ПОДЛЕЦ

Владимир Набоков

web

Прокълнатият ден, в който Антон Петрович се запозна с Берг, съществуваше само теоретично - паметта му не пазеше спомен за този момент от календара и датата вече не можеше да бъде точно определена. Но общо взето, всичко се случи миналата зима:

Берг изплува срещу него от нищото - току се изправи, поклони се, след което пак потъна, но не в небитието, а в дълбокото кресло.

Бяха у Курдюмови - те живееха на улица "Свети Марко", нейде из Моабит или кой знае къде. Курдюмови си оставаха все така бедни, а той и Берг, както и неколцина други, успяха да забогатеят. И когато по витрините за мъжка мода се появиха вратовръзки с моден дизайн - с цвят на димен облак по залез, при това в ограничен брой, както и също такива шалове, Антон Петрович си купи от тях и всяка сутрин на път за банката, съзираше с удоволствие тази необичайна вратовръзка и съответния шал у двама-трима господа, също като него забързани да стигнат до работа.

По едно време с Берг се срещаха по делови въпроси. Берг наистина му трябваше. Звънеше му по пет пъти на ден и току взе да се вясва в къщата му. При това все се забавляваше, забавляваше, Боже мой, какво кречетало! При първото му гостуване Таня, съпругата на Антон Петрович, заяви, че той ѝ прилича по-скоро на англичанин, но иначе е интересен.

- Антон, здравей! - съвсем по руски Берг размахваше ръце с разперени длани и като хвърчило, паднало отвисоко, току се стрелваше да го сграбчи, за да го разтърси яко.

Берг имаше широки рамене, беше строен и гладко избръснат, а и сам се определяше като атлетичен ангел. Веднъж извади едно излиняло черно тефтерче, чиито страници бяха ситно изрисувани кръстчета. Били петстотин двадесет и три.

- Времето на Деникин, превземането на Крим - изхили се Берг в лицето на Антон Петрович и спокойно дообясни: - Тук са само тези, които лично съм утрепал на място!

Обстоятелството, че Берг беше бивш офицер, предизвикваше завист у Антон Петрович и той никак не го харесваше, особено когато занимаваше Таня с някакво си конно разузнаване или нощни атаки.

Самият Антон Петрович беше късокрак, доста позакръглен и носеше монокъл, а когато нямаше нужда от него, оставяше го да виси на черна лентичка над корема, доста комично проблясващ като опулено око. Пламналият преди две години цирей на лявата му буза, беше оставил дълбок белег, и ведно с острите подрязани мустачки и подпухналия, разплут нос, симпатично пошавваше, когато Антон Петрович наместваше монокъла под веждата си.

- Напразно се стараеш - подхвърляше Берг. - Едва ли ще се разкрасиш повече.

Над чашите парата се рееше на облачета; апетитният шоколадов еклер, раздробен с лъжичка, изпускаше ароматното си съдържание, а Таня, опряла голи лакти на масата, поддържаше с кръстосани китки брадичката си и лениво проследяваше дима от цигарата си. Берг се палеше, докато я убеждаваше да се подстриже, защото жените от векове скъсявали косите си и дори Венера Милоска е била с прическа. Антон Петрович разпалено възразяваше, докато Таня безразлично свиваше рамене и почукваше с нокти, за да изтръска пепелта от цигарата си.

Ах, всичко това е минало!

През една сряда на месец юли Антон Петрович отиде по работа в Касел и оттам изпрати телеграма, че ще се прибере вкъщи в петък. Но в петъка се разбра, че ще се наложи да остане още една седмица и той изпрати на жена си нова телеграма. Но на следващия ден обстоятелствата се промениха и Антон Петрович, вече без да се обажда, тихомълком си тръгна за Берлин. Пристигна около десет вечерта, изморен и доста изтерзан. Още от улицата съзря, че прозорецът на спалнята им свети. Стопли се сърцето му, жена му си беше у дома. Стигна до петия етаж, с привично движение отключи трите ключалки и влезе вкъщи. В антрето дочу шуртенето на вода в банята.

"Танечка се къпе!" - разнежи се в любовен трепет Антон Петрович и побърза към спалнята.

А там, изправен пред огледалото, Берг слагаше вратовръзката си.

Антон Петрович стреснато изтърва куфарчето си на пода, като не откъсваше очи от Берг, който невъзмутимо се пинкаше с вратовръзката.

- Важното е да не ти пука! - изрече Берг и вече стягаше възела на вратовръзката. - Моля ти се, не е голямо чудо! Запази самообладание!

И що да стори сега? Решавай бързо... Краката му подличко отмаляха, дори не ги усещаше вече, само едното треперене. И какво сега?... Взе да смъква ръкавицата от ръката си. Ах, тия нови ръкавици, като залепени! Поклати глава, и дори сам не се чуваше как мърмори:

- Махайте се! Безобразие! Скоро вън!...

- Тръгвам си, Антон, веднага! - каза Берг и като разтърси широко и спокойно рамене, набързо навлече сакото си.

"Ударя ли го, той няма да ми остане длъжен!" - трескаво размисляше Антон Петрович.

С последни усилия измъкна ръкавицата си и я хвърли към Берг. Ръкавицата се удари в стената и цопна в каната с вода.

- Браво, бе! - рече Берг.

Той взе шапката си, бастуна и тръгна към вратата покрай Антон Петрович.

- Все пак ще се наложи да ме изпратиш - обърна се към него той. - Външната врата е заключена.

Антон Петрович, съвсем замаян и без да осъзнава какво прави, последва Берг по петите. Когато заслизаха по стъпалата надолу, Берг, който вървеше отпред, внезапно избухна в смях.

- Извинявай - рече той, но дори не се обърна назад към Антон Петрович, - обаче е смешно до сълзи, ужас някакъв, гонят те, но ти предоставят всякакви удобства.

След още няколко стъпала, той пак се разсмя и ускори ход. Антон Петрович се постара да не изостава. Безобразие, Берг правеше това нарочно, за да подскача той след него. Какво унижение... Етаж трети... Втори... Кога най-после ще свършат тия стъпала? Берг взе наведнъж последните няколко и зачака Антон Петрович, потропвайки с бастуна си. А той, задъхан тежко, не можеше да постави ключа в ключалката, защото ръцете му трепереха. Най-после отключи!

- Не ме споменавай със зло - одума се, вече на прага Берг. - Ако и ти беше на мое място!...

Антон Петрович злостно хлопна вратата под носа му. Още от самото начало изпитваше необходимост да заблъска по някоя врата. Ушите му още пищяха, когато пое нагоре по стъпалата. Осъзна, че лицето му е мокро от сълзи и той никак не можеше да овладее този порой. Трябваше да побърза. На бегом стигна етажа си и като мина през антрето, пак дочу шуртенето на водата в банята. Заедно с това отекваше гласът на Таня. Потънала във ваната, тя пееше. И не знаеше нищо, нищичко!

Антон Петрович въздъхна тежко и влезе в спалнята. Двете легла бяха разхвърляни, на Танината възглавница розовееше нощницата ѝ, на дивана се виждаше приготвената вечерна рокля и копринени чорапи. Дали не се беше наканила да ходи на танци с Берг?

Антон Петрович извади от джобчето на ризата си великолепна автоматична писалка:

"Не бих понесъл да те видя отново! А случи ли се, не отговарям за себе си!" - пишеше той прав, попрегърбен над тоалетната масичка.

Монокълът се замъгли от сълзите му... буквите подскачаха...

"Моля те, върви си! Оставям ти сто марки засега. Утре ще се разбера с Наташа. Преспи тази нощ у нея или на хотел, но моля те, не оставай повече тук!".

Той свърши с писането и сложи листа пред огледалото, на видно място. А до него и банкнота от сто марки.

Когато отново мина през антрето, пак дочу гласа на жена си. Пееше във ваната - гласът ѝ беше с дълбок цигански тембър... този толкова скъп на сърцето му глас - щастие, лятна вечер, китара... и тя... пее унесено, присвила очи, седнала на възглавницата по средата на пода... Антон Петрович, женен от вчера, щастлив в лятната вечер... нощна пеперуда пърха горе на тавана... обичам те безкрайно, давам душата си за теб...

"Какво безобразие!... Ама безобразие!" - мърмореше под нос Антон Петрович, докато крачеше по улицата. Беше топла, звездна вечер. Нямаше значение накъде се беше запътил. Таня навярно вече е излязла от банята и е разбрала всичко. А в каната киснеше кафява топка - свитата ръкавица, при това съвсем нова! Антон Петрович забърза и от гърдите му се изтръгна вик, който стресна един минувач. Съзрял неясния силует на тополите край площада, Антон Петрович се зачуди:

- Къде ли тук някъде живееше Митюшин?

Антон Петрович му позвъни от кръчмата, в която хлътна като на сън и после отново се измъкна оттам, отдалечавайки се като задните светлини на отпътуващ влак.

Митюшин му отвори, но тъй като беше понаправил главата, отначало не обърна внимание на разстроеното му лице. В мъгливата светлина на стаичката имаше още някой, който Антон Петрович не познаваше, а на дивана, с гръб към масата, се беше излегнала чернокоса дама в червена рокля, която явно спеше. На масата блестяха бутилки. Празнуваха нечий рожден ден - Антон Петрович така и не разбра за кого се отнасяше - за Митюшин, чернокосата дама или непознатия господин, който се оказа понемчен руснак със странната фамилия Гнушке.

Митюшин, сияйно възторжен и с порозовяло от алкохола лице, запозна Антон Петрович с Гнушке и като кимна към масивния гръб на спящата дама, нехайно подхвърли.

- Позволете, Анна Никаноровна, да ви представя моя най-добър приятел!

Дамата не се и помръдна, което съвсем не изненада Митюшин, сякаш знаеше, че тя няма да се събуди.

Въобще положението изглеждаше твърде неестествено, както се случва насън - празна бутилка от водка, а в нея стрък роза, шахматна дъска с начената партия шах, дама, потънала в непробуден сън, пияният до козирката Митюшин и абсолютно спокойният Гнушке...

- Пийни си! - подкани го Митюшин, но внезапно вдигна вежди: - Какво ти е, Антон Петрович? Лицето ти е бяло като вар!

- Да, пийнете! - с някаква нехайна сериозност се отзова и Гнушке, мъж с висока яка и някак удължено лице, напомнящо муцунката на дакел.

Антон Петрович със замах изля половин чаша водка в гърлото си и седна.

- Казвай сега, какво има? - настоя Митюшин. - Не се притеснявай от Хенрих, той е най-честният човек на света. - Мой ред е, Хенрих, но да си знаеш, вземеш ли ми коня, ще ти дам мат само след три хода. Е, да чуем сега, Антон Петрович!

- Ще я видим тази работа! - изрече Гнушке, докато оправяше маншета си. - Ти забрави пешката на А-пет!

- Ти самият си поле А-пет! - отвърна Митюшин. - Антон Петрович, да чуем сега!

Всичко се разшава наоколо след чашата водка: шахматната дъска тежко се стовари върху бутилката и те, ведно с масата, се устремиха към дивана със спящата красавица, който пък взе курс към прозореца, а и самият прозорец се затири нанякъде. Целият този безпорядък по някакъв начин беше свързан с Берг, налагаше се спешно да се свърши с извършеното безобразие, да се стъпче то, да се разкъса, изобщо да се умъртви.

- Дойдох при теб да те помоля да ми бъдеш секундант - започна Антон Петрович и смутено почувства, че речта му е някак неграмотна, но нямаше за кога и как да се поправя сега.

- Разбирам - провлачи в отговор Митюшин, докато премигваше към шахматната дъска, над която шаваше с пръсти Гнушке.

- Но чуй ме! - с горест настоя Антон Петрович. - Само ме чуй! Стига сме пили вече! Работата е сериозна!

Митюшин се взря в него с блеснали сини очи.

- Зарежи този шах, Хенрих! - разпореди се той, без да обръща поглед към Гнушке. - Тук става нещо!

- Каня се бой да се бия! - прошушна Антон Петрович, докато се стараеше да удържи с поглед масата, която се отдалечаваше, отдалечаваше се нанякъде. - Искам да усмъртя един тип! Името му е Берг. Струва ми се, че се знаете с него, идвал е у нас. Няма да обяснявам причината сега...

- Може, но аз съм само секундант - отвърна Митюшин.

- Извинете, че се намесвам - обади се и Гнушке, вдигнал показалец. - Но нали знаете, казано е: "Не убивай!"

- Името му е Берг - подхвана Антон Петрович. - Струва ми се, че го познаваш. Трябват ми двама секунданти.

- Дуел! - възкликна Гнушке.

Митюшин го сръга с лакът:

- Не го прекъсвай, Хенрих!

- Това е всичко! - с тих шепот довърши Антон Петрович и сведе очи, като при това опипа лентичката на монокъла си.

Тишина. Дамата на дивана леко похъркваше. От улицата нахлуваше шум от автомобилното движение.

- Пиян съм, както и Хенрих! - избоботи Митюшин. - Явно се е случило нещо недобро! - и той ръбна кокалчетата на свития си юмрук, след което се взря в Гнушке: - Какво мислиш, Хенрих?

Гнушке тежко въздъхна.

- Двамата още утре ще се срещнете с него - започна Антон Петрович. - Ще се уговорите за мястото и всичко останало. - Нямам визитната му картичка, но по закон той е длъжен да ми я предостави. Аз му хвърлих ръкавицата си.

- Постъпвате като смел и благороден човек! - внезапно се оживи Гнушке. - Не е за вярване, но аз също съм запознат с правилата на това начинание. Един от моите братовчеди беше убит на дуел.

"Виж ти!" - унило си помисли Антон Петрович. - "Това да не е поличба и за мен?"

Митюшин отпи от чашата си и бодро подхвана:

- Като приятел не мога да ти откажа! Още утре сме при господин Берг.

- Според законите на Германия - започна Гнушке, - убиете ли го, ще отнесете няколко години в затвора, но убият ли ви, никой няма да ви закача.

- Знам всичко това - закима Антон Петрович.

И пак се появи прекрасната автоматична писалка със златно перо, черна и блестяща, тя елегантно се плъзгаше по хартията като по меко кадифе, както беше в добрите времена, но сега подскачаше в треперещата ръка на Антон Петрович, сякаш масата представляваше разлюляна палуба. На листа за писма, който му даде Митюшин, Антон Петрович пишеше писмото до Берг - нарече го подлец поне три пъти и завърши с баналната фраза: "Един от нас ще бъде убит!"

Внезапно Антон Петрович горко зарида, а Гнушке, цъкайки с език, попиваше сълзите му с голяма носна кърпа на червени квадратчета. Митюшин сочеше шахматната дъска и повтаряше с патос:

- Ето ти на, само три хода с царя и... мат! Никакъв проблем!

Антон Петрович похлипваше, леко отклоняваше доброжелателните жестове на Гнушке и повтаряше като дете: "А толкова я обичах, обичах я!"

Навън зазоряваше.

- И значи, ще сте при него в девет - уточни Антон Петрович и стана от стола, залитайки.

- Само след пет часа - обади се като ехо Гнушке.

- След като се наспим - подхвърли Митюшин.

Антон Петрович оправи шапката си, върху която беше седял през цялото време, взе ръката на Митюшин, подържа я, после я вдигна и отърка бузата си в нея.

- Но какво сега, какво сега? - засуети се Митюшин и се обърна към спящата дама: - Нашият приятел си тръгва, Анна Никаноровна.

Този път тя пошавна, потрепна сънено и тежко се обърна към тях. Имаше пълно, осеяно с бръчки лице и скосени продълговати очи.

- Вие, господа, по-добре не пийте повече! - спокойно изрече тя и отново се обърна към стената.

Антон Петрович се метна на съненото такси на ъгъла, което като зъл дух го понесе през пустинята на осветения град и застина пред входната врата на жилището му. В преддверието се сблъска със слугинята Елсбет. Зинала с уста, тя го изгледа със зли очища и сякаш се накани да му каже нещо, но явно, размисли и тръгна по коридора, като шляпаше с нощните си пантофи.

- Почакайте! - подвикна ѝ Антон Петрович. - Жена ми замина ли си?

- Какъв срам! - възмути се слугинята. - Истинска лудница! Да влача куфари посред нощ, всичко се обърна наопаки!

- Питам ви дали жена ми си замина! - с тъничко гласче изписка Антон Петрович.

- Замина си, ами! - унило отрони Елсбет.

Антон Петрович влезе в хола. Реши да спи там. Разбира се, нямаше работа в спалнята.

Светна, намести се на дивана и се зави с палтото си. Не му беше удобно, по някаква причина лявата му ръка... О, разбира се, часовника му! Смъкна го от ръката си, нави го, замисли се:

"Странно същество е човекът. Не забравя даже хладнокръвно да навие часовника си. Дали е на добро?"

Но беше пиян! Връхлитаха го огромни вълни, разтърсиха го, утихнаха, погъделичкаха го, после пак се надигнаха... Прилоша му! Скочи!

Големият метален пепелник... По-скоро!... Сърцето му така се сви, че болката го прониза чак до мъжката му същност... Все по-остра и по остра!

Сънят го обори! Единият му крак в сив галош висна от дивана надолу, а светлината (която напълно забрави да изключи) обливаше с бледи лъчи плувналото му в пот чело.

2.

Митюшин беше кавгаджия и пияница. Дявол знае какви бели можеше да направи! Изобщо, живееше през куп за грош! От нищо не му пукаше! Антон Петрович си спомни, че той се възхищаваше на един свой приятел, който бил служител в пощата, но метнал запалена клечка кибрит в препълнената пощенска кутия. Одумваха фамилията му, която звучеше много неприятно. Не беше изключено това да се отнасяше за Гнушке.

Право да си кажем, Антон Петрович просто се беше отбил у Митюшин, колкото да има къде да поседне, а ако можеше, и да преспи при него. Вкъщи беше толкова чоглаво!... Но... той нали ни се води... ни се кара... Трябваше да усмърти Берг, наистина, но да премисли по-добре и щом искаше секунданти, да подбере свестни хора! В общи линии, едното безобразие доведе след себе си още няколко - като се тръгне от ръкавицата и се стигне до пепелника. Но що можеше да стори, тази горчилка следваше да се изпие до дъно!...

Опипа под дивана, където беше захвърлил часовника си. Часът е единайсет! Навярно Митюшин и Гнушке бяха се срещнали вече с Берг. Внезапно го осени приятна мисъл, която се вреди между другите, но после пак му се изплъзна. Какво беше това? О, наистина! Бяха подпийнали и вероятно са заспали, а щом отвориха очи, какви ли глупости беше надрънкал той!

Онази приятна мисъл пак се мярна за миг и отново се изгуби.

Все едно, бяха подхванали работата и се налагаше да я довършат. Странно е, че досега все още не се бяха намерили. Как само звучи: "Дуел!"

"...Предстои ми дуел! И ще стрелям! Каква дума само! Дуел!"

Двама души един срещу друг. Точно!

Антон Петрович се надигна да стане. Забеляза, че панталонът му е на хармоника. Но пепелникът беше на мястото си. Явно, Елсбет беше ошетала, докато спеше. Колко неудобно! Трябва да нагледа какво става в спалнята. За жена му - ни мисъл! Просто се налага да я забрави! Все едно, че никога не я е имало! Минало-заминало!

Антон Петрович въздъхна тежко и отвори вратата на спалнята. В ъгъла слугинята тъкмо пускаше в кошчето за боклук смачкан вестник.

- Донесете ми кафе, моля! - рече Антон Петрович и пристъпи към тоалетната масичка.

На нея съзря плик и името си, изписано с почерка на Таня. До него се виждаха четка за коса, гребенче, самобръсначка... грозно смачканата му ръкавица.

Антон Петрович отвори плика. В него намери банкнотата от сто марки, нищо друго. Повъртя из ръцете си стоте марки, зачуден що да стори с тях.

- Елсбет!

Слугинята приближи, като се взираше в него с недоверие.

- Моля вземете това! Така или иначе нощес ви вдигнаха на крак, а и всякакви други неприятности... Така че ето ви...

- Сто марки! - изуми се слугинята и лицето ѝ внезапно пламна.

Бог знае какво ѝ щукна в главата, но тя стовари кошницата си на пода и надигна глас:

- Не! Няма да ме подкупите! Аз съм честен човек! Почакайте само, така ще ви подредя! Всички ще разберат как сте се опитали да ме подкупите! Не и не! В тази лудница... - и тя си тръгна ядосана, като тръшна вратата след себе си.

- Но какво ѝ стана? - смая се Антон Петрович. - Господи, не е на себе си! - и като се втурна към вратата, той изкрещя към слугинята. - Махайте се на мига, да не си стъпила повече в къщата ми!

"Трети човек изхвърлям от дома!" - печално констатира Антон Петрович, разтреперан от глава до пети. - "И сега вече никой няма да ми донесе кафе!"

Дълго се бави в банята, преоблече се, после се заседя в отсрещното кафене и току поглеждаше през прозореца - дали пък няма да се появят Митюшин и Гнушке.

Чакаха го куп задачи за деня, но с нищо не можеше да се залови. Дуел! Тази дума го омагьосваше.

Към четири следобед го навести Наташа, сестрата на Таня. Тя едва можеше да говори, толкова се вълнуваше. Антон Петрович пристъпваше насам-натам, едва докосваше мебелите. Таня се появила посред нощ в ужасно състояние. Просто невъобразимо!

Антон Петрович внезапно се усети, че е на "ти" с Наташа. Но нали вече не беше женен за сестра ѝ!

- Ще ѝ давам такава и такава издръжка - пазареше се той и току внимаваше гласът му да не секне внезапно.

- Не става дума за парите - отвърна Наташа, седнала в креслото и отметнала крака встрани, обути в чорапи с ламе. - Всичко това е просто ужасно, истински ад!

- Благодаря ти, че дойде тук! Имаме да си говорим, но сега съм зает - обясни Антон Петрович, докато я водеше към вратата и някак между другото се изтърва (беше убеден, че стана случайно): - Имам насрочен дуел!

Устните на Наташа се разтрепераха, тя бързо залепи целувка на бузата му и излетя навън.

Странно, че не взе да го уговаря да не излиза на дуел! Редно беше да го помоли да не рискува! В днешно време никой не се дуелира. Същата е като... Като кого? О, не и не! Никога не е бил женен!

Скоро след това, някъде около седем, дойдоха Митюшин и Гнушке. И двамата смръщени! Гнушке сдържано се поклони и протегна към Антон Петрович запечатан ведомствен плик.

"Получих твоето глупаво и още по-грубо послание" - стреснат, Антон Петрович изтърва монокъла си, после пак го взе и го намести отново. - Жал ми е за теб, но щом си поел натам, не мога да не приема предизвикателството ти. Всъщност и секундантите ти са едни смотаняци! Берг".

Антон Петрович усети неприятна сухота в устата си, краката му пак застрашително се разтрепераха.

- Ах, сядайте! - покани ги той и сам се стовари на стола.

Гнушке потъна в креслото, улови се встрани да се изправи, но отново се изхлузи на крайчеца.

- Един грандиозен нахалник! - прочувствено заяви Митюшин. - Представи си, през цялото време той се хилеше, така че едва не му забих юмрук в зъбите!

Гнушке се прокашля и рече:

- Мога само да ви посъветвам едно! Целете се точно, защото и той ще направи същото!

Пред очите на Антон Петрович се мернаха страничките на онова тефтерче, изписани с кръстчета, както и картоненият макет, катурнат и в резултат изваденият зъб на другия макет.

- Опасен човек! - заяви Гнушке и отново хлътна в креслото, пак се поизмъкна и се закрепи в крайчеца.

- Кой ще изясни условията, Хенрих, ти или аз? - обади се Митюшин, захапал цигара, докато се опитваше да задейства запалката си.

- По-добре е да си ти! - отстъпи Гнушке.

- Днес имахме бурен ден - подхвана Митюшин, настойчиво вперил сините си очи в Антон Петрович. - Към осем и половина двамата с Хенрих, който още беше махмурлия...

- Протестирам! - издума Гнушке.

- ...та тръгнахме ние при господин Берг. Той тъкмо си пиеше кафето. А ние, хоп, дадохме му твоето писъмце. Прочете го веднага. И какво направи, Хенрих? Разсмя се на глас! Почакахме го, докато млъкне, после Гнушке попита какви са плановете му.

- Не плановете му, а какво възнамерява да предприеме - поправи го Гнушке.

- Да предприеме, значи! Господин Берг отвърна, че ще излезе на двубой, като избере пистолетите. Другите условия - стрелба от разстояние двадесет крачки, без прикритие, раз-два-три, стреляш и толкова!... Имаше ли друго, Гнушке?

- Ако не се намерят пистолети за дуел, ще се стреля с браунинги!

- Да, с браунинги! Щом свършихме с това, запитахме господин Берг как стои въпросът с неговите секунданти. Той отиде да телефонира. После написа това писмо. Всъщност през цялото време се подиграваше. Накрая отидохме в друго кафене, да се срещнем с неговите хора. Купих стрък карамфил и го боднах в петлицата на Гнушке. Така щяха да ни разпознаят. И ето, че те се представиха, както му е редът - Малинин и Буренин.

- Не е точно така - възрази Гнушке. - Буренин и полковник Магеровски.

- Това е без значение - не се предаде Митюшин и продължи: - И като се започна една... Излязохме извън града да търсим подходящо място. Знаеш го Вайсдорф - то е отвъд Ванзее. Точно там. Поразходихме се из гората и намерихме закътана поляна, където тези господа устройвали пикник с дамите си. Една такава, оградена отвсякъде с гора, изобщо идеално място за целта. Погледни ми ботушите! Целите побелели от прах.

- И моите са същите - оплака се Гнушке. - Разходката се оказа доста уморителна!

- То днес е горещо - изрече Митюшин. - Много по-горещо от вчера!

- Ужасно горещо! - подкрепи го Гнушке.

Митюшин с прекалено старание се зае да гаси цигарата си в пепелника. Умълчаха се!

Сърцето на Антон Петрович вече биеше в гърлото. Опита се да го глътне, но то се разтуптя още по-буйно. И кога щяха да се дуелират? Нима още утре? Защо нищо не споменават? Или може би вдруги ден? Беше по-добре да е тогава!

А Митюшин и Гнушке се спогледаха и се надигнаха да си вървят.

- Утре в шест и половина ще бъдем при теб - обясни Митюшин. - Не е необходимо да тръгнем по-рано. Все едно, там даже куче няма да има!

Антон Петрович също стана. И сега какво? Да им благодари ли?

- Благодаря ви, господа!... Много ви благодаря!... И значи, всичко е уредено? Много добре!

Поклониха се един на друг!

- Трябва да осигурим доктор, да намерим пистолети! - подхвана Гнушке.

В антрето Антон Петрович хвана Митюшин под ръка и измърмори:

- Да знаеш, страшно конфузно е... Работата е там, как да ти обясня, аз даже не мога да стрелям! Всъщност знам как, но стрелям лошо...

Митюшин изсумтя!

- М-да... Не ти върви! Днес е неделя, а то иначе можеше да се поупражниш! Просто лош късмет!

- Полковник Магеровски дава частни уроци по стрелба - обади се Гнушке.

- Да - рече Митюшин. - Умник си ми ти! Както и да е, все нещо ще излезе от това, Антон Петрович. Но знаеш ли, на новаците им върви! Осланяй се на Бога и дерзай!

И те си тръгнаха. Свечеряваше се. Пълно затишие! Струваше му се, че в бюфета все още имаше кашкавал и диетичен хляб. Стаите бяха пусти и занемели - а беше време, когато всяка мебел дишаше, вибрираше, сенките се гонеха. Не е като сега! ...Макетът от картон във вид на зъболекар хищно се надвесваше над ошашавения пациент и това беше едва ли не вчера! В синята вечер на фойерверки в Луна-парк! Тогава Берг дълго се прицелва, а куршумът уцели картонения зъболекар, който изтръгна болния зъб с всичките му четири корени. Таня заръкопляска от възторг. Антон Петрович му се усмихна, а Берг стреляше ли, стреляше - с трясък се врътваха картонените макети, разлетяха се парченца от сцепени тръби, изчезна и балонът, който се въртеше над струята от шадравана. Безкраен ужас!... А най-неприятното от всичко бяха думите на Таня, която издума на шега: "Страшно би било, ако някой застане на дуел срещу вас!"

Предстоеше му дуел без прикритие! Антон Петрович беше убеден, че това е бариера от дървесни трупи или нещо подобно, зад което дуелиращият се стреля към целта. Но тази защита не се предвиждаше. Двадесет крачки - Антон Петрович взе да ги брои от вратата до прозореца. Бяха единадесет. Той намести монокъла си и прецени разстоянието. Колкото тези две неголеми стаи! О, ако му се удадеше веднага да улучи Берг! Но като не стреляше точно! Непременно щеше да пропусне!

Да речем, ето един нож за писма! Или по-добре да вземе това преспапие - да го вдигне към лицето си, да се прицели! Или така - съвсем до лицето! В същия този миг, когато въртеше преспапието насам-натам и то така, че му заприлича на папагал, Антон Петрович дълбоко осъзна, че наистина ще бъде убит!

Към десет вечерта се накани да си ляга, обаче не и в спалнята! Много трудно се справи със спалното бельо, което взе от скрина, смени калъфката на възглавницата, покри с чаршаф кожения диван в хола.

Докато се разсъбличаше, си помисли: "Лягам си за последен път в живота!"

"Празни приказки!" - изписка тъничко гласче, малка част от ъгълчето на душата, но онази, която го застави да хвърли ръкавицата, да хлопне вратата зад Берг и да го наругае: "Подлец!"

- Празни приказки! - произнесе този път Антон Петрович със същото тъничко гласче, но се укори в себе си: - "Бива ли да се говори така!" - и по-после: - Ако си мисля, че нищо лошо няма да ми се случи, то най-лошото непременно ще се случи! Всичко в живота върви наопаки. Добре би било да попрочета нещо, макар и за последен път!

"Пак това!" - окая се Антон Петрович. - "За последен път, но защо? Наистина съм страшно разстроен. Трябва да се взема в ръце! Ах, ако имах някакви знаци! Картите!"

На тоалетната масичка до дивана лежеше колода карти. Антон Петров взе тази най-отгоре. Тройка спатия!

Какво означаваше тройка спатия? Неизвестно! И той започна да вади картите една по една: Дама спатия, осмица купа, асо пика. Да-а-а! Не е на добро!? Асо пика - картата вещае смърт или поне така му се струваше. Ами, суеверие... чиста глупост... Полунощ е. Един без пет! Утре вече е днес. И му предстоеше дуел!

Отново и отново опита да се съвземе. Но ставаха наистина странни неща: книгата в ръцете му беше със заглавие "Вълшебната планина". На немски планина беше Берг.

Реши да преброи до три и ако на три се чуеше трамвай, щеше да бъде убит. Тъкмо така стана. На три изфуча трамваят. И тогава Антон Петрович направи най-лошото, което човек в неговото положение можеше да стори: дощя му се да изясни това понятие - смърт. Само след мигове над това размишление и всичко се лиши от смисъл.

Задушаваше се. Стана, поразтъпка се из стаята, погледна през прозореца към това чисто, но тъй заплашително нощно небе.

"Трябва до напиша завещанието си!" - помисли си Антон Петрович.

Но подхване ли тази работа, както се казва, все едно да си играе с огъня; все едно да се погребе в мислите си.

"По-добре да се наспя!" - изрече на глас той.

Но едва що притвори клепки и пред него изникна присмехулното зло лице на Берг, който му намигна.

Антон Петрович отново светна лампата, опита се да чете, запали цигара, макар да не беше заклет пушач. Внезапно го осени спомена за незначителна случка от детството му - пистолетче, алеята в парка или нещо подобно - и веднага пропъди видението с мисълта, че обречените на смърт винаги извикват спомени от миналото си. Това не беше необходимо. Връщането назад го плашеше: усети се, че въобще не мисли за Таня, сякаш беше вече безчувствен към нейното отсъствие, сякаш под въздействие на наркотик.

Обсеби го мисълта, че сам несъзнателно се беше простил с живота и нищо не го радва, като да беше вече убит... А нощта си отиваше.

Към четири сутринта се вмъкна в трапезарията и изпи чаша минерална вода. Мина покрай огледалото и му се мярна раираната пижама, рошавите мазни коси.

- Срамота! - възмути се той. - Сутринта ще изглеждам ужасно. Но как да поспя, да дремна поне малко!

Зави се с топъл шал, защото забеляза, че зъбите му тракат от студ, намести се в креслото насред стаята, потънала в смътна, бавно чезнеща светлина. Какво ли имаше да става? Трябваше да се облече строго, но елегантно. Може би в смокинг? Ами, глупаво е! Тогава в черния костюм и непременно с черна вратовръзка. Костюмът беше съвсем нов. Но ако той бъде само ранен, да речем в гърба. Костюмът ще бъде съсипан... Кръв, дупка, може да се наложи да отрежат ръкава. Ами, глупости, нищо от това няма да се случи. Наистина трябваше да облече тъкмо новия си чер костюм.

И щом дуелът започне, ще вдигне яката на сакото си - струваше му се, че така трябва да е - за да не се вижда белия ръб на яката на ризата или просто защото сутрин е влажно. Беше гледал това в един филм. При това следваше да запази хладно спокойствие, да говори с всекиго спокойно и вежливо. Благодаря, вече стрелях! Ваш ред е сега! Ако не махнете тази цигара от устата си, няма да стрелям. Готов съм да продължа. Благодаря, наистина стрелях вече!

"Благодаря, аз се смях преди!" - някакъв анекдот. Ама простотия!

И все пак какво предстоеше? Пристигат те двамата - Митюшин и Гнушке, с лека кола. Ще я оставят на шосето, после тримата навлизат в гората. Там вероятно вече ще ги чака Берг със секундантите си. И как да постъпи той - ще им се поклони ли, или не. Може би трябва да остане на място и само отдалеч сдържано да повдигне шапка. След това вероятно ще измерят разстоянието и ще заредят пистолетите - както е описано в "Евгени Онегин". А какво ще прави той самият в това време? Да, естествено, някъде встрани ще стъпи на ръба на някой пън и просто така, съвсем непринудено, ще изчака!

Ами, ако и Берг постъпи по този начин? Способен е на това... Колкото да го дразни.

Още едно безобразие! Можеше да се прислони край ствола на голямо дърво или просто да седне на тревата. Е, там все ще се разбере кое как да е! Нещо достойно и нехайно! А по-нататък. Застават те по местата си. Тук той вдига яката на дрехата си. Взема пистолета ето така. Секундантите отброяват времето. И тогава ще се случи онова страшно и варварско нещо, което дори не бива да си го представя - пък ако ще по цели нощи да го мисли и премисля, дори да доживее до сто години. Какво ли ще е чувството, ако го тресне куршум в главата или го улучи право в сърцето? Щеше ли да боли? Или ще му прилошее? Само едно бум? - и после мрак! Но случи ли се някоя отвратителна рана - я в очите, я в стомаха? О, не, Берг ще го усмърти на място! Още една бройка, ново кръстче в черното тефтерче. Не е за вярване...

В трапезарията часовникът отброи пет удара. С огромни усилия Антон Петрович се уви в топлия шал и цял разтреперан, опита да се изправи от креслото, замисли се и току тупна с крак по пода - така беше сторил Людовик XVI, когато му съобщили, че е време да тръгва за гилотината.

Нямаше що да стори! Ще се измие, после ще се облече. Чисто бельо, новият черен костюм. И докато се оправяше с копчетата за ръкавелите си, Антон Петрович си помисли, че само след два-три часа тази риза ще е подгизнала от кръв, ще бъде надупчена от куршуми. Приглади блестящите косъмчета, които се спускаха като топла пътечка между гърдите му, след което му стана толкова страшно, че той даже закри очите си с длан. Поне засега, със затрогваща самостоятелност, всичко в него се движеше ритмично - сърцето тупкаше, дробовете вдишваха и издишваха, червата незабелязано функционираха и цялото това вътрешно, меко и беззащитно, ефирно анатомическо общество, живееше доверчиво, напълно сляпо, че той го водеше към заколение... На смърт! Той изсумтя, докато се намъкваше в бялата хладина на ризата си и се постара да потисне всяка мисъл - избра чорапите си, вратовръзката, неумело се зае да лъска обувките си. И докато търсеше носна кърпичка, попадна на едно червило. Взрян в бялото си като платно лице, той машинално пооцвети бузите си пред огледалото. Обаче се получи още по-зле. Лизна палеца си и се опита да изтрие червилото, като безкрайно съжали, че никога не беше обърнал внимание как дамите боравят с това нещо.

Бузите му останаха на мътни петна с цвят на излиняла тухла.

- Е, комай се нагласих! - окуражи се той, все тъй взрян в огледалото, но внезапно се сепна - лицето му неочаквано се обля в сълзи.

Размаха припряно ръце и вече едва дишащ, напъха документите в джоба си, сложи си шала, ключовете, автоматичната писалка, намести монокъла. Жалко, че нямаше прилични ръкавици. Ония бяха хубави, но остана само една. Настани се в хола пред бюрото си, подпря се на лакти и зачака, като хвърляше поглед ту към прозореца, ту към ръчния си часовник.

Каква прекрасна утрин! В клоните на високата липа под прозореца лудуваха врабчетата. Синя сянка, мека като кадифе, се стелеше по улицата, тук-таме ламаринените покриви проблясваха на сребърни ивици. Беше му студено и нетърпимо го заболя глава. Добре би било да си пийне коняк. Но в къщата му нямаше коняк. Този дом опустяваше, стопанинът изчезваше завинаги! Боже! Само спокойствие! Ей, сегичка ще дрънне звънецът. Да остане напълно невъзмутим! Ето на, а-ха и ще звънне! Закъсняват три минути! Може и да не се появят! Такова очарователно ранно утро!... Да, няма да дойдат! Хубаво би било! Ще почака още половин час, а после ще се търкулне и ще заспи.

Антон Павлович зина широко с уста, за да се прозине, както трябва - да пропукат ушите му, дробовете да се раздуят - и в този същия миг прозвуча звънецът. Като преглътна мощната си прозявка, Антон Петрович отиде в антрето, отключи и Митюшин с Гнушке прекрачиха прага.

- Време е - рече Митюшин, при това без да отмества поглед от Антон Петрович.

Беше облечен в обикновения си всекидневен костюм с мръсно кафяв цвят, а Гнушке се кипреше в сюртук.

- Готов съм! - отвърна Антон Петрович. - Един момент.

Остави ги в антрето, метна се към спалнята и се зае да мие ръцете си, колкото да спечели няколко мига още, докато си повтаряше:

- Но какво е това! Какво е? - тъкмо преди пет минути имаше надежда, че земетресение ще разтърси земята, Берг ще се гътне от разрив на сърцето, съдбата ще се намеси да прекрати този несвяст и наистина ще го спаси.

- Побързай, Антон Петрович! - обади се от антрето Митюшин.

Антон Петрович поизбърса набързо ръцете си и се появи при тях.

- Да-а-а, готов съм! Да вървим!

- Налага се да вземем влака - поясни Митюшин, когато вече бяха на улицата. - То ако пристигнем с такси толкова навътре в гората и в тъй ранен час, ще събудим подозрение и шофьорът непременно ще докладва.

Антон Петрович не беше от страхливите!

- Бял кахър! - усмихна се накриво той.

Гнушке, който досега чинно мълчеше, шумно се изсекна и делово ги уведоми:

- Нашият противник ще доведе доктор. Пистолети за дуел така и не се намериха, но имаме два еднакви браунинга.

В таксито, с което трябваше да отидат до гарата, седнаха съответно Антон Петрович и Митюшин на задната седалка, а Гнушке, свил дългите си пергели, отпред.

Антон Петрович го надви непонятна сънливост. Вероятно прекъснатата преди малко прозявка сега си отмъщаваше. Ето отново - чак сълзи бликнаха от очите му.

Митюшин и Гнушке изглеждаха крайно сериозни, но им личеше, че някак са предоволни.

- Наспах се много добре - ни в клин, ни в ръкав се обади Антон Петрович, стисна здраво зъби и шумно изсумтя.

Зачуди се какво още да каже - нещо непринудено, почти без значение...

- Улиците са пълни с народ - рече той, после добави: - Макар да е много рано!

Митюшин и Гнушке се умълчаха. Антон Петрович отново неволно се прозя. О, Боже!

Скоро вече бяха на гарата. На Антон Петрович му се стори, че никога времето не е вървяло толкова бързо. Гнушке купи билетите и тръгна към тях, разперил ги като ветрило. Внезапно се обърна към Митюшин и дискретно се изкашля. До павилиончето за бира и цигари, стоеше Берг. Той извади дребни пари от джоба на панталона си, като бръкна дълбоко с лявата си ръка, а с дясната подпря джоба, съвсем по английски маниер. Отброи монетите, подаде ги на продавачката, като явно ѝ спомена нещо, а тя се разсмя. Берг също ѝ отвърна с усмивка. Стоеше леко разкрачен и се полюляваше на токовете на обувките си. Носеше сив спортен костюм.

- Да вървим! - разбърза се Митюшин. - Неудобно ще е да се застигнем тук!

Антон Петрович внезапно се усети скован. Почти машинално, той се настани в купето до прозореца, сне шапката си, после пак я наложи. Посъвзе се едва когато влакът потегли - в този момент го обхвана онова неясно чувство, както по време на сън, когато внезапно се виждаш в кошмара на скоростта и бягаш презглава, даже в интимно бельо.

- Ония седнаха в следващия вагон - рече Митюшин и извади кутия с цигари. - Ти какво току се прозяваш, Антон Петрович. Неудобно ми е даже да те гледам!

- Сутрин съм си винаги такъв! - небрежно излъга Антон Петрович.

Борове, борове, борове! Пясъчен хълм. Отново борова гора! Прекрасно утро...

- На теб не ти отива сюртук, Хенрих - отново подхвана разговор Митюшин. - Истината ти казвам! Не ти отива!

- Моя си работа! - не му остана длъжен Гнушке.

Чудесна борова гора. Проблесна водна повърхност. Отново гъста гора. Каква жалост към себе си, как е отмалял... Само да не вземе пак да се прозява, да стиска челюсти. Но ако се въздържа със сила, очите му се пълнят със сълзи. Седеше с лице към прозореца, заслушан в ритмичното потропване на железните колеса: у-бит, у-бий-ство, у-бий-ство...

- Съветвам ви ето какво - рече по едно време Гнушке. - Стреляйте веднага. И се целете в центъра на фигурата, шансът е по-сигурен.

- Цялата работа зависи от късмета! - каза Митюшин. - Улучиш ли - добре! Ако не улучиш, няма нищо, другият също може да сбърка с мерника. Истинският дуел, как да обясня, започва едва след първите изстрели. Именно тогава става интересно.

Гара. Отново тръгнаха. Защо тия двамата сега го разпъват на кръст? Немислимо е тъкмо днес той да умре! Наистина невъзможно е. Ами ако припадне? Но трябва да бъдеш добър актьор... Какво да предприеме? Как да се оправи с това? А утринта е тъй чаровна...

- Антон Петрович, извинявай, че пак те безпокоя - започна Митюшин, - но е важно. Имате ли да ни предадете нещо? В смисъл писмен документ - писмо, завещание. Винаги се прави така.

Антон Петрович поклати отрицателно глава.

- Недейте така - рече му Митюшин. - Ето, ние с Хенрих вече се подготвяме евентуално за затвора. Твоите работи наред ли са?

Антон Петрович само кимна. Беше изгубил дар слово. Единственият начин да се въздържи от крясъци, беше да се взира през прозореца в пробягващите край него дървета.

- Е, ще слизаме вече - съобщи Гнушке и се надигна да стане.

Митюшин също се изправи. Антон Петрович рече да го последва, но тласък на вагона го върна на мястото му.

- Хайде, слизаме! - и Митюшин нетърпеливо улови бравата на вратата.

Едва тогава Антон Петрович успя да се отлепи от седалката. Намести монокъла си и излезе на платформата.

Слънце, галеща топлина.

- Ония идват след нас - уведоми ги Гнушке.

Антон Петрович сви рамене, сякаш нещо се стовари върху него. О, това е непоносимо! Трябва най-после да се събуди!

Отдалечавайки се от гарата, те тръгнаха по шосето покрай кирпичените къщички с облепени с хартия прозорци. На ъгъла, между светлата лента на глинестия път и шосето, съзряха кръчма. Антон Петрович внезапно се закова на място.

- Страшно ми се дощя да пийна! - заяви едва чуто той. - Няма значение какво!

- О, това не пречи! - разтегна думите Митюшин.

Гнушке също се поозърна и заяви:

- Ония вече влязоха в гората.

- Има време! - отвърна Митюшин.

Тримата хлътнаха в кръчмата. Едра жена бършеше тезгяха с кърпа. Изгледа ги накриво, след което им наля три бири.

Антон Петрович глътна от своята, въздъхна леко и каза:

- Аз, ей сегичка! За минута!

- Само побързай! - напомни Митюшин и остави празната си чаша на тезгяха.

Антон Петрович излезе в коридора, където една стрелка на стената сочеше посоката, мина покрай тоалетната, кухнята, изплаши се от котката, която се шмугна между краката му, ускори крачка, стигна края на коридора, бутна вратата и примижа на силната слънчева светлина отвън. Намери се в едно, потънало в зеленина дворче, където важно се разхождаха кокошки, а върху купчина дърва за огрев се кипреше малко момче с излинял бански костюм.

Антон Петрович профуча покрай детето, отмина бъзовите храсти, изтрополи надолу по някакви дървени стъпала, отново се намери сред храсталаци и неочаквано се подхлъзна, защото пътеката отново се сриваше стръмно надолу. Клонките биеха в лицето му, той неумело ги отстраняваше, гмуркаше се напред и пак се подхлъзваше, но склонът, също така обрасъл с бъзуняк, все по-стръмно отвеждаше надолу. Скоростта стана неудържима. Антон Петрович летеше на разтрепераните си нозе, като все така отблъскваше връхлитащите гъвкави клонки. Но ето, внезапно прегърна мощния ствол на едно дърво, след което взе да се придвижва косо на склона. Храстите се поразредиха, току изникна висока ограда. Той съзря пролука, промъкна се през нея и туфите коприва и се озова в борова горичка. През клоните се виждаше простряно да съхне, шарено от сенките пране, а наблизо бяха строени дървени бунгала. С твърда стъпка Антон Петрович премина през горичката, но отново последва остър наклон. Долу между дърветата запроблясва водна повърхност. Той се спъна и едва не падна, но в последния миг видя пътечка встрани, която го отведе на брега на езеро. Потъмнял от слънчевия загар като опушена скумрия и с опърпана сламена шапка, един рибар го упъти към гарата на Ванзее. Пътят изви първо по брега на езерото, а после отбиваше в гората. Повече от два часа Антон Петрович се луташе там, докато най-после се измъкна на бял свят. Озова се на гарата, тъкмо когато спираше влака. Крайно предпазливо, Антон Петрович се вмъкна във вагона и разбута двама от пасажерите, които чудом се зачудиха на този странник, потънал в прах, който постоянно наместваше монокъла си.

И чак в Берлин Антон Петрович спря насред площада: Облада го неясното чувство, че беше тичал до полуда и едва сега се е спрял, колкото да си поеме дъх и да се огледа наоколо. Наблизо възрастната жена с огромна, набъбнала под копринената блуза гръд, все така продаваше карамфили. Човекът от павилиончето с вестници крещеше заглавията им. Ваксаджийчето се взираше настойчиво в Антон Петрович. С лека въздишка, той стъпи на сандъчето и момчето с усърдие се зае да почисти обувките му.

"Какъв ужас е всичко това!" - окая се Антон Петрович, докато наблюдаваше как се показва изчистеният от праха нос на обувката му. - "Но съм жив, а това засега е най-важното!"

Митюшин и Гнушке навярно сега кибичеха на прага му и той трябваше да ги изчака да се махнат. В никакъв случай не бива да се среща с тях. Довечера ще се върне за вещите си. И веднага ще напусне Берлин. Ще види как може да стане това...

- Здравейте, Антон Петрович - меко прозвуча досами ухото му.

Антон Петрович така се сепна, че кракът му се изхлузи от сандъчето. Всъщност, лъжлива тревога! Това беше някой си Леонтиев - беше се срещал с него няколко пъти, комай беше журналист или нещо подобно! Дърдорко, но иначе безобиден. Одумваха го, че жена му спи, без да подбира с кого!

- Разхождате ли се? - заинтересува се Леонтиев, докато лениво подаваше ръка.

- Да. Всъщност много съм зает - отвърна Антон Петрович и си помисли: "Ако сега тоя не се поклони и не си обере крушите, то това ще бъде върхът на безобразието!"

Леонтиев се огледа на една страна, после на друга и рече, сияен като зората:

- Каква прекрасна утрин!

Всъщност той минаваше за песимист и като всеки от тоя сорт, беше до крайност ненаблюдателен. Лицето му изглеждаше зле обръснато и някак удължено, изобщо той беше кльощав и меланхоличен, сякаш природата е била със зъбобол, когато го е създавала.

Ваксаджийчето с младежки замах остави четките, а Антон Петрович със симпатия огледа подновените си обувки.

- Вие накъде? - попита Леонтиев.

- А вие? - отвърна с въпрос Антон Петрович.

- За мен е все едно. Свободен съм. Мога да ви поизпратя - и той дискретно се поокашля, но иначе настоятелно се одума: - Разбира се, ако вие разрешите!

- О, моля ви! - избоботи Антон Петрович.

Лепка. Трябваше да минат по околни улици, иначе щяха да налетят на още приятели.

И особено ония двамата! За Бога!

- Е, как поминувате? - подпита Леонтиев.

Той беше от оная порода народ, дето уж искат да знаят ти как си, за да се впуснат в подробности за собственото си житие-битие.

- Х-м... Ами... Нищо особено - смънка Антон Леонтиев.

"Боже, каква глупост - тоя все ще успее да разгадае нещата!"

- Аз съм насам! - високо изрече Антон Петрович и рязко сви надясно.

Леонтиев, гузно поусмихнат на собствените си мисли, закрачи с дългите си пергели и едва не се блъсна в Антон Петрович:

- Щом ще е надясно, така да е!

"Що да сторя?" - видя се в чудо Антон Петрович. - "Не мога да си позволя да съм му дружинка! Имам да мисля и премислям, чакат ме важни решения... Страшно съм уморен, пък и мазолите ме болят!"

А Леонтиев вече се палеше - заговори надълго и нашироко. Колко му бил наемът и как не можел да се оправи с парите, въобще колко труден е животът, а да попаднеш на свястна хазяйка... а не като тази, тяхната.

- Жена ми, Анна Никаноровна, изобщо не се разбира с нея - все така не млъкваше Леонтиев, поусмихнат накриво.

Намираха се на съвсем непозната уличка. Двама майстори, потънали в пот, единият от които с мощна татуировка на гърдите, поправяха паважа.

Антон Петрович отри потното си чело с носна кърпичка и рече:

- Имам работа наблизо. Чакат ме! Делова среща!

- Ще ви поизпратя! - печално му се усмихна Леонтиев.

Антон Петрович в паника се поозърна наоколо. Съзря табела: Хотел. Сиромашка работа. Черен дом с равна фасада.

- Дотук съм! - каза Антон Петрович. - Тъкмо в този хотел. Делова среща.

Леонтиев смъкна изхабената си, стара ръкавица, нежно стисна ръката му.

- Знаете ли? - пак се одума Леонтиев. - Ще ви почакам. Надявам се, няма да се бавите.

- О, ще се забавя! - отвърна Антон Петрович.

- Жалко! Щеше ми се да си побъбрим с вас, да ви помоля за съвет. Но, всичко най-добро! Ще поостана тук, колкото за всеки случай. Може пък да се освободите по-навреме!

Антон Петрович влезе в хотела. Какво друго да направи? Беше тъмно, нямаше жива душа. Иззад някакъв плот изскочи една невзрачна личност и го попита какво иска.

- Стая - едва издума Антон Петрович.

Онзи се позамисли, почеса се зад ухото и поиска депозит. Антон Петрович му подаде десет марки.

Червенокоса камериерка го поведе по дългия коридор, като мяташе задните си части, докато накрая отключи една врата.

Антон Петрович въздъхна дълбоко и се отпусна на ниското плюшено кресло. Ето го отново сам-самин! Обстановката - леглото, умивалникът, мебелите, тъпо го измериха изпод вежди и отново се унесоха в дрямка. В тази меланхолична, наистина непретенциозна обстановка, Антон Петрович потъна в самотата си..

Прегърбен, затворил очи с длан, той се замисли и пред взора му се завъртяха зелени и жълти петна, момченцето горе на камарата дърва за огрев, риболов, Леонтиев, Берг, Таня. Но щом го осени спомена за Таня, той се сгърби още повече и простена. Гласът ѝ, милият ѝ гласец. Палавите ѝ очи, леката походка и сръчният ѝ скок на дивана, как свива нозе под себе си, закрива се с копринената си пола, а тя се вдига като парашут и отново застила коленете. Или друго - седнала на масата като закована, едва-едва примигва и повдигнала лице, издухва високо цигарения дим. Но всъщност всичко е вече без значение. И защо го лъжеше тя? Наистина дебела лъжа! Какво ще правя сега без теб? Танечка!... Разбираш ли ме - ти си една лъжкиня! Ах, моя радост! И защо? Защо? Танечка!

Запристъпва из стаята, докато пукаше пръстите на ръцете си и току простенваше, блъскаше се о мебелите и дори не забелязваше. Спря се при прозореца, загледа се в улицата. Отначало не различи почти нищо с насълзените си очи, но постепенно погледът му се избистри. Ето ти я улицата - някакъв фургон, велосипедист, много възрастна жена, която слиза от тротоара с повишено внимание. А по тротоара бавно пъпли Леонтиев, чете вестник, стигна до ъгъла, скри се. Кой знае защо, но при вида на Леонтиев, Антон Петрович осъзна цялата безнадеждност на положението си. Довчера той беше напълно порядъчен човек, уважаван от приятели, другари, колеги от службата. Служба! Като какво ще рече това? Вече всичко е променено - той се срина надолу по склона и вече е ниско паднал човек.

- Но как така? Трябва да предприема нещо! - изрече с тъничко гласче Антон Петрович.

Все трябваше да има някакъв изход! Поизмъчиха го, стига толкова! Да, трябваше да се съвземе!

Жегна го подозрителния поглед на недружелюбната камериерка. Що можеше да ѝ рече пък на нея?

О, ясно е! Ще отиде на гарата да прибере багажа си! А с това хотелче ще се прости завинаги! Слава Богу, по улицата не се вижда никой - Леонтиев явно е попочакал и накрая си е тръгнал.

Как да стигна до най-близката трамвайна спирка? Вървете направо, ще стигнете до спирката. Не, по-добре ще е с такси!

И ето улиците вече са му познати. Спокойно, съвсем спокойно наистина, той слиза от колата. И ето го домът му! На петия етаж!

Спокойно, съвсем спокойно влиза в антрето. Малко страшничко! С един замах отваря вратата на хола! И виж ти, изненада!

На кръглата маса са се настанили Митюшин, Гнушке... и Таня. А пред тях - отрупано с бутилки и чаши. Митюшин, пийнал и с блеснали очи, порозовял, вече е пиян до козирката. Гнушке пък, също тъй намокрен, леко се подсмихва и потърква ръце. Таня се е подпряла на лакът, напълно неподвижна, тя се взира настойчиво в него.

Митюшин е изненадан, скача от стола и го хваща за ръцете.

- Най-после се появи! - и зашепна, като намигаше лукаво. - Ама че номер им скрои!

Антон Петрович седна, отпи от водката. Митюшин и Гнушке го наблюдаваха хитровато общо взето със симпатия. Таня се разбъбри:

- Ти сигурно си гладен? Ще ти направя сандвич, ей, сега!

Да, солиден сандвич с много шунка, която даже да стърчи встрани.

Едва-що Таня се отдалечи и Митюшин и Гнушке се хвърлиха към него и заговориха един през друг.

- Провървя ти, Антон Петрович! Представи си, господин Берг също се бил уплашил.

Не, не съ-що се бил уплашил, а просто се е уплашил! Докато ние те чакахме в кръчмата, домъкнаха се неговите секунданти и съобщиха, че Берг е размислил. Такива едри мъжаги винаги се оказват страхливци. Молим, господа, да ни извините, че се съгласихме да бъдем секунданти на този подлец! Какъв късмет, Антон Петрович! Всичко е вече скрито-покрито! Излязохте с чест от положението, а Берг завинаги се опозори. Най-важното обаче е, как твоята жена веднага заряза Берг още щом узна за позора му, и се върна при теб. Длъжен си да ѝ простиш!

А Антон Петрович стана горе, усмихна се широко и опипа лентичката на монокъла си...

Но ето, че усмивката на Антон Петрович постепенно угасна - не, в живота не стават такива неща!...

Антон Петрович се взря в плюшеното кресло, в меката постеля на леглото, в умивалника, накрая в цялата тая окаяна стаичка, където явно щеше да му се наложи да се подвизава отсега нататък.

Седна на леглото, събу обувките си, раздвижи пръстите на краката си. Забеляза, че петата му е натъртена, а левият чорап е скъсан.

Позвъни, поръча си сандвич с много шунка. Когато камериерката го донесе и остави чинията пред него на масата, той застина, но щом вратата се хлопна зад нея, сграбчи сандвича с две ръце, изсумтя, омазни пръстите и брадичката си и задъвка лакомо.

© Владимир Набоков
© Дора Янева-Медникарова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2021, № 3 (256)