ГЛЕДАМ НАДОЛУ

web

Господи!
Колко бури има още пред мен...

Под върба съм приседнал -
ризата си да подсуша;
нека вятърът да отвее горещата пара
и да остави
само солта.

Сянката слага върху плещите ми
ласка прохладна.

Всичко би било поносимо,
ако в час, когато бурите ни разтърсват,
можехме да мълчим.
Да мълчим и дори да не мислим.

Но не достигат силите за мълчание.

Когато бурите ни разтърсват,
ние дори пред дървото ставаме откровени.

Аз си почивам тук,
където няма никой наоколо,
само тази върба.

Сама. Върху стръмния склон.
Сама. Под ударите на вятъра.
Сама. Под стрелите на мълниите.

Внимателно я оглеждам...
Но къде са нейните клони,
изхвърлени упорито
към небесата?

Внимателно я оглеждам...
Но къде са напрегнатите ѝ жили,
несъкрушимата ѝ корона?
Виждам само безволеви клони.

Към земята се скланя върбата
с отпуснати клони.
Господи,
нима тя разбира,
че всички молби са напразни?

Всичко разбира.
И за нищо не моли.
Засега още вярва в своето божество -
кафявите корени.

Там е и мойто небе.