балони за късмет. Някои го правеха и от моста. Тя наблюдаваше една майка с около шестнадесетгодишен син. Момчето държеше над парапета лампиона с горящата свещ. Лицето му беше съсредоточено и напрегнато. Лампионът му, след като го пусна във въздуха, за кратко се залюля нерешително в пространството, но после бързо предпочете направо да цопне във водата. Тя видя как раменете на момчето изведнъж увиснаха и то сякаш се смали. Майка му говореше нещо успокоително, но то едва успяваше да потисне своя плач над убитата си мечта. В този миг забеляза бъдещия си мъж. Той гледаше реката и пушеше. Беше съвсем близо до нея. Толкова близо, че като я погледна, съвсем естествено каза:

- Изглежда, сякаш реката изобщо не тече.

В отговор тя му наприказва някакви глупости като например как била чела наскоро, че човек трябва да е като маяк - спокоен и разпръскващ светлина, а не подплашено да лети в морето. Само така може да спасява корабите в беда. Той клатеше глава в знак на съгласие, стори ѝ се и с лека ирония. Изобщо този мъж носеше в себе си нещо, което приличаше на ирония. Едва по-късно тя разбра, че това е по-скоро разсеяност, отколкото насмешка. Като математик той се чувстваше най-добре в света на числата и неразбираемите уравнения. Двамата си тръгнаха заедно от моста. В шатрата до реката си купиха греяно вино. По-късно те често се връщаха на това място, прегръщаха се и се целуваха. На същото това място за първи път повдигнаха и темата за неговия бъдещ развод. Той дълго се опъваше. Твърдеше ѝ, че за тази работа трябва време, че дъщеря му трябва да порасне. Щерката вече бе почти пълнолетна. Тя бе нетърпелива, не бе в състояние да си го представи като съпруг, който е в интимна връзка и с друга жена. Особено тогава, когато го послуша и отиде да я остържат. Нарочно използваше този гнусен израз, сякаш за да умъртви с него личната си мъка. Той пък се мотаеше несигурно между двете си жени и се криеше сред числата. Реката бе свидетел на молби и злостни изблици, примесени с обяснения в любов. В тъмното реката наистина изглеждаше, сякаш изобщо не тече.

 

*

Още от сутринта бе мъгливо. Клоните на дърветата бяха обрамчени със скреж. Като ги гледаше през прозореца, дощя ѝ се да излезе навън още предобед. Този път не се насочи към природата, а закрачи към центъра на града. В рядката мъгла хората ѝ се струваха сякаш по-ефирни. Дори изпитваше към тях някаква нежност. Реши да обядва в търговския център. Близо до нея седяха мъж, около седемгодишно момиченце и жена. Вече се бяха нахранили, но продължаваха мълчаливо да седят, без никакъв контакт помежду им. Сякаш абсолютно нищо не ги свързваше. Майката гледаше в дисплея на мобилния си телефон, момиченцето бодеше с досада остатъка от палачинката си, а мъжът само седеше и вцепенено рееше поглед. Тя вече се бе нахранила, а тези тримата продължаваха безмълвно да седят. "Явно, не съм единствената, която не се разбира сама със себе си" - помисли си тя. Това отчуждение е болестта на новото време. А навсякъде наоколо бе толкова шумно. Хората ядяха и с пълна уста си споделяха разни неща. В цялата тази врява се вмъкваха и откъси от коледни песни.

 

*

Беше на годините на момиченцето с палачинката, вкъщи украсяваха коледната елха с ангелски коси. Тя се притесняваше, но в същото време изпитваше и любопитство при мисълта, че около елхата са насядали невидими ангели и им е мъчно за остриганите им и разпилени по елховите клонки коси. Ангелите може и да плачат, и да им текат сополите. По клонките се люлееха топки, стъклени пиленца, лебеди и гъбки с червени шапчици. По-големият ѝ брат твърдеше, че в близката гора живеят диви котки с бели кожухчета. И че това, което майка им разпръсва по елхата, не са ангелски коси, а оскубана козина от дивите котки... Беше снежно време. Снегът се бе настанил и в нея през онези празници. Още бе съвсем невинна.

 

*

Най-хубавите мигове с мъжа си бяха преживели на морето. Постоянно ядяха пържена риба и я поливаха с бяло вино. На сръбския остров двойка до тях си печеше на огън масловки. Сърбинът ги канеше и те да опитат. Момичето на сърбина бе истинска красавица. Приличаше ѝ на опасна Сирена.

- Би могла да бъде и красив расов кон - шепнеше тя на мъжа си, а после все го подпитваше дали сръбкинята му харесва.

- Не знам, тя някак си не предизвиква ехо в мен. Ти си единствената, която го предизвиква и постоянно трябва да търся думи да го изразя, заради вечните ти провокации - смееше се той.

После плуваше. Отиваше толкова далече, че накрая от него се виждаше само точица, която дори трептеше пред очите ѝ. Страхуваше се, че няма да се върне. "Може би в главата си сега той решава някаква формула и напълно е забравил за околния свят. И за нея, своята жена, е забравил". На плажа наистина се създаде суматоха. Някой дърпаше нещо от морето към плиткото и видя, че това е мъж, който се изправи с дете на ръце. Настана голяма паника. Наоколо се струпаха хора, тъй че тя не можеше да види неподвижно лежащото дете. Веднага след това се чу кашлица, примесена с детски плач.

Сега зад нея изсвири кола. Тя се стресна. Едвам смогна да отскочи встрани. Мъжът зад волана ѝ се закани с пръст, извика нещо, вероятно я и наруга.

 

*

Бившата на мъжа ѝ понякога ѝ телефонираше. С леден глас, укротен със силата на волята си да не премине в бесен рев, онази я проклинаше или ѝ пожелаваше съдбата на краставо куче.

- Мъжът ми никога няма да ме остави! Никога! Той е само мой! Мой и на дъщеря ми!

- Само че вече е женен за мене!

- Той иска да ви прикрепи към нас. Да ви направи моя приятелка. Може би иска и да живеете с нас в нашия дом. Той за нас го е строил. Не си правете илюзии. Вашият брак е само лист хартия!

Още преди да затвори, жената изсъска:

- Надявам се да намеря някой, който да те убие!

Макар бившата му да си мислеше, че идеята за харема ще допадне на мъжа ѝ, все пак не знаеше какво да каже. Мъжът беше зрял и нормален. Как да обясни това на тая с желязното его? Как да ѝ разкаже за нейните си мъки. Мъжът ѝ често посещаваше бившето си семейство. Най-примерно се грижеше нищо да не им липсва, дори той самият. Тя го знаеше, защото той обичаше да ѝ споделя. Болеше я от двойствения му живот, но на никого не се оплакваше.

 

*

Днес наблюдаваше през мрежестата ограда изоставената градина на необитаемата къща. През лятото в нея растяха единствено страшно високи разцъфтели бели ружи. Кръстила я беше "Чаровната градина".

 

*

Вкъщи ѝ беше най-хубаво, когато през зимата дядо ѝ се връщаше от снежната гора. С него в къщата влизаше студен въздух, мирис на мраз, вятър и гора. Тя го душеше, сякаш бе някое зверче. После дядо ѝ отиваше при животните. Грижеше се да не премръзнат в яхъра през нощта.

 

*

Мислеше си кога ли тази нейна мъчителна болка достигна огромните си размери. "По-добре е да мисля за нея, отколкото да се мъча да я анализирам" - казваше си безмилостно тя. Дали да не издълбае срещу нея някакви екзорсистки заклинателни числа? Да нарисува черни лебеди и после да ги задраска, все едно че вече ги няма? Да се измъкне по този начин от вътрешната си спирала, която я води надолу, към инфекцията от копнежа по смъртта? Ако беше танцьорка, с танца си щеше да изхвърли от себе си демоните на обсебеното си съзнание. Щеше да ги прогони с резки движения на тялото, косите, с опънатите пръсти на краката си в туфлите. Може би тази непосилна болка се появи в нея тогава, когато гореше техният дом?!

 

*

Първото, което помнеше, беше онзи, променящ лицето си великан, който разби с крак вратата на детската стая, в която със сестричката ѝ редяха конструктор на пода. После парещите пръсти на великана я стиснаха за гърлото... Още помни майка си, която я взе на ръце и бягаше през тази огнена мъгла навън. Положи я на земята и побягна обратно за втората си дъщеря. Тя лежеше по гръб върху прашната земя, над нея бе небето преди залеза, върху което пламъците от горящия дом хвърляха червена боя. Струваше ѝ се много красиво.

Оттогава половината лице на майка ѝ беше като кожена ръкавица, едното ѝ око беше хлътнало и покрито с вечно падналия клепач. И поради това пепелта от пожара остана завинаги да присъства в живота им.

 

*

"Ако не беше пожарът и ранената мама, детството ми си беше направо за завиждане", мислеше в спомените си тя. Преди да опознае градовете, тя вече познаваше планините. Там я водеше дядо ѝ и я учеше как най-безопасно да стигне до утробите на горите. Показваше ѝ дивите животни, за които се грижеше, и които често идваха, когато той ги повикаше. Плахите сърни я помирисваха отдалече. Понякога малко я беше страх, че миришейки я, животните могат да я вдишат в себе си. Толкова силен вятър струеше от ноздрите им. Дядо ѝ пълнеше доилките им със зърна царевица. По пътя обратно той крачеше много бързо с вече празните чували. През зимата ходеха при животните със ски. Снегът бе опаковал всичко в бяло. Тишината бе дълбока. Особено в тихо време. Тя никога по-късно не срещна такова спокойствие и чистота. През зимата животните бяха по-доверчиви. Приличаха ѝ на изоставени деца, за които трябва да се грижиш.

 

*

Обичаше да скита със селските деца по поляните. Понякога сядаше с момичетата в тревата и плетеше венци от цветя. После ги слагаха на главичките си и пищяха от радост. Така вдишваха най-прелестните аромати, но не го осъзнаваха. Докато стигнеше до вкъщи, цветята вече бяха увехнали и тя хвърляше венеца през оградата в градинката пред къщата, в която се бяха пренесли след пожара. Ливадите ухаеха, но изсъхналият венец носеше миризмата на мъртвец. Тя ни най-малко не го съжаляваше, когато избуялата коприва го скриеше.

 

*

Какво е липсата на спомени - рай или ад? "Зависи какви са", - казваше в мислите си тя. И от това, как ще си ги подредиш и как ще успееш да изхвърлиш лошите. Ще можеш ли? Какъв би бил животът съвсем без спомени? Навярно ужасяващ с празнотата си.

 

*

Тя се бе вторачила в огледалото и търсеше в образа си поне някакви следи от онова момиченце, което някога напомняше на диво зверче. Сбръчканото ѝ лице с променени черти, с увиснали ъгълчета на устните, очи и вежди, ни най-малко не го припомняха. Някой беше казал, че старостта е убийствена. Тя приемаше тази сентенция без ни най-малко самосъжаление.

 

*

Днес особено се уплаши, че вече се е превърнала в стара запусната жена. Подуши кожата на ръката си и ѝ се стори, че мирише на нещо, което излъчва само старостта. В гардероба намери туника, която наскоро си бе купила. Веднага забеляза малки дупчици в черния вълнен плат. Трябва да купи нещо против тия молци. Туниката отиде в боклука.

 

*

По време на безцелните си скитания ѝ се случваше да срещне бездомно животно. В първия момент тя и то заставаха един срещу друг, гледаха се и регистрираха сигналите си. Животните най-често я заобикаляха. "Каква ли е тяхната история" - понякога се питаше тя. Знаеше, че вече са запаметили миризмата ѝ и зигзагообразната ѝ като жълта линия походка в гората.

 

*

Тази нощ тя стигна до края на града. Покрай нея притича котка. Сградите на бившия работнически квартал бяха ниски, най-често едноетажни. Тук-там имаше къщи с допълнително пристроен етаж. По това време на нощта домовете са вече тъмни. Рядко светва някой прозорец. Някой, чийто стопанин вече става от сън.

 

*

В небето на няколко пъти проблесна. После се чу и гърмеж. Тя притича към групата дървета, защото можеше и да завали, а не си бе взела чадър.

 

*

Все пак пред приближаващата буря предпочете да изостави дърветата и побягна към центъра на града. Далечният тътен на бурята ѝ се счуваше като пеене...

 

*

Влезе в музея на страничната улица. Веднъж месечно една от залите му приспособяваха в концертна зала. Когато изкачи стълбите по посока на музиката, успя да си намери свободно място непосредствено до задната врата, тъй че не обезпокои никого. Навън бе мразовито време, а в залата бе топло и се разнасяше смесената миризма на различни парфюми. Тя се заслуша в музиката, изпълнявана от малък оркестър в края на дългата тясна зала. Музиката в пиесата вече бележеше спадане на ритъма, водеше до размисъл, последва плавно темпо и разслояване на отделните инструменти. Тук-там се прокрадваше по някой фрагмент от някаква древна пасторална песен, който постепенно задълбаваше чак до езически танц около огъня в дълбока нощ. Праисторическата жена у нея усети ритъма и тя почувства покой.

 

*

Веднъж дочу остро звънене на външната врата. Най-напред видя само отсрещната врата в коридора на стълбището. После очите ѝ съгледаха стара ромка, клекнала в нозете ѝ с вдигнати и притиснати длани, като в молитва пред олтар. Циганката не я молеше за нищо. Само ѝ се усмихваше, показвайки почти беззъбите си венци.

- Какво ви се е случило - попита я тя безсмислено, но веднага осъзна, че на жената ѝ се беше случил целият ѝ живот.

- Мъж ми отдавна го уби строежа на метрото... там... далече... в Прага... Покривът ми падна и изгори бузите и челото на щерката... А второто ми момче е толкова глупаво, горкичкото... само си върти очите. Каквото и да ми дадете, все ще ми е от полза.

Старата жена, за която не бе сигурно дали наистина е стара, искаше да ѝ целува ръцете. Тя рязко се отдръпна от нея и каза на непознатата да стане, иначе нищо няма да получи. Сложи в найлонов плик хранителни продукти, а в ръцете на жената и пари. Циганката вече се смееше и си тръгна ухилена до уши, без да се сбогува.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Ноктюрно (на френски: nocturne, "нощен" от латинското nocturnes) е класическа музикална форма, почиваща на бавно темпо, патетичен израз, множество мелодични украшения и централна ускорена част. Един от жанровете на музикалния романтизъм (бел.пр., Л.К.). [обратно]

 

 

© Яна Боднарова
© Людмила Котарова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Jana Bodnárová. Nokcturná. Bratislava: Trio, 2018.