ЕДНООКИЯТ АНГЕЛ

Нарине Кроян

web

Всички познаваха самотния и мълчалив Беглар. Дори и той не помнеше възрастта си. Изживените му и неизживени години отлитаха и само той си знаеше защо е още на този свят.

Войната от 90-те му отне едното око, отнемайки му и желанието и смисъла да гледа света в лицето. Нямаше ги свидните на сърцето му хора - младата му невеста и тримесечното бебе. Бе видял сина си едва два-три пъти. Вражеският снаряд не бе му оставил нищо за виждане. Оставил му бе разкъсаното тяло на жена му под развалините и... нищо друго. Единственото око му бе достатъчно, за да види, разбере и да почувства всичко това.

Синът му го нямаше, не го откри. Надеждата идваше със светлината на деня и си отиваше с тъмните нощи, оставяйки горчивия привкус на тъгата. Осиротя - безсрочно и без време.

Дълго не се отделяше от руините, не вярваше, че животът му някога ще е същият. Веднъж, докато лежеше изтощен до люлката на детето си, му се присъни образ. Беше Хасмик - седнала като Богородица, държаща в скута си тяхната рожба. Тя се приведе над него и му прошепна в ухото.

- Микаел има нишан на пищяла си, като теб, голяма бенка и до нея още две малки. Не оставяй сина ни сам.

Подскочи. Протегна ръце да прегърне живото видение, но улови безтегловната прах, която на разсъмване, заедно с утринния зефир, се носеше във въздуха. Сърцето пулсираше в главата му като камбана без език в разрушената камбанария. Той бързо оголи десния си крак и сякаш за първи път видя знака, който отдавна беше забравил: голяма бенка, с две по-малки до нея. За пръв път пожела да заплаче. Не можа. Само зави като вълк. Нямаше желание и възможност да говори членоразделно. Зрънцата надежда покълнаха и станаха смисъла на живота му. "Това не беше сън. Усетих дъха, аромата на Хасмик. Не, това не беше сън. Моят Микаел е жив."

И започна най-трудното. Синът му беше навсякъде и никъде. Не беше лесно да се намери тримесечно момче със странен знак на крака. Къде ли не отиде, къде ли не почука, но с всяка затваряща се врата и малкото останала надежда за утеха угасваше. Един ден се върна и остана в разрушения си град, самотен и мълчалив.

Занимаваше се с дърводелство, помагаше на останалите без дом да се установят. Складът до бившата му къща му беше достатъчен. Живя спокойно, наблюдавайки как другите отглеждат деца и внуци, докато войната не започна отново, разкъсваща и техните чеда.

И войната беше друга. За броени секунди синият мир на небето стана измамен, мястото на поредната жилищна сграда се заемаше от нова руина, поредна яма изкривяваше лицето на земята. Между взривовете чуваше и разбираше, че почти няма близък бой, това бе война на техника, пари и мощ. Но знаеше и още нещо, познаваше противника си, чиято единствена сила, освен да убие жена и дете, се свеждаше до способността да бяга и да изчезва. Но войната продължи, отнемайки децата на неговия малък свят, които умело успяваха да нанесат удар в лицето на неприятеля.

Всеки път, когато слизаше в мазето след въздушна тревога, той се чувстваше като плъх - старо, безполезно четириного. Полудяваше в очакване на ново видение, което чрез устните на неостаряващата Хасмик, да му вдъхне нова надежда и нов смисъл за живот.

- Ела, излъжи ме още веднъж, кажи ми, че съм благословен баща, кажи ми какво да правя, толкова деца са избити! Сърцето ми не издържа. И на твоя Бог кажи, че и той е ослепял като мен!

Веднъж плъхът, който обикаляше в мазето, внезапно спря, тихо отвори вратата и се качи горе.

Градът беше празен. Погледна нагоре. И небето беше празно.

Запали цигара от огъня на горяща къща и бавно тръгна по треперещата земя.

- Ела, и мен превърни в пепел, та дано сърцето ти се успокои, о неправеднико. Защо ме държиш толкова дълго? Не е ли жалко за хляба, който ям, за въздуха, който дишам, несправедливецо...

После дълго руга и внезапно промени посоката си на движение. Военният комисариат не беше далеч. Докато стигна, бомбардировката спря.

- Дойдох да ви кажа да ме пратите на фронта, вместо някой младеж. Ще се бия и с едно око. Ще се бия! И да не ме изпратите, аз пак ще отида!

Ядосаха се, убедиха го, че ако иска и тук може да бъде полезен.

Съгласи се. Но когато разбра, че ще прави ковчези, се ядоса, изпсува отново, удари с юмрук по масата и се разхвърчаха някакви хартии, но...

- Чичо Беглар, няма друг. Кажи ни кого да помолим?

Нямаше какво да каже.

Сред суматохата на болницата и той не разбра как слезе в моргата. Работилницата му беше в съседната стая. Работи ден и нощ, докато не дойдоха при него отново. Беше санитарят от аутопсионната зала.

- Чичо Беглар, аз отивам на фронтовата линия. Вече има ковчези. Сега ти ще поемеш моята работа.

- Какво ще правя?

Санитарят го хвана и го придърпа към съседната просторна зала и замълча.

Там имаше камара от осакатени човешки тела на носилки и маси.

Колената му се подкосиха.

- Знам, чичо, но там съм им по-нужен. Трябва да помогнеш на нашите момчета, на нашите достойни момчета, те не са просто плът и кости.

- Как се казваш, синко? - с разтреперен глас попита.

- Микаел.

През живота си Беглар не беше виждал служител в морга със слабо сърце, той се засрами от слабостта си.

- Кажи ми какво трябва да правя?

Мислеше си, че е видял и живял в ада. Грешеше. Знаеше само, че е длъжен да оформи тела от всичко това, което имаше под ръка. Отворените ковчези ги очакваха като кръвожадна паст.

Измиваше телата под струите вода и светлина, които ту отслабваха ту се засилваха, почистваше ги от пръстта, кръвта и вътрешностите и машинално ги полагаше, поставяше ги и ги събираше в дървените кутии, които самия той беше направил. После ги покриваше, заковаваше пироните на поредния капак, отгоре залепваше парчето хартия към съответното тяло и преминаваше към следващото. Сам бе изненадан от себе си. Правеше всичко като навит механизъм, опитвайки се да не гледа лицата на жертвите, докато не разбра, че тялото му си искаше своето. Умората беше непоносима.

Бяха останали два празни ковчега.

Реши, че на всяка цена ще довърши работата с тях и след това ще си почине малко.

И труповете бяха два. Беглар беше разбрал, че по броя глави ще определи и тяхното количество, за да не се обърка и да не сгреши сметката.

Бяха млади момчета, връстници около 26-27-годишни.

Техните лица бяха учудващо чисти и спокойни, но под кръста беше трудно да се определи кое какво е.

С необяснима и изключителна грижа изми и изчисти това, което бе останало от съдържанието във военните униформи и едновременно започна част по част да събира телата в ковчезите.

Изведнъж погледът му попадна на един пищял и сякаш сърцето му спря да бие. Беше знакът на неговия крак - една голяма бенка и две малки до нея. С треперещи ръце стисна онова парче от човешкия долен крайник и извика:

- Мико, Мико... сине...

После...

После отново машинално започна да пъха парчето от крак ту в единия, ту в другия ковчег, опитвайки се да разбере на кой от двамата е. Обаче крайникът сякаш беше и на единия, и на другия.

Разумът отстъпи. Беглар заплака безмълвно, оставяйки крайника в единия от тях. Целуна синовете по челата, покри капаците, залепи хартиите и си тръгна.

По пътя сякаш си спомни нещо. "Заковах ли ковчега на моя Мико, или..."

Той ходеше или летеше?

Тялото беше леко, далеч от земята, без следа.

Не слезе в мазето. Оттам извади само черничева ракия, отпи горчива глътка и затвори очи.

Далече беше мястото, където полагаха войниците и неописуема бе болката на майка, загубила сина си. Но в последния момент на сбогуване, под тежестта на скръбта, нечии опечалени ръце не можаха да удържат ковчега и част от човешки крак падна изпод небрежно затворения капак.

Шествието изпъшка и запроклина дърводелеца.

Само майката видя бенката на крака и трескаво изхлузвайки черната забрадка от главата извика:

- Не е моят Нарек... Моят Нарек няма такава бенка. Хора..., моят Нарек е жив!

Въздухът застина.

Не застина спящата в звезден прах планета.

Светът беше същият, небето отново бе празно. Само един отчаян ангел летеше близо до земята. Понякога от единственото му око се отронваше капка надежда, падаше върху забравеното от света малко парче земя и успокояваше положеното в нея сърце.

11.10.2020 г.

© Нарине Кроян
© Еожени Сакъз, превод от арменски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2020, № 11 (252)