Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ЛОШОНЕЦ1"

Петер Балко

web

ИСТОРИЯТА НА ЛОВДЖИЙСКИЯ НОЖ

Най-важното за един ловджийски нож е неговата функционалност. Острието трябва да е късо и леко извито, добро за зайци и едър дивеч. То не бива да се притъпява от камък или кости. Между вдлъбнатините му да има достатъчен брой разстояния, за да пори кожата добре и да не скубе месото. Дръжката трябва да бъде здрава и мека, да пасва добре в дланта, да не задържа кръв и миризма от умрели животни. Ножът е като съдбовната жена - един за цял живот.

- По-добре майка ти да те беше абортирала - изкрещя Капия и притисна Мацо Мамук о черната дъска. Когато впи пръсти във врата на жертвата си, която започна да се задушава и да маха отчаяно с ръце, върху лицето на Капия грейна пленителна усмивка. Обикновено в такива моменти той пускаше жертвата и изчакваше тя да си поеме достатъчно въздух, после я ритваше в задника. Малко по-късно той победоносно вдигаше ръка и чакаше публиката да го почете с бурни аплодисменти, в които участваше целият клас.

Трудно можеше да разбереш откъде се вземаше у Капия тази злоба и тираничност, които демонстрираше в почти всяко междучасие. Дълго време живеех с погрешната мисъл, че това просто го кефи.

Той никога не различаваше жертвите. Душеше, биеше, хапеше, опикаваше и тормозеше наред, без оглед на цвят на кожата, имотност на фамилията или полова принадлежност. Изключение у него правеха само вторниците, в които кротуваше. В семейство Капия вторникът беше свещен, тъй като на времето във вторник бе починала баба му, като завещала на единствената си дъщеря къщата, три кози и вече нефункционираща пушка, с която по време на Словашкото национално въстание стреляла по немските хубавци.

Един ден Капия ме посвети в своята теория за добрите и лошите хора. Като затворел лявото око, виждал света съвсем различно. Казваше, образът на стаята се разфокусирал и стените се разтичали в странни изображения. И тогава, когато картината пред отвореното му дясно око започнела да се променя, да се прегрупира и обезобразява, го обхващало странното чувство, че той няма място в този странен и изкривен свят. Изведнъж сякаш не той бил в стаята, а стаята била в него. Предметите, около него вече не му служели, а той, Капия, с едното затворено око служел на тях. Превръщал се в техен слуга и доживотен длъжник. Винаги разказваше за това нервно и с раздразнение. Това бе единственият случай, в който губел контрол над собствения си живот.

По същия начин стояли нещата и с хората. Когато затворел лявото си око, фигурите в неговото зрително поле започвали да се променят и телата им да преминават през тотална физическа дегенерация. Тези същества, със своите непрестанни движения и неустановеност на тялото, припомняли на Капия горящ пламък. Нарекъл ги Горящи хора. Тези хора били властни, подли и зли и така всеки път, когато той затворел лявото си око и погледнел света с дясното, можел да определи характера на всеки човек. Този, който, попадайки в зрителното му поле, не се обезобразявал, бил добър човек и него нямало нужда да го набие превантивно. Според тази откачена теория, в нашето училище имало само двама добри човека - Алица и аз.

Магическата му способност стимулирах с най-различни тестове. Когато вървяхме заедно по улицата и видехме някого, който не ни вдъхваше доверие, Капия свиваше едното си око и с категоричност констатираше дали е добър човек, или лош, но не можеше да разкрие повече детайли около характера на лошотията му - дали бие жена си, или приятелката си, дали затваря в мазето непълнолетната си дъщеря, или практикува полтарска2 черна магия с кастрирани сурикати3 и кръв от румънски еднорог. Естествено, биеше само по-слабите. Поведението му никога не ме обезпокояваше. Някой пие, друг бяга гол през слънчогледите, трети бие лошите хора. На въпроса ми дали някога е заставал със затворено око пред огледалото, се въздържаше от отговор.

После ми показа нож. Случи се по време на празнуването на осмия ми рожден ден. Като подарък Капия ми донесе камък, който беше намерил на пътя, и сноп косми от подмишницата на сестра си. Гледахме филма "Двоен удар" с Жан Клод ван Дам и Капия се тъпчеше с марципанова торта, тъй като майка му ненавиждаше захарта и категорично бе забранила в къщата им да има каквото и да било, което съдържа това сатанинско семе. В онзи миг той ме погледна съзаклятнически и извади стар ловджийски нож. Дръжката му бе облечена с протрита кафява кожа, от която се подаваше късо острие в наситено лилав цвят и извит връх. Въпреки годините си, вътрешната страна на ножа бе безупречно остра, а външната имаше на всеки пет сантиметра вдлъбнатини. Капия каза, че те са за дране на кожите на животните. Гадост, помислих си аз, облизвайки омазания си с марципан пръст.

Върху метална пластинка в долната част на дръжката бе издълбан текст: 1899 г., Обуда.

Най-странното обаче беше, че ножът имаше интересна миризма. Това не беше миризмата на стара стомана или на остърганата кожа на дръжката, а нещо като свеж удар в ноздрите. Точно така - старият ловджийски нож с лилавото острие ухаеше на лавандула.

Капия бил намерил този нож на тавана в един стар кожен куфар, който бил на неговия прадядо, дядото на майката на Капия. Никога не го бил виждал, защото старецът умрял при много неясни обстоятелства още през 1969 година. Никаква снимка не била останала от него. Майката на Капия казвала, че дядо ѝ бил изумително грозен и никой фотограф не искал да го снима. Под редките сиви косми на главата си бил плешив и погледната отгоре, плешивостта му изобразявала пишка с топките, имал подпухнали сини устни, чело по-високо, отколкото широко, хората са се страхували от него и собствената му жена се любила с него единствено на тъмно. Капия знаеше за апатичното отношение на майка си спрямо собствения ѝ род и словаците, които смяташе за народ от олигофрени и слуги, за които е къде по-добре да живеят под крилото на Унгария. Тази ѝ апатия неведнъж водеше до изкривяване на фактите. Затова той мислеше за прадядо си само хубави неща. В стария кожен куфар с ножа той бе открил и въшлясала стара шапка, монети и кутия, пълна със зъби. Това затвърди още повече убеждението на добрия правнук в изключителните качества на своя прародител.

От този ден ножът стана неделима част от живота на Капия. Той спеше с него, носеше го на училище и на църква, а когато някой го ядосаше, изваждаше го и нежно гъделичкаше с острието му нещастника по носа. Никога не го изпускаше от ръце. Беше убеден, че някъде в тази стара протрита кожа, която продължаваше в извито острие, почива душата на чудовищно грозния му прадядо.

 

В началото бил дебелият ковач Балинт.

Живял на края на Старата Буда, която тогава вече била част от Будапеща, и бил толкова дебел, че не можел да ходи. През целия си живот лежал на огромно легло с три матрака, които имали дупка за голяма и малка нужда. Леглото било на колела, с които Балинт се придвижвал вкъщи и из града. Имал огромни цици, шкембе, от което не можел да види пръстите на краката си и три страсти. Първата била ковашкият занаят. Бащата на Балинт бил прочут унгарски ковач, който снабдявал с мечове, брони и вази, от които по-късно произлязъл стилът арт деко, цялата австро-унгарска монархия. Сред верните му клиенти бил и Франц Йозеф. Австрийският император и унгарски крал, освен снаряжение и украса за интериора, тайно си поръчвал у опитния ковач и метална конструкция за кринолини. Явно, Ференц Йозеф4 имал скрита слабост към женското облекло и често се обличал в кринолини, червял се, слагал на главата си пудросана перука и се разхождал на високи токчета пред огледалото. Нощем, така наконтен, се разхождал из Виена или в градините на имението в Гьодьольо, държал се изискано, въртял си задника и предпочитал да го наричат госпожица Йожка.

 

Слуховете за странностите на императора се разнесли из обществеността и Франтишек Йозеф наредил да екзекутират най-напред ковача. Сметнал, че прословутият майстор на чука е решил да се обогати за сметка на императорските перверзии. Когато императорът разбрал, че клюката бе разнесла второродената му дъщеря Гизела Луиза Мария Хабсбургска, която бе продала информацията на най-първия европейски жълт булеварден клюкарник "Австро-Унгария днес", било много късно. Главата на ковача, който оставил скърбяща няма съпруга и седемгодишния си син Балинт, вече плувала по водите на Дунав към Черно море. Чувството за вина накарало Франц Йозеф да изрази пред опечалените не само своите най-искрени съболезнования, но и да ги компенсира доживотно с огромно количество от световноизвестните шоколадови пралини "Йоханес В. Крюгер". Така в бедното семейство, живеещо в покрайнините на Старата Буда, всеки месец пристигал вагон с бонбони. Балинт, който консумирал бонбоните на закуска, обяд и вечеря, получил званието "най-дебелия мъж в света". Тежал впечатляващите осемстотин и осем килограма и когато някоя пеперуда наивно решила да прелети над тялото му открай до край, умирала по средата на пътя.

Освен ковашкия занаят и ромовите пралини, третата страст на Балинт била да пише любовни писма. Младежът обичал всички жени по света, но нито една не го искала. Той се затворил в полутъмната ковачница и написал любовно писмо на всяка девойка в Будапеща. Отговор получил от една-единствена. Казвала се Матилда Крищоф и била единственият потомък на славния унгарски балетист Едгар Ф. Крищоф.

След двегодишна интимна кореспонденция Матилда написала, че е дошъл моментът да се видят.

Още същия ден майка му окъпала Балинт, подстригала му косата и му изрязала ноктите, а от дванадесет кадифени костюма му ушила страхотен смокинг. Леглото на колелца украсили с рози и го превърнали в съвършена каравана на любовта. Оставал само още един ангажимент - подаръкът за бъдещия тъст. Балинт знаел, че бащата на Матилда е страстен ловец, и ако нещо можело да му достави по-голяма радост от па дьо ша-то5, котешкото движение пред препълнената зала, било дрането на кожи на убитите животни. Затова момъкът се затворил за един месец в ковашката работилница и се отдал на сътворяването на ловджийския нож. Копнеел това да бъде съвършеният подарък, който да отвори сърцето на бащата и бедрата на Матилда. Така, в разтопената стомана влюбеният добавил начукана лавандула и прах от аметист, който добивали в околностите на Мишколц.

Балинт се придвижвал по паветата върху леглото на колела, отрупан с цветя, и чувствал, че най-после е дошъл неговият ден. Той спрял пред бароковото имение и извикал името на своята любима така, че цялото унгарско небе да го чуе. В едната си ръка държал букет от деветдесет и девет червени рози, а в другата - ловджийския нож. В този миг на балкона, обрасъл в бръшлян и пеларгонии, се появила Матилда в дълга бяла рокля. Била красива като керамична кукла, украсена по поръчка, златните ѝ коси стигали до коленете, а симетричното ѝ личице било обсипано с лунички. Жена, за която си струвало да умреш. Тя тръснала глава и палаво погледнала към Балинт под балкона си, а на него направо му били потекли лигите. Двамата се гледали няколко безкрайни минути, разменяли си влюбени погледи, каквито толкова пъти си представяли в своите писма, и сега, когато вече само няколко метра ги делели от съвместния живот, мълчали и мълчали.

В този миг Матилда припаднала.

След малко на балкона се появил бащата на Матилда, който взел на ръце тялото на дъщеря си и трижди проклел дебелия кандидат. После направил драматично завъртане на палци и се загубил зад вратата. Ако Балинт знаел, че Матилда е изпаднала в кома, от която никога повече нямало да излезе, щял да бъде още по-шокиран и отчаяното си деяние щял да извърши веднага, а не половин час по-късно. Преди да го извърши, нямало да си поръча препечена телешка плешка със сливи и ревен в гостилницата на стария Бенце, нямало да изпие толкова много от сладката черна бира и нямало да остави на оберкелнера безсрамно голям бакшиш. Нямало да изостави подвижното си легло по средата на моста на Дунав, нито да си разкопчае ризата, и нямало да забие в гърлото си собственоръчно изработения ловджийски нож, който трябвало да бъде най-съвършеният подарък за бъдещия тъст. Нямало да цопне в спокойните води на реката и неговото тяло, носещо гордото име на най-тежко в света, нямало да свърши на дъното на Дунав.

Но то станало.

 

Три дни по-късно пиян рибар забелязал безжизнено тяло на брега на Дунав.Най-напред помислил, че това е косатка. Патологът, който отворил удавника, работил в болницата вече цели четиридесет години. При това имал възможност да стане да речем водолаз, адвокат или цветар. Но семейството не е шега работа. Дядото патолог, бащата патолог и ако синът не бил станал патолог, патологичната връзка би се скъсала и, кой знае, може би и светът на патолозите би изчезнал. През всичките тези години той бил виждал кубинска пура в Евстахиевата тръба, детски чорап в дебелото черво и змиорка в пикочопровода, при това жива. Но когато разрязал дебелия мъртвец, на чийто палец висяла табелка с номер F 379, той свалил пластичните си очила и с почитание поклатил глава.

Скрил в гардеробчето си лилавия нож, за който никому и дума не продумал. Угризенията, които го спохождали, успокоявал с мисълта, че и той някой ден ще срещне близка душа, може би Юдитка от вътрешно отделение, двамата ще си родят хубав син, който ще получи от баща си като подарък за осемнадесетия си рожден ден ловджийски нож. С тази представа патологът заспивал всяка нощ до мига, в който не му положили на масата онзи проклет стар ревматик.

В смъртния му акт пишело, че сърцето му е спряло. Старият вдовец бил излязъл сутринта за вестник и повече не се върнал. Горкият, казал си патологът, като се подготвял за аутопсията, никога вече няма да научи резултатите от унгарската лотария, нито за последствията от изневярата на Хорти6. Изведнъж се сетил, че още не е чел дневната преса, сложил си шапката и се запътил към най-близкия РЕП. В този миг новото попълнение на дневната черна хроника, което лежало на масата, леко помръднало с пръсти.

Патологът се върнал и не повярвал на собствените си очи. Тялото на стария ревматик било изчезнало. После забелязал в ъгъла на моргата някакво движение, обърнал се и замръзнал. Видял стареца, който преди малко лежал на масата жив, с омотан около голото си тяло чаршаф и с висяща бележка на палеца. Един миг патологът гледал ходещия дух, после се опомнил, извадил от гардероба си оръжието и нанесъл на ревматика няколко удара с ножа, ухаещ на лавандула. Старецът паднал на пода и пак умрял.

Професионалната грешка на повикания лекар, който бил объркал безсъзнанието с "екзитус", в резултат на което нищо неподозиращият възрастен господин се свестил в моргата като съвсем жив, била заметена под килима така бързо, както колапсите при неврохирурзите или месото със съмнителен характер в болничните кюфтета. Патологът бил уволнен и си отворил цветарски магазин в Пеща, а лилавия нож скрил в една лисича хралупа в Хунската гора.

На това място лилавият нож останал дълго, докато един ден не го открило момиче със сиви коси, което години по-късно станало прабабата на Алица. То почистило ножа от мъха, увило го в кърпа за глава и го отнесло в глинената къща на края на гората, в която живеело с баща си. Момичето знаело да стреля, да прави капани, да пали огън, да построи временен заслон, да лови риба и да чете. Когато в Световната война фронтът преминал през Хунската гора, войниците отвлекли баща му и го взели в австро-унгарската армия, а момичето дали в сиропиталище, недалеч от Солнок7. Денем то шиело обувки за войниците, а вечер слушало въздишките на възпитателя Густав, който отделял на питомките си повече грижи, отколкото било здравословно и легално.

През оная нощ луната се била скрила зад черни облаци и немските войници си проправяли път към крепостта Вердюн. Дъщерята на ловеца дочула познатото поскърцване на вратата, стъпките на Густав по хлъзгавия под и разбрала, че ревностният служител на сиропиталището вече е отминал леглата на Паулина и Розалина и в момента се насочва към нея. Тя чула възбуденото му дишане, усетила повдигането на завивката си и пръсти, докосващи настръхналата кожа на бедрата ѝ. Когато той се притиснал към нея и си разкопчал панталона, тя измъкнала ножа изпод възглавницата и го забила в гърдите му. Густав изхъркал и отишъл в небитието.

Момичето избягало от сиропиталището и няколко дни се скитало из разтърсваната от войната Унгария. Спяло в канавките и ядяло каквото му падне - от светулки и гума, до яйчена супа с тлъст жълтеникав каймак. То стигнало до брега на Дунав и знаело, че от другата страна светът е различен, изкривен и изваден от контекста на нормалността, пълен с опасни места и минирани полета и ровове, в който се криели скрити такива, като баща ѝ и нему подобните, на които били бутнали в ръцете оръжие и прошепнали: "Тръгвай и се оглеждай!".

На лодкаря, слаб висок мъж с патерици, момичето платило с единственото, което имало. Лилавият ловджийски нож преминавал в собственост на новия си стопанин, а момичето се изгубило на другия бряг на Дунав. Никога не успяло да открие баща си.

Още същата нощ шайка войници с дръпнати очи нападнала лодкаря. Високият слаб мъж се съпротивлявал геройски, разгонвал ги с патерицата и ловджийския нож, но накрая загинал в неравния бой с врага, след като заклал двама от нападателите. Най-младият от противниците, наричан Тиквичка, погребал лодкаря с всички необходими почести, а ножа си присвоил. Първоначалната задача на японските войници, членове на супер тайна мисия под кодовото название "Карой горски рог", бил атентат срещу краля Карол I в неговото будапещенско имение. Когато нещата изглеждали така, че Япония ще успее да сключи таен договор с Австро-Унгария зад гърба на Русия, Франция и Великобритания, съзаклятниците изгубили контакт с централата.

За късмет, в новата си родина, благодарение на специалния курс, който съдържал много добро познаване на местния език, редовна консумация на люто и как да флиртува с обикновените унгарски моми, мисията постигнала добър напредък. Тя се скитала из Унгария, опознавала местната култура, сваляла местните вдовици, пиела "палинка" (ракия) и при необходимост застрелвала по някого. След няколко месеца на нищо неправене се стигнало дотам, че вече не се знаело кой срещу кого се бие, как се движи фронтът и дали случайно войната вече не е свършила.

Първоначално войниците възнамерявали да попитат най-възпитано лодкаря за пътя и как е на местния език бобър, тъй като в техния японско-унгарски речник имало само думички като мармот и пор, ако високият слаб мъж с патериците не бе видял в тези пийнали азиатци врагове на Унгария и не ги бе нападнал.

Ловджийският нож продължил своя авантюристичен живот в ръката на Тиквичката, докато неговата част не била нападната от немски войници, бомбардирана от британски летци, а сръбската войска не бе сериозно поразредила бягащите момчета, в по-голямата си част още ненавършили осемнадесет години. Единствен успял да избяга Ларс и да се скрие в изоставена къща в околностите на границата с австрийския Баден. Там дочакал края на голямата война, преглътнал горчивия залък на поражението, и си сменил името на Михаел Бьол. По-късно емигрирал в Исландия с фалшив паспорт на австрийски евреин. Там, на неделния пазар в Кефлавик, се запознал с Анна Олаф Гинсдотир, дъщеря на авторка на книги за деца и протестантски пастор. Точно година след сватбата на Михаел и Анна им се родили близначките Аса и Ида. Имали хубава синя къщичка, много котки и градина, която пресичал фиорд.

Както всяка сутрин, и този ден Михаел яхнал червеното си колело, преминал седемнадесетте километра до пристанището и се качил на малката си рибарска лодка "Хвитур Улфур". Отплавал с нея навътре, изгубил се отвъд хоризонта, пуснал котва и сложил стръв на въдицата. Мъжът не бил още допушил цигарата си, когато извадил голяма сьомга, която се била хванала на кукичката му. Той издърпал рибата в лодката, покрил я с лед, и тъкмо се готвел да я чисти, когато морето сякаш се разтворило и от дълбините му изскочило огромно космато чудовище. Приличало на планина от месо, жили и миди с едно око, островърхи уши и черни зъби, разкрасяващи кораловата му уста. Тялото сякаш било комбинация от дебел трол и разбит викингски кораб, свързано с аквамаринова змия. Всичко било покрито със синьосиви косми, от които се показвали дребни варовикови меандри и руди, облепени със зърнести рибки.

Преди още Михаел, роден като арийско момче под името Ларс, да осъзнае, че е видял приказния морски трол Онибаба, чудовището си отворило огромната паст и глътнало рибарската лодка така, както дебелият ковач Балинт гълтал малка ромова пралинка. Онибаба се скрил в дълбините на морето и морската шир на Северно море пак станала гладка като тепсия.

Добрият съпруг и баща на две деца, който имал късмета да оцелее през хранопровода и успешно достигнал до стомаха на чудовището, напомнящ на дома на културата в Лошонец, три дни по-късно се удушил. Когато издал последния си дъх, дебелият брадат Арни, капитан на датски кораб на кралството, изкрещял на своите моряци, усещайки, че са се сблъскали с айсберг. Когато разбрали, че става въпрос за морско чудовище, юнаците извадили харпуни и го убили.

Ей така, като едното нищо. Сякаш са Жан Клод ван Дам.

Извадили тялото на чудовището на пристанището на градчето Клитмьолер, направили му няколко снимки и се заловили да го разфасоват. Никой не се изненадал от човешкото тяло в туловището му. Изумлението на всички обаче било огромно при вида на ловджийския нож, който горкият човек стискал в дланта си. Интерес към споменатата ценност проявили капитан Арне и заместника му капитан Морт. Дипломацията, която сред рибарите никога не е била особено на мода, и този път не била на ниво, тъй че мъжете решили да се разберат с юмручен бой, в края на който капитанът пробол с острието на лилавия нож сърцето на своя заместник. Победата и улова капитанът отпразнувал с ракия, а малко по-късно проиграл ножа на карти.

След избухването на Втората световна война мобилизирали и прочутия български картоиграч Жоро. С лилавия нож в ръка Жоро смело затривал руските бойци. През целия си живот той бил видял какво ли не, тъй като дълги години пътувал из Европа и обирал съкровищата на нещастните наивници. Но когато в една нощ пътувал по сибирската степ и видял мъжа със сините подути устни и високото чело, бил убеден, че вижда най-грозния мъж в света. В този миг го уцелил куршум в окото и ножът, след дългото му митарстване по цялата унгарска земя, Исландия и Северно море, в крайна сметка се оказал в ръцете на Имрих, прадядото на Капия.

Ножът с лилавото острие и аромата на лавандула, с който грозният мъж с прическа на педофил прерязвал гърлата на немските нацисти и вместо скалпове вземал мъдреците им като военен трофей, се превърнал в легенда, за която си шепнели в студените окопи премръзналите руски, американски и немски войници. Говорело се за хиляди арийски скалпове, но истинския им брой знаел само един човек. По-късно немските войски разгонили Словашкото национално въстание и Имрих, с няколкостотин партизани, се прехвърлил в карпатските гори. За храбростта и героизма на Имрих, за неговата жестокост спрямо нацистките войници, но главно за невероятната му физическа грозота, бил писал в своите дневници и генерал Ян Голиан8.

Прадядото на Капия трябвало да вземе участие дори в атентата срещу протектора на райха Райнхард Хайдрих9. Операцията, подготвяна най-старателно цели седем месеца под зоркото наблюдение на американската армия, под кодовото название "CYRKUS" (Цирк), включвала дресирани плъхове, проститутка-джудже и сутеньор с физиономията на Имрих. Няколко дни преди началото на акцията обаче в протектората избухнала епидемия от сифилис втора степен и забранили сексуалната свобода. Така получил шанс резервният план "Антропоид" и в акцията на мястото на Имрих включили неговия близък приятел Ян Кубиш.

След смъртта на Хайдрих Третият райх се всмукал в себе си като черна дупка и краят на войната чукал на вратата. Грозният Имрих свършил в полева болница с перитонит. Там срещнал Пирошка, срамежлива милосърдна сестра и бъдеща прабаба на Капия. Двамата се преместили в Лошонец, построили си дом и наплодили Карой и Етела, бабата на Капия. Имали нормално лошонецко семейството. Любили се, карали се и се биели, понякога и трите наведнъж.

Когато веднъж в Лошонец пристигнал прославеният цирк от Полтар, Имрих бил запленен от мустакатата дива Марина, напуснал Пирошка, а предишния си живот скрил на тавана в кожения куфар, заедно с ловджийския нож. После написал прощално писмо и тръгнал с цирка по света. Благодарение на грозното си лице получил прякора Elefántember. Никой никога не бе чул повече нищо за него.

- Копеле, знаеш ли какво означава това? - попита ме превъзбудено Капия.

Най-съвестно бях записал всичко в тетрадката и погледнах часовника, закован на стената на нашето подземно скривалище.

- Че е вечер и татко ще ме бие ли?

- Че всеки, който е бил собственик на ножа, е убил някого - прошепна ми той и си дръпна от разкъсаната цигара.

- Това е само приказка, приятел, нищо повече - потупах Капия по рамото и станах да си тръгвам. Тогава забелязах замисления му поглед, насочен към лилавото острие.

- Ще видим какво ни чака - отговори той и се усмихна така, че не можех да не го обичам.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Старото унгарско име на Лученец - град в Южна Словакия, административен център на окръг Лученец в Банскобистришкия край - всички бележки до края на откъса са на преводача. [обратно]

2. Полтар - окръжен град в Средна Словакия, създаден преди близо 800 години, с население около 8 000 души и развита стъкларска промишленост. [обратно]

3. Сурикати (Suricata suricatta) - са вид мангусти, които се срещат само в западните покрайнини на пустинята Калахари, живеят в дупки в земята и могат да стоят подобно на хора на два крака, за да наблюдават по-добре околността. [обратно]

4. Франц Йозеф, Ференц Йозеф и Франтишек Йозеф - трите транскрипции на името на австро-унгарския император Франц Йосиф I на немски, унгарски и словашки език. [обратно]

5. Pas de chat (фр.) - една от основните музикално-танцови форми в балета, появила се във френския кралски двор около XV-XVII век. [обратно]

6. Адмирал Милош Хорти (1836-1957) - унгарски политик - регент на краля. Близък съюзник на Хитлер. В края на войната се отказва от него и преминава на страната на Съюзниците. Спорна и разединяваща историческа фигура на съвременна Унгария. [обратно]

7. Солнок (Szolnok) - град в Централна Унгария, на около 100 км от Будапеща. [обратно]

8. Ян Голиан - словашки щабофицер, бригаден генерал, организатор и един от главните ръководители на Словашкото национално въстание през 1944 г. в Средна Словакия. След разгрома на въстанието загива в немски концлагер. [обратно]

9. Райнхард Хайдрих - висш есесовец, протектор (управител) на Чехия и Моравия, известен с жестокостите си, убит при атентат от чешки патриоти. [обратно]

 

 

© Петер Балко
© Людмила Котарова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2020, № 2 (243)

Преводът е направен по: Peter Balko. Vtedy v Lošonci. Levice: Bagala, 2015.