ИЗ "ТАИТИ"

Михал Хворецки

web

Небосводът е черупка.

И мъжът е черупка.

Жената е черупката на мъжа. Мъжът е черупката на жената.

Има толкова много черупки, че не могат да се изброят.

Някога, много отдавна, целият свят се помещавал в една кокосова черупка. На дъното ѝ стояла първата жива твар. Съществувала сама за себе си в дълбоко объркване и несигурност.

Създанието от дъното се възнасяло в нищото, където го обгръщала безкрайна тъмнина. Това продължило безмерно дълго, докато един ден черупката най-сетне се разчупила. Лумнал проблясък светлина.

Над океана полетял верният посланик на небосвода - синята птица, която трескаво търсела късче суша. Мечтаела да кацне и да си почине. Черупката станала нейното първо убежище, а заедно с това и небосвод.

От самото нищо, от небето паднала голяма скала и образувала първия остров. После се нaтрупали и други, още груби и негостоприемни. Камъните и крайбрежните скали се срещнали и се сприятелили, блъскали се и се търкали едни с други, черните с белите, острите с плоските, крайбрежните с планинските, вдадените носове със залива.

Птицата се оплаквала, че не може да се скрие от слънцето върху голата скала. Затова завалели капки дъжд, образувала се земята и след време върху нея израсли увивните растения. Когато умирали и изгнивали, от останките им се пръкнали червеи, а от тях се появил човекът.

От утробата се отронил пясък и засипал равнините и плажа. През един тесен отвор в земята бликнала вода, отдясно съвсем сладка откъм вътрешността, а отляво солена, която непрестанно прииждала. Прародината се намирала на Блудните острови, които от време на време се показвали на хоризонта, но щом ги посочвали с пръст, веднага отново изчезвали.

1923

Мнозина го уговаряха да не лети. На никого обаче не се удаде да го убеди, нито на най-близките му сътрудници, нито на любовниците. В замяна на това му предоставиха да разгледа един бърз кораб и файтон, отхвърли и двата. Предложиха му в кабината да дойде опитен втори пилот, с което направо го обидиха. Смяташе на първите национални тържества на Нова Словакия да кара машината сам.

Преди да се качи в самолета, той обяви пред струпалите се журналисти:

- Довлякохме телата си тук. Сега въпросът е да променим душите. А това ще бъде нова победа, която трябва да извоюваме, тъй като какъвто и да било следващ напредък зависи от тази дейност.

Обичаше приключенията, височината, бързината, движението. Принадлежеше към най-добрите пилоти асове на света. Използваше прелитанията над Русия да предупреди жителите ѝ за опасността от болшевизма. Бе развил летателните си способности по фронтовете на Първата световна война. Бе извършил множество изпитателни полети до опасния дълбок тил.

Бе летял над гъстата мрежа от окопи, които се простирали от Белгия на север до Алпите и на юг покрай руските граници с Германия и Астро-Унгария чак до Балканите. Бе видял над Западна Европа преорани от бомбите земни полоси, посети с безкрайни редици кръстове. Хиляди къщи, от които бяха останали само обгорени и празни скелети. Местата около вердюнската крепост, където се бяха водили най-ожесточените боеве на френска територия, не растеше нищо, а птиците бяха изчезнали. Бреговете на река Марна бяха обсипани с трупове.

Заблатената почва, Шампан¹ с палатките на Червения кръст, наводнените въглищни мини, от които зависеше френската икономика, фабриките - в развалини или пренесени в Германия. Не знаеше дали ръцете му трепереха от само себе си, или от сътресението на прелитащите самолети.

Донасяше важни сведения за движението на неприятелските войски. Въведе военната метеорология и носеше на командирите първите прогнози за времето, които се сбъдваха и помагаха на много бойни единици, с което привлече вниманието върху себе си. Предупреждаваше за актуалните или очакваните опасни въздушни течения, оценяваше атмосферните фронтове и следеше буреносните облаци. Смяташе, че метеорологията е толкова незаменима за пилотите, колкото въздухът за живота на човека.

Хвърляше позиви над австро-унгарските окопи и призоваваше войниците да дезертират:

Словаци! Славяни! Мили братя!

Наближава часът на освобождението! Вашите политически представители създадоха голяма организация във Франция, Англия, Русия и Америка, която усилено работи и за освобождението на нашия народ. Точно сега създаваме първата си родна армия. Момчета, мили наши мъже, помогнете ни и вие! Във вашите ръце днес е бъдещето. Недейте да воювате за смъртните ни врагове! Предайте се на италианците, които днес също стоят на наша страна и се сражават за освобождението на народите от Средна Европа.

Париж, юни 1916 г.

За словашкия национален комитет: Д-р Милан Щефаник²

За изключителните му умения да маневрира във въздуха французите стратегически го обявиха за първия в историята генерал от словашки произход. Получи най-високото военно звание!

Повишението го изненада, бе го постигнал учудващо бързо, не бе показал достатъчно способности за такъв висок чин, нито с квалификация, нито със дълговременна служба. Даваше си сметка, че само крещящият недостиг на словашки командири му бе осигурил такова шеметно издигане.

Когато стана офицер, си постави за задача колкото се може по-бързо да се усъвършенства във военните науки, в стратегическото планиране и командването. Винаги го интересуваше успехът във всичко, в което се бе впускал в живота. Искаше да събужда похвали и да предизвиква възхищение. Още в университета в Прага му се струваше, че предишният му тих, провинциален живот, е отдавнашно минало. Бе учил, докато не го бяха похвалили и дали за пример на останалите.

Когато постигнеше едно нещо, веднага се захващаше с друго. И продължаваше, докато не постигнеше първенство и в него.

Всичко в метрополията му изглеждаше пъстро, ново и толкова ясно озаряваше неговото присъствие. Някога не бе имал нищо, а сега откриваше несметни богатства. Изживяваше върховните моменти на завоюването на света.

Навреждаха му само аферите с жени и дълговете, които правеше навсякъде, за да може да си позволи своя разточителен стил на живот. Отсядаше основно в разкошни хотели, купуваше си скъпи дрехи и обичаше да ги кичи с отличията си.

Откакто се помнеше, бе мечтал за вълнения, опасности и саможертва. Притежаваше излишък от сили. Мечтаеше за движение, а не за спокойствието на ежедневието. Не го удовлетворяваха и най-висшите постове, които бе достигнал. Стремглаво се втурваше към задачи, които другите избягваха.

Няколко пъти се връщаше от рисковани мисии с повредена машина. Намерих в архивите саморъчно написан от него доклад: "Летя над неприятелските позиции. При всеки полет стрелят по мен. Досега не съм раняван. Усърдно изпълнявам задълженията си за честта на словашкия народ и за да изразя искрената си обич към Франция и Полинезия".

Току-що пилотите започваха да летят на по-големи разстояния. Маршрутите непрестанно се удължаваха, често с цената на ранени и жертви. Разгоряха се надпревари по международните трасета кой ще долети по-далече. За достигането на рекордни разстояния се раздаваха атрактивни награди. Всеки полет представляваше риск и физическо натоварване, особено при лошо време, тъй като незащитеният екипаж седеше дълги часове изложен на произвола на въздушните течения.

Специално оборудваният хидроплан "Капрони 450" с регистрационен номер 11495 имаше дървена конструкция, обвита с бледокафяво платно. Тримоторният тежък бомбардировач двуплощник се числеше към най-модерните машини на съюзническите сили. Страдаше обаче и от сериозни недостатъци, които произтичаха от времето на възникването му и ограниченията от технически характер. Най-опасната грешка бе опъването на антената на телеграфния апарат и намотаването ѝ на височинното кормило.

Поръча си и допълнително оборудване за машината от Италия, през половината земно кълбо, от самия конструктор Джовани Капрони. Конструкторите бяха поставили два мотора с мощност сто и петдесет конски сили на предната част на корпуса, трети задвижваше витлото.

Пилотът седял зад навигатора, а отзад зад пълните резервоари с гориво екипажът се допълвал от механика. Въоръжението включвало две картечници "Фиат-Ревел" и двестакилограмови бомби, закачени под средната кабина.

Защо бе решил на всяка цена отново да лети? Може би е искал вследствие на дългогодишните си стремежи да погледне света подробно отгоре. А може би е искал при първото честване в изгнание да види къде е довел сънародниците си, да наблюдава от небосклона как напредва колонизацията, как се разрастват кокосовите плантации, колко бързо изникват нови сламени колиби, тук-там и с национални мотиви по тях.

Или е искал да зърне обсерваторията. Да се гмурне в небесата и да погледа дългите участъци от джунглата, които силно си приличаха, и се плъзгаха непосредствено под нея в редовете от прастари дървета, привързани помежду си с увивни растения.

Щефаник, нисък и болнав мъж, чието набраздено лице се осветяваше от ясни очи. Измъчваха го болки в стомаха и гърчове, куцаше. Ежедневните си здравословни проблеми преодоляваше със силата на волята и с огромни усилия ги скриваше от обществеността. Пренебрегваше почивките и възстановяването.

След войната често го спохождаха колапси, внезапна загуба на съзнание, предизвикана от недостатъчно оросяване на мозъка. От начало припадъците ставаха спорадично, а от 1918 година и десеткратно на ден. Състоянието му бързо се влошаваше, което почти го лишаваше от възможност да изпълнява макар и елементарни военни и политически задачи. Бе прекарал последната зима в Сибир в почти непрестанна отпадналост. Смущаваше го и най-малкият шум, или внезапна обилна светлина. Заспиваше само под въздействието на силен наркотик. Личният му лекар му даваше само по няколко лъжички чай или кафе на ден.

Липсата на сили отслабвала и лабилната му психика. През октомври 1918 година загубил съзнание, когато в Япония приемали главните представители на легионерите от Сибир, а няколко месеца по-късно пак на кораб на път за Таити, когато го развълнувала новината от телеграфа, че в Париж тържествено са влезли френските и италианските войски начело с Едвард Бенеш³.

На една снимка се вижда екипажът на "Капрони" малко преди старта, очевидно в необичаен вид: мъже в летни комбинезони близо до самолета зад Щефаник, облечен в парадна лятна униформи с лентички и отличията му. Краката не държат отслабналия генерал, седнал е преди отлитането, застанал е само заради снимката. Несръчно използва лошото си здравословно състояние за лична пропаганда. Когато става дума за свободата и благото на народа, работя при всякакви обстоятелства, отбелязвал той.

Не мога да се нагледам на тази снимка. Очите му с ясни зеници и очебийни побелели ъгълчета на устата гледаха уморено. При това, откакто се помнеше, се чувстваше в своята стихия на седалката на пилота. Сякаш във висините се движеше по-сигурно отколкото върху краката си по земята. Може би имаше нужда да се държи на някаква дистанция от планетата - фантаст, поет, мечтател и едновременно с това учен прагматик и държавник. Може би затова така го е теглело към астрономията, към звездите, благодарение на които бе открил Полинезия. На Таити още, разбираемо, не бяха построили летище. Благодарение на стабилизиращите гондоли хидропланът му стартираше от водата. Причисленият към екипажа военен специалист се погрижи да приготви навигационните точки.

През последните три дни околността и сградите и в столицата, и на село разцъфтяваха в цветове. От прозорците бяха провесени словашки и френски знамена, а над главната транспортна артерия се издигаха тържествени арки, обкичени с флагове. Върху олющените стени на централната поща се развяваше гербът на града, други знамена в гъста плетеница плющяха на пилоните. Срещу националната банка под синьо-бяло-червен балдахин беше поставена трибуната, оградена с позлатени перила. Недалеч, върху малък подиум, театрални самодейци щяха да изиграят вечерта следпремиерно представление на "Дунавски пътища".

На повдигнато място в най-скоро време щяха да се появят генералът и правителствените представители. В големия двор насреща бяха сглобили още два дървени подиума за ветераните, за да могат да следят шествието. До тях се бяха разположили словашка и френска духови музики, чиито изпълнения се преплитаха и изобщо не можеха да се съгласуват.

Още преди старта на самолета улиците, прозорците и балконите бяха претъпкани с нетърпелив народ. Пешеходците се бяха прилепили към парапетите, а някои се придържаха за стълбовете на лампите. Местните се бяха покатерили и на статуята. На реверите на почти всички мъже в тълпата просветваха национални кокарди или миниатюрни знаменца.

Тържеството щеше да започне всеки момент. Времето бе идеално - слаб вятър, великолепна видимост. Едно момче се покатери на електрическия стълб и закрещя истерично: "Излетя!"

Избухнаха възгласи на ликуване.

Щефаник направи три големи кръга над островите, завъртя се около Таити Липтави и Таити Татраи и дълго се рееше над океана. За известно време се загуби радиовръзката, сигурно искаше отново да остане сам.

Синият небосвод ярко се очертаваше. Предобедното слънце жареше над плоския хоризонт. Излъчваше горещина. Крилата на белите чапли пляскаха по повърхността. Гъстите храсталаци и допотопните папрати се простираха до безкрайността. Скупчените на брега колибки се бяха опразнили, в тях бяха останали само пияните, които лежаха в мрежести люлки в постоянен досег с шишето с алкохол и сякаш да се потят се бе превърнало в смисъл на живота им.

Който можеше и се владееше, дойде да поздрави и приветства командира, който след малко щеше да кацне. Хиляди словаци, но изненадващо и стотици туземци, дори тлъсти китайци, а също така и няколко французи се бяха струпали и наблюдаваха долитането на славния, забулен в легенди, великан и чудак.

Кореняците хортуваха, че току-що се бяха избавили окончателно от перверзника, безделника, пияницата, мързеливеца и тунеадеца Пол Гоген⁴, и се появяваше друг подозрителен чужденец със странни увлечения и слабост към звездите и кометите и главно към тукашните момичета. Зад първия стояха само неколцина неудачника, за другия дойде маса от хора, дори и непоканените…

Хората сключваха облози и протягаха глави над струпалите се шапки, дали в края на краищата щяха да го видят. Гъстата тълпа развълнувано се блъскаше. През непрестанните скандирания за прослава можеше да не се разпознае неясното бумтене на барабани. Тълпата все повече се сгъстяваше, очарованите хора мечтаеха поне само да зърнат отблизо славната личност.

На хоризонта се мержелееше кораб, сигурно с други преселници от Унгария. Някога появяването на плавателен съд на хоризонта бе внасяло паника сред местните. Частици от друг свят, предвестници на големи промени, завоеватели, кланета и тирания. Дори сега преселниците не бяха приветствани от всички. Не можеш обаче да спреш развитието.

Най-после самолетът започна да се снижава. Хиляди очи следяха всяко движение на машината, която тракаше и фучеше, завихряше въздуха с големите си перки и издухваше черен дим. Музиките засвириха двата химна.

Изглежда, че генералът поздрави тълпата с махане с ръка. Стотици възторжени ръце отвърнаха. Виковете за прослава се усилиха.

Челните формации маршируваха под свода от трептящи знамена. Мъже с лица като на зулуси⁵, възседнали облагородени, танцуващи коне. Развяваха се знамената с двойния кръст и червено-белите таитянски, приличащи на австрийските, вееха се и френските трикольори. Някой украсяваше триумфалната арка. Врявата нарастваше. Но избухваха и спречквания. Таитянките седяха на земята, повечето с бебета на кафявите им гърди, а по време на кърменето пиеха кокосово мляко. И много млади словачки вече бяха свикнали да ходят "горе без", което пречеше на френския мисионер и на словашките консерватори. Монахините се мъчеха насила да си навлекат белите одежди, които натрапваха на туземките вече няколко десетилетия. Много словачки ходеха и в емиграция традиционно добре навлечени, макар че страдаха на топлото. На празник бабичките си обличаха ризи с дълги ръкави и поли с елече, широки престилки, високи до глезените черни обувки без връзки и си връзваха триъгълни забрадки на раменете и на кръст през гърдите.

Почти всеки ден на острова се водеха идеологически дуели. Свободните мъже лентяйстваха, облечени в живописни носии и ленени панталони, украсени с широк зелен ширит. Потяха се непоносимо в белите си сукнени ризи и ругаеха. Не един предпочиташе да си съблече горната част и ходеше по плажа гол до кръста. На почернелите от слънцето мъже им горяха бузите, а на челата им лъщяха капки пот, с надупчени от микробите стомаси, всеки десети страдаше от сифилис или туберкулоза, а поради липсата на витамини, повечето се оплакваха от скорбут.

На равни интервали групички таитяни викаха заедно словосъчетания, които не приличаха на човешка реч, а по-скоро на някакво дълбоко роптание, неразбираемо опяване.

Самолетът свободно падаше от височина около шестстотин метра. Летецът офицер пусна димка, за да разбере посоката на вятъра.

Музиката се усили. Музикантите запяха заразителна патриотична песничка и околните за малко се присъединиха, за момент хорово пееха цели семейства, обаче не си спомняха втората и третата строфа.

Изведнъж машината отново се издигна. Сигурно в последния момент пилотът бе сметнал за по-изгодно да обиколи още веднъж плажа, за да избере по-подходящо място и добър ъгъл за кацане в морето. Само че самолетът тежеше прекалено, след рязката загуба на височина моторите не можеха вече да го удържат.

При излишното форсиране на моторите машината губеше скорост, за част от секундата дори замръзна, врязана в небосклона, а после рязко се насочи към земята, просто пикираше. Хората долу изтръпнаха от ужас.

Съоръжението за кацане с предното шаси, окомплектовано с опашни шипове в задната част на страничните корпуси, лумна с пращене. Докато падаше, буйно гореше отпред. Носовата част на самолета се заби с оглушителен трясък на границата между водата и пясъка, където огънят го погълна.

От запазилия се чертеж, който според показанията на свидетелите войниците бяха нарисували върху картата, можеше много точно да се извадят изводи какво бе станало. Сигурно при маневрирането Щефаник бе припаднал. Това обяснява внезапното падане и положението на самолета, който бе престъпил вертикалната ос и дори бе започнал да се обръща по гръб, сякаш при стремглавия си летеж загубилият съзнание летец е продължавал да натиска лоста напред.

За миг шокът умълча всички. Страната замря в тишина, която се разпростираше накъдето и да обърнеш погледа си. Кипящата от живот прастара гора са бе превърнала в неподвижен декор.

После се дочуха няколко оглушителни детонации - експлодираха резервоарите с гориво и запасите на бензин и масла. Скърцането и грохотът на метал проглушаваха тълпата, която в паниката се бе разбягала на всички страни. Върху черната повърхност в пъклен кръг се разпростираше пожар. От безопасния пралес се чуваше шепотът на безбройни гласове. Много ръце сочеха небето, викаха и пееха. От телата им се стичаше пот, бялото на очите им просветваше, а лицата им наподобяваха страшни гротескни маски. Течението от горещ въздух пляскаше с флага по лицето вцепенения знаменосец.

Очевидци твърдяха, че от останките на разбития самолет още се чували гласовете и се виждали отчаяно размахваните крайници на затворените жертви.

Протяжното стенание издаваше жалостен страх и крайно отчаяние, каквито, изглежда, съпровождат последната надежда преди завинаги да изчезнеш от този свят. Други твърдяха, че летците вече не издавали и звук, толкова бързо и трагично се бяха разиграли събитията. Показанията и твърденията им се разминаваха значително и си противоречаха. И тримата членове на екипажа бяха загинали на място.

От време на време си представям какво ли бе видял той за последно. Проблясващите въртящи се перки. Отблясъкът на слънцето между крилата. Неподвижният океан. Пясъкът, който се къдреше от вятъра. Грапавите скали, които изглеждат като превити гърбове на праисторически животни ли? Или е бил обхванат от убеждението, че някъде бе забелязал таитянка?

Бе се усетил като в царството на мъртвите. Туземците го приветстваха с черни цветя. Знам какво означават умрелите за таитяните.

Май че от предишния свят в днешния се е запазил само октоподът. Бе възникнал от отломките, от черупките, бе изплувал между грамадите скали, когато между стихиите се бе разразил безмилостен бой. Сблъсъка спечелила водата. И заляла с потоп света.

Първият таитянин извършил множество добри дела. Научил се на мъдрост. Разбирал от магии. Извадил сушата от водата. Опитомил слънцето, накарал го да се движи по-бавно на небосклона и продължил деня, което осигурило реколта и храна на хората. Сдобил се с огъня, който преди това се срещал само в подземния свят. Обаче накрая самият той загинал в пожар, който сам предизвикал.

Октоподът се появява винаги, когато нещо важно изчезне. С дългите си пипала той отнася със себе си мъртвите и ги завлича в подводния свят.

Мнозина местни хора, коренно население и пришълци, и до ден днешен убедено се кълнат как в един безкрайно тъжен ден техните предци видели малко под повърхността огромното лъскаво розово тяло на главоногото, неговите осем предълги крайника, които стремително се протягали към гниещите останки и ги опипвали. Когато октоподът изчезнал с плячката си под повърхността, на небето и на неговото отражение на Земята се разпростряло широко, пусто море.

2020

В девет часа сутринта пред къщата ми пристигнаха членовете на младежкото опълчение. Бяха облечени в тъмносини униформи с черни кръстове на рамената и трикольори в трънен венец на реверите. Организираха си пресконференция точно под прозорците ми. Скандираха: "Ние сме си вкъщи! За Бога, а народът! Таити е Словакия!"

Събитието се предаваше на живо и онлайн, и в обществената, или по-точно на държавната пропагандна, телевизия. Водещата ме обвини в съглашателство с чужди сили. После младежите сложиха на челно място на къщата ми табела: "Чуждестранна агентка".

Така това вече е официално.

Не получих възможност да изразя становището си. По телефона редакторът ми отвърна, че не е необходимо, тъй като организаторите на акцията само са изпълнявали законно разпореждане. Посъветва ме по-добре да не излизам навън. Тъй като кой знае какво би могло да ми се случи.

Онемяла от ужас, дръпнах завесите. Сърцето ми туптеше. По-добре да следя събитието под прозорците ми онлайн. Видеото светкавично стана най-гледаното по главния новинарски портал. Коментарите се сипеха с бясно темпо.

Униформените млади мъже намериха голям куп екземпляри от моята книга, конфискувана неотдавна от книжарниците и библиотеките. Поляха купчината с бензин и я запалиха. Пламъците лумнаха изненадващо високо, пълзяха по кориците и при поривите на вятъра светкавично разлистваха страниците, които наведнъж се обръщаха в пепел. Боях се да не запалят и къщата.

Гледах в монитора, а всъщност в празното, с облещени очи и зяпнала уста. Не бълнувах, това не беше и начеваща лудост, оставах с мислите си и в пълно съзнание.

Предците ми - прабаба, баба, прадядо, дядо, а и татко и мама, отчаяни мъже и жени, бяха готови на всичко. На практика всичко лошо, което би могло да се случи на живия човек, ги бе споходило. Затова не придаваха особена стойност на човешкия живот. Но и така случващото се със сигурност щеше да ги шокира.

* * *

Историята на книгата "Таити", която гореше под прозорците ми, започна при гроба. Недалеч от мястото, което бе загинал Щефаник. През 1928 година там откриха паметник по проект на архитект Душан Юркович. Терасовидният строеж с четири високи обелиска бе изграден от каменни блокове. Често ходех там.

Първоначално Щефаник е трябвало да бъде погребан на почетно място в гробището на столицата Папеете. Архитектът обаче бе убедил близките от семейство и обществеността да се съгласят гробът да се постави на възвишение. Така щяла да се подсили неговата уникалност в символичния национален пантеон. От всички известни словаци единствен Щефаник почива горе. Траурното шествие трябвало да се движи отдолу нагоре, от долината към върха на хълма.

В деня на откриването, въпреки жегата, хората отново след доста време се бяха облекли в носии. Представители на три поколения се отправиха към гроба. Такова почетно струпване на словаци не се беше случвало в цялата досегашна история. За първи, а за някои може би за последен път, изживяха възвишеното чувство на единна общност, каквото предизвикваше споменът за трагичната гибел. Черната траурна украса означаваше, че на героя народен освободител се полага същата почит като на бивш цар.

Старите обичаи вече се смесваха с местните, така че словаците бяха донесли със себе си жертвени дарове, за да зарадват Оро, бога на войната. От незапомнени времена таитянските мъртъвци почиваха на връх Темеани, над който непрестанно виси бял облак, тъй като умрелите не обичат слънцето и светлината.

Между словаците вече се бе разпространила модата на татуирането с таитянски техники. След трагедията с вулкана мъжете, в по-голяма степен, и жените, в по-малка степен, си гравираха мотиви от загубеното отечество. Всички, всеки посвоему, се мъчеха да се излекуват от копнежа по родния край.

Мъжете над дванайсет години татуираха цялото си тяло, включително лицето и езика. Повечето от жените - само рамената, горната част на гърба, ръцете и ъгълчетата на устните. Така е можело още от пръв поглед да се научи кой от коя област произхожда. При кавгите се случваше, че когато двама се опитват да покажат колко са различни, се изплезваха един на друг, или си протягаха рамената с характерното изображение на родното си място. Словаците режеха хляба с предната част на ножовете от зъбите на акула, както ги бяха научили местните хора.

А при гроба на генерала, който се е чувствал и победител във Великата война, осъзнаваха самите себе си по-добре от когато и да било преди, уверяваха се в собствените си сили.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Историческа област във Франция, където са се водели кръвопролитни боеве по време на Първата световна война. [обратно]

2. Милан Растислав Щефаник (1880-1919) е една от най-ярките и светли личности в словашката история. Политик, дипломат, авиатор, генерал от военно-въздушните сили на Франция, метеоролог и астроном. Сторонник за създаването на Чехословашката република на 28 октомври 1918 г. и неин пръв министър на въоръжените сили. Загива на 4 май 1919 при самолетна катастрофа близо до Братислава. [обратно]

3. Едвард Бенеш (1884-1948) - виден чехословашки политик. Бил е министър на външните работи на Чехословакия (1918-1935), министър-председател (1921-1922), президент (1935-1938). По време на окупацията на страната от хитлеристите емигрира в Англия, а след 1946 г. отново е избран за президент. През 1948 г. под натиска на настъпващия комунизъм и съветизацията на страната е принуден да подаде оставка. Умира 3 месеца след това (вероятно е бил убит). [обратно]

4. Пол Гоген (1848-1903) - световноизвестният френски художник постимпресионист прекарва част от живота си в Таити, където използва за модели в картините си местните хора и местния пейзаж. [обратно]

5. Африканска етническа група, чиито воини боядисвали лицата си с ярки цветове, за да изглеждат по-кръвожадни. [обратно]

© Михал Хворецки
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2020, № 3 (244)

Преводът е по: Michal Hvorecký. Tahiti. Bratislava: Marenčin PT s.r.o., 2019.