Михал Хворецки

web

Част първа
ЧЕРНАТА ДУПКА

Роден съм в Черната дупка. Или накратко в Дупката. В най-големия и най-стария град в региона. Наименованието бе възникнало по време на управлението на Вожда-баща, който бе заповядал да съборят повечето от най-красивите исторически сгради. Вместо тях той планирал да издигне нови постройки според собствените си умопомрачителни проекти. От съображения за сигурност възнамерявал градът да се покрие с правоъгълна мрежа от улици, за да не се предоставя възможност за укриване на демонстрантите. Да се протестира вече изобщо не можеше. Та нали причините за това бяха премахнати.

Вождът-син мечтаеше да довърши мегаломанския проект, но липсваха средства. Метрополията бе осеяна с дупки, нащърбени, оградени площи между къщите. Свободните пространства обрастваха с бурени.

Входните табелки на града станаха рай за рисувачите със спрей.

Народ, Вожд, вяра - Черната дупка.

Последната дупка.

Сънлива.

Безкрайна.

Твоята.

Малка, но нашата.

Обичах Дупката. В нея живееха непълен милион жители и повечето от тях се бяха родили другаде. По волята на етническите програми ги бяха преместили насила в метрополията.

Предградията с преселници от затънтени краища се разрастваха, но Стария град си оставаше малък, както някога. На двайсетината главни улици и петте площада се намираха най-важните учреждения, магазините и седалищата на властта. И дупки, където пасяха гъски и кози.

Познавах контурите на всичките главни сгради и ъгълчета. Бяха се врязали незаличимо в роговицата на очите ми, сякаш някой ги бе издълбал там с нож. Дворците бяха построени от еднакви камъни от каменоломните в околните планини. Срещу кметството с аркадите се издигаше черква с дълго стълбище и два ангела на смъртта от бял мрамор. А между тях - огромна, симпатична дупка. Подивяла ливада. Някога над нея бе властвала синагогата.

Градът се ограничаваше от едната страна от низина и панелен квартал. От север се простираха средно високи плодородни хълмове. През центъра на метрополията протичаше река, скриваше се зад един завой и продължаваше по-нататък на изток.

Майка ми - висока, със заоблени хълбоци и къси руси коси - работеше като икономистка. Бледото ѝ, малко луничаво лице имаше лукаво изражение, а на носа си носеше прекалено големи очила. През зимата си обличаше кожух с вдигната чак до ушите яка.

Баща ми бе инженер химик. Висок, но малко прегърбен. С дебел като на бик врат, бледа кожа, а с посивелите си мустаци и коса изглеждаше по-възрастен. Но преливаше от сила. Усмихваше се рядко, вместо устни - две избледнели розови чертички. Грижеше се за облеклото си. Обичаше да ходи в по-свободни костюми и черни обувки от гладък телешки бокс, които лъщяха като лачени.

Родителите ми се бяха обичали, оженили се, родили им се двама сина... По малкият от тях съм аз. Живеехме в петстаен апартамент под хълма с крепостта, във вилната зона, която Вожда-баща бе пощадил. По изключение застрояването ѝ бе останало в оригиналния си вид. Тук имаше най-малко черни дупки в града. Квартал на привилегированите, най-вече колаборационисти, приспособенци, убедени фанатици и твърди прагматици.

Бялата ни къща с плосък покрив се издигаше на закътано място под хълма с изглед на изток. Входното пространство бе покрито с каменни плочи. Нормални помещения с високи тавани, масивни гардероби, маси и кресла, ръчна изработка, прозорци с двойни рамки.

Вдясно, по отворено стълбище се слизаше в сутерена. Дворът бе ограден от люлякови храсти. В гъсталаците бе пълно с птици и скитащи котки. Накрая на парцела растяха дървета, които се надвесваха над съседната овощна градина.

Дядо се числеше към номенклатурата, но умерено се бунтуваше срещу ограниченията и дисциплината. Жилището си бе получил някога като награда за дела, за които в семейството се мълчеше.

Като дете баща ми се бе возел в кола с шофьор. За него се бяха грижели гувернантка и слугиня, за което също не биваше да се говори на глас. Ние живеехме по-добре, отколкото повечето от останалите в града. Най-близките роднини на майка ми принадлежаха към кадрите със силни властови позиции. Голямо, затворено в себе си семейство. Когато вече се чувстваше остър недостиг на хранителни продукти и потребителски стоки, нас ни снабдяваше ексклузивен дипломатически магазин. Съседите идваха у нас да видят чуждите марки зъбни пасти и прах за пране.

Почти цялата собственост в страната, макар че официално принадлежеше на народа, се владееше от около трийсет семейства, включително нашето, прослойката на супер богаташите и потомците на дигиталната олигархия.

Къщата ни беше до резиденцията на посолството на Империята, която бе окупирала държавата ни след хибридната война. Играех футбол в двора. Неведнъж, без да искам, шутирах топката над оградата. Управителят, господин Вадим, отваряше широко вратата и ми я риташе обратно. Черпеше ме с чаша вода или със сладолед. Често го виждах в градината със сламена шапка на главата.

В детството си си представях Империята като приказна страна. Благодарни и мили хора помагат на всички и говорят звучно като в учебниците на близкия, но всъщност труден език.

Само че идилията цареше само отвън. Под повърхността се криеше терор. Всяка изява на критика, несъгласие или някаква съпротива се наказваше. Затворите се пълнеха с критици.

Вожда-баща придаде пет хиляди години богата и славна история на малкия народ. Овладя обществените медии и злоупотребяваше с тях за собствена изгода. По фасадите на обществените и частните сгради висяха знамена и неговият застрашителен портрет. Изгради съвършена охрана на границите и жителите го възхваляваха до небесата. Обяви, че ще ни защити от тълпите, които напират насам, тъй като у нас се живее най-добре. В страната с най-ниската ефективност на труда, с най-скромния бюджет за здравеопазване и най-високата степен на корупция на континента.

Жестоко управляваше и синът, но не можа да надмине бащиното си налудничаво властване. Не успя изцяло да забрани интернет, затова нарече на свое име единствената разрешена държавна търсачка и цензурираше мрежата. Всеизвестният лъжец изкривяваше истината толкова често, че никой не знаеше кога говори правдиво и кога не. Разпространяваше фалшиви новини и фабрикуваше истории за сплашване. Ежедневно заплашваше, че се подготвя преврат, затова ще построим резервна столица, убежище в случай на нападение. Всеки знаеше, че дрънка глупости, но приготовленията за това започнаха дори в нашия клас. Цялото училище задължително полагаше бригадирски труд. Татко набелязваше мерки за противопоставяне. Често споменаваше, че някога сме принадлежали към европейската общност, докато тя не се разпаднала. Дори сме имали обща валута, но после сме се върнали към първоначалната. При паричната реформа бяха ограбили спестяванията на гражданите. Градът бе загубил космополитния си характер. Сви се до размерите на окръжен център в дълбоката провинция.

В миналото не живеехме в изолация от съседите, не ни заобикаляха свръхмодерни зидове и огради с термокамери. Татко ми каза, че повечето огради се вдигат за други, но накрая служеха главно на собствените обитатели. Някои приветстваха възобновяването на лагерите, докато в тях не се озоваваха техни приятели, роднини или те самите.

С баща ми тайно се привързахме към Deep Web - дълбоката мрежа - и следяхме забранените новини. Отивахме на отдалечени места сред природата, до които цензурата често не се простираше. Татко ме учеше да не идеализирам една или друга част на света.

А с брат ми, още от съвсем малки, виждахме как на всяка крачка градът и страната тънеха в упадък. Скоро всичко беше забранено, а ако ли не, то се правеше задължително. Както при разсъжденията, които пишехме в часовете по чужд език: "Коя е твоята най-любима историческа личност? Защо точно Вожда?"

Имперската рафинерия тровеше Дупката със зловония. Въздухът не можеше да се диша, миришеше на химия, щипеше очите и гърлото. Мътната вода не биваше да се пие. Привилегированите получаваха дажби в бидони. За това не се пишеше в мрежата, но всъщност всеки знаеше. Мама, бременна в деветия месец, е влачела металните съдове по стълбите. Брат ми и аз още от раждането си имахме респираторни проблеми. Редовно ходехме в планината, в планинския лечебен санаториум на Вожда. Възлагахме надежди на въздействието на свежия въздух, на лековитите горещи извори и физическите упражнения. Радвахме се на тихата и спокойна обстановка, на пълното с бръмбари за подслушване обзавеждане на заможните хора, на многобройните им недъзи и смрадливата миризма на сяра.

Баща ми с удоволствие слушаше "гласовете" - така наричахме забранените интернет радиа в дълбоката мрежа. Сватовете беснееха. Мама го заплашваше.

Връзката на родителите ми се разпадаше. Предполагам, че татко все повече се отдалечаваше от маминото семейство, от политическите им убеждения и начин на съществуване. Сигурно не желаеше да живее повече лицемерно. Или просто мечтаеше за нещо друго, по-добро. Не можеше обаче да се разведе. Дали не очакваше да му се предостави възможност да уцели с един куршум два заека? Единият от двамата да бъде хванат в изневяра?

Лежах в леглото в детската стая и слушах как родителите ми крещят. Исках да заспя, но не ми се удаваше да притворя очи. Налитаха ме страшни мисли, а сънят ми убягваше. Зяпах през прозореца. Под старинната крепост се разпростираше поробеният град, затулен под снега, а над него сияеше ясният небосвод, озарен от луната.

Умният ми брат неотдавна отпразнува деветия си рожден ден. Научи се сам да чете на четири годинки. Родителите ни се отнасяха към него по-скоро като към млад мъж, отколкото като към малко момче. Можеше да си подбира какво да облича или да гледа в таблета, в коя стая да живее, дали да си покани гостите да влязат вътре, или да излязат навън.

Той означаваше за мен всичко. Никога между нас не се пораждаше враждебност или озлобление. Дори при кавгите ни.

Във втори клас на началното училище кризата между родителите ни достигна кулминацията си и те решиха да се разведат. Татко предполагаше, че консервативният съд ще присъди мен и брат ми на мама и не можеше да се примири с това. Тайно подготвяше план. Моите и на брат ми здравни проблеми му предоставяха възможност да поиска лечение. Лекарят отново предлагаше най-високите планини на североизток в страната и санаториум в солна пещера. Съществуваше обаче и шанс да се получи позволение за ваканция на море, каквото след последната бежанска криза имаха само привилегированите.

Татко се бореше и получи разрешение да отпътува. Но само с по-големия ми брат. Режимът се застраховаше. Чрез връзката с мен възнамеряваха до го задържат вкъщи. Накрая обаче татко не тръгна към морето. Избяга през Алпите с брат ми, който вече го бяха записали в четвърто отделение на първокласно училище.

Мама и аз изпаднахме в шок. Изведнъж от брат ми ни разделяше крепостната стена Европа. Гражданството и местоживеенето, които имахме, ни излязоха солено, отмъстиха си. Избухна скандал. Разводът още не беше обявен, така че мама официално си оставаше съпруга на престъпник, осъден в негово отсъствие на три години лишаване от свобода за нелегално прекосяване на държавната граница.

Ясно си спомням момента, в който мама научи тази вест, неописуемия ѝ вик.

Не разбирах как татко е могъл да избяга. Защо не го бе разубедило това, че може повече да не ме види?

Мама не се помири със загубата на сина си. Опитваше да разреши въпроса чрез властите, чрез познанствата си, чрез ходатайства, чрез министерствата, Червения кръст, Каритас, сънародници. Нищо не помогна. Тайната полиция започна да я следи. Всяка вечер седяха под прозорците ни или седяха в автомобил на паркинга и чакаха дали мама ще се върне с мен вкъщи. Отиваха си, след като загасяхме лампите, а често оставаха и след това.

Следяха я. Изнудваха я. Не ни пускаха абсолютно никъде. Мама трябваше да живее със съзнанието, че може би е отдалечена от сина си на сто или само на няколко десетки километра, а вероятно никога повече няма да го види.

В къщата и в градината се въдвори мрачно настроение. Нощите идваха бързо, изпълнени с тайни. Чрез хуманитарни организации мама и аз пишехме писма на брат ми. Но татко или не му ги даваше, или те не достигаха до тях.

И двамата сякаш потънаха вдън земя. Татко знаеше, че режимът имаше пръст във всичко. Вожда си бе създал мрежа от влиятелни партньори. Бяха се нароили множество подобни деспоти, които с удоволствие си помагаха, тъй като имаха нужда един от друг и взаимно си придаваха легитимност. В мрежата често се съобщаваше за смъртта на емигранти, а обстоятелствата около нея звучаха загадъчно.

Постепенно се запознахме с агентите под прозорците ни, главно аз, тъй като мама ми забраняваше това. Липсваше ми компания за игра, затова често те ми ритаха топката или пускаха хвърчилото. Помагаха ми при експедициите ми из джунглата от храсталаци "златен дъжд". Няколко пъти играхме на криеница по посипаните с чакъл пътечки. Поздравявах ги с "добър ден" по пътя за училище или с "добър вечер" следобед. От време на време ми отвръщаха.

Рисувах картинки на брат ми, изрязвах ребуси, изпращах му бонбони. Сигурно никога не ги видя и вкуси. На митницата конфискуваха пратките.

Отнеха ми всичко, което ми принадлежеше. Лишиха ме от брат. Сега детската стая принадлежеше само на мен, за което откога си бях мечтал, но вече не го исках.

Мама не сколасваше да се грижи за градината. Привързах се към котките, които раждаха огромно множество котенца. Дроздовете скачаха от дърво на дърво. Бурени и пълзящи растения обрастваха лехите и стените, увиваха се и образуваха тъмни петна по мазилката. Около улуците се ширеше плесен.

Основната цел на мама стана да напусне републиката. Искаше да се омъжи за втори път, за чужденец, за да ѝ позволят да излезе, но официално не беше разведена. Чуждестранните гости у нас вече се брояха на пръсти. Който можа, офейка. А инвеститорите избягаха там, където щеше да им бъде по-лесно да запазят мизерните остатъци от собствеността си.

Сближих се с най-близкия ни съсед - господин Щерн. Прежълтяло човече, жилест и измършавял. Лицето му лъщеше, като че бе покрито с маска от целофан. Обезкървените му уши изглеждаха като восъчни, прозирни, овални израстъци. Очите му искрено искряха. Знаех, че е евреин, мъдър господин, химик, с няколко авторски патента.

След хибридната война в Дупката бе останала миниатюрна еврейска общност. Щерн не почиташе еврейските празници. Дори за Бъдни вечер винаги купуваше елха, а за Великден украсяваше яйца. Не се придържаше към предписанията на равина, не знам дали изобщо се идентифицираше като евреин. Често го виждах в градината. Дори докато окопаваше лехите, носеше прилични сиви панталони с ръбове и бяла риза. Изглеждаше ми странно и очарователно.

Лагерните надзиратели му бяха татуирали страховит бял QR-код на врата. В концлагера бе преживял три години. Не го познавах добре, но винаги се бе държал мило с мен. Помагаше ми да понасям самотата. Знаех, че спи лошо. Бих могъл да му бъда внук.

Често го разпитвах за лагера, но сякаш вадех думите му с ченгели. Какви хора са работели там? Как са изглеждали надзирателите и какво са правели? Веднъж Щерн повече не издържа на досажданията ми. Запомних отговора му:

- Прекарах три години в лагера. Научих, че най-важното е да не привличаш вниманието. Надзирателите решаваха за всичко, което правех и дали ще доживея до следващия ден. Опознах върховете на ботушите им. И електронните им палки. Но не смеех да ги погледна в очите. Ще те разочаровам, изобщо не знаех как изглеждаха. Ако сега стояха пред мен както ти, нямаше да ги позная - отвърна Щерн.

И отново се впусна да окопава лехите, за да приключи по светло, както си бе запланувал.

Мама се страхуваше, че ще загуби и мен. Бяха я обсебили сигурността и здравето ми.

Когато епидемията от шарка връхлетя страната, бях на петнайсет години. За двайсет и четири часа само в нашия квартал умряха трима, също така като мен - неваксинирани връстници. Родителите им ги бяха лекували чрез хомеопатия.

След два дена и аз сериозно се разболях. В мрежата се говореше, че наскоро шарката е вилняла и в Берлин, Букурещ и Мадрид и колко деца бяха умрели излишно. "Само да не се изпада в паника" - повтаряше министърът на здравеопазването.

Вирусът завари държавата трагично неподготвена. Не успяха да открият навреме огнищата на заболяване. Медицинските работници не реагираха навреме и не предотвратиха пандемията.

Правителството обяви извънредно положение. Всички магазини и училища останаха затворени. Надписите "Затворено поради шарка" свидетелстваха, че някои институции няма да отворят скоро.

Зъбите ми тракаха. Мама ме закара в болница. На прага една сестра ми набута в ръката списък от две страници какво трябва да си донеса: от тоалетна хартия през приборите за хранене чак до собствено постелно бельо и бинтове.

Сложиха ме върху тясно желязно легло. Тресеше ме. Стисках ръцете си да укротя треската.

Лекарите ме прегледаха и казаха, че не могат да направят много за мен. Липсваше апаратура, бяха изразходвали лекарствата. Може да преживея, но може и не. Превантивно ме зачислиха към умиращите.

Само щом лекарите си отидоха, се домъкна някаква народна лечителка. Предложи ми астрална терапия, чрез която чакрите ми ще се деблокират от вредните за организма вещества. Приемаше и заплащане с кредитна карта. Само махах с ръка. Изгоних и един мъжага, който за стотачка ми обещаваше лечение с полагане на ръка върху раните и анализ на аурата.

Шарката причиняваше не само възпаление и усложнения на белите дробове, но засягаше и нервите. По-късният стадий завършваше с парализа.

Пациентите плещеха какво ли не - молеха се, ругаеха, стенеха, скърцаха със зъби, викаха имената на близките си. Видях десетки мъртъвци, главно деца и младежи. Издъхваха по всевъзможни начини, някои напълно неразбираеми. Изживях и мигновена смърт, и викове на болезнена агония. Едно момче усещаше края си и буйно се смееше. А някакво момиче в последните си часове изпадна в еуфория и пееше стара народна песничка. Въртеше се на всички страни, докато не се зашемети.

За няколко седмици онемях от ужас. Лежах, свит на кълбо, до бръмчащия радиатор. Не знаех дали е нощта, когато легнах да спя, или е нощта на следващия ден.

Белезите от обривите до голяма степен са ми останали и до сега. Имунната ми система не действаше. Прекарах и... магарешка кашлица. Стърчах осем седмици сам в стая, бях в карантина. Чувствах се все по-изнемощял, преставах да размишлявам и проблемите изчезваха.

След време все някак се съвзех от състоянието, близко до безсъзнание. Преместиха ме в болницата на Стария град. Бледи и мълчаливи болни лежаха, натъпкани и в преддверията, по пода, по коридорите и между стълбищата. За централното помещения се говореха пиперливи шеги. Ако искате да се избавите от някой роднина и да не попаднете под подозрение като извършител на убийство, хоспитализирайте го там.

Чаршафите миришеха така, както след като отворите дълго затворен термос с кисел чай, а тоалетната смърдеше толкова остро, че чак се просълзявах. Неоновите лампи бръмчаха като мухи в жегата.

Най-много хоспитализираха осакатени ветерани от хибридната война. Идваха в износените си униформи без петлици, с бинтовани глави и мръсни лица. Пиеха денатуриран спирт, прецеждаха го през средина хляб или порести гъби. Изрязваха марля за раните си от постелното бельо. Стенанията им така ме измъчваха, че предпочитах да прекарвам много от нощите в коридорите.

В тъмнината болницата приличаше на лабиринт, разделен хаотично на множество помещения със самостоятелни врати. Не след дълго се движех из него като у дома си. Над някои кревати висеше износен звънец за повикване на лекарите, но когато той проницателно зазвъняваше, никой не реагираше, нито сестра, нито лекар идваше и последната нишка със света на здравите се скъсваше.

Който успяваше да стане, си набавяше лекарства и лечение. Пациентите чакаха пред затворените амбулатории, седяха на стълбите, опираха се на парапетите, или лягаха на пода. Бледи от болестите. Фелдшерите, ако изобщо бяха останали, неуверено надзъртаха през пердето на цветя. От време на време един от тях се появяваше на прага и призоваваше към спокойствие. Познанството със сестра, а понякога стигаше и с чистачка, струваше повече, отколкото нечие влиятелно приятелство.

И тук народни лечители предлагаха услугите си срещу заплащане. Вместо ЕКГ бих могъл да отида на електронна хомеопатия. Млад шарлатанин размахваше пред очите ми махало, друг измъкваше от джобовете си биомагнетични камъни. По-възрастна лелка чертаеше с турмалиноворозов молив чакри във въздуха.

През сърцето на госпожа Бетка протичаше енергията на космоса. Чичо Петер, наречен Магьосника, обгръщаше болезнените рани с чудодейно алуминиево фолио и улавяше биотоковете. Дядо Магьосник Анатолий с тахионизирани кристали и енергията на дланта си прозираше във вътрешностите по-надеждно и от рентген. С магическите си очи Павел диагностицираше камъни в жлъчката според сиянието на аурата.

Полуголият старец Мартин лекуваше рак само с присъствието си. Крачеше с измършавелите си прасци по коридора, а белите му коси се увиваха около челото му. Изричаше несвързани думи, заклинания или обредни формули.

Когато лечителят не можеше да дойде лично, той охотно въздействаше чрез интернет или виртуална реалност. Онлайн биотроника. Имейлова психодинамика. Виртуален пренос на лечебна енергия. Първият сеанс чрез апликация беше безплатен, следващият срещу заплащане, спокойно и в биткойни.

Около леглата, покрай евтините 3D очила и цветно отпечатаните светци и таблети с езотерични програми, се трупаха жертвени статуетки и декоративни предмети с чудата символика.

Колко киснех в болницата - месец или година? Губех представа за времето. Освен от болките, най-много страдах при представата какво огромно количество време ми откраднаха. Как ми ограбиха младостта.

Подкупи не можех да си позволя, затова си останах пациент втора категория. Будилникът звънеше в пет. Белите престилки нахлуваха с гръм и трясък. Завеждащият отделението, мил и фантастично корумпиран мъж, изглеждаше като мумия. Истинско чудо бе, че при количеството алкохол и цигари, които консумираше, още е жив. Лекуваше ме и симпатичен доцент от Румъния, както и невероятни мили сестри пенсионерки от Казахстан. Измерваха ми отгоре-отгоре дълготрайно повишената температура, поглеждаха към възпаленото гърло и отминаваха нататък. И още - от време на време се оплакваха колко малко получават. А ми се струва, че ми биеха инжекции с вече използвани игли от спринцовки.

Болницата е място на мечтатели - всички бленуваха, че ще изчезнат от това място.

Истински късмет бе, че пациентите бяха склонни да разказват. За животите си, за семействата, страданията, приключенията, нещастните любови, за книги, филми. Най-добрите странстваха от легло на легло и редяха историите си. Плащах им в цигари, които трампех за обезболяващи лекарства. Процъфтяваше и спекулата с хомеопатите. Отчаяните се ловяха като удавници за сламка и плацебо.

По-добре да страдам, отколкото да се лиша от историите им. Срещнах необикновени характери - повърхностни и задълбочени, боязливи и смели, вдъхновяващи и отблъскващи. Преди лягане мъжът или жената сядаха на края на леглото до мен и в полумрака разказваха, докато въздъхнат за последен път - те или аз. Накрая обичах да поставям въпроси и да коментирам. На някои забележките им харесваха, а други ги отхвърляха. След всеки следващ разказвач у мен се засилваше жаждата ми за нови истории.

Само щом се запознаех с някой новопостъпил, тайно, най-вече през нощта, преглеждах профила му в социалните мрежи. Мнозина, дори след информационната война, не обръщаха внимание на личния живот и се държаха в нета като у дома си.

По няколкото лайка, мотивационни картинки и гифове, разпознавах дали някой е левичар или десничар, потиснат гей или прикрит агресор, дали прекалено пие, в какво вярва, или за кого гласува. Научих се да разпознавам интернет образите на самотниците и да различавам действителността от измислените истории. От различните елементи сглобявах характерите. Надявах се, че все някога тази открадната информация щеше да ми послужи.

Безпокояха ме вестите от мама. Мечтаеше на всяка цена да емигрира от страната. Обяви гладна стачка в протест срещу режима. За наказание я вкараха в лудницата. Хранеха я насила през носа и я лекуваха чрез електрошокове. В психиатричните заведения открито затваряха и здрави, критично настроени граждани.

Въпреки потисничеството, Вожда-син изпадаше във все по-глуха отбрана. Стъпка по стъпка, свободното пространство, в което можеше смело да се говори, да се изтъкват аргументи и да се действа, се разрастваше - чрез всяко съобщение в социалните мрежи, чрез всеки блог, с всеки извоюван протест. Вярвах, че мама ще излезе вън. Нещо ще потръгне и не след дълго ще се срещнем с баща ми и брат ми.

Скоро Вожда-син наистина умря. Не след дълго падна и режимът. Не бях изживявал по-щастлив ден в болницата. Системата се разпадна като къщичка от карти.

Гълтах информацията отвън. Дойде времето на големите надежди. Всеки, включително и аз, очакваше, че утре или в други ден ще започне нов, справедлив и по-добър живот. У мен се засилваше чувството, че страната ни се намира под щастлива звезда и преминава през изключителен период, който целият свят следи с интерес .

Отрезвяването настъпи, когато трима високопоставени функционери от околните къщи в нашия квартал се самоубиха. Едри, но не най-едрите риби. Сигурно са се страхували, че ще излезе наяве това, което бяха извършили. Напразно. На никого от техния кръг не се случи нищо. Сръчно прекроиха палтата си. Махнаха символите на Вожда и си забодоха нови. Светкавично се приспособиха към обстановката.

Новите, несигурни и неопитни лидери разочароваха обществото. Предадоха обратно властта на предишните управници, които превъзнасяха народа и миналото. Старите структури твърдяха, че знаят как да управляват страната или града, предупреждаваха, че едно нестабилно правителство може да хвърли родината в хаос.

Така и не настъпиха по-добри времена, нямаше и да дойдат. За кратък период настана още по-голяма беднотия, която носеше още по-голямо разочарование, тъй като никой не можеше да си позволи да пазарува в пълните магазини.

Режимът дочака посмъртна популярност. Действително, повечето граждани все така признаваха, че преди това е управлявал тиранин, психопат и престъпник, а баща му се беше държал още по-зле, но те оценяваха стабилността, спокойствието и реда.

Кризата се отрази и на болницата. Често спираше отоплението, ток имаше само по няколко часа в денонощието. Дори на два пъти намалиха продоволствените дажби.

От ноември студът пронизваше чак до костите. Зимата размътваше мозъка. Облякох си три ката дрехи от умрелите. Въпреки това се събуждах вдървен като кочан.

Дядковците на колички или с мобилни дихателни апарати избягваха външните новини. По цели дни се ровеха из ютюба за сеньори.

Трябва да направя нещо, иначе щях да откача. На една разпродажба за дребни пари си купих таблет, соларен модел с функция за разширена и виртуална действителност. По два часа на ден, когато имаше ток, прекарвах в пиратските торенти и теглех от тях. Гледах филми с фалшиви 3D очила, със слушалки на ушите, или четях електронни книги.

Захванах се с руската фантастика. Четях настървено, страстно, с внимание, сякаш държах последната книга, която лекарят ми беше сложил на смъртния одър.

Най-много ми харесваха книгите и филмите от Империята. Струваше ми се, че се плъзгам по същата наклонена плоскост като на страна без имунитет. Империята се разпадаше като мен, кашляше с пълни гърди, плюеше храчки, а на много места буквално гниеше. Губеше крайниците си, което вече можех живо да си представя. Или ѝ израстваха нови, окупирани от неидентифицирани войски. Република мутант. Героите живееха при страшни режими. Действието се развиваше в катастрофална посока, както и моите диагнози. А животът ми засега беше безсмислен. Надявах се, че ще го променя.

Пораствах на леглото. Фантазирах за Ана Каренина и Наташа Ростова. Търсех някого, когото съдбовно да обичам, но най-младата сестра тук беше на шейсет и три. Младите бяха отишли на Запад.

Залегнах над руския език за самоуци. Изучавах сложната му граматика, времената и падежите. Зубрех думички, упражнявах произношението, повтарях си граматическите изключения.

За да не пропусна много от учебния материал, започнах да ходя на временно обучение в самата болница. Събираха се малко ученици, а и те често се сменяха. На учителите тук плащаха още по-малко, отколкото в редовните училища и затова никой не искаше да преподава в тях. Не съществуваше нито основен, нито разпределен във времето учебен план, импровизираше се.

Запознах се с госпожица Лизавета. Крехка и състарена, с бяло, набраздено от бръчките лице и дълги посивели коси под забрадката, бе дошла от Империята. С преподаване си добавяше към сиромашката пенсия. Гледаше ме с приятна усмивка, която нито болестите, нито страданията не бяха успели да заличат.

Умееше да преподава с въодушевление всеки предмет. Говореше, сякаш рецитираше. Научи ме да декламирам наизуст няколко стихотворения от Лермонтов, които си спомням и до днес:

Прощавай, дрипава Русия,
на господари и народ,
пред сините мундири шия
покорно скланял цял живот.

Дано Кавказ стои подобно
стена пред твоите паши,
с око всевиждащо и злобно
и всичко чуващи уши.

Копнеех за осведоменост. Дълго след като биеше звънецът, изучавахме хибридната и информационната война или Твърдината Европа. Лягах в леглото, зареден с енергия и пълен с идеи. Потъването ми в мисли за Империята ме крепеше към живота.

Беше ли се опитвала някога ревностната читателка Лизавета да пише?

"Като осемнадесетгодишна написах прозаична творба, моя дебют. Текстът ми се изля спонтанно. Пишех така, сякаш дишах, все едно бях го преживяла, и разказвах като свидетелка на станалото" - каза тя.

Историята ѝ се бе разиграла по време на най-лошата фаза на хибридната война. Въоръженият конфликт се бе разразил без официално обявяване и вече продължавал прекалено дълго. Не протичал по обичайния начин и бързо дестабилизирал относително процъфтяващата държава. Броят на жертвите и размерът на щетите на необявената война се оказали толкова унищожителни, колкото и при класическата. Агресорът тайно се споразумявал с платени наемници, фанатизирани чужденци или разбунтували се местни граждани, но заедно с това отричал каквато и да било връзка с тях. Мръсната работа се прехвърляла върху плещите на последните неправителствени формирования, които все още били останали в страната.

Една трета от жителите на града били отишли на фронта. И Лизаветиният баща. Повечето от дейностите в метрополията се поели от жените. Лизавета напуснала училище. Постъпила на работа, разчиствала улиците след бомбардировките и помагала в лечението на ранените.

Навън било позволено да се излиза само по тъмно. Но Лизавета излизала още в сумрак. Нарушавала забраната, но иначе не би оживяла. За да не се сблъскат, хората си давали фосфорни кръгови сигнали.

Отвътре в къщите и жилищата владеела тъмнина. Прозорците били заковани. Лизавета никога не знаела дали вкъщи е ден или нощ.

В стаята имало печка. Коминът се запушвал, затова неведнъж цялото семейство седяло с газови маски на лицата. Лизавета носела дрехи от убитите.

Най-зле тя понасяла свирепата зима. Температурата спаднала до минус трийсет градуса. Въпреки това често стояла по двайсет часа на опашка с продоволствения купон. Веднъж го загубила някъде и майка ѝ в яростта си едва не я убила. Дневно имала право на 125 грама хляб. Първо през подземните тунели в града пренесли суровините и храните, после евакуирали компютрите и сървърите. Чак тогава можело да се придвижат IT-специалистите, инженерите, политиците, семействата им и по-младите защитници. Жените, децата и старците останали.

Спомняше си за хората, които от глад, изтощение и студ изпопадвали на улицата. За плачещите деца до трупа на майка си на тротоара.

Военните действия нямали за цел да се превземе бързо града и околната територия, но да го парализират, демобилизират и да се предизвика промяна на позицията на гражданите, да се сломи волята им да защитават своята земя и интересите си. Провеждала се и паралелна атака по интернет.

Тя ядяла всичко, което можел да смеле стомаха ѝ - опосквала до шушка листата на дърветата, изгризвала червилото от устните си. В миналото през лятото в покрайнините на града се провеждали танцови забави с диджей. По време на войната приспособили танцовия салон на морга. Лизавета ходела тайно до нея. Веднъж там намерила тела с отрязани лицева страна, рамена и бедра. Хората продавали месото на черния пазар, или се прехранвали с него. И Лизавета го консумирала. Каза, че не се срамува.

Завиждала на трохичките хляб на братята и сестрите си. Страхувала се че следващият ѝ момент може да се окаже последен. Надявала се, че някой друг може да умре преди нея и да остане една порция в повече. Въпреки безкрайната си умора, писала тайно през нощите.

Бе изживяла и изключителни, и ценни мигове, когато оркестърът изнесъл концерт като призив за примирие. Или когато ѝ се бе удало да се включи към интернет и да види посланията за солидарност от чуждите страни. За малко се бе пренасяла в друг свят. Затова пък по-трудно се завръщала към действителността.

Някои магазини все така работели. Голям брой студенти ходели на лекции и полагали изпити. Окупаторите си мислели, че градът ще падне всеки момент, но не могли да го сломят.

Царувал хаос. Чрез диверсии и дезинформация агресорът успешно се изплъзвал от ясна идентификация и ответното възмездие.

Градът бил бомбардиран от безпилотни самолети. Жителите със сигурност вече отличавали колективното пчелно бръмчене на дроновете. И в подземието на къщата на Лизавета имало скривалище, където редовно тя бягала. Дори се научила да спи стоешком в мазето.

Всеки помагал с каквото можел. Лизавета четяла, играела и пяла в една група от музиканти, главно за децата. Разкарвали ги из училищата и болниците. Често изнасяли представления в препълнени стаи с ранени.

По време на най-суровата зима вече не било останало нищо за отопление. Всичко било свършило, сградите били изцяло разглобени - всеки шкаф, всяка барака, дървените парапети.

Най-сетне завършила книжката - деветдесет страници, написани на ръка. Пазела я като очите си. Само че семейството ѝ я искало, най-напред плахо, а после все по-настойчиво.

Братята и сестрите ѝ премръзвали и изпадали в ярост. В града се множели самоубийствата. Хората се страхували от най-лошото. Където се появявало нещо за ядене или отопление, избухвали безпощадни битки.

Тънките сгънати листа давали някакъв шанс. Надежда за спасение. Семейството си ги просели и с добро, и с лошо. Накрая Лизавета отстъпила. Сама запалила единственото копие на книгата, лист по лист, в кахлената печка. Огънят поглъщал творбата ѝ ред по ред, абзац по абзац, и излъчвал слаба топлинка. Роднините сменяли ръцете си над пламъка.

Три дни след изгарянето настъпило умерено затопляне.

Заклела се никога повече да не пише нищо.

Най-силните ѝ спомени бяха останали от временното прекратяване на огъня и оттеглянето на неприятеля. Със съучениците ѝ били подготвили концерт в чест на сключеното примирие...

Тя разтвори устни, адамовата ябълка на гърлото ѝ подскочи.

- Моля ви, не бихте ли могли да ми... - измънках аз.

Изречението остана да виси във въздуха.

След година, прекарана в болницата, достигнах до особено състояние. Не оздравявах и не оздравявах. От повишената температура силно ме болеше главата. Мерех си температурата на всеки час. На всеки трийсет минути внимателно преглъщах, за да установя дали не ме е заболяло гърлото. Междувременно си измервах кръвното налягане и пулса. Крадях хапчета от хората в безпомощно състояние и ги гълтах.

Мама излезе на свобода, но ме посещаваше рядко. Персоналът вече ме възприемаше като инвентар. Спорадично ме удостояваха с повърхностни изследвания, които не водеха до нищо. Досаждах на специалистите и не се успокоявах, докато не ме уверяваха, че състоянието ми се подобрява. Подлагах се на по-задълбочени и по-специализирани изследвания, но впоследствие подлагах на съмнение резултатите от тях. Изисквах да ме пренасочат към по-висши инстанции, при други специалисти. Нехарактерните признаци интерпретирах като фатални.

Сестрите вече отказваха да разговарят с мен за болести, затова сам си прочитах за признаците им. Бях убеден, че гарантирано се проявяват и при мен.

Страхът си прикривах с преяждане. След няколко седмици си променях мнението. Започнах да приемам и непредписани лекарства. Въпреки масивното ми тяло обаче силиците ми си оставаха колкото на един комар. Движех се все по-трудно. Вече не тичах из болницата. Сякаш някой постоянно се бе настанил върху раменете ми. Когато влязох в тази спирала, тежах петдесет и пет килограма. А сега - сто.

Само едно нещо ме мореше повече, отколкото подкопаното ми здраве - паниката.

На моята възраст никой не би трябвало да изпада в паника. Дори все още не знаех как точно изглежда голата жена - въпреки интернет порнографията. Изпадах в отчаяние.

Сигурно бях най-старият девственик в града. Не познавах никой връстник, който да се измъчва от подобен проблем, респективно да си го признава.

Видът ми ме правеше невидим за жените. Някакъв по-богат пациент плати на чистачката да го задоволи с ръка и ми предложи да ми съдейства да обслужи и мен. Не можах да се накарам да се съглася.

Обърканият ми организъм окончателно се побърка от моето обездвижване. Толкова често бях гладен, че от желанието си да ям не можех да заспя. Едва-що склопил очи, след два часа се събуждах и се нахвърлях на запасите си. Хапвах каквото и да е и отново си лягах. Отново надебелях с три килограма. И после отново, и отново. Интервалите се скъсяваха.

Крадях храна от хладилника на сестрите, а и от пациентите. После се натъпквах толкова, колкото преди за два дена. Молех лекарите да ми дадат каквото и да е да си сложа в устата. Просех от готвачките. Вземах порциите на болните. Изкърквах чуждите лекарства.

Наддавах и наднорменото тегло ме унищожаваше. След като изминех петдесет метра, имах нужда от почивка. Едва изкачвах стъпалата. Страшно се потях. Вече не влизах в дрехите си, затова крадях от склада такива с размер XXL от умрелите.

Всички ми казваха да отслабна. И аз бих искал. Изглеждах като призрак. Грозен като нощта, огромен като исполин.

Запознах се с Йоанна, когато я донесоха в безсъзнание на носилка. Сложиха ми я пред краката в отделението. Лекарите нямаха нито време, нито желание да се занимават с нея. Не можеха да издрънчат подкуп. Освен това се изискваше истинско умение да откриеш две трезви сестри в болницата.

Наведох се. Струпаха се и други пациенти. Ритуал за посрещане. Дали е жива? Диша ли? Или е сдала багажа?

Положих ухо на гръдния кош. Опипах пулса.

- Хероин - отсече някой - Предозиране.

Пред очите ми се замъгли.

Мъж с болестта на Крон ѝ нави ръкавите. Убождания и кървави подутини. Девойче с измършавяло лице, жилести шия и ръце и крехък гръден кош. Гъсти черни коси и широк нос. Преобърнаха я. Отзад - остригана глава. По-надолу под кожата се очертаваха две едва забележими мускулни възелчета от двете страни на шията.

- Чуваш ли? Хей! Как се казваш?

Не реагираше. Мъжът с болестта на Крон повиши глас:

- Тук сме, при теб, не се страхувай, само кажи как се казваш? Говори! Не си отивай, хей! Разбираш ли? Трябва да говориш!

В живота си не бях изпушил нито една цигара марихуана, в случая наистина не можех да помогна. Оттеглих се.

- Бийте ѝ солен разтвор! - изрева някой.

- Няма да помогне - отсече друг.

Мъжът с Крон внимателно я раздруса. С ноктите си притисна ушната ѝ мида. Започна да натиска гръдния кош - веднъж, два пъти, трийсет пъти.

- Дишай, момиче, дишай, здравата, действай!

Тя отвори очи! Устните ѝ леко помръднаха. Клепачите ѝ неспокойно замигаха.

Отново се наведох. В носа ме удари кисел мирис.

Отведнъж тя се надигна. Каза, че се нарича Йоанна. И се издрайфа върху мен.

Още от детството мечтите ми харесваха повече от действителността. Прибягвах към всякакви методи и средства, които познавах, изкуствено регулирах кръвообращението си, използвах автохипноза, морфин, хашиш и всевъзможни сънотворни отрови, но всички те ми предоставяха единствено присъщите им вълшебства. Възбуден от демона на индийския мак, усещах сладостна умора, безсилно полюшване на лодката на сънищата по безбрежния океан, пораждащ с вълните си все нови и нови мечти, но тези картини не се подчиняваха на моите заклинания.

Валерий Брюсов¹, "Последни страници от дневника"

Така започна нашето приятелство.

Повдигна ми се и имаше опасност аз да повърна върху нея. За щастие, успях да стана навреме. Дишах дълбоко. Двама души нагласиха Йоанна в устойчива поза, за да не се задуши при обръщането.

Някой взе парцал и изтърка пода.

Обрах си крушите и отидох да се преоблека. Мина още половин час, докато Йоанна се съвземе. Премериха я: четиридесет и два килограма. Кожа и кости. Но неочаквано бързо се изправи на крака.

Не знаех почти нищо за наркотиците. Вожда-син прокламираше, че зависимостта процъфтява само в загниващата чужбина, а у нас не съществува нищо подобно. Систематично изобразяваха чужденците като разпътни наркомани. Всъщност младежите се дрогираха, тъй като обществото не искаше или не можеше да ги удовлетвори, нито да им даде работа.

Благодарение на Йоанна попълних познанията си по въпроса с дрогата. Тя се ориентира светкавично в болницата. Това, което при мен бе продължило със седмици, тя го усвои за часове. Не бях предполагал, че в центъра, на улица "Староместка", толкова лесно се снабдяват с наркотици. Изясни ми, че сестрите, а и лекарите, с радост ще си припечелят нещо към заплатата. Скриваше се с някого зад паравана и след малко държеше в ръцете си дажбата.

Удари си една инжекция в клозета. После седеше до мен, но едновременно с това беше далеко. Дори когато ме зяпаше в лицето, не ме виждаше.

- Какво четеш? - попита ме малко след като видя таблета ми.

- Достоевски.

- Преоценени посредствени криминалета. Знаеш ли, че е бил осъден на смърт, но малко преди да го застрелят, го помилвали?

- За щастие - отвърнах. - Знаеш ли с колко творби щяхме да бъдем ощетени?

- Аз самата щях да му пръсна черепа. Така цели поколения щяха да бъдат пощадени. Прочети Толстой! Ала не стария негодник, лицемер и перверзник, а роднината му Алексей и неговата "Аелита". С подзаглавие: "Упадъкът на Марс!" Фамозно заглавие!

- За какво става дума?

- Както при всичките най-интересни истории за бъдещето и за други планети - за нашата земя и за съвременността. Как сме унищожили света си и сме се устремили към края. Виж филма на ютюб.

- Гледала ли си го?

- Десет пъти! Завиждам ти, че ще го гледаш за първи път. Първият път е най-приятно.

- Гледай го с мен.

- Добре, може би.

Когато похвалих Замятин, каза окей, но моментално ми препоръча да прочета цялото творчество на братя Стругацки. Когато посегнах към Солженицин, тя ме контрира с Марченко².

Не си бях представял така разговорите с една наркоманка. Вожда ми бе втълпил в главата, че наркоманите вършат тежки престъпления, крадат, убиват и умират скоротечно, заразени с мутирали щамове на спин.

Вечерта Йоанна гледа за единайсети път "Аелита" с мен. Не преувеличаваше, знаеше филма наизуст. Изговаряше диалозите предварително!

- Звучи странно, но може би на Марс някой мисли за нас!

- Ела, заедно ще ни бъде страхотно! - викаше тя.

Изглежда, че Йоанна бе чела и гледала всичко по десет пъти. Не разбирах кога. Изгълтах "Аелита". Филмът и литературният оригинал се различаваха и едновременно с това забележително се допълваха.

Макар че Йоанна понамирисваше, не изглеждаше кой знае как и не се държеше мило, ме привличаше. Не като жена. Надявах се, че ще стане моя приятелка, истинска, за каквито знаех само от книгите.

Йоанна обичаше страстно две неща: дрогата и руската фантастика. И двете познаваше с удивителни подробности. Бе натъпкала евтиния си таблет с книги като в библиотека.

- Още от самото начало трябва да бъдем абсолютно искрени към себе си. Единствено тогава можем да бъдем приятели. Никакви компромиси и лъжи, нито лицемерие. Съгласен ли си? Можеш ли да го спазваш?

- Разбира се, ще се опитам - заекнах. Говорех абсолютно искрено.

- Не бива да се съмняваш - отсече тя.

Йоанна се стремеше да се избави от дрогата. А аз от зависимостта си от преяждането и от наднорменото си тегло. И двамата мечтаехме да се излекуваме.

Най-сетне намерих сродна душа в болницата. За първи път, след като загубих брат си.

Из болницата редовно се мотаеха разнородни търгаши. Търгуващите с медикаменти за отслабване моментално се насочваха към мен. Изглеждах като идеалната мишена. Йоанна я преследваха дилъри. Разгонвах ги, но не винаги успявах.

Когато беше на себе си, разговаряхме по цели нощи. Взаимно се запознавахме с подробности от детството и младостта си.

Тя бе израсла с три сестри, бе най-малката. Всички бяха тъмни, само тя - бяла като тебешир. И семейството ѝ някога бе принадлежало към привилегированите. Сестрите твърдели, че Йоанна е разглезена и недисциплинирана. Не се свърта на едно място и само чака да излети по света.

В училище получавала отлични оценки, а при това, без да зубри. Посещавала множество кръжоци - драматичен, анимационен. Още като тринайсетгодишна обикновените развлечения я карали да скучае. С пари в джоба издирвала тъмните градски дупки.

Избуявал и непокорният ѝ характер, все по-трудно понасяла авторитета на родителите и сестрите си. Отишла да живее при баба си. Лесно завързвала приятелства. Винаги се бе различавала. Отначало опитвала леки, а по-късно все по-твърди наркотици.

Вкъщи ѝ вярвали, че репетира роли за нестандартни театрални представления, затова се връща с подпухнали бузи и червени очи, а на ръцете ѝ има синини. От носа ѝ често течала кръв и си пъхала памук в него да я спре. Все повече прекарвала времето си извън семейството. Хората я вземали за чудачка. Развалила си бележките в училище, но не ѝ пукало. Със спокоен и благоразумен глас родителите я уговаряли да се поправи, а тя им крещяла.

Беше на двайсет и две, а се друсаше от девет години. Дори не бях предполагал, че можеш да преживееш толкова дълго като зависим. Йоанна познаваше наркомани, които се боцкаха вече от трийсет години. Пропагандата обрисуваше зависимостта като въпрос на няколко седмици, максимално месеци на упадък, и край - моргата и общ гроб.

Вземаше хероин, но в миналото бе опитвала и первитин, кокаин, гълтала бе смарт дръгс, кеталар, дормикум, бе изпафкала килограми трева. Зависимостта ѝ се бе изплъзнала от контрол. Тялото ѝ изпитваше непреодолима нужда от наркотик. Макар че се бореше да престане, след време винаги изпадаше в рецидив.

Йоанна ми обясни причината - заради пронаркотичното си мислене. Все си мислела как дрогата, с нейна помощ, иззад гърба ѝ, подменя и овладява здравия ѝ разум. Ако не се избави от продроговото мислене, няма да се излекува. Не ставаше дума само за физическа зависимост. Продроговото мислене представлява много по-голяма опасност, тъй като действа в мозъка дори когато тялото се детоксикира.

Все някак схващах. Но по-малко споделях Йоанниното убеждение, че тя веднага ще разпознае продроговото мислене. Привиждаха ѝ се наркотици почти във всичко. И в "Аелита": ярка морфинова творба от периода между двете войни.

Дори твърдеше, че знае какво точно е изживял творецът. Романите, филмите или музикалните албуми разделяше на хероинови, кокаинови, марихуанови и така нататък. Озадачаваше ме, че една наркоманка може да критикува, когато някой твори под въздействие.

Заради дрогата не малко хора от кръга на Вожда и някои олигарси бяха завършили на улицата като бездомници. Бяха продали предприятията и вилите си заради хероина. Дори бе срещала мнозина от тях, имали общ дилър.

И двамата бяхме преживели какво ли не. Аз в болницата, а тя по улиците, в лечебниците, в жилищата и бараките на наркоманите. Йоанна бе видяла как умират мнозина от тях. Зависими от хероина, които не се бяха лекували. Преди смъртта си мечтаели да поемат хероин и Йоанна им го бе носела. Беше им и инжектирала последните дози, тъй като сами не можели.

Вожда отхвърляше програмите за смяна на иглите и спринцовките и създаването на противонаркотични отделения. Режимът затваряше наркоманите в болници и ги диагностицираше като алергици. Главното бе да не бият на очи. Прекъсването на лечението се наказваше със затвор за "разпространение и употреба на незаконни вещества".

Йоанна бе измолила от лекарите и сестрите за достъп до стерилни игли. Искаше да предотврати спина и хепатита. И да се лекува. Мечтаеше си за метадон. В болницата не ѝ помагаха. Оставяха я на произвола. Затова прекарвах с нея толкова време.

С наркотиците тя унищожаваше организма си. От смъркането се бе разрушила носната ѝ преградка. Биеше си дози с разтвор от хинин, сода, сухо мляко, лактоза, пудра захар и стрихнин. Бе си изградила и зависимост от сънотворни лекарства и болкоуспокояващи таблетки.

За изминалите девет години не бе имала и ден да не вземе нещо. При абстиненции, т.е. кризи, не можеше да спи. Като вземеше опиати, сънуваше и бълнуваше. Бе чела, следвала, творила и будувала две нощи на метамфетамини.

Бе проституирала. Три пъти я бяха затваряли за простъпки, свързани с практиката ѝ. Крадяла навсякъде и всичко, невероятно сръчна престъпничка. Постепенно бе завлякла родителите си почти с двеста хиляди.

Майсторски фалшифицираше контролните проби от урина. И аз се изпиках пред нея няколко пъти при изследванията ми. Не един пациент в залата ѝ помагаше. Беше нащрек за издайници.

В болницата не се продаваха само наркотици, там работеха и проститутки. Привилегировани пациенти плащаха значителни суми, та жена отвън да се представи за посетителка. Много жени от персонала си заработваха така. Плащаше се от 50 до 250.

- Девствен си още, нали? - попита Йоанна.

Не намирах точните думи да отговоря.

- Радвай се. Бих искала и аз да съм девствена!

- Абсолютно искрено ли да кажа? Очаквам момиче, което да ме обича.

За щастие, Йоанна не ми се присмиваше за девствеността и свръхтеглото.

Мотаехме се из болницата. Както вървяхме мълчаливо между пациентите, от леглата ни съпровождаше шепот и одумвания:

- Чудесна двойка. Шишко и наркоманка.

- На девойката ѝ трябва спонсор, дрогата поскъпна.

- Дебелакът се е влюбил!

- Тя бута само срещу трева.

- На дебелака най-сетне му излезе късметът! Намери си с кого да се открехне.

- А с тебе ли да се открехне, ма? - сопна се на бабичката Йоанна. - Дори и той не би те пожелал. По-добре да си остане завинаги девствен.

С Йоанна съпреживявах и най-тежките ѝ кризи. С пяна на устата, параноична, с треска, а после обляна в студена пот, когато, раздразнена, ругаеше за всяка дреболия. Държах я, когато я втрисаше. Разгонвах пациентите, които искаха да заснемат пристъпите ѝ.

Веднъж рухна на земята. Повдигнах клепачите ѝ. Черните зеници бяха изчезнали някъде под челната кост. Главата ѝ падна назад.

Бялата аптечка, надлежно обозначена с червен кръст, съдържаше само хомеопатични лекарства. Клекнах, потупах Йоанна по бузите и прилепих устните си към нейните. Вдишвах, отброявах и отново. Продължавах, докато не се закашля у мен. Щом миглите ѝ затрептяха, донесох вода, облях лицето и врата ѝ и оставих кофата до леглото, за да я намери през нощта.

Бях толкова напрегнат, че дори и на ум не ми идваше да си потърся храна. Събуждах се няколко пъти през нощта и проверявах дали е още жива.

Йоанна пазеше като зеницата на окото си своя несесер. Спринцовка, която наричаше шприц. Тампони, които потапяше в спирт, за стерилизация на кожата. Кисела минерална вода като разредител. Филтър за отстраняване на нечистотиите. Лейкопласт. Тънко алуминиево фолио.

- Искаш ли да те боцна? Ще те заболи съвсем малко. Ще използвам мека тъкан за пристягане на ръката, нова игла и ще ти приготвя разтвор в правилно съотношение. Субстанцията е най-добрата на света - каза тя и извади една игла. - И същевременно най-лошата.

Когато тя искаше да се усамоти, аз се изтягах на леглото и четях това, което ми бе препоръчала. Гоголевският готически разказ "Вий". Тургеневските мистериозни разкази. Забравената Пушкинова "Самотната къщичка на Василевското езеро". Тя бе гледала също и "Хобит" в руска версия за куклен театър, отхвърляше американската версия, с изключение на трейлъра.

Обожаваше пионерите в жанра от деветнайсети век. Легендата за приключенията на древногръцкия герой Телемах. Стародавната космическа нощ. Общуването на земляните с обитателите на Луната. Фантастичните пътешествия на барон Брамбойс³.

Бе ги изчела всичките. Подозирах, че си измисля наименованията им.

Въодушеви ме с "Пикник край пътя" на братя Стругацки. Бях очарован от хрумването за необикновените топчета, каквито жените носели като колиета. Перличките забавяха светлината. Авторите обаче не бяха останали на повърхностното равнище само да се удивяват от физиката. Бяха дошли до невероятната мисъл, че топчетата представляват други светове, а светлината се забавя в тях, защото за прекосяването на Всемира тя се нуждае от повече време. Удивлявах се от фантазията им.

Йоанна смяташе, че "Пикник" е алегория на концлагерите. Зоната означава лагер. Тогава авторите не са могли да пишат открито.

Посещавахме и учебните часове на Лизавета. Мнозина си мислеха, че сме гаджета.

Веднъж седяхме на леглото. Поисках нещо добро и ново за четене. Тя ми отвърна:

- Няма да ти дам нищо. Бих искала, но вече не е възможно, да се пише както някога. Имаме виртуална действителност, летящи автомобили, нанотехнологии и клонирани животни. Действителността надмина научната фантастика. Науката е по-фантастична от изкуството. Литературата вече се съчинява. Сега трябва да сътворим настоящето.

Бабата на Йоанна бе писала поезия. Сигурно добра, тъй като Вожда я бе отпратил в лагер. Щом деспотът не понасяше нещо, в повечето случаи имаше защо.

Когато завлекли баба ѝ в лагера, тя не можела да вземе новите си стихове със себе си, веднага щели да ѝ ги конфискуват и унищожат. Затова си бе избрала само един. Написала го на хартия. Страхувала се, че ще го загуби. Пред портала на лагера, в хаоса и страха между побеснелите надзиратели с електронни палки и кучета, листчето със стиха паднало от ръцете ѝ, макар че го стискала с всички сили. Ужасявала се, че ще го забрави, предполагала, че ще ѝ го избият от главата. Затворниците се връщаха с изтрити спомени. Хвърлила се след стихотворението и го намерила сред преплетените крака. Сграбчила късчето хартия и застанала в друга редица от затворнички. След няколко часа научила, че всичките четири жени, които бяха останали в първоначалната редица, след пристигането им били екзекутирани.

Бабата бе преживяла лагера. Когато Вожда-баща умря, спасеното стихотворение бе излязло в книжка. Дори се конкурирало да стане текст на химна, но накрая бе победил патетичен национален марш. По време на Вожда-син, под натиск от чужбина, повече не изпращаха в лагерите, но не ги премахнаха изцяло.

Как си представях Йоаннините родители? Мислел съм си, че наркоманите се раждат в разпътни семейства.

Когато за първи път татко ѝ и майка ѝ дойдоха, Йоанна се скри.

Баща ѝ работеше като редактор в издателство, занимаваше се най-много с фантастика. Майка ѝ бе в камерната опера. Когато ги видях, разбрах, че те не предполагат в какви светове витаеше Йоанна.

При второто им посещение се представих.

- Много сме обезпокоени. Какво става с дъщеря ни? Знаеш ли нещо за Йоаннка?

- Лекува се. Дойде в тежко състояние.

- Какво ѝ е? Казвай!

- Тя е зависима от наркотиците, от хероина - отвърнах аз абсолютно искрено.

Когато Йоанна научи, че съм я предал, беше бясна. Обяви, че няма да ми проговори до края на живота си. Бях най-лошият човек на света. Подлец! За да се успокои, си легна.

Не съм предполагал, че зависимостта може толкова дълго да се пази в тайна. Баща ѝ и майка ѝ знаеха за наркотиците по-малко, отколкото някога аз.

Наркоманите си служат с опашати лъжи. Пред родителите си тя ме клеветеше. Аз съм ѝ дал първата доза. Снабдявал съм я с амфетамин и други подобни.

Отначало държанието ѝ ме разочарова. Разбирах обаче, че не ме очерня тя, а продроговото ѝ мислене.

Въпреки всичко, Йоанна бе най-добрата ми и единствена приятелка.

Няколко дни не си говорехме.

Не исках да я загубя. Шушнеше се, че би могло да ме изпишат.

Написах ѝ бележка:

"Не знам какво да чета."

Отговори ми:

"Грешката си е твоя. Дочете ли вече "Хотелът при мъртвия алпинист"?

Продължихме:

"Не, впуснах се в "Милиарди години преди края на света".

"И все така постоянстваш!"

"Още ли ми се сърдиш?"

"Да!"

Информационната война се водеше далеч от нас. Струваше ни се, че оставаме извън нея. Но дойдоха следващите избори и всичко се промени. Първият път се гласуваше електронно. Май че, за да крадат по-бързо гласове. Все така разнасяха изборните урни из болницата. Пробваха се толкова кандидати, колкото никога преди. Гласове се купуваха срещу лекарства.

Резултатите бяха лоши. Премиерката стана любовница на най-богатия мафиот, спонсор на кампанията ѝ. За министър на околната среда бе номиниран противник на климатичните промени. Социалните дейности повериха на един олигарх. Здравното министерство пое директорка на хомеопатична фабрика и борец срещу ваксинирането. Образованието ръководеше човек, който не бе завършил никакви училища, а и не ги признаваше. Отбраната водеше параноичен разпространител на фалшиви новини.

И в болницата се дискутираше за развоя на събитията. Пациентите се страхуваха. Йоанна бе шокирана от ставащото. Не можеше да се откъсне от таблета.

Политиката ставаше все по-абсурдна. Шушнеше се, че изборите са фалшифицирани, че ги е купила мафията, която бе превзела повечето партии.

Занемели от ужас, с Йоанна наблюдавахме накъде ще тръгнат нещата. Интернет се промени из основи. Разпространяваха се главно новини за събития, които изобщо не се бяха случвали. Нароиха се диви, платени анализатори. Хиляди тролове тровеха дискусионните форуми и социалната мрежа. Можехме да четем коментарите им само с кофа под ръка.

Информационна война. Удивляваше ме колко бързо се разпространява новата епидемия. Не можех да повярвам, че това са същите тези хора, които преди години проявиха смелост да се борят срещу Вожда и да се противопоставят на тиранина.

У Йоанна се засилваше убеждението, че след излекуването ѝ оставаше един-единствен шанс - как отчасти да оправи това, което бе объркала в живота си. Искаше да предприеме нещо в тази насока. Поне да се опита. Да стане невидима героиня. Като тримата мъже, които се потопиха в заразената вода, когато в Империята експлодира ядрената електроцентрала. Влизането там означаваше сигурна смърт. Предотвратиха термоядрена реакция и спасиха света от глобална катастрофа. Тримата умряха до една седмица след постъпката си. Днес никой не помнеше имената им, никой не ги познаваше.

Изведнъж уловихме как в мрежата се разпространява новината:

ШОК в аптеката, информирайте ВСИЧКИ! До миналата седмица не съм и предполагал, че бежанците не трябва да плащат за лекарства. Отбих се в аптеката да купя за болното ми дете капки за кашлица, спрей за носа и бързодействащ сироп. Пред мен бяха ТЕ, избраха си лекарствата и накрая извадиха бележка от някакво въображаемо учреждение - аптекарката я прие и те си отидоха! Питах се на какво съм станал свидетел. Отговориха ми, че държавата предплаща всички лекарства! Бях почти поразен, заплатих две стотачки и си тръгнах ядосан към къщи. Работя, плащам кожодерски социални и здравни осигуровки, а и високи данъци - и това всичкото за тях и подобните им. МОЛЯ, РАЗПРОСТРАНЯВАЙТЕ НОВИНАТА, ТРЯБВА ДА ПРЕДПРИЕМЕМ НЕЩО!

Само за два часа текста разпространяваха деветдесет хиляди човека, включително двама лекари от "Староместка" и Йоанниният любим братовчед.

- Да се потопим в най-мръсната канализация, да я пребродим. И ще свидетелстваме - обяви тя.

Косите ѝ залепваха по челото, а очите ѝ блестяха. Под арките на веждите клепачите ѝ образуваха едва видими гънки. Слепоочията ѝ се покриха с бялата татуировка на бръчиците.

Не разбирах.

- Помисли си за Щерн, за Лизавета, за моята баба. Дължим им го. Който не се отзове, е виновен заради мълчанието си.

През нощта Йоанна започна да чертае плана си.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Валерий Брюсов (1873-1924) - руски поет, прозаик, драматург, преводач, литературовед, литературен критик и историк. Един от основоположниците на руския символизъм. [обратно]

2. Анатолий Марченко (1938-1986) - правозащитник, известен съветски дисидент и политзатворник, писател. [обратно]

3. Юзеф Сенковски (Осип Сенковский) - (1800-1858) - полско-руски публицист и писател, чието произведение "Фантастичните пътешествия на барон Брамбойс" е може би първото в жанра научна фантастика, изпреварило с около 40 г. творбите на Жул Верн и с около три четвърти век на Хърбърт Уелс. [обратно]

© Михал Хворецки
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2019, № 7 (236)

Други публикации:
Михал Хворецки. Трол. Прев. Асен Милчев. София: Безценни мисли, 2019.