Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КОМПАНЬОНЪТ"

Михал Хворецки

web

1.

Михал Хворецки. КомпаньонътОткрай време съм си мислел, че щях да изглеждам по-добре, ако се бях родил жена. Имах кръгло лице с бледа, гладка кожа, с малко носле, прави и издължени крака, закръглен ханш, тънко кръстче, сини очи, руси коси и бели зъби. Здравите ми ръце и широките длани се бяха оформили впоследствие като че насила, но все пак движенията ми оставаха прекалено грациозни за мъж. Въпреки внушителния ми ръст от 191 сантиметра, тялото ми изглеждаше малко крехко. Плещите ми биха могли да бъдат значително по-широки, гърдите ми по-развити, брадичката по-масивна, скулите по-изразени, а погледът - по-енергичен. Биха ми отивали и дълги коси. Нямах почти никакви вежди, нито гъсти косми под мишниците. Гърдите ми бяха смущаващо неокосмени.

Още от детството си чувах фрази като "щеше да бъде красива дъщеря", или "ти би трябвало да бъдеш момиченце". Още като деветгодишен ми се случваше, когато се разхождах с родителите ми, хората да подхвърлят: "Как се казваш, малката?" Когато татко ги поправяше и им съобщаваше, че името ми е Михал, те се оправдаваха: "Извинявай. Та ти си бил момче? Наистина ли? Какъв си ми златокоско и миличък!"

Между дванайсетата и тринайсетата ми година неочаквано лицето ми се оформи като още по-женствено. Очевидната промяна на външността ми объркваше хората, които ме познаваха като единайсетгодишно момче, а изведнъж ме виждаха като съзряващ младеж. Това се набиваше на очи. Би трябвало да го забележат и родителите ми.

Новите черти на лицето ми се запазиха.

Не че се бях превърнал в някакъв "женчо", но мъжката ми идентичност сякаш не успя да се изяви напълно. Не един характерен детайл от моята същност, който другите ми изтъкваха като предимство, смятах за недостатък. Не успях да приема напълно гласа си, който и след пубертета звучеше меко, нежно и малко нерешително.

Когато носех дълги коси, което ми харесваше повече, забелязвах, че мъжете ме гледаха и не бяха сигурни какъв ли съм всъщност. Затова се подстригвах късо, макар че дългите къдрици ми отиваха.

С напредване на годините у мен се засилваше убеждението, че мнението ми за моята собствената външност би се променило, ако принадлежах към пола, който повече ми подхождаше. С поведението си обаче отричах това свое становище. В облеклото и жестовете си се приспособявах към околната среда, за да се слея с анонимната маса от мъже. Само че това не ми се удаваше достатъчно добре.

Собственото ми тяло ми пречеше, почти ме измъчваше. Като че у мен се криеха и двата пола. Бих се причислил към някакъв среден род, ако такъв съществуваше.

Въпреки всичко, тогава още не исках да убия тази жена. Жената у себе си.

 

2.

Всеки четвъртък си купувах едно смешно, тъничко вестниче - най-големия всекидневник в страната - с приложение "Кариера", чието заглавие ми се струваше абсурдно. Все същите новодошли чуждестранни и местни фирми търсеха професионалисти, талантливи млади хора с определени способности и качества, или поне сръчности в някой занаят - но аз не притежавах нищо такова.

Никой не ме покани на лично интервю, не можах дори да се добера до там. Всичко свършваше още с телефонния разговор.

- Какво образование имате, момко?

- Артист съм.

- Моля? Можете ли да повторите, май не дочух добре?

- Добре чухте. Артист съм.

- А с какво бихте искали да допринесете за развитието на нашето предприятие?

- Бих могъл да ви изиграя нещо. Много добре умея да имитирам шефа ви. Изглежда като идиот, а и е идиот - отвръщах спокойно.

- Откъде знаете? Вие сте веселяк. Стискаме Ви палци!

- Благодаря, това исках да чуя - отсичах и полагах слушалката. Или по-скоро я трясвах.

ТРЯССССС!

Не виждах никаква перспектива. Но Братислава се развиваше и вече можеше да си намериш ЛСД, макар че качеството беше далече от берлинското. Спешно се нуждаех от пари за наркотици. Когато нямах достатъчно за оригиналните опиати, си слагах под езика и други техни заместители. Малко по малко, нещата ми се изплъзваха от ръцете. Губех почва под краката си като в кошмарен сън, когато човек крачи във вода, а тя му стига вече до брадата, пясъкът изчезва под краката му и той изведнъж потъва.

Веднъж през лятото се натъкнах на обява, която ме заинтригува:

Добре платената, с нефиксирано работно време, непретенциозна и интересна работа е мечта за всеки млад мъж. Когато нашенецът "се похвали" на своите връстници в страните от ЕС, че средната почасова ставка за студентските бригади в Братислава е 1,5 евро, ще му се изсмеят в очите. А ако сте наети чрез агенция за студентски труд и от припечеленото приспаднете разходите за транспорт и храна, ще се окажете, популярно казано, с мизерно заплащане. Ситуацията обаче не е безнадеждна. Новите тенденции предлагат решение за мъже, които имат симпатична външност, приятно държание, владеят два чужди езика и искат добре да печелят и да опознаят света. Може би търсим точно Вас, позвънете!

Каква ли работа би могло да бъде това? Надомна дистрибуция на лекарства, каквато бе забранена във всяка цивилизована държава? Отглеждане на бурени, които се представят за японска трева с противораково въздействие (но най-напред трябва да си купиш семенцата за седемдесет хиляди...)? Продажба на повехнали цветя по заведенията? Набиране на нови балами за игрите пирамиди? Редовно се бях срещал с всякакви такива предложения.

Сложих вестника настрана, отидох до другия край на стаята и се върнах. Когато погледнах отново апатично всекидневника, не бях сигурен, че въобще ще намеря там същата обява. Прочетох съобщението още шест или седем пъти и после го захвърлих.

За изминалото време бях престанал да реагирам на подобни предложения, а приложението "Кариера" четях по инерция. Отчаяно се нуждаех обаче от пари. Убеждавах самия себе си, че така или иначе, не мога да си намеря добра работа и само си губя времето.

Излязох навън и обиколих Стария град, което ми отне не повече от дванайсет минути. От Националния театър, през Централния площад, та чак до готическия храм и обратно.

Когато се върнах вкъщи, знаех, че ще отговоря на обявата. Не можех да игнорирам подобна възможност в моето положение. Когато я прочетох още веднъж, веднага разбрах, че ако не си направя усилие и не се обадя, после сигурно ще съжалявам.

Позвъних.

ЗЪРРРРРРРР...

Представих се. Глас като на робот ми съобщи името на фирмата, което не схванах точно, а после и мотото: "Западът сега е на Изток".

- Добър ден. Благодаря Ви, че се обадихте. Моля, говорете - каза операторката.

- Как така? И какво по-точно?

- Каквото й да е. Представете се. Откъде сте? С какво се занимавате, или ни разкажете каквото Ви хрумне. Преживявания, вицове, истории. Всичко това много ни интересува. Искаме да опознаем Вашата личност, да преценим изказа Ви. Заедно с това трябва да Ви обърнем внимание, че думите Ви ще бъдат записани за вътрешно ползване в нашата фирма. Задължаваме се да не предоставяме никакви данни за Вас на трети лица. Съгласни ли сте с условията?

- Да - отговорих и започнах.

Говорих дълго. Каквото ми хрумнеше. Когато престанех за малко, операторката ме подканяше да продължа. Твърдеше, че й допада моята спонтанност. Посредническата агенция се нуждаела да се запознае обстойно с гласа ми. Разбрах, че става дума за кастинг, в който съществена роля играе словесният изказ, външният вид и поведението.

- Преди да положите слушалката, ни оставете координатите си за връзка, чрез които можем да Ви намерим, за да Ви съобщим за резултатите от интервюто.

Продиктувах им адреса и телефонния си номер.

- Това е всичко. Благодарим Ви. Ще Ви се обадим - прозвуча накрая, с което сметнах цялата работа за приключена.

След непълни двайсет и четири часа обаче ме поканиха за първи път на личен разговор. Бях постигнал поне минимален успех! След три дена стоях в голяма, силно осветена зала, пълна с огледала. Фирмата си бе наела фоайето и репетиционната на музикалния театър. Такъв наплив от претенденти не бях очаквал. За многобройната група от кандидати се грижеше цяла армия от асистенти.

Докато чаках реда си, попълних формуляр с изискващите се лични данни. Трябваше да подпиша нотариално заверена декларация, че съм съгласен с условията на фирмата и в случай на неуспех няма да търся компенсация.

Бях изненадан от професионалното оборудване. Чисто и добре осветено помещение, запълнено с големи бели стойки от фотографски ателиета и стативи за камери. Високо над главите висеше редица от разноцветни прожектори.

Трябваше да се съблека почти гол и да ме фотографират пред екран от зелено сукно. Едновременно с това ме заснемаха и с дигитална камера. Отстрани, един мъж и една жена ме оглеждаха с любопитство. Можех да си направя известни заключения от тяхното поведение. Суровите погледи и циничните усмивки ми подсказваха, че не мога да разчитам на никакво снизхождение. Не знаех как да се държа.

Мъжът казваше: "Запишете, моля, диктувам: Лице овално, при ушите се стеснява, а долу малко се разширява. Коси руси. Очи големи, сини. Нос правилен, черти в общи линии правилни. Устни пълнички. При усмивка се показват правилно наредени зъби. Ръце силни, длани меки. Ноктите поддържани, само показалецът е пожълтял от никотина".

Не се грижех за тялото си, само планирах в неопределено време, че редовно ще започна да правя упражнения. Вездесъщата камера ме изнервяше, но още повече ме притесняваше, че всичко се наблюдаваше и охраняваше от бодигардове, отвратителни гологлавци.

- Какви езици владеете?

- Немският ми е майчин език. Словашки и доста задълбочено английски.

- Прекрасно. А как сте с руския? Много от нашите клиенти го използват.

- Не говоря руски, но с удоволствие бих се записал на курс.

- С какво според Вас превъзхождате останалите кандидати?

- Дълго време съм живял в чужбина.

- Къде, ако не е тайна?

- В Западен Берлин.

- Чудесно. Такъв опит е добре дошъл.

Отидохме зад бял параван. Един мъж си нахлузи еднократни жълти хирургически ръкавици. С професионализма на лекар ме опипа, увери се в здравината на бедрата ми, в устойчивостта на гръдния ми кош, огледа ханша ми. С пръстите си стисна мускулите на ръцете и на бедрата ми и ги измери. Дори опипа пениса и тестисите ми. Не каза нито дума, докато не свърши.

Малко се срамувах, а тъй като в помещението бе включен климатик, на моменти ме втрисаше от студ. Преодолях стеснителността си и се стараех да изглеждам самоуверен.

Отново си облякох боксерките. Мъжът ми нареди да застана на кантара, за да се увери в преценката си. Тежах седемдесет и пет килограма.

Накрая на прегледа лекарят ми взе проби от кръв и урина. При убождането с иглата получих световъртеж, но поех дълбоко въздух и ми премина. Когато излязох иззад паравана, отново около ми се завъртяха фотографи и оператори.

- Как бихте характеризирали своето поведение: смел ли сте, или по-скоро боязлив?

- Предвид на това, че семейството ми в миналото насилствено емигрира, май че имам право да твърдя, че съм по-скоро смел. Но не съм вършел подвизи и не съм страдал красиво и драматично.

- Лесно ли се запознавате с нови хора?

- Да. Живея сравнително отскоро в града, но вече имам чувството, че познавам всички.

Заставах в позите, които ми определяха при интервюто. Опитвах различни усмивки. Или се мръщех по желание пред обектива. Напълно се отдадох на ролята си. Отново погледнах в огледалото. Задържах си дъха и с болезнена усмивка надух гръдния си кош, при което се опитах да си глътна корема. Това не помогна много.

Опънах се на кушетката в задната част на ателието. Фотографът ми извиваше раменете и краката до каквито пози си искаше, вършеше го хладнокръвно, едва що ме докосваше и сякаш вече ме виждаше така, както искаше да ме фотографира. Всичко това не продължи и двайсет минути, но на мен ми се струваше, че бяха изтекли цели часове.

- Какъв шанс имам, ако мога да попитам?

- Засега не мога да Ви отговоря на този въпрос. Трябва да оценим всеки участник, да прегледаме снимките в компютъра... Това изисква известно време. Съдим за всеки кандидат поотделно. Молим за малко търпение.

- Ако съм успял, трябва да го узная колкото се може по-скоро, защото имам още много други предложения.

- Разбира се, влизаме Ви в положението. Моето лично мнение е, че ако желаете силно и ако проявите достатъчна смелост, можете да използвате външността и способностите си и значително да подобрите финансовото си положение - обеща ми персоналистката1 с механичен глас, като от време на време, при подчераване на каквато и да е дума, снишаваше гласа си, сякаш ми доверяваше някаква тайна.

Не знаех дали трябва да разбирам това като позитивен или негативен сигнал.

- На колко години сте? - попита ме още тя.

- На двадесет и три - признах си. Освен това би могла да си го прочете в документите. Записа си данните в лаптопа.

Разделихме се, но аз останах там още няколко минути. Симулирах безразличие, преструвах се на отегчен, като че ли цялата тази работа не вонеше ужасно. Бяха надошли наистина много заинтересовани. Опитвах се да отгатна какво общо имаха те. Все така не знаех за каква работа се състезавах.

Видях разголени тела, които се въртяха в различни пози пред зеленото сукно. По тренираните мъжки ръце и гърбове видимо се очертаваше всяко мускулче. Не си давах големи шансове и малко разочарован си отидох.

След всеки изминат ден нетърпението у мен нарастваше. Бях в непрекъснато очакване, макар и да не знаех какво точно. Бях на двадесет и три години, в нищо не бях сполучил, не знаех нищо и бях безработен. Професията на артиста създава от обикновените хора звезди, но мен никой не ме познаваше.

Непрестанно слушах около себе си колко свободно е моето поколение, щастливо и позитивно, какви неограничени възможности имаме, как трябва да ги използваме пълноценно и какви страхотни неща още ни очакват в бъдеще. Но на мен това не ми изглеждаше така. Поколението на родителите ми, вероятно принудено от неблагодарните условия, пропиля куп възможности, страдаше, не биваше да прави нищо, но аз принадлежах към децата на щастието, които очакаха да се сбъднат мечтите им. Нямах представа кой разпространяваше тези слухове.

Имах три групи познати.

Първата: тези, които бяха решили преди всичко да печелят, робуваха във фирмите и наистина преуспяваха. Но на миниатюрния пазар това обаче означаваше, че всичко останало отдавна бе престанало да съществува за тях. Главната им тема: какво би станало, ако бяха осъществили плеядата си несътворени творби и неизпълнени мечти. Някои си бяха вече изпонародили деца.

Втората: онези, кото опитваха да работят това, за което бяха учили, или което наистина им правеше удоволствие. Издаваха списания, експериментираха в театъра, организираха фестивали, пишеха докторати, или записваха музика. При това единодушно и решително ругаеха и понякога безпомощно хленчеха срещу установените условия и живуркаха, тъй като всеки от тях имаше двайсетгодишна ипотека за жилище с размерите на голям килер.

И третата: онези, които не бяха издържали и бяха напуснали Братислава, или окончателно, или се мотаеха повече навън, отколкото у дома. Когато на някои от тях се удадеше да направи нещо, не пропускаха официално да се похвалят из семейните кръгове. И обратното - изглежда, че никъде другаде по света хората не можеха да се радват така искрено на чуждия неуспех както в Братислава.

После, един следобед, когато вече бях почти забравил за всичко, в жилището извъня телефонът:

ЗЪРРРРРРРР...

Разбрах, че ако все още проявявам интерес към работата, мога да постъпя.

- За каква работа става дума?

Операторката ми издаде тайнственото занимание.

Замълчах. Не знам колко дълго. Повтарях си каквото ми бе казала. За първи път след смъртта на мама в главата ми се завъртя съкратеният списък от събития, светкавичният автобиографичен видеоклип. В продължение на няколко секунди разглеждах предложението от всички страни и то ми изглеждаше все по-изгодно и по-реално. После отново се подадох на най-съкровените ми подозрения. За един момент се разколебах, а след това се разколебах в колебанията си.

- Е, и какво, взимате ли мястото?

Казах да.

На другия ден вече седях на първия си работен курс. Разбира се, не ме наеха на работа с постоянна заплата, с подобните благинки бе свършено. Предложиха ми да се регистрирам като занаятчия. Щях да работя за тях като външен сътрудник, а здравните и социални осигуровки щях да си плащам сам. Но и това бе по-добре от нищо. Много по-добре. Поне така изглеждаше.

Не можех да повярвам - за първи път в живота имах установена работа.

 

3.

След няколко месеца се запознах с една жена, която стана първата ми постоянна клиентка. Беше от Марсилия и се казваше Жулиет. Определено наближаваше вече четиридесетте, но се поддържаше и изглеждаше доста по-млада и свежа. Имаше нежни, много правилни, симетрични черти, красива уста и ясни синкаво-сиви очи, които се подчертаваха още повече от загорялата й кожа. На първата среща си ги бе гримирала малко, за да изпъкне бадемовата им форма.

Постепенно покрай другите клиентки се сдобих с осем постоянни жени, с които редовно се срещах няколко месеца, от време на време и повече от веднъж в седмицата. Не ставаше дума само за еротични срещи, бях станал част от живота им, понякога и на техните - в повечето случаи разпаднали се - семейства. Ходех с тях на обеди или вечери, съпровождах ги при пазаруване или на фирмени договаряния, а на една дори й прибирах децата от детската градина. Бях им дал и номера на личния ми мобилен телефон, което официално ми бе забранено.

Агенцията бе уговорила срещата с Жулиет в луксозното кафене "Гуантанамо", близко до панаирния комплекс. Беше вчесала кафявите си коси в класическа прическа назад и бе облечена в кожено палто от норка. Нещо неопределено в погледа й подсказваше, че днес тя си бе поставила за цел да направи впечатление. И това й се удаваше.

- Великолепна прическа - похвалих я.

- "Тони & Гай", двеста и четирийсет евро - отвърна.

Реагираше точно по този начин, както разбрах по-късно.

- Имаш хубави слънчеви очила - споменах, когато излязохме навън и тя си ги сложи.

- "Хелена Рубинщайн" - отговори - струват двеста долара.

- Красив часовник - казах й по-скоро на шега.

- Швейцарски - "Баум & Мерсие", пет хиляди франка.

И все така. Каквото и да споменеше човек, веднага обявяваше колко струва това и каква марка е.

Жулиет не си наля мляко в кафето, а екстрат от соя. Не го подслади със захар, а с някакви гадни извлеци от биопродукти. В ръката си постоянно държеше тъничка, димяща безникотинова цигарета. Посещаваше само кафенета и клубове, където се спазваха правилата на справедливата търговия2.

През този ден между нас не се случи нищо еротично. Не ме целуна, дори не се докосна до мен. Не приемах това като лош сигнал. Използваше ме като някакво допълнение към тоалета си.

Това по свой начин ми изглеждаше още по-страхотно. С една дума, Жулиет искаше да вървя покрай нея, за да бъде чрез мен, така да се каже, забелязана. Непрекъснато вътрешно си повтарях: пия добро кафе и припечелвам. Вървя по улицата, нося лека чантичка с покупки и припечелвам. Съпровождам я и припечелвам. Отгоре на всичкото тя ми плаща и разходите. Какво еуфорично чувство! Давах си сметка, че ако не разваля нещо, в най-скоро време може би наистина ще забогатея.

Жулиет си бе поставила за цел да разгледа в моята компания изложбата за милионери, която тази година за първи път се провеждаше в Братислава. Една фирма притежаваше изключителните права да организира такива изяви и ги правеше на различни места по света. Входът беше само с покани, за тесен кръг богаташи. Парадоксално, но изложбената зала се намираше само на километър от сиво панелно предградие с хиляди еднакви прозорци.

При влизането ни проконтролираха дали принадлежим към клуба на избраните. Провериха отпечатъците на пръстите и фотографираха дясното ни око.

Обширното изложбено помещение бе разделено от правоъгълни колони, разположени на еднакво разстояние помежду им. Посетителите изглеждаха като някаква чужда раса, нова, свръхбогаташка върхушка, която е окупирала столицата.

Хора, които не се интересуваха от нищо, което не е свързано с парите. Кастата на бившите апаратчици. Самоуверени мъже, които преди десетилетие, благодарение на дивата приватизация на огромното богатство зад някогашната желязна завеса, се бяха докопали до приказно имане. Техните синове и дъщери се превърнаха във финансови акули: оглавиха инвестиционни консорциуми, ръководеха фондове за развитие и световни финансови групи. Другаде по света тази прослойка се бе създавала по естествен път, за дълъг период от време, докато в Източна Европа възникваше от днес до утре, предимно чрез мръсни способи. Тя съставляваше и най-богатите обитатели на вилните райони в Прага, Братислава, Будапеща, Москва, Варшава, коренно променени градове, пред които дори и гостите от Запада притаяваха дъх.

В огромната зала се бяха струпали около осемдесет души, от които трийсетина бяха истинските купувачи, а останалите само ги съпровождаха.

- Това е Михал - ме представи Жулиет на непознат мъж, с когото си подадохме ръка и си разменихме няколко учтиви фрази. Не каза нищо повече за мен, което напълно ме устройваше.

Жулиет познаваше повечето поканени гости, които старателно избираха. Само в Братислава вече живееха пет хиляди милионери. Белоруски доставчик на нефт. Шеф на френска енергийна компания. Изпълнителният директор на немския телеком с две ексцентрични партньорки. Бяха дошли и чеченският премиер, и любопитният кмет на Виена. Чешкият президент грижливо си избираше нов състезателен автомобил. Туркменският министър на нефтените природни ресурси си купи гуцулски кон3, облагородена порода, за два милиона долара.

Вниманието на Жулиет бе привлечено от мобилен телефон с клавиши, инкрустирани с брилянтчета. За малко се загледа и в концертно пиано, облицовано с платина. Задържа ни и един продавач, който по всевъзможен начин й натрапваше частна подводница за шестнайсет милиона евро.

Пет пари на давах, че виждах само един малък сегмент от населението на Средна и Източна Европа, където почти половината хора бедстваха. Надявах се да си поживея добре на гърба на тази малка, профитираща групичка.

Руски олигарх разказа виц на Жулиет: "Московски милионер среща на улицата друг свой събрат и му се хвали: Представи си, току-що си купих тази връзка за триста долара! Другият пренебрежително се усмихва и казва: Побъркал ли си се? Ей там, зад ъгъла, намерих същата за петстотин долара!"

Веднага се разсмях професионално.

Накрая Жулиет си поръча малък изкуствен остров при Дубай (през този ден се продадоха два). Единият от купувачите добави към него частен самолет "Ербус" с надстандартно оборудване.

Гостите проявяваха повишен интерес към вертолет, към който производителите като бонус предлагаха площадка за приземяване край вилата. Харчеха се и луксозните американски яхти. Шефът на фирмата, която организираше изложението, обясни, че през миналата година единствено източноевропейският пазар се е развивал по-бързо от арабския. Сочеше с лазерен показалец по прожекционния екран и приличаше на командир, ръководещ маневри.

Продаваше се цяла Албания, но никой не желаеше да я купи. Кому бе притрябвала банкрутирала държава? Пазарът бе преситен с евтини страни.

Не бе забравена и благотворителността. Участниците в изложението събраха два милиона долара за инвалидизирани кучета - сума, която беше колкото два мобилни телефона.

По време на панаира за милиардери в града се проведоха и двеста вечерни партита, достъпни и за хора, които не бяха посещавали изложбата. Динър парти. Привю парти. Скайлаундж парти. Чилаут клуб. ВИП казино пуул лънч. Рууфтоп парти. Уелнес & Спа парти4. Присъствах може би на десет от тях заедно с Жулиет. След един купон тя ме взе в хотелската си стая.

За първи път легна при мен. Нареди ми да я задоволя с уста. Стройна и слабичка, беше облечена в опънати джинси и обута в ботуши с много високи токчета, с които през целия ден тракаше с металната им част по тротоара. Бе захванала русите си коси на конска опашка и бе защипала диамантни обеци за ушите си. Съблякох късото й кожухче и се отдадох на задълженията си.

- Не се бой, когато накрая се развикам - прошепна.

След десет минути ме изпрати да си нощувам вкъщи, което приех на драго сърце.

За вечерните прояви важаха строги и разнородни правила за обличане: Бизнес коктейл, Ъпскейл кежуъл, Фестив, Чик ътайър, Лаундж спортив, Афтър файв инвайтид, Спарклинг чик коктейл, Кежуъл елегант, Блек тай опшънъл5. Трябваше съвършено да овладея тези понятия.

Участвах във ведомствени курсове и тестове на агенцията. Открих, че когато искам, мога да уча прилежно. Гордеех се, че съм се родил в среда и във времена, които позволяват такава голяма промяна, и че упражнявам професия, която предлага толкова много възможности.

Бях започнал да работя в точния момент. Градът бързо се променяше.

Времето течеше по-бързо.

Старите правила преставаха да важат.

Западът се преместваше на Изток.

Изтокът бързо ставаше Запад.

Братислава се изпълваше със самотни корейки, скучаещи французойки, измъчени американки, меланхолични германки и нещастни китайки. Техните съпрузи се трепеха в корпорациите по шест дни в седмицата, разпилени на стотици километри из страната. Никой не мислеше за жените им, когато се подписваха инвестиционни договори за милиарди, затова агенциите за компаньони процъфтяваха.

Лъжех баща ми, че най-после все пак играя в театър, пробвам се в един такъв - малък, независим, който още никой не познава, но скоро сигурно ще стане известен. Разпространявах легендата, че в новия театър ще получа дори роля.

А всъщност се радвах на посланически съпруги, директорски любовнички, партньорки на звезди, дъщери на финансови магнати, секретарки на олигарси и фактически притежателки на политически партии. И още, и още жени, които бяха ползвали услугите ми.

 

С Жулиет пътувах по-често отколкото с останалите жени. С нея отсядахме само в дизайнерски хотели. Сигурно и затова всеки път, когато ме ангажираше, се радвах много.

Мъкнеше ме със себе си на екскурзии, които наричаше служебни командировки, но всъщност ставаше дума за пазаруване.

- Трябва да ходя по работа в Дюселдорф, ще дойдеш ли с мен? - съобщаваше.

Това означаваше, че ще се влачим из любимите й скъпи бутици. В продължение на три години обиколих с нея половин Европа: Лондон, Барселона, Париж, Рим, Кьолн, Брюксел, Дъблин, Хамбург. Дори благодарение на нея бях зачислен към привилегированите пасажери, защото Жулиет летеше изключително в първа класа.

За първи път пътувах първа класа сам, когато трябваше да изчакам Жулиет в Берлин. Шармантна стюардеса съпроводи само мен напред в самолета и ме настани в частта, отредена за най-богатите пътници. По-бедните се струпваха назад, където си дишаха във врата и трябваше да си свиват краката.

Седалките в първа класа бяха раздалечени на почти два и половина метра, докато в много по-тясната икономична класа стандартът беше осемдесет сантиметра. Креслото ми можеше да се спуска, докато се превърне в удобно, плоско легло, а с меката подложка за главата изглеждаше като спално купе. Нарочно веднага се разположих и се оставих да ме обслужват. Сервитьор в кремаво сако и с бели ръкавици ми носеше напитки и чревоугоднически специалитети. За един час успях доста да се натряскам.

Веднъж в първа класа малко вбесих Жулиет. Тогава при мен дойде стюардесата, която ме познаваше като редовен клиент.

- Моля Ви се, бихте ли се държали по-прилично. Пътниците се оплакват от Вас - ми прошепна бедната жена с глава, положена точно на раменете ми.

- Ти се продаваш на "Луфтханза". Аз - на жените. Кое според теб е по-забавно? - се развиках.

Не можа да ми отговори и се върна да разнася подобието на кафе.

Чувствах се по-добре от всякога. Нямах представа защо Жулиет правеше всичко това за мен. Някои дребни детайли от време на време издаваха, че задоволството ми е лъжливо.

Подозрението ми се потвърди, когато и двамата бяхме задържани на амстердамското летище противно на волята ни. Това стана по време на прекачването на път от Хелзинки. Над града бе надвиснала такава мъгла, че авиокомпанията отмени най-скорошните три полета до Братислава, така че трябваше да чакаме двайсет и четири часа. И програмата на Жулиет, и моята програма се нарушиха. Бързо, с помощта на агенцията, отложих или отмених уговорените с клиентките срещи.

За тези три години знаех своите права на пътник, затова поисках компенсация - ако не обезщетение, то поне легло и храна. Сблъсках се обаче с такова нежелание, каквото познавах от социалистическите времена. Когато изрекох моето желание, служителката ми даде да разбера с погледа си, че ако не бе си губила времето с мен, отдавна щеше да се чипка в някой басейн в Холивууд, ухажвана от режисьори.

Накрая, след като се преборих с нея, получих място за нощуване и пакет с надпис "Красота & Здраве за теб". Как бих могъл чрез миниатюрните пластмасови предмети да предизвикам промяна във възгледите си или - дай Боже - да подобря здравословното си състояние, не разбрах. Едва-що отворих тубичката с микрокрем и цялото й съдържание се изсипа на килима. Четчицата не можеше да служи за почистване на зъбите, или най-много на един от тях, защото бе снабдена с едва четири косъмчета четина. Когато положих на дланта си комплекта за бръснене, почти го загубих от поглед. Освен козметика в торбичката намерих чорапи, които драскаха като многожилен кабел, и фланелка размер XXL. Багажът ни остана да кисне в самолета.

Определиха ни хотел. На рецепцията спокойно можеше да се събере футболно игрище. На масата за непушачи пред мен лежеше пепелник. Наоколо звучеше песента "Уъндърфул уърлд"6, запис на блок флейта.

За вечеря всички гости си бяха облекли същите огромни фланелки. Дори и Жулиет. Бяхме прекарали вече заедно три изтощителни дни. Радвах се как ще си поспя. Жулиет дълго и втренчено ме гледаше и се усмихваше странно. Очите й изглеждаха като мъртви, а устните й леко потреперваха. Разговорът на масата не вървеше особено, но ние и двамата без това много не говорехме. Тя не ме посвещаваше в подробностите от личния си живот, оставах си допълнението й при пътуванията за пазаруване, което ми изнасяше. Дори резервира две стаи, така че разчитах, че ще си почина през нощта.

Луната светеше толкова силно, че би могло да се чете на нея. Спалнята с удобното легло ми харесваше, ала пистата на летището свършваше точно под прозорците. На кратки интервали следваха шумни излитания и кацания. Не можех да мигна. На тавана присветваха оранжевите навигационни мигащи светлини. Призрачни силуети, дрънчене на метал, самолетни туловища, лишени от цвят. Радвах се, че ще се връщам у дома и броях минутите до тогава.

Телефонът иззвъня.

- Не мога да заспя - зашептя Жулиет.

- А аз вече спях - излъгах. - Но колко време ми трябваше...

- Мога ли да дойда при теб?

- Служебно посещение ли?

- Не... Да. Ще ти платя, ако държиш на това...

- Моля ти се! - въздъхнах.

- Не ме моли. Не знам... Всъщност... Въобще не е служебно. Бих искала да ти кажа нещо.

- Не може ли да почака до утре?

- Важно е.

- Тогава ела.

След няколко секунди се чу хлопане по вратата. Отворих.

Дойде боса, в почти прозрачна, лекичка пижама от лъскава коприна, под която се очертаваха увиснали гърди. Прегърна ме силно. Доста се потрудих да се освободя от мекото й, напудрено деколте.

- Почакай малко - казах.

Извадих две чашки от минибара. Налях й любимото питие.

- Благодаря. Вече толкова добре ме познаваш - отговори и си сръбна.

- Хубава пижамка - й направих комплимент както обикновено.

- Горната част е "Нуала", а панталоните са "Ла Кразиа" - отвърна.

Не ме разочарова.

- А цената?

- Вече съм забравила.

- Как така? - разсмях се.

- Не ми се присмивай.

- Искаше да ми кажеш нещо важно. Даже ме събуди.

- Извинявай. Трябва да говоря с теб.

- Спокойно, започни.

- Да. Исках да ти кажа, че ние двамата трябва да се договорим.

- В какъв смисъл?

- Обичам те, Михал - отвърна внезапно. - Много, наистина! Престани да работиш, премести се и ще ти купя каквото поискаш. Знаеш, че с удоволствие ти правя подаръци. Заживей с мен! Ще ти сбъдна всяка мечта. Други само обещават, а после всичко става различно, но аз го мисля сериозно - изригна извън себе си тя.

Думите й излизаха объркани измежду устните, които - чудно как - оставаха неподвижни и някак си изкривени. Седна накрая на леглото и ме поглъщаше с очи.

Наистина често ми даряваше различни неща, но се надявах, че не беше ги обявявала в агенцията.

- Само заради това ли си дошла?

- Само? Не е ли достатъчно?

- Не си ли случайно омъжена?

- И да съм, все едно.

- Не мога. И дори ако не знам по каква причина бих пожелал, по никакъв начин не бива. Така пише в договора.

- Плюй на договора, това е много по-важно отколкото един къс хартия. Как изобщо можеш да ги сравняваш?

Стоях като гръмнат. Не знаех какво да кажа. Виждах в Жулиет една от многото жени, които се бяха впуснали в приключението и искаха да го градират.

Не бях ядосан, само стоях с чаша малцово уиски в ръка и се опитвах да отгатна какво я бе довело дотук.

- Работата е моят живот. Нямам нищо друго. И не смятам да се отказвам от нея. Заради никого. Нито дори заради теб. Не мога да си го позволя. Ще свърша на улицата.

- Вземи си твоята независимост и се махай! Тичай нагоре-надолу, обикаляй света и един ден ще свършиш без цент в джоба. Презри всичко, което ти предлагам. Поне ми кажи истинската причина. Стара ли съм? Не ти ли харесвам вече?

- Не си стара. Харесваш ми. Но между нас не може да има нищо повече от това, което е било до сега, и няма да има.

След отговора ми дори не гъкна. За малко имах впечатлението, че трябваше да й кажа нещо съчувствено, по-малко осъждащо и категорично. Жулиет стана като наелектризирана и разсече въздуха с ръка. От нервното напрежение лицето й се изостри и погрозня. Конвулсивно вдигна ръка, изтръгна един косъм от косата си и с патетичен жест го скъса. Бясно се втурна в банята.

Дочух я как пуска водата да шурти. Последваха тихи стъпчици по пода. Токата на колана от халата й издрънча, когато тя се плъзна надолу във ваната. Отново се появи, но само главата й, тялото остана потопено в тъмнина. С енергични движения на памученото тампонче си изтри ружа.

Приближих се до нея. Малко се дърпаше. За миг обаче пръстите ни се сплетоха и здраво се стиснаха. Разкопчах ризата на пижамата й. Не се възпротиви.

Поставих си за цел бързо да уредя нещата. Намерих устните й. Отново я имах пред себе си гола, с извивките и заоблените части на мускулите и на кожата. Наистина вече не изглеждаше млада, нито много хубава. Целенасочено се стремеше да подчертава недостатъците си, за да ги замаскира с украшения, но това не помагаше. Краката и гърдите й вече не ме възбуждаха. Бях й се преситил. Но като професионалист знаех как да се превъзмогна.

Желаеше ме физически и емоционално. Опряхме се на челната част на леглото и тя се нахвърли върху мен.

У нея кипеше потисканият гняв, примесен с нарастващата близост.

Тя прекъсна това. Рязко отдръпна устните си от моите.

- Какво става, Жулиет? Искам да се любя с теб - казах.

- От съжаление.

- Не, защото те желая.

- Значи ебеш и да забравим, а?

- Защо говориш така грубо?

- Защото не съм животно. Не мога да забравя.

- Да се преструваме ли, че тази нощ нищо не сме си казали?

- Аз няма - отсече. - Смърдиш. Прекомерно пушиш.

- Къде ще бъдеш утре по това време?

- На съвсем различно място от теб. Ще ти заплатя извънредния ден. Така и така открай време не става дума за нищо друго.

Лежеше на леглото отпаднала, със затворени очи и стиснати, безкръвни устни. Беше сразена.

На думи се бе отнесла вече далеч, но тялом още не. Бе подпряла здраво глава на рамото ми. Отново се извърнах към нея. Целунах я по темето на главата. Останахме да лежим. Няколко пъти я погалих по гърба. Прегърнах я около раменете и я притеглих малко по-близко към себе си.

След малко ми се изплъзна. Обу си гащичките и пижамата. Шумно си отиде.

Веднага заспах.

Сутринта повече не се срещнах с нея. На рецепцията ми съобщиха, че е напуснала хотела още преди зазоряване. Дори ми бе презаверила полета, за да не се върнем заедно в Братислава.

 

4.

Получих всички инструкции предварително. Според уговорката се срещнахме на миниатюрното братиславско летище. Стоях на силно течение. Бях махмурлия. Непрестанният дъжд шибаше многопластовите стъкла и барабанеше противно и по покрива. Всяка капка сякаш ме удряше в мозъка.

Пристигна Жулиет. По-красива, отколкото си я бях представял, а в ботуши изглеждаше по-висока от обикновено. Беше загърнала стройната си фигура в палто цвят бордо, чиято бяла яка подсилваше впечатлението от изрязаното й, изпито лице. Слабичкото, но здраво телце поддържаше красивата й главица. Гримът подчертаваше невъзможно високо разположените скули. Формите се преливаха плавно една в друга и придаваха на походката й сдържана сила.

- Здравей, Жулиет! Радвам се, че отново ме избра. Удоволствие е да те видя - я поздравих.

Не отговори. Дълго ме измерваше, а лицето й не изразяваше нищо. Нито уплаха, нито радост, нито изненада. Втренчено ме гледаше в очите, сякаш искаше да отгатне какво ще последва. Не помръдвах. Дебнех за най-малкия знак, който би нарушил мълчанието. Очаквах някакъв жест от нейна страна или смръщване на вежди. Чаках. Чаках и тялото ми се напрягаше.

После само ми подаде ръката си с много дългите й пръсти. Масивните й пръстени ми причиниха болка. Бе пристигнала с такси, а аз с автобус. Започваше да се развиделява, беше 21 декември, а от радиото пееше разчувстваният Крис Риа7, който отново се беше върнал за Коледа със своя "Драйвинг Хоум"8.

Същата Жулиет - сега обаче бе напудрила повече настъпващото по лицето й остаряване. Вчера разбрах от агенцията, че тя отново ме бе ангажирала. Това така ме изкара от равновесие, че почти не спах. Ядосвах се на себе си. Държах се като някакъв новак в бранша.

- За да бъде ясно всичко помежду ни, тук си само защото си един от най-евтините в офертата. Не те ангажирах за себе си. Ще бъдеш коледната изненада за дъщеря ми. Тя си пожела мъж. Студентка е по програмата "Еразъм" в Лисабон. Не съм я виждала цяла година, ще се зарадва.

- Имаш дъщеря ли? - попитах, но като видях изражението й, добавих: - Разбира се, както желаеш, Жулиет.

Не биваше да отвръщам. В каквато и да е ситуация. Преди два месеца задоволявах орално на всеки два часа една по-възрастна италианка и ако не успеех да го сторя за две минути, ме удряше по главата със списание "Вог". Преживявал съм какво ли не и къде ли не с клиентки, но това списание беше пъхнато в пластмасова торбичка, а от двете й страни стърчаха твърдите опаковки на тоалетни кремове.

- Метни си отгоре това, Михал - нареди Жулиет и ми подхвърли голяма торба за покупки.

- Разбира се, с удоволствие, благодаря ти - отвърнах.

С всичките задължително одобрителни фрази навлякох костюма си в тоалетната: червени панталони и островърха шапчица, невероятно широк халат с бели копчета, дълга бяла брада и огромни ботуши с камбанки. Не се издадох, че вече малко разбирам френски, за да си запазя поне едно предимство.

"Трябва да издържиш, това е само една игра за малки деца, която ще ти заплати ежедневните разходите през следващите три месеца - повтарях си. - Преструвай се, че между вас нищо не се е случило, това е единственото решение."

По време на коледните празници интересът към мъжете компаньони от агенциите за съпровождане петкратно се покачваше. Така или иначе нямах с кого да прекарам Бъдни вечер, така че предложението бе добре дошло.

Оплакнах си очите със студена вода и се наплясках по бузите, та да придобият по-живителен цвят. Добре, че бях ограничил багажа си до минимум. Всичките ми вещи се сместиха в една средно голяма чанта и малко куфарче.

Предадохме с Жулиет багажа си и преминахме през митническата проверка. Страхотно звънтях със звънчетата и разбрах, че наистина щях да си дрънча по време на целия път - jingle all the way. Качихме се на самолета в посока Лисабон. Вече не пътувах в първа класа, а в евтината икономична. Два метра пред мен Жулиет седеше в луксозно кресло като на трон.

Много клиентки искаха по това време да разговарят, да се доверяват и да се оплакват от мъжете си. Ако поисках, знаех как да бъда много добър и внимателен слушател, но Жулиет нямаше нужда от мен. Сложи си масивни сребърни слушалки и слушаше коледната телевизионна програма, излъчвана в кабината.

За да не се налага да гледам любопитните погледи на пътниците, направих същото - веднага си сложих еднократните минислушалки. В тях се разнесе глас: last Christmas, I gave you my heart, but the very next day, you gave it away, this year, to save me from tears, I’ll give it to someone special9.

Цяло ято стюардеси ухажваше Жулиет, носеха й портокалово кампари и разни сладки и солени лакомства. На мен предложиха шишенце минерална вода за шест евро.

Едва-що се понадигнах, за да взема от торбичката над главата си едно списание, и развеселените празнуващи дотичаха:

- Къде са ти елените и шейната, клетнико? Хей, струпай подаръците, дядо Коледа! Чувай, какво криеш под дрехите? Да не би случайно да си гей? Гледайте - дядо Мраз педераст, дебил.

С оглед на влошената ми позиция от агенцията ми бяха строго забранили да се ядосвам, да правя истерични изпълнения или да псувам по какъвто и да било повод по време на изпълнение на служебите ми задължения. Затова се усмихвах на всички страни и се преструвах, сякаш хората ми казваха, че съм най-милият човек, когото някога са срещали. Но всъщност бях напълно побеснял. Още преди десетина години ме уверяваха, че съм талантлив артист и оценяваха факта, че не бях останал в Берлин, а се бях върнал в Братислава. Сега бях на тридесет години и бях дегизиран като дядо Мраз.

При прекачването на франкфуртското летище преживях истински ад. При мен се спираха деца и ми рецитираха стихчета, пееха ми песнички, казваха ми поздравителни куплети, а в очите им искреше надежда и върховно очакване за награда. Извинявах им се по чешки, може би щяха да разберат, че съм беден и наистина нямам какво да им подаря.

- Мамо, защо този дядо Коледа е толкова лош и не ми даде нищо? - разплака се едно момиченце.

- Това не е дядо Коледа, а един болен чичко от Източна Европа. Ела бързо тук - обясни майката на детето. - Можехте да й дадете поне някаква дреболия! Вие сте истински скъперник! Горките дечица! - ми подвикна през рамо тя.

След двайсетата стихоплетеница не издържах, апатично седнах с гръб към децата и започнах да наблюдавам сивата писта за отлитане, като броях минутите. Агресивна служителка на летището ми връчи листовка, от която научих, че в политически коректния свят се празнува не само Коледа, но също така Ханука10, Кванзаа11 и празникът на свети Базил12, или който и да е друг подобен. Дядо Коледа вече не е сам, оженил се е за жена, която се казва Бефана. Открай време те разнасяли заедно подаръците, но мъжката част от населението не признавала партньорката му.

Пожелах си в далечния юг на Европа изобщо да не познават дядо Мраз. Само че смяната на самолета с друг не означаваше освобождение. Веднага след като се качих на борда и преминавах помежду седалките, нетърпеливи деца и пияни възрастни ме задърпаха за дрехата и си просеха подаръци. В десет часа сутринта в кабината цареше атмосферата на Бъдни вечер. Отпред, при осветената изкуствена елхичка, стоеше снежен човек от креп. От високоговорителите гърмяха коледни песни на португалски, а после отново: once bitten and twice shy, I keep my distance, but you still catch my eye. Tell me baby, do you recognise me? Well, it’s been a year, it doesn’t surprise me.13

Meланхолично мечтаех, че ще се стопя, а на седалката от мен ще остане само смачканият червен костюм.

- Извинете, мили деца, съжалявам, но наистина нямам нищо за вас. С удоволствие бих ви дарувал всички, но накратко казано, не става - повтарях.

Неочаквано, едно момченце се впи в крака ми като кърлеж, не се пускаше и буквално просеше да го възнаградя за песничката.

Дадох му поне сандвича ми със сирене и белия пластмасов прибор, който бях получил от стюардесата, и така за малко се укроти. Като ме погледна, по-малкото му братче сърцераздирателно се разрева. Отдалече, от седалката си, Жулиет отново ме игнорираше, като четеше бордното списание и слушаше музика. Мразех я за това, предполагам, още повече дори от всеприсъстващата тук песен.

СКРЪЪЪЦ!

Лошо понасях стоенето в затворено пространство. Не можеше да се разхождам из претъпканото коридорче, защото през него разнасяха храната и се продаваха разни партакеши. Освен това не желаех да предоставям на пътуващите още възможности да ме обиждат.

Попадахме в ужасяващи турбуленции, причинени от гъстия снеговалеж. Докато падахме надолу, не можех да мръдна от страх. Боингът се втурваше стремглаво сред сивите облаци. Пилотът съобщи, че Португалия преживява най-студената зима през това столетие. Потънахме в белезникава мъгла. През прозорчето едва зърнах контурите на осветената кула на края на пистата за приземяване.

Кацнахме твърдо и колелата изскърцаха. Когато вратичката се отвори, в самолета нетърпеливо се втурна мразовит вятър и вихрушка от снежни парцали.

Пристигането ми, съпроводено със страхотно дрънчене, причини в залата за посрещане такова суматоха, че ме обкръжиха полицаи. Отначало малко се поуплаших, но разбрах, че хората просто искаха да се фотографират с мен. Чакахме багажа си ненормално дълго. Когато най-после той се появи на лентата, вдигнах го и го повлякох към изхода. Чантите неприятно ме удряха по краката. През цялото време в мен се целеха мобилни телефони, затова епизодично заставах и позирах.

Придвижих се с ескалатора. Потях се в тежкия си костюм. Озовах се сред врещящата тълпа, която чакаше роднините си. Каква блъсканица! На тавана се въртяха вентилатори.

- Откъде пристигаш, дядо Коледа? - ме попита някакъв португалец.

- Добър ден! От Братислава - отговорих, сякаш някой официално ме посрещаше.

- Колко градуса е там при вас на северния полюс?

- О, доста повече отколкото тук - отсякох.

При гишетата за оформяне на документите блъсканицата се поусмири.

- От коя държава сте, млади господине? - ме измери митничарят.

- От Словакия - признах си.

- А имате ли удостоверение за ваксинации?

- Страната ми е член на Европейския съюз.

- Така ли? Много забавно, какви ли вече не приемат.

- Извинете, измислих си. В действителност съм от Чехословения. В страната ни бушува гражданска война. Аз съм беглец. Ром, заразен от птичи грип. Доплавах с гумена лодка. Още кървя!

- Имате интересна мода. Желая Ви приятно прекарване!

Тогава видях дъщерята на Жулиет. Стоеше сама посред залата, с отворена уста и веднага ми стана ясно, че съвсем допреди малко бе държала цигара в нея, която сега бе заменила с дъвка. Лицето й не беше вече детско, нито още съвсем женско. Само изразът й - на ръба на прозявката - малко смекчаваше изненадата, която изпита от това, че я бях разпознал. Искрящите й сиви очи изглеждаха почти черни под силно гримираните й мигли и подсилваха впечатлението от хлътналите й бузи и слабичкото й тяло. Имаше великолепни кестеняви коси, прихванати на тила, и люлееше огромна розова чанта, в която би могла да се вмести цялата.

В този й вид би могла да мине и за петнайсетгодишна, а беше и нисичка. Напразно се опитваше да си придаде строг и пренебрежителен израз, но когато съзря майка си, се разсмя и се разписка от радост, както се полагаше на една отлъчена дъщеря. Доста дълго не отронвах нито дума, а само я гледах, а у мен се пораждаше някакво нарастващо смущение.

Не понасях такива момиченца. Прекалено силно ми напомняха, че бях остарял.

Вече знаех как да си отмъстя на Жулиет. Ще съблазня дъщеря й. Беше единственият ми шанс за коледен подарък и ако не беше тя, отново нямаше да получа нищо.

- Това е Михал, личният ти дядо Коледа - ме представи Жулиет с тон, с какъвто се разговаря с тригодишни деца. Изобщо не разбираше, че за една година дъщеря й бе станала напълно друг човек.

- Чао, аз съм Софи - отговори момичето със звънлив глас, подадохме си ръце. Очите й се вгледаха внимателно и сериозно в моите. Страхувах се да не зърна в погледа й презрение към ролята, която трябваше да изиграя.

- Няма ли да изрецитираш на дядо си Коледа стихотворенийце? Може да те възнагради - инфантилно попита Жулиет.

- Мамо, моля те! Знаеш ли на колко години съм?

- Така и така не нося подаръци - отговорих. - Разочаровах половин Европа и сега идвам тук.

Иззад ъгъла пред залата над нас се спусна виелицата. Харесваше ми, снегът навяваше по пътищата, натрупваше все повече и повече и хрустеше под краката.

Жулиет седна отпред в разнебитеното такси и заговориха с дъщеря си на френски. Почти не можах да намеря място за невъзможните си ботуши на задната седалка. За частица от секундата Софи докосна ръката ми. После още веднъж. Този развой на събитията ме развесели. Дори нямаше да се наложи да пускам в ход моите обичайни номерца. Ще бъде по-лесно отколкото очаквах.

След няколко завоя установих, че шофьорът кара с летни гуми. Шасито задра в земята. Светофарите висяха на жици през улицата и така силно се клатеха, че изобщо не разбирах в каква посока светят зелено.

ФЪРРРРРР...

ВЪРРРРРР!

Ужасната виелица ми изглеждаше все по-прекрасна. Не виждах нищо през прозорчето, само смесица от снежинки, вятър и мъгла, в която се разтапяше Лисабон, затова пък Софи занимаваше все повече и повече мислите ми. Много любопитно размахваше показалеца си. Когато се извърнах към нея, разтърси брадичка и се измъкна от якето си.

Отдолу бе с блузка от рехава материя, през която прозираха малки парченца гола кожа, имаше дълги ръкави, тясна талия и висока яка. Изглеждаше солидно, само че, както забелязах, отдолу не беше си облякла нищо друго.

- Няма смисъл да се разхождаме. Ще разгледаме града от високо и ще отидем на празнична вечеря. Ще ни заведеш ли да видим тази панорама, за която ми писа? - попита Жулиет по английски.

- Разбира се, мамче, а после ще ви покажа две добри заведения - предложи Софи.

Малката й ръчичка с изненадваща сила натисна вътрешната страна на бедрото ми. Светлините от оранжевата украса заливаха стария град и искряха през снежната белота. Попаднахме в задръстване, затова платихме и се залутахме пеша през лабиринта на квартала "Баикса". Бях мокър до кости, но ми бе горещо. Въпреки виелицата, старовремските теснолинейни трамвайни мотриси хвърчаха с огромна скорост.

Крачехме надолу по хълма. На някои тесни участъци от пътя Софи се притискаше към мен. Или само си внушавах, а всъщност бе станало случайно? Веднъж неволно ръката ми се плъзна под мишницата й. При вървежа тя позволяваше да се докосват хълбоците ни. С всеки изминал момент тайният контакт ни свързваше взаимно.

Дали нямаше да се обърне и да ми нареди да я оставя на мира. Не го направи. Защо ли демонстрираше съгласие? Малко забави ход и за кратко, когато разстоянието помежду ни намаля, закрачихме в един и същи ритъм.

Стигнахме до града. Панорамният асансьор до белия ад над главите ни се наричаше "Санта Жуста" и стърчеше насред едноименната тясна уличка.

- Вече се радвам - излъгах, когато купувах три билета.

- Построил го е някакъв французин през 1902 година, неоготика. Обичам височините, била съм толкова пъти вече там, винаги е преживяване - обясняваше Софи.

Подпря се на почернелия от времето парапет, който се проточваше покрай стената.

Останах да стоя на разстояние от нея, изпълнено с обещания. Направи неопределено движение, за да я последвам, и се обърна. С пръстите си можехме вече да си кажем цели изречения. Влязохме вътре последни от опашката. В последния момент, преди асансьорът да тръгне, слязохме. Видях зад стъклото и предпазната решетка как Жулиет се опитваше да спре с ръце затварящите се врати, в които снежинките се удряха и полепваха по стъклото.

- Щастлива и весела Коледа! - извиках и кабината с Жулиет се понесе към височина четиридесет и пет метра над равнището на улицата.

Ненадейно Софи ме разцелува.

- Защо направи това? - разсмях се.

- За да знаеш, че мога - отвърна Софи.

- Можеш ли да ми дадеш малко от това, което си взела?

- Разбира се, дядо Коледа - каза.

И досега не знам какво бе това, тъй като ми го сложи уста в уста. Въздействаше като преход от задушаваща жега към смразяващ студ и обратно. С приемането му вдъхнах от мразовития въздух и вниманието ми се насочи към всяка летяща снежинка. У мен се засилваше убеждението, че открай време познавам целия Лисабон: Златарската уличка, реката Тежу, кулата "Белем". Буквално физически почувствах как ми се разширяваха зениците. Вече въобще не забелязвах неуморно падащия сняг. Измокрените ми дрехи натежаха и ми пречеха да вървя.

- Защо се мъкнеш след мен? - попита Софи.

Очите й блещукаха като огледалца.

- А ти защо ме остави да се мъкна след теб?

Отидохме на купон при нейни приятели. Там предизвиках силен отклик. Хора на възрастта на Софи и в нейното състояние ми викаха:

- Хей, дядо Коледа, ела да изпафкаме по една! Не ни ли носиш някакви треволяци от Норвегия?

- Съжалявам, всичко раздадох вече на децата, които цяла година са слушали - отговорих.

Някои неща не разпознавах въобще, други възприемах умалени, като че ги гледах през обърнат далекоглед. В бучащата тъмнина и в горещината коледните топки, сребърните гирлянди и високата елха лъщяха до главозамайване.

На огромния плосък телевизионен екран вървеше програма с видеоклипове. Отново същите двама млади мъже и две жени, планинска хижа, затрупана от снега, блестяща вечеринка, танцуващи двойки с апрески на краката и в грейки, пристегнати с колан: I wrapped it up and sent it, with a note saying "I love You" I meant it. Now I know what a fool I’ve been, but if you kissed me now, I know you’d fool me again.14

Софи застана толкова близко до мен, че носовете ни почти се допряха. На света имаше само едни-единствени такива очи. Силно искряха. Дадох си сметка, че нямам никаква представа как да се държа с жени, които не бяха заплатили лично за мен.

От таблетката устата ми бе малко подута и бе станала нечувствителна. Краката едва ме държаха.

- Жаден съм - казах.

Много пъти го повторих, посочвайки гърлото си. Софи разтърси глава. Може би не разбираше. Един младеж се приближи към мен. Затарашува малко из джоба си, измъкна бяло хапче и ми го подаде.

Умората ми изчезна. Дискокълбото се въртеше висока под тавана и безмилостно грееше. Хората свеждаха глави, потяха се и се блъскаха в мен. Повечето танцуващи, които бяха останали на купона, се бяха надрусали, рееха се неадекватни в своя собствен свят. Някаква двойка се въргаляше на килима върху хартии от опаковката на подаръците. В ъгъла се търкаляха смачкани кутии от енергийни напитки. Микроскопичните блузки придаваха на гърдите агресивни, заоблени форми. Двойките танцуваха все по-близко и по-близко, докато накрая танцът толкова ги сближаваше, че вече не бе потребен и те се изгубваха в мрака.

Втренчено гледах пред себе си в една точка сред мрака, разкъсван от стробоскопа15. Мъкнех се след Софи и хората отстъпваха пред нас. Таванът се въртеше около мен. Силуетът й се променяше под белите отблясъци и заслепен, аз присвивах очи. Боляха ме тъпанчетата на ушите.

БУУУМ-ТА-ТА! БУУУМ-ТА-ТА!

Изпотена и възбудена, Софи се усмихваше неопределено. Снегът и вятърът бяха разчорлили косите й и лицето се губеше под черните плитки, които прилепваха към бузите. Беше си оцветила ноктите в сребристо. Под блузката й пламтяха голи, красиви гърди.

За миг изгубих от погледа си Софи. Блуждаех сред тълпата и с хипнотични движения я търсех. Въртях главата си според ритъма. Очите ме щипеха от дима, контактните лещи ме режеха. Когато подтичвах, дрехите ми невероятно се вееха.

- И така, отиваме ли вече да си легнем? - ми извика внезапно Софи в ухото.

Престанах да схващам къде съм и какво става. Мъчех се да се съсредоточа, но веднага забравях всичко. Когато си легнахме в спалнята, се чувствах, сякаш някой друг върши работата вместо мен. На съседното легло се търкаляше друга двойка, а на пода още една. Върху килима се издигаше купчинка гащички, джинси, тениски и други дреболии.

Като че най-много ми допадаше, че в помещението беше малко по-тихо отколкото в дневната. Софи ме накара да запазя по-голямата част от костюма си. Всичко продължи не повече от шест минути.

Накрая, още гола, Софи грабна в ръка мобила и го опря в плешката си. Имаше симетрично заоблени хълбоци, загоряла кожа, покрита от виолетовата мрежичка на веничките, стъпалата й - почти розови, малко влажни и меки, сякаш бе стъпвала само на пръсти. Гърдите й бяха добре оформени, заострени и здрави, зърната - виолетови и големи.

Докоснах с показалеца лявата й гръд. После я хванах с всичките си пръсти наведнъж. Смачках я. Плесна ме по ръката.

Когато я погледнах, сякаш всичко у мен се освободи и падна от височината на четирийсетия етаж на небостъргач. Стана ми лошо, имах усещането, че ще се разпадна. Съвършенството й ме изпълваше с ужас. Отново бях така възбуден, че не ме свърташе на едно място. Освен това отчаяно ми се пушеше. Софи веднага се овладя до съвършенство. Доста дълго чака да я свържат. Не ме забелязваше. И тъй като наркотиците понякога въздействат върху преструването също както сълзите върху аркансила на очите, нейната привлекателност изведнъж изчезна. Премрежи очи, изкриви устните си в сурова усмивка и безкрайно остаря. Някои видове осветление не отиват на момичешките лица.

- Благодаря ти за подаръка, мамче - обади се по френски. - Малко е несръчен и недодялан, но става. Очевидно е руснак. Връщам ти го обратно, така добре ли е?

Не дочух отговора. Избягах от стаята и след двадесет и пет години отново се разплаках под коледната елха. В яростта си разопаковах подаръци, които не ми принадлежаха, и ги пъхах в чантата. При излизане от къщата на прощаване в ушите ми звънтяха думите: a face on a lover with a fire in his heart, a man undercover, but you tore me apart, now I’ve found a real love, you’ll never fool me again... last Christmas...16

Oтправих се навън. Не можех да противостоя на вихрушката. Нуждаех се от какъвто и да било придружител. В града познавах само този противен асансьор. Хванах последния му празничен тур в три часа сутринта. Качих се и като дядо Коледа - Санта Клаус се насочих към върха на Санта Жуста.

 

5.

Лежах на дивана, пушех и четях същата книга, каквато на няколко километра от мен може би точно в този момент четеше и Софи. Не ми беше кой знае колко интересна. Сърфирах из френските забавни програми, които ми изглеждаха доста тъжни.

Три минути и шестнайсет секунди разговарях с баща ми по телефона. Точната продължителност на разговора се отбеляза на монитора. Успяхме да се скараме. Още една самотна Бъдни вечер.

Отпих от чашата. На дъното остана още малко водка. Компания на живо ми правеха единствено шумно празнуващите съседи зад стената. В стаята надзърна равнодушната Луна. Вятърът се засилваше, прозоречното стъкло вибрираше, рамките скърцаха, в сградата се удряха окапали листа.

Разтърках очи, за да прогоня преумората от предходната нощ. Радваше ме, че ми се обаждаха постоянни клиентки. Но едновременно се страхувах. Какво щеше да стане, ако разберяха в агенцията? Само при тази мисъл ме обхващаше ужас. За подобни случаи се носеха легенди. Тогава бодигардовете на фирмата взимаха нещата в свои ръце.

Още повече ме ужасяваше друго: какво щеше да стане, ако Софи срещне някой, много по-млад от мен.

Преди това по същия начин завиждах на мъжете, които бяха способни да се увлекат по една жена, тичаха подире й, веднага щом имаха свободно време, преследваха я с чувството, че не могат без нея. Дори пътуваха след партньорката си стотици километри с влак или летяха със самолет само да са заедно за няколко дни или за часове. Самият аз никога не бях правил подобно нещо. По правило жените тичаха след мен. Не разбирах защо за някого две момичета струват повече от едно, три - повече от две и десет - повече от три. Мен ме интересуваха само ако бяха склонни да си платят. Поне досега.

Заспах и ме разбуди пронизителното звънене на телефона. Тихият, несигурен глас на Софи, в който звучеше особена настойчивост.

- Мога ли да дойда при теб? - зашептя.

- Разбира се - отвърнах и й казах адреса.

Дочу се тъп удар, като изстрел. Сигурно слушалката бе паднала и се бе ударила в стената или в пода. Шум. После изщракване, някаква ръка прекъсна връзката. Определено не бе нейната.

Не схващах какво бе станало. Трябва да се съвзема. Изтичах под душа.

Когато излязох от банята, огледах стаята и осъзнах, че там цари пълен безпорядък. Софи за първи път щеше да види къде живея. В панически ужас заразтребвах, защото тя би могла да дойде всеки момент. Застлах леглото, сложих чорапите в чекмеджето и подравних списанията на масата.

Нямаше и пет минути и пред къщи спря такси.

Пристигна!

Когато ме видя на вратата, в очите й заблестя особена светлинка. Детските й пръстчета бяха студени - и в студ, и в жега. Потреперих, когато ме докосна на голо по врата.

Софи погледна крещящите ми комикси - в жълта, синя, червена и фосфоресциращо синя подвързия. Обкръжаваха посетителя отвсякъде, лежаха, накамарени по поличките.

Не каза нищо. Нито едно изречение. Изтръска кестенявите си коси напред и ги поглади с ръка, за да се убеди, че вече не са върху раменете й. Приседна, протегна ръцете си зад гърба и разкопча сутиена си. Не откъсвах очи от нея. Хвана полата си, подпря се на лакът и малко се плъзна надолу в креслото. Отвори ципа. Свали си чорапите. Присви коляно, прехвърли крак през ръба на дивана и разтвори тънките си бедра с отвесната цепка на най-женственото й място. После ръцете й обхванаха хълбоците ми и ме придърпаха към себе си.

Не знаех дали родителите й вече спяха, дали бяха хукнали на коледно парти, или дали за Паскал се грижеше детегледачка. Може би Софи бе излязла, когато останалите са заспали.

Макар че си пожелах това и го изказах на глас, Софи не пренощува при мен. Отиде си с такси вкъщи в четири часа сутринта, когато повечето хора спяха, макар че този квартал спазваше по-други закони от останалите.

Допих си, дори остана още в бутилката. Зяпах през прозореца в тъмното. През нощта бе наваляло малко сняг. Знаех, че няма кой да го почисти. После умората ме пребори.

Подарих на Софи за Коледа само една вещ. Ключ от жилището ми.

 

6.

По време на петдневното ми отсъствие от града не ми се бе обаждала нито една клиентка. Пропуснатите разговори бяха с банката и с управата на жилищното дружество, което ми известяваше, че дължа наем за изминалите два месеца. Контото ми беше на минус, поради което ми бяха блокирали картата и ми обръщаха внимание за това.

Оставаше ми само едно. След неспокойния сън сутринта грижливо се измих, дори изскубах космите от ръцете си, което вече се бях зарекъл да не върша. Бързо закусих и се отправих към хотел "Шато Мармон", къдете не ме познаваха много добре.

Предпочитах да се подвизавам в "Мадисон", където се настаняваха най-богатите гости на града, но съдбата не биваше да се предизвиква. Ако персоналът ме разкриеше, това щеше да бъде краят ми.

Взех със себе си и лаптопа, купих си от павилиончето дебелия немски вестник FAZ и седнах в голямото кафене на партера. Поръчах си черен чай с мляко и негазирана минерална вода. Цените значително надминаваха възможностите ми, но се надявах, че инвестицията щеше да ми се върне още на самото място.

В десет часа в помещението цареше голямо оживление. Срещи на търговски партньори, късна закуска на гости на хотела, испански туристи... Имах какво да правя, за да запазя добрата си видимост и същевременно да не се набивам на очи.

Измъкнах лаптопа и отворих случаен документ, който прекопирах от първата уебстраница, която ми попадна. От време на време чуквах по клавиатурата, прелиствах вестника и преди всичко внимателно наблюдавах около мен.

След малко забелязах жена, която седеше три маси по-далече. Беше сама. Вече не бе от най-младите, някъде около четирийсетте, преценявах я според дребните бръчици около очите, но лицето й сияеше, все още беше много свежо. Имаше няколко сиви, почти незабележими къдрици, сякаш ги бе оцветила нарочно, от кокетство. Беше хубава, но в младостта си би трябвало да е била отявлена красавица.

Между масите ни остана празно място. Това си бе преимущество. Не бях забелязал кога е дошла. Може би преди мен. Кимна на сервитьора и си поръча чаша бяло вино. Това ме изненада. Вероятно не бе дошла служебно. Дали бе на ваканция? Срещаше се с приятелка ли? Или имаше свободно време от командировката си?

Реших да се пробвам тук. Имах предостатъчно време.

Все по-често я заглеждах. Засега не можех да преценя доколко забелязваше присъствието ми. Отпи от виното. Според запотената чаша изглеждаше добре изстудено. А сигурно бе и доста скъпо, ако се съдеше по натруфената бутилка. Не си даде труда да попита за цената, май че изобщо не я интересуваше.

С крайчеца на окото си забелязах, че погледна към мен. Като по случайност срещна погледа си с моя над чашата, но след това той продължи да се рее по-нататък из помещението. После провери лакираните си нокти в цвят бордо.

Очевидно бе усетила очите ми, които редовно се връщаха към нея.

Покрай мен мина келнерът. Повиках го.

- Когато онази дама си допие, налейте й от най-доброто вино на избата. Нещо много, много сухо - помолих го.

Посочих му с пръст за кого е определена поръчката. Нарочно го направих доста несръчно, та непознатата да ме забележи.

С периферното си зрение мярнах, че жената отново ме гледа.

Келнерът се усмихна и кимна.

- Разбира се, господине.

- И чаша от това същото за мен - добавих.

След малко на масата й засвидетелстваха внимание под формата на отлежало вино и обслужващите й обясниха от кого е поръчката. Тя се усмихна смутено и повдигна рамене.

- Не заслужавам такова внимание - възрази тихичко в посока към мен.

Отчетливо отваряше уста, за да разчитам по устните й. Проговори ми на немски, което ме изненада, но вече много хора по вида ми бяха отреждали немски произход. Погледите ни най-сетне се срещнаха за по-дълго в момента, когато вдигнах чашата си. Осъзна, че сега вече й отделям цялото си внимание.

- За Ваше здраве! - казах, но не с много силен глас.

Кимна и се изчерви. Беше клъвнала стръвта. Нито за миг не я изпусках от очи, а ми се стори, че това не я притеснява.

Сега, или никога. Станах, взех чашата си с вино, дойдох до масата й и седнах срещу нея. Недалеч отдясно стоеше маса с бяла покривка, заредена с чаши, бутилки, хапки, салати в чинии и сребърни кофички с лед.

- Извинете, сама ли сте, или чакате някого?

- Не, не. Сама съм. Исках преди разходката да си пийна чаша вино.

- Бих ли могъл за малко да Ви правя компания?

- Ще се радвам. Най-после имам свободен ден.

- Казвам се Михал.

Протегнах ръка към нея. Тя я пое.

- Линда - представи се.

- Хубаво име. На хубава жена. Много се радвам.

- О, не прекалявайте, моля Ви. Но благодаря - отвърна и широко ми се усмихна.

На безименния пръст на лявата й ръка проблясваше дебела златна халка със скъпоценен камък отгоре, която не изглеждаше като модел на H&M. Веднага завързахме обичайния кратък разговор на тема откъде знам толкова добре немски. Издекламирах й няколко, малко поукрасени изречения, които гарантирано й направиха впечатление.

Сега вече май че работата с нея нямаше да бъде трудна. Всичко вървеше от самосебе си.

- Моля, може ли да си говорим на ти? Като мъж имам право да предложа. Не държа на формалностите.

- С удоволствие, ако искате. Т.е., ако искаш...

Отправи заинтригуван и малко засрамен поглед към мен, както когато някой е забравил да пусне след себе си перденцето в пробната кабинка. От близко бих й дал трийсет и осем. Светлокафявият й костюм изглеждаше скъп, а тъй като преди малко, без да й мигне окото, си поръчваше в това заведение, предполагах, че няма проблеми с блокирана кредитна карта.

- Откъде си?

- От Мюнхен.

- Приятен град.

- Познаваш ли го?

- Малко. В кой квартал живееш?

Разприказва се за богатото предградие, в което беше израсла. Продължи със случки от командировките си из градове на Средна Европа. Имала за задача да разкрие възможностите за откриване на нови търговски представителства на фирми за високи технологии. Това ни най-малко не ме интересуваше.

С плаха усмивка я разпитвах. Само полека! Не бързай! Дори още не съм и започнал!

- И така, за успеха ти в този регион. И наздраве!

Вдигна си чашата.

- За твоето! А какво всъщност работиш ти?

Доста рискова тема...

- В рекламата. Вече от години. Някога исках да живея като художник на свободна практика, това и следвах, но знаеш как е сега. Накрая измислям онова, което останалите не понасят. Изработвам графичен дизайн на рекламни листовки, които никой не иска да доставя в пощенските кутии...

- Случайно имам някакви листовки, някои много ми харесват - засмя се.

Извиних се и за момент изтичах за чантата. Когато се върнах, почаках келнера и му наредих да напише и двете сметки на мен. Исках Линда да ме чуе.

- Но аз мога да си платя и сама - възрази.

Лека съпротива никога не вреди. Затова няколко секунди престорено се поколебах и чак тогава отговорих:

- Не се съмнявам в това. Само че с удоволствие ще заплатя за своето нахалство.

- Изобщо не мисля така. Ти си много мил. И галантен. Днес това рядко се среща. Хайде да си поделим сметката.

- Дума да не става. Това е моя грижа. Днес в моя град ти си мой гост.

Отново отпих малка глътка. Наистина ли всичко става толкова лесно? В такъв случай няма защо да се страхувам за бъдещето си. Зарадвах се, че и след трийсетте съм все така привлекателен за жените и успявам да се препитавам от това. Мога да зачеркна агенцията и да печеля за своя сметка може би още по-добре отпреди.

Тайнственото същество обаче ми изглеждаше твърде добро, за да бъде истинско. Изглеждаше прекалено съвършено. Но след толкова години вече знаех, че понякога самотни могат да бъдат и жени, за които човек никога не би предположил.

Дойде време за втората фаза.

Погледът ми се заби в Линда, гледах над ръба на чашата й. Преструвах се, че съм леко изнервен и подръпвах покривката.

- А къде живееш? - попитах с престорена непринуденост.

- Имам резервирана стая.

- Хотелът приятен ли е?

- Много.

- В коя посока гледа прозорецът ти? Към замъка ли?

- На обратната страна. Към Дунав и по посока на Австрия. Не искаш ли да отскочиш за малко горе? - попита и сигурно, за да не направи лошо впечатление, добави: - Там е много по-тихо и по-спокойно от тук. Можем да си пийнем кафе.

- С голямо удоволствие. Знаете как е - човек не познава отвътре нито един хотел в собствения си град. А и спешно се нуждая от силно кафе.

Опитах се нежно, сякаш неволно да докосна ръката й, но тя успя да я отдръпне.

- Ще си поръчаш ли още нещо?

- Ако ти не искаш и аз няма да си поръчвам. Да си допием и да си ходим.

Накрая тя подканяше мен, а не аз нея. Вътрешно добре се забавлявах. Наближаваше моментът, когато отново ще мога да казвам: "Пия си капучиното и припечелвам!"

- Можете ли да ми донесете сметката? Плащам!

Келнерът кимна учтиво и започна да прибира масата. След малко се върна с касовата бележка, пъхната в кожен калъф, който лежеше върху малък сребърен поднос.

По пътя към асансьора се радвах, че с годините се бях така усъвършенствал в разговорите, защото Линда действаше малко непривично. Не изглеждаше като жена, която редовно изневерява на мъжа си. Можех да си представя мислите й, имал съм стотици такива клиентки. За много от тях аз бях първото им кръшкане в живота, затова се стремях да облекча тяхното положение и да усладя преживяването им, за да не изпитват безсмислено чувство за вина.

В асансьора похвалих Линда за тоалета й. На прага на стаята й направих комплимент за краката. И бях искрен. Все повече ми харесваше. Досега в моята професия не се бях наслаждавал достатъчно дълго на самото изживяване. Имах чувството, че се започва напълно нов етап в кариерата ми.

Линда не обитаваше стая, а президентския апартамент, който се намираше в лявото крило на сградата, в ъгъла на дълъг коридор на третия етаж. Една нощувка струваше астрономическа сума, но очевидно този въпрос не вълнуваше корпорацията й.

Хубавата, просторна и образцово подредена стая излъчваше очарование, солидност и финес. Бях озадачен, че никъде не виждах багаж, явно, камериерките се бяха погрижили за него. Столовете при масата издигаха високите си облегалки.

Разговаряхме с Линда, изправени до плота, на който имаше кошница с пресни плодове, съвършени като восъчни модели, чаша с ледена вода и кафеварка за истинско италианско еспресо.

- Какво смяташ да правиш днес? - попитах.

- Това зависи може би и от теб. Решително не искам да прекарвам времето си сама - засмя се Линда.

- Бих ти предложил нещо - обявих и се вторачих в нея.

- Слушам.

- Аз... Виж, Линда... ти си красива жена. Когато те видях, не се стърпях да те заговоря. Не можах да се възпра.

- Добре направи. Признавам си, че за кратко си помечтах да дойдеш при мен. Прекалено дълго съм сама и това ме отегчава.

- Наистина ли?

Приближих лицето си към нея. Бузите ни почти се допряха. Не се отдръпна. Наклоних главата си вдясно. Стигнах на сантиметър от устните й и се канех да я целуна, когато отново проговори.

- Забелязах те веднага, щом седнах на масата.

- Благодаря. Линда, радвам се, че те срещнах, ти си страхотно създание. Сигурно го знаеш. Имаш великолепна фигура. А навярно и разкошни гърди.

- Прав си. Жалко, че ти никога няма да ги видиш, Михал - отвърна.

- Как така?

- Ще разбереш - каза тя и се разсмя.

От другата стая на апартамента изскочи един мъжага и преди още да се опомня, заби брутално юмрука си в корема ми. Линда му разчисти терена и се отпусна в креслото.

Охранител от фирмата, със старателно обръсната глава. Дори го познавах.

Ударих гърба си в дървения плот и ми притъмня. Извиках и вдигнах двете си ръце да си закрия главата. Твърде късно.

Светкавично ме хвана за косите и така силно ги задърпа, че се уплаших да не ги изтръгне изцяло. Сякаш на темето ми бе избухнала граната.

Поглъщаше ме с очи. За миг застана, без да се движи, парализиран от искреното ми изумление. За частица от секундата у мен се смениха учудване, страх и ужас.

Упорито се стараех да разсъждавам, но напразно.

Удари ме три пъти в стомаха. Изкара ми въздуха. Не можах да се съвзема от уплахата. Дори не помръднах, като че ли неподвижността и мълчанието биха могли все още да променят онова, което трябваше да се случи.

Искаше ми се да се изместя, но краката не ме слушаха. Нямаше смисъл да се опитвам да бягам. Стоях на място като прикован.

Правеше си с мен, каквото си искаше. Обсипваше ме с удари и накрая ме фрасна с лакът в гърдите. Не успявах да се съпротивлявам. Знаех, че краят наближава. Ще ме доубие. Ще ме осакати.

БУУУУХ! БАААМ! БУУУХ! БАААМ!

Получавах все нови рани. Очите му придобиха лудешкия блясък на убиец. С дясната ръка стисна врата ми като в менгеме. Гръмогласно се обърна и с шумно пъшкане ме притисна с левия си бицепс, душеше ме. Неуморим като машина.

Опитах се да извикам, но мъжът запуши устата ми с тлъстата си, огромна длан. Жестокият театър се разиграваше сред ужасяваща околна тишина. Удряше ме в корема, а с особено ожесточение и в слабините. С всеки удар болката все по-силно отекваше в мозъка ми. Молех се най-после да загубя съзнание, за да ме убие, защото не ставаше дума за нищо друго. Очите ми бяха пълни със сълзи. Силно ме разтресе.

Паднах на земята. Добре програмираният робот убиец не преставаше да ме рита. ФРААС! ПРААС! ФРАААС! Не промълвяше нито дума. Само удряше - в главата, извън главата. Железцето на обувката ми причиняваше допълнителни рани по бедрата и гърба. Без да се смятат самите ритници. Всичко беше излишно.

Тогава Линда възпря охранителя. Не разбрах какво си говореха двамата. Усещах в устата си вкуса на собствената си кръв. Повдигаше ми се.

Отвърнах поглед и се опитах да запазя хладнокръвие - да не рева, да не вдигам шум, да не моля за пощада. И през затворените ми клепачи непрекъснато виждах и двамата, уголемени до чудовищни размери.

- Ще бъда кратка. Ако още веднъж се обадиш на някоя клиентка, или се срещнеш с някоя от тях, с теб е свършено. Разбра ли? - попита Линда.

Промърморих, че разбирам.

- Разбра ли бе, хуйо? - изрева тя.

- Да, разбрах! - развиках се, защото се страхувах, че ако отново не ме чуе, ще приключат веднага с мен.

Не можех дори да се помръдна. Чух, че водата в банята течеше. Звънтяха чаши. Дебеловратият стъпи върху мен и за няколко секунди се наслади на позицията си.

- Не забравяй да уредиш сметката за стаята! - извика ми Линда и тръшна вратата.

Отидоха си.

Лежах на килима. Не можех да повярвам, че са се махнали. Не дишах, а хриптях. Надявах се, че мъжът не ми бе размазал някой вътрешен орган. Или няколко от тях.

Толкова пъти наивно си бях мислел, че съм достигнал дъното. Нямал съм представа какво в действителност означава това.

С кръвясали очи гледах тавана на последната хотелска стая, в която стъпвах през живота си.

 

7.

Не знаех колко време бе минало, когато отново успях да седна. Опрях ръцете си о пода и се повдигнах. Бях издържал някакво изпитание в живота си. Също както и предците ми. Най-важното средство за оцеляване на семейството ми е бил инатът. От време на време е бил от полза за всекиго от нас. Сега послужи много и на мен.

Трябва да покажа на какво съм способен, ако изобщо съм в състояние да го направя. Отиди в банята! Някак ще се справиш. Нищо работа! Роднините ти са преживели истинския ад на земята. Опомни се! Ще се измъкнеш от ситуацията. Внушавах си тези мисли, но това малко ми помагаше.

Като се погледнах в огледалото, открих, че дебеловратият изненадващо бе пощадил лицето ми. Имах само няколко одрасквания по него, получени при падането.

Влязох под душа. Водната струя притъпи болката. Отмих кръвта и мръсотията. Не ми се излизаше изпод душа. Движех бавно крайниците си, защото всяко помръдване ме изгаряше. Но и така не преставах да се боря.

Реших да остана в стаята. Увих се в огромната бяла хавлия и легнах в леглото. Бях нацапал кърпата с кръв.

Винаги си бях мислел, че няма нищо по-лесно от лежането. Но този път се мятах в гърчове върху чаршафа като в епилептичен припадък. Така го напоих с пот, че можеше да се изцежда. Никаква поза не ми бе удобна, при всяка болката ставаше по-силна от предходната.

Заспал съм от изтощение.

След няколко часа се събудих напълно изстискан. Вслушах се в тъмното. В стаята цареше тишина. Останките ми се търкаляха в стаята за милионери. Отидох до тоалетната. Когато пикаех, изпитвах болка. За да потуша огъня в мускулите, костите и вътрешностите, си избрах две кутии бира от минибара. Излях ги в себе си. Би трябвало надеждно да ме успят. Отново изпълзях под завивката и зачаках да ме споходят кошмарните ми сънища.

Дойдох на себе си в осем сутринта. Трябваше да напусна хотел "Шато Мармон" чак в дванайсет, затова останах още в стаята. Вече наистина нямаше закъде да бързам.

След дългото спане тялото ми се бе посъвзело малко. Знаех, че ще се свестя. Коремът и краката ми бяха осеяни с подутини. Цялата ми кожа бе на червени петна. Насилих се да обуя панталоните и да облека ризата и сакото си.

Не знаех къде е Софи. Дали си мислеше за мен? Или пак пиеше? Бих си пийнал и аз. Каквото и да е. Измъкнах от минибара шишенце уиски, евтин фалшификат, но и така ми дойде добре. Изрепетирах пред огледалото как да се преструвам, но при всяко по-рязко движение лицето ми се изкривяваше в болезнена гримаса. Вече ми бе все едно.

Днес Софи щеше да научи много важни неща. Но най-напред трябва да поговоря с майка й.

На рецепцията казах да ми изготвят фактура и като гаранция оставих личната си карта и невалидните кредитни карти. Повтарях, че в стаята са ми откраднали парите в брой и заплаших, че ще се оплача. Уплашените момичета на рецепцията ме зяпаха. Сигурно съм изглеждал ужасно.

Излязох от хотела. Позвъних от най-близката телефонна кабина на Софи.

- Не мога да говоря, на училище съм - зашептя.

- Моля ти се, почакай ме в жилището - казах. - Ела веднага. Много е важно.

- Оки-токи - прошепна и затвори.

После дръннах на Жулиет.

- Ало? - обади се тя.

- Здравей, тука е Михал.

- Кой?

- Знаеш кой. Трябва да говоря с теб.

- И аз имах нужда някога да говоря с теб.

- Сега е различно.

- С какво?

- Ще разбереш. Къде си?

- Вкъщи. Ще дойдеш ли?

- Не.

- Тогава къде?

- При новото пристанище, на променадата. Под наблюдателните камери. На хвърлей място от теб...

- Кога?

- След двайсет минути.

Качих се в таксито и се отправих към Жулиет.

Семейната вила беше при дунавските заливчета, около които преди десетина години бе пълно с развалини. На това пространство междувременно бе израсъл модерен градски квартал, който бързо се разрастваше. Истински рай за предприемачи с неясен капитал.

Пристанището се бе преместило от това място по-близо до Дунава и бе освободило място за три хотела, мост, многофункционални обекти, спортни площадки, търговски център, концертна зала, басейн и дори яхтено пристанище. Ексклузивните жилища имаха фасади от бял камък, остъклени зимни градини, тераси, посипани с чакъл, и два балкона, от които надничаха цветя. В парковете между къщите растяха големи широколистни дървета, а насред тревните площи изникваха детски площадки.

Знаех, че този свят изведнъж ще стане недостъпен за мен. Вече нямаше да се запознавам със самотни жени, които живеят зад луксозни стени. Нямаше да си купя жилище в луксозен квартал.

Но сега това изобщо не ме интересуваше.

Видях Жулиет. Вървеше срещу мен. Огледах се около себе си. От всяка втора лампа ме следяха въртящи се обективи. Новобогаташите имаха нужда да се чувстват в безопасност. Не забелязах никакви охранители.

Жулиет бе наметната с леко манто от естествена коприна, а около врата си бе увила излишно дебел шал. Шумолеше със странната си, старомодна виолетова рокля. Пепелявата коса, фигурата, гривните и пръстените със скъпоценни камъни - изглеждаше потънала в лукс и едновременно с това смачкана, необичайно загоряла за този сезон. Лицето й бе потънало в пудра, а устните й - прекалено начервени. Блестеше наоколо с обеците си. Костеливото й тяло се полюляваше без капчица грациозност, сякаш със силата на волята си преодоляваше съпротивата на уморените сухожилия. Не си подадохме ръка.

- Какво искаш? - попита.

- Приключвам и искам да съобщиш това на приятелите си.

- Не ти вярвам.

- Този път е вярно. Вече не работя в агенцията за компаньони. Напускам града.

- Къде?

- Размишлявам над Лисабон.

- Шегуваш ли се?

- Срещнах някого там. Благодарение на теб.

- Престани. Какво ти е? Някак си бледен. Уморен ли си? Не изглеждаш добре.

- Супер съм. Някакво мъжище вчера почти ми разпра корема, душеше ме, риташе ме до забрава и накрая още и скочи върху мен. Изкефих се. Може би точно сега ме очаква зад ъгъла, за да повтори упражнението.

- Ти си се побъркал. Не вярвах на това, но виждам, че е вярно. В агенцията ми казаха, че си опасен. Помолиха ме за помощ. Михал, какво е станало с теб?

- Знае ли някой за срещата ни?

Мълчеше. Предусещах, че трябва да я притисна.

- И така, знае ли?

Наведох се към Жулиет. Усетих изкуствения дъх на спрей, който се разнасяше от устата й. Дори наклони главата си наляво и наду устни. Може би си мислеше, че съм дошъл да се мляскам с нея.

- Не.

Приближих се към носа й. Изплези език, покрит със слюнки. Потрих бузата си в брадичката й. В този момент с всички сили я ухапах по устните и едновременно с това се впих в тях. Дори не издаде звук. От болката й избликнаха сълзи. Заплашваше ме с юмручетата си в празното пространство.

Отдръпнах се.

- Само да си гъкнала. Сигурно ли е, че никой не знае?

Гневът придаде призрачност на безцветното й лице.

- Само се обадих в агенцията - зашептя.

- Повтори го!?... - заекнах.

- Какво можех да направя? Когато ми телефонира, съобщих за това. Не знаех дали няма да ми напакостиш. От агенцията ми наредиха да позвъня, ако ми се обадиш.

- И кога стана това?

- Откъде да знам? Преди малко. Когато ти ми се обади. Обявиха ми, че с теб ще се разправят вкъщи.

- Къде?

- В твоята къща.

Замръзнах, но не от студ. Панически се огледах наоколо. Нямаше никой.

- Имаш ли тук кола? - развиках се в паниката си.

Разтичах се.

- За какво ти е? Какво става? Хей!

- Млъкни и ме чуй! Как се отива до курвенския ти гараж? Бързо. Идваш ли с мен?

Жулиет измъкна карта с чип, с която май че се отваряше всичко електронно в живота й. Тичах, макар че всяка крачка ми причиняваше безумна болка. Не ми пукаше. Дърпах Жулиет след себе си. Високите й токове ме забавяха.

Притежаваше лимузина златист металик, спортно оборудване. Огромна кола, под чийто капак избуяваше ламарина, която болезнено го разпъваше на всички страни. Автоматик. Ако си продадях къщата, с парите може би бих могъл да купя радио за тази кола.

Подкарваше се със сензорен датчик. За да се получи валиден отпечатък на пръстите, Жулиет трябваше да подложи палеца си.

Програмирах колата на автоматично бързо каране.

Рязко излязох от стръмния гараж. Почти ударих шасито в настилката.

С бясна скорост се гмурнах изведнъж в обратното движение.

На кръстовището преминах на червено.

На един участък карах със сто и четиридесет километра.

Завой наляво.

ЗЗЗЗЪЪЪЪ!

Завой надясно.

РРРРЪЪЪЪ!

И веднага отново.

Задминавах всички, защото ми беше все едно.

Спирачките свиреха пронизително.

Надявах се, че не съм закъснял.

Ръцете ми трепереха от страх. Под пуловера ми се лееше пот. По слепоочията ми се стичаха струйки.

- Какво става? Къде отиваме? - врещеше Жулиет.

- Затвори си най-сетне устата! - изревах й.

- Ще извикам полиция!

- Само да си посмяла! Нима не разбираш нищо?

Застанах пред къщи и изтичах горе. Жулиет се влачеше след мен.

Вземах по четири стъпала наведнъж. Намерих вратата на жилището притворена. Отворих я и изтичах вътре.

Охранителят стоеше насред стаята ми. Точно си затваряше ципа. Погледнах покрай него на земята. Опулих очи. И разбрах.

На пода лежеше Софи.

Гола и мокра, тъмните й коси бяха залепнали за лицето и спластени между влажните изворчета на черните й очи, разширени от ужас. Опитваше се да вика, но лепенката на устата не й позволяваше.

От дясното ухо се стичаше дълга струйка кръв.

Водата, която се стичаше от нея, бе направила локвичка при краката.

- Здравей, Михал. Тук те чакаше една клиентка, така че те отмених при нея. И то безплатно! - изрева охранителят и се разкикоти.

Сигурно бе застигнал Софи в банята, откъдето още струеше гореща пара в жилището. На плочките беше захвърлена розова самобръсначка. Преди това навярно бе стояла под душа и си бе бръснела косъмчетата на краката, както обичаше да прави. Забелязах и мокри стъпки на земята. Те се губеха на едно място. Следата все още бе прясна. Виждаше се петата и овалните вдлъбнатинки на пръстите.

С бърза хватка охранителят ме хвана под врата. С груба сила започна да ме мачка и души. Ревеше ми, че не съм си взел поука, че до гуша му е дошло от мен, бил ме предупредил!

Не възприемах нищо. Знаех, че този път ще ме убие.

Но престана, когато видя Жулиет на вратата.

Тя се впусна към дъщеря си. Болезнено изпищя. После закрещя отново, по-слабо, както скимти ранено куче.

Какво бе станало по-късно не знам точно. Шокът и болката бяха изтрили много от спомените.

Как можах да забравя единственото, което бях научил в детството си - че истина и справедливост не съществуват. Трябва да се лъже - винаги, навсякъде, непрестанно. Защо наруших това правило?

Стисках Софи и не исках да я пусна. Почувствах друг вид страх, студеното докосване на най-старата тревога на света. Сирената виеше, светлините бликаха. Не можех да си поема дъх. Жулиет истерично повтаряше, че за случилото се не бива да научават медиите, защото това би могло да навреди на фирмата на мъжа й. После нещо вдигаше врява към мен, но не я чувах. Стоях неподвижно. Около мен преминаваха медицински сестри. Мяркаха се лица на лекари, закрити с бели маски, безразлични към присъствието ми.

Една кахлена тухличка се беше пукнала при падането си и лъщеше. Върху решетката на канала се бе задържало снопче коси. Сенки пълзяха и запълваха фугите и отворите.

Софи.

Познавах я до най-потайните кътчета на ноктите и косите.

Забавените й движения при прелистване на списанията.

Неземното извръщане на главата.

Дълбоката сянка в падината на голата й подмишница.

Следях с ням ужас призрачното представление. Завладя ме паника. Разтресе ме. Треперенето се пренесе на пресекулки и до раменете и челюстите. Не преставаше.

Въздухът в помещението се изпълни с пронизващата миризма на етер.

Софи умря още преди да дойде линейката.

Покриха тялото й с шумолящо покривало.

Бе на шестнайсет години и три месеца.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Персоналистка - персонална мениджърка - специалистка по подбора на качестени кадри, мотивацията им за работа и уговарянето на оптималното им възнаграждение. [обратно]

2. Справедлива търговия (на англ. fair trade) - международно движение и организация, което помага на производителите в бедните държави да разпространяват стоките си в по-напредналите икономически страни. [обратно]

3. Гуцулски кон - порода примитивни коне, създадена в Буковина - Задкарпатска Украйна. [обратно]

4. Динър парти (Dinner Party - aнгл.), Привю парти (Preview Party- англ.)... - Различни видове партита и коктейли, които са получили наименованията си в зависимост от времето (на обед, следобед или вечер) или мястото (на открито, около басейна, в заведение и т.н.), където се провеждат. [обратно]

5. Бизнес коктейл (Business Cocktail - angl.), Ъпскейл Кежуъл (Upscale Casual - англ.)... - тип облекло (ежедневно, официално, елегантно, небрежно елегантно, спортно и т.н.), което се изисква за дадено събитие предвид случая и вида на заведението или околната обстановка, където то се провежда. [обратно]

6. Уъндърфул уърлд (Wonderful world - англ.) - прочута песен на Луис Армстронг от началото на 70-те години. [обратно]

7. Крис Риа (англ. Chris Rea) - изключително популярен английски поппевец и текстописец от късните 80-те години на 20. век. [обратно]

8. Драйвинг Хоум фор Кристмъс (англ. Driving Home For Christmas) - сингъл, създаден от Крис Риа и пуснат на пазара за Коледа 1988 г. [обратно]

9. Last Christmas... (angl.) - Последната Коледа... - прочута Коледна песен на Джордж Майкъл с повече от 100 къвърверсии. [обратно]

10. Ханука - еврейски семеен празник на светлината, който се чества през декември. При него, подобно на християнската Коледа, на децата се правят подаръци и то в продължение на цели осем дни. [обратно]

11. Кванзаа - традиционен фестивал на афроамериканското културно наследство в САЩ. Започва на 26 декември - т.е. точно след Коледа. [обратно]

12. Празник на свети Базил (Васил) - православната черква чества на 1 януари Васильовден. [обратно]

13. Поредният куплет от коледната песен на Джордж Майкъл. [обратно]

14. Продължение от коледната песен на Джордж Майкъл. [обратно]

15. Стробоскоп (от гръц.) - устройство, произвеждащо бързо повтарящи се светлинни импулси, при които всичко наоколо се наблюдава като на забавен ход. Използва се в дискотеки, на рок концерти и др. [обратно]

16. Един от куплетите на същата коледна песен на Джордж Майкъл. [обратно]

 

 

© Михал Хворецки
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2018, № 1 (218)

Други публикации:
Михал Хворецки. Компаньонът. София: Нов Златорог, 2012.