ИЗ "ДУНАВ В АМЕРИКА"

Михал Хворецки

web

Умберто Еко "Името на розата"

Павел Виликовски "Моята Братислава"

Томаш Гарик Масарик, президент на Чехословашката република, 1918 г.

ПРОЛОГ

Мартин Рой се промъкваше през гъстата мъгла, която диморазпръсквачките стелеха по коридора. Носеше противопожарно облекло, а на главата - жълт шлем. Не виждаше и крачка пред себе си. Устата му бе забулена с марля. Подгонен от нетърпението си, веднага приклекна според инструкциите, протегна ръце напред и запълзя по-нататък. Наистина, новата му поза бе по-унизителна, но по-сигурна. Ниско долу при килима бе останал малко кислород. Климатикът работеше на максимум и топлината полепваше по гърба на Мартин. От високоговорителите виеха сирените и се чуваха гласовете на хората.

Заревото на пожара се симулираше със стробоскоп. Тясното помещение клауфостробично се смали. Мартин се опита да си припомни къде са останалите врати. Корабът му се видя много по-голям, отколкото когато го бе видял на светло. Коридорът бе безкраен. Страхуваше се, че няма да се справи със ситуацията. Потеше се обилно в неудобния си комбинезон. Вече бе прекосил десетина каюти, бе загубил маса време, но още не бе открил неизвестната особа. Наляво, надясно, наляво - влагаше цялата енергия на мускулите си в придвижването, а дробовете му щяха да се пръснат. Кожата му гореше, беше объркан, изнервен и го болеше главата. Във вечно наболяващия го крак усети крампа, а по гърба го полазиха тръпки от студ.

Все си мислеше, че на рецепцията седи съдията с хронометър в ръка и безмилостно отчита времето. Американците постоянно оценяваха реакциите на старите и новите служители. Някъде зад тях стоеше един от помощниците, заснемаше всяко негово движение, което сигурно биваше изпращано направо в Чикаго. Всичките усилия му изглеждаха безнадеждни - не пасваше за тази работа. Изглеждаше неопитен и слабо подвижен, жалка сухоземна твар.

Мартин изживяваше първия си fire drill - упражнения по противопожарна охрана - в холандските докове на Лобит: тренировка как да се реагира в случай на корабокрушение, пожар, наводнение или нападение на пирати. Комплексна противопожарна и всякакъв вид сигурност, включително готовност за терористични нападения, които вече не ставаха само по сомалийското крайбрежие или в източноазиатски води, но и в целия Европейски съюз. Група служители заедно упражняваха реакциите си по време на бързо разпространяващ се пожар. Още преди половин час GPS-ът не подал предупредителен сигнал, който автоматично определяше местоположението на кораба сред обширна област и зовеше за помощ. Симулираната спасителна акция бе в пълен ход. Ценните секунди се изнизваха и времето притискаше Мартин. Изпълни повечето от предварителните указания според плана. Но все така някъде оставаше човека, без който не би могла да завърши евакуацията. Отговорността падаше върху него. Заплашваше го опасност, че ако не може да изпълни задачата в следващите две минути, помещението ще се затвори херметически и той щеше да бъде вън от играта. Не би могъл да излезе навън, както и никой друг, заедно с него - а заради собствената му грешка - щеше да остане под чертата.

Да отстъпи толкова бързо би било позорно. Струваше му немалко усилия и пари, за да достигне изобщо до заключителната част на конкурса. Да се прибере веднага вкъщи, въобще не му се щеше - в такъв случай нямаше да му заплатят нито самолетния билет, нито разходите. На всяка цена искаше да достигне целта. Опипа с пръстите си тапетите, откри металната рамка, а накрая и ръчката. Натисна я и хлътна в каютата. Светна с батерийка и предметите изплуваха пред очите му от тъмнината. Миниатюрната стаичка имаше боядисан в бяло таван и падащо от стената легло. Стана и се отправи към койката, но разочаровано установи, че е празна. Бяха свикнали да поставят манекените точно там. Закашля се от задушливия дим, който се стелеше вътре. На масичката имаше клавиатура, а над нея - монитор. Обърна батерийката в обратна посока.

Тясна вратичка водеше към банята. Отвори я и върху микроскопичната поличка под огледалото зърна сапун, душгел и шампоан в обвивка с пъстри надписи. Плочките на пода бяха набраздени от отводнителни каналчета. На тавана бе разцъфнала розета. Никъде нямаше никой. Отгърна завесата на душа. Това бе решаващият момент. Най-сетне! Мартин светна в лицето на младо момиче - то би трябвало да се преструва, че е в несвяст, но вместо това широко му се усмихваше.

- Хей, загаси това! Ще ме ослепиш - му извика.

- Наред ли си? Можеш ли да дишаш? Ще те взема на рамене и ще вървим. Трябва да те евакуирам! Нуждаеш ли се от първа помощ? - изричаше Мартин заучените фрази.

През главата му проблясваха фактите, които му бяха набивали през седемте дни. От сутрин до вечер хвърчеше нагоре-надолу по всичките три палуби, изпълняваше команди, разискваше, не почиваше нито за миг. Научи се да си облича светкавично спасителната жилетка, да използва сигналния пистолет, да спуска спасителна лодка, да воюва за всяка секунда. Втълпяваха в главата му девизите на фирмата: "Никога не губи самообладание." "Бъди учтив при всякакви обстоятелства". "Радостта продава". "Проблемът сам ще се повика". "Животът е кораб, а кариерата - неговата цел". "АDC е нашата азбука - АBC". Oстаналите участници слушаха тези глупости толкова внимателно, сякаш искаха да ги научат всичките наизуст.

Толкова дълго трябваше да упражнява пред огледалото "търговската си усмивка", че го заболя устата. Два предобеда дори го измъчиха с тренировки по самоотбрана и разрешаване на кризисни ситуации в тълпата чрез бойния метод Крав Мага. На фирмения семинар с големи усилия колективът се сплотяваше, но за Мартин бе може би още по-изтощително, че всяка вечер приключваше с натряскване.

През 1991 година при Хайнбург се бяха сблъскали катер на австрийските митнически власти със съветски плавателен съд - в резултат: три трупа. През 1996 година недалеч от електроцентралата Фройденау бе потънал съветският влекач "Дюмбиер", а осем от деветимата му членове на екипажа бяха загинали. През лятото на 2004 година немски екскурзиантски кораб се бе ударил в колона на виенския Императорски мост и деветнайсет души са били ранени. През декември 2005 година при румънския град Браила след пожар бе потънал тласкач и всичките единайсет мъже на палубата се бяха удавили. На 21 август 2009 година бе изгорял немски кораб със сто и петдесет пасажери, от които, за щастие, бе загинал само един човек. И така, още десетки дунавски катастрофи, които трябваше да помни наизуст къде, кога и главно защо са се случили и как в бъдеще би могло да се избягнат. Накрая изпитаха сериозно Мартин върху учебния материал. На теоретичния изпит успя. Сега пред себе си имаше заключителната част от практическия.

- Не прекалявай! Къде се забави толкова дълго? Вече ми стана мъчно да стоя самичка - смееше се момичето.

- Какво става? Стига щуротии! Бързаме! - възрази той.

- Моля ти се, върша това за трети път. Достатъчно е да нагласиш резултатите и готово. Нас ни наемат от театралната академия в Амстердам. Общо взето плащат добре, жалко, че доларът падна толкова ниско... - отвърна и включи радиовръзката: "Откри ме. Изключете това бучило. Наду ми се главата, а от тази смрад ще се задуша. Вашият новак е доста сръчен. Малко се позабави, но явно има талант".

- Наистина ли това е всичко? Не трябва ли да те изнасям навън? Сигурна ли си? - страхливо попита Мартин. Усещаше, че почти бе постигнал целта си.

- Да, но можеш да ме вземеш на ръце, да ме занесеш до леглото и да ме научиш как се прави дишане "уста в уста" - му каза и протегна към него ръка. - И престани да ми светиш в очите!

Мартин се задъхваше. Изключи батерията и я изгледа: млада актриса с изразени черни очи, червеникави бузки и надути устни. Косите й бяха залепнали за челото. Тя се протегна леко да смени неудобната си поза и фланелката й плътно прилепна към едрите й гърди. Той се поколеба малко, озадачен, после я повдигна и отмерено я целуна по бузата.

- Играеш чудесно - каза. - Но по-добре го прави в театъра. Чао! - и се раздели с нея.

След два часа в салона се проведе прощалното парти по случай приключване на обучението. В началото шефът на екипа представи накратко присъстващите, а после попита Мартин дали обича предизвикателствата. Ясно бе, че не би могъл да отговори отрицателно.

- Да, много - отвърна Мартин.

Това бяха първите две думи, плод на собствената му глава, които изрече в качеството си на новоизпечен служител. Дотогава само кимаше и повтаряше това, което му заповядваха.

- Тогава ми позволи тържествено да те обявя за директор. Желая ти много успехи в тази ти функция в полза на цялата фирма АDC - "Америкън Данюб Круизис" - изрече шефът.

Мартин го зяпаше с невярващи очи, поемайки свидетелството, изписано със златни букви. В този миг той стана официално Директор на круиза, т.е. ръководител на плаването. Но не си мислеше бог знае какво, защото веднага бе разбрал, че тук гъмжи от гръмки наименования на второстепенни служби. Началниците в АDC растяха като коприва около ограда. Дори камериерката във фирмата се наричаше Водеща домакинството, юнгата бе Офицер корабоплаване, а последният машинист - Началник по инженерната част.

На партито бърбънът се лееше като река, за сметка на Чикаго. Мартин се запозна с колегите си: от тримата офицери, през момичето на рецепцията, готвачите, моряците, чак до перачките. Пред очите му дефилираше екипажът на МК (моторен кораб) "Америка". Внимаваше с пиенето, но останалите изглеждаха много по-зле от него, клатушкаха се разпасани и къркани - а дали само не се преструваха? Нещо тази ситуация не му се връзваше.

Най-много го плашеше едно олтарче насред стената, посветено на най-младия О’Конър, наследника на АDC. Чрез видеовръзка от Чикаго младежът дори се обърна към насъбралите се на маркетинговата литургия. Всички възхваляваха словото му до небесата, но на Мартин ръчно ушитото сако му се видя по-красноречиво и от самия О’Конър. Още по-издайническа стойност имаше най-масивната златна гривна, която някога Мартин бе виждал да носи мъж, опъната на лявата китка. След всяка мотивационна глупост, изречена от собственика, в помещението настъпваше одобрителен шум и ръкопляскания. Здравото червендалесто лице и ясните сини очи навеждаха мисълта по-скоро към яхти, отколкото към речни кораби. А на самото парти, когато служителите преминаваха около снимката му, за миг заставаха мълчешком. Някой се похвали, че миналата година в Базел се бе ръкувал с О’Конър и всички го поздравиха.

Преди полунощ поокураженият Мартин Рой се представи и на капитана, който се казваше Атанасиу Прунеа.

- Какво ли би станало, ако това наистина се е случило? - попита той.

- Не разбирам. Ти какво мислиш? - отвърна капитанът, на когото езикът вече се преплиташе.

Мартин още не бе виждал по-странен човек. От първия ден подозираше, че с този мъж нещо не бе наред, но толкова бе заинтересован от работата си, че потискаше в себе си тези мисли. Никой от екипажа не създаваше толкова съвършена илюзия за далечни плавания както Атанасиу. Бе работил по корабите двайсет и пет години, на крайбрежни средиземноморски, но и на най-големи презокеански. Изглеждаше като меланхоличен великан, с плетеница от бръчици около очите, лице, обвеяно от вятъра, изгоряло от слънцето на всички географски ширини и белязано от неумолимия ход на времето. Нямаше образование, нито се отличаваше с някаква изключителна интелигентност - тогава на какво ли дължеше ръководната си позиция? Може би на своята търпеливост и на желязното си здраве. Бе прослужил две последователни години без отпуски и болнични, а такъв подход се ценеше повече от всичко в АDC. Фанатично се придържаше към предписанията на фирмата. Никой не можеше да му съперничи в сервилността. Беше се издигнал от обикновен моряк чак до най-висша функция. С такова постоянство човек може да спечели и през целия си живот той бе прогресирал от по-малкото богатство към по-голямото. До умопомрачение инструкторът даваше за пример на останалите Атанасиу.

- И въпреки всичко никаква катастрофа... Огън... Вода... какво друго - всичко, което сме тренирали - обясняваше Мартин.

Едва-що се бе изказал и капитанът потрепери от гняв. Щателно премери Мартин - очевидно не му вярваше.

- Слушай ме, по-добре въобще не мисли за това, не и на такова място. Хората на корабите са суеверни и не си говорят за някои неща... Това го научи, иначе екипажът няма да те приеме помежду себе си. Нали така, момче? Разбра ли ме? Как се казваш?

Мартин се представи още веднъж.

- За капитана е грях, когато нещо само одраска дъното на кораба, който плава под негово командване. Компанията може никога да не разбере за това, но човек няма да го забрави, то го съпровожда винаги, това е удар право в сърцето. Достатъчно е само едно докосвано до твърда земя, дори само една драскотина върху ламарината и машината ще се разтресе чак до утробата си. Знам какво говоря, преживял съм това и непрестанно си го спомням, през нощта се събуждам и мисля за него, разглеждам го от всички страни. Не знаеш нищо за корабите, така ли?

- Не, засега не, но искам да науча. Вече започнах. Прочетох всичко за Дунава, което можеше да се намери.

- Така само си мислиш. Не вярвай на книжките. Сигурно си въобразяваш колко си начетен. Можеш да забравиш за всичко това. Започваш отначало. Но бих се радвал да разбера защо някой като теб иска да се качи на кораб. Не изглеждаш като типичните кандидати. Всичко това е малко подозрително, този твой интерес - не е ли така? Предполагам, че не те търси полицията. Не си откраднал нищо, нали? Не си търгувал с наркотици? Не се друсаш? Признай си!

Мартин запротестира, че нищо такова не му тежи на съвестта, нито го предвижда в плановете си.

- Извинявай, че съм толкова настойчив. Но ако лъжеш, това би могло да има сериозни последствия. Не само за теб, но и за целия кораб.

- Казвам истината - отвърна Мартин.

Стресна го звучността на гласа на Атанасиу, тъй като само преди малко му се струваше, че не може дори да артикулира. Старият моряк бе пълен с предразсъдъци и обичаше да изпитва надеждността на подчинените си.

- А Вие...? Имате ли съпруга? Или семейство?

- Моряците нямат съпруги, по-скоро вдовици, за които живеят и работят. Деца, за щастие, нямам, поне не знам за такива. А жени ще намериш във всяко пристанище, ако това те интересува.

- А защо сте се отдали изобщо на Дунава?

- За да спечеля мангизи, това е ясно. А ти какво си мислеше? Напълно ли си сигурен, че искаш да служиш на кораб?

- Разбира се!

- Тогава добре, така да бъде! Ето ти, пийни си. Дръж! И ми говори на ти! - предложи капитанът и му поднесе чашка, напълнена догоре. Мартин я изпи на екс и придоби чувството, че всичко, което бе научил тази седмица за сигурността, го забрави на мига.

1. ПРОМЯНАТА

През първата нощ на пътуването му се присъниха изворите на Дунава. Той бе посещавал германското градче Донауешинген веднъж в живота си. Великата река започва като една голяма локва в парка на замъка на курфюрстите Фюрстенберг, в басейн от бял мрамор, който прилича на люлка, заобиколена от статуи. Извира от един от западните склонове на Шварцвалд, но и от дълбините на европейската история. Възниква от вливането на двата потока Бреге и Бригах и в началото наистина има син цвят.

Според преданието един уморен римски войник, който не искал да си пробива път през тъмните лесове към истинския извор, оставащ и след векове толкова тайнствен, колкото и началото на Нил, обозначил това особено място.Тънката струйка вода пада като прозрачно течно сребро. Дунав се отправя в източна посока през планината Швабска Юра, през пропускливите геоложки пластове на хълмовете, където при Имединген изведнъж се губи под земята, изчезва от повърхността и се появява отново дванайсет километра по-нататък.

В съня си Мартин наливаше кубици бетон върху извора и изтласкваше водата назад към подземния извор. Но Дунав не се предаваше, бързо се съвземаше и пробиваше преградата. Добави нов пласт. Водата обаче всеки път си намираше евакуационен изход, бълбукаше през нови гейзери, разместваше камъните и си проправяше вадички, докато го залее целия. Мяташе се в леглото, гушеше се под завивиката и всяка минута се будеше. Изминаваше дългия път в съня си за един миг и можеше да събере целия Дунав в дланта си.

Събуди се мокър и по-уморен, отколкото вчера вечерта. Веднага отвори очи, стана и се разбърза. Един бърз душ, облече се и без да закусва, се качи на таксито. Трябваше да вземе пътниците от международното летище "Франц Йозеф Щраус" в Мюнхен. Веднага след като пристигна в залата, отключи наетия от фирмата сейф. Извади картонените плакати и две дървени дъски и постави на определеното място малък, но и така доста досаден пулт с приветственото "Добре дошли" и логото на туристическата агенция "Америкън Данюб Круизис", местен клон на "Америкън Глобъл Круизис". На картинките се хилеха пенсионери, подмладени от графичните компютърни програми, а Дунав течеше величествено през Будапеща, изпълнена с щастливи стари хора. Лицата на плакатите изглеждаха толкова естествени в унгарската среда, колкото бизон в кафене "Жербо".

За фирмата АDC се бяха изписали купища хартия - и хубаво, и много лошо. Факт бе, че разполагаше с девет кораба на Дунав и владееше целия туристически поток в луксозната категория. Компанията майка оперираше на пет континента и се бе ориентирала най-вече към поколението на пенсионерите и годишно превозваше над двеста и петдесет хиляди човека. Принадлежеше към известната търговска династия от Чикаго, която се бе разраснала до световен акционерен наднационален концерн и извличаше от реките бездънно море от пари. Администрацията вече изпълваше цял небостъргач, но затова пък всяка година ръководството категорично отказваше да добавя каквато и да е работна сила на корабите. Фамилията О’Конър бе позната на всички корабостроители и речни капитани в Европа, но не по-малко здрав тил фирмата си бе изградила и в Китай, в Австралия, в Египет, а и у дома в САЩ.

В седем часа сутринта в началото на август Мартин Рой имаше дълъг ден пред себе си. При посрещането на гостите той носеше светли плетени панталони и риза с къси ръкави в същия цвят. Не понасяше задължителния голям медальон с името си в златен обков и вездесъщите букви АDC. Фирмените предписания строго определяха какво трябва да се носи при всяка работна ситуация, но отделните части от облеклото всеки служител можеше да си купува сам. По-консервативна мода май че не съществуваше. За да се пестят разходи, фирмата поръчваше на едро принципно най-евтините самолетни билети, така почти винаги се стигаше до големи закъснения и загубване на багажа. Туристите пристигаха от всички краища на САЩ. Някои трябваше да се прекачват три-четири пъти, което на техните години предвещаваше катастрофа.

На летището цареше оживление. През нощта май че бе имало срив в работата на компютрите, което бе довело до забавяне дейността на контролната кула и според ефекта на доминото това предизвика закъснение в много от следващите връзки. А пътниците, които при нормални условия не би следвало да бъдат изнервени, сега губеха хладнокръвие, вееха си със сгънати бордни карти и изпотени от ръцете им вестници. Мартин се стараеше да чете един ръкопис, за да използва времето, но беше трудно да се съсредоточи в тази суматоха и шум. Освен това трябваше систематично да наблюдава автоматичните врати, дали отсреща, след като са си получили багажа, няма да се появят неговите хора. Всеки момент се взираше в дигиталното табло и контролираше моментното състояние на полетите. Според разписанието онези пътници, които се бяха прекачвали на лондонското летище Хитроу, трябваше да излязат всеки момент.

Смяташе първия си ден с новите пътници за преломен. Тази сутрин Мартин се прероди в своя двойник. В продължение на три години с помощта на фирмата бе разработил този театрален номер, тази психологическа магия до съвършенство. Като посредник между двата свята, летището пасваше идеално на тази трансформация.

Започна с това, че пусна в действие търговската си усмивка. После гласът му се промени, нервният ритъм на събитията се успокои до лекота, изчезнаха разсеяните му жестове, замениха ги енергични и точни движения, разучени на курсовете. От него стана друг човек, който почти не четеше белетристика, обичаше спорта, рок-музиката, фиктивната си годеница и родителите си, които изведнъж оживяха и говореха с американски акцент. Използваше мерки за дължина само в дюймове и мили, за дизеловото гориво говореше в галони, за теглото в либри, а температурата съобщаваше в градуси по Фаренхайт.

В широките врати се появиха първите туристи. Веднага ги разпозна, а освен това много от тях имаха около врата си - както ги бяха посъветвали по телефона от дома - картончета с неизменното лого на туристическата агенция. Още на пръв поглед двойките пенсионери издаваха американския си произход, други се стремяха да изглеждат по-европейски, или поне както си представяха те европейското. Старците и стариците конвулсивно стискаха догоре натоварени колички с тежък багаж. Или даваха бакшиш на помощниците на летището, защото не можеха да мъкнат товара, или едва-едва го влачеха.

Първото мъжле, което се добра до Мартин, дребният нюйоркчанин Ъруин Голдстукър беше със сбръчкано лице, а на главата си имаше няколко жалки косъма. Беше остарял така, че бе почти изчезнал, но нещо неосезаемо му придаваше достойнство. При ходенето си помагаше с бял бастун за слепци.

- Добър ден! От името на туристическата агенция "Америкън Данюб Круизис" ви поздравявам сърдечно за ваканцията, която, вярвам, ще бъде най-хубавата в живота ви. Името ми е Мартин Рой и аз ще се грижа за организацията на пътуването ви. Благодаря, че сте избрали нашата компания, за която с гордост работя. Сега ви моля за малко търпение, веднага щом се съберат достатъчно хора да напълнят един автобус, цялата група ще отпътува директно за кораба - поздрави Мартин.

Следващият мъж, Джефри Роуз, произхождаше от Мичиган и с изключение на кичурче твърди, посивели до миши цвят коси на темето, бе напълно плешив. Очите му сълзяха, а на летищното осветление лицето му придоби смъртноблед оттенък. Зад летаргичните му движения не прозираше никаква сила.

- В Европа ли сме вече? - попита Джефри.

- Точно така, кацнахте в Мюнхен, в Бавария - отвърна Мартин.

- Хвала Богу - добави Джефри. - Наричай ме Джеф. Така ми казват и в нашия Клуб на анонимните алкохолици.

- Добре, Джеф.

Жената на Джеф, Ашли, би трябвало някога да е била красива, но сега цялата се бе съсухрила и сбръчкала.

- Моля те, пие ли се на този кораб?

- Искате да кажете алкохол ли? Пие се.

- Така си и мислех. Какво пък, ще трябва да внимавам с мъжа ми.

- С удоволствие ще Ви помогна. Имам богат опит с алкохолиците - зашептя той.

Мартин повтаряше своето приветствие и вече около него се трупаха и други туристи. Целия ден го очакваше взискателна и неблагодарна работа. Пасажерите кацаха уморени до смърт, гладни, жадни, нуждаеха се да отидат до тоалетната, да си вземат лекарствата, но най-главното бе, че изпитваха панически страх: от времето, еврото, джебчиите, неудобствата от часовата разлика...

Инвалид с неподвижен крак се тресеше и кашляше, като съществуваше сериозна опасност да падне на земята и може би и да умре. Имаше сплескан нос, покрит с брадавици, свински очички и рошави бакенбарди. Като се хилеше невменяемо, разкриваше изгнилите си зъби, но трескавите му очи гледаха гордо.

- Аз съм Джон Стански от Илинойс, ветеран от виетнамската война - се представи мъжът, а лигите му течаха.

- Много се радвам, Джон. Добре дошъл, за мен е чест да работя за такъв герой - отвърна Мартин приветливо, макар че почти му се повдигаше. Поздрави го, а войникът му повтори.

- Застрелял съм повече от двеста виетнамци - каза Джон.

- Забележително - отвърна объркано Мартин. Тази информация наистина не му беше нужна.

Партньорката на Стански, Луси, имаше буйна грива, която стърчеше до осем сантиметра над главата. Дебелите й крака напомняха желе, набраздени от изпъкнали вени, дебели колкото ластик за гащи.

- Мъжът ми казва истината. Получи и орден - допълни Луси.

- Заслужил си го е, както малцина други - потвърди Мартин. - Моля ви, мили съпрузи Стански, участвали ли сте вече в плаването по река Меконг, което организира АDC? - попита Мартин.

Веднага обаче си даде сметка за абсурдността на въпроса си - представи си как на летището в Сайгон Джон Стански се хвали колко бойци на Виетконг е убил.

- Не, за там още не сме си купили - отвърна Джон.

- С удоволствие ще ви покажа каталога по време на плаването - приключи с облекчение Мартин.

Двама мъже се добраха до гишето на инвалидни колички, а петима дойдоха на патерици. Много жени се подпираха на телескопични бастуни, за да се удържат изобщо на краката си. Старецът Артър Брийски дори се нуждаеше от кислородна бутилка на колелца, обикаляше самотен, пушеше цигара след цигара, в паузата между тях вдишваше от маската и плашеше околните.

Повечето от старите хора изглеждат ужасяващо. От тях се разнася миризма като от зимни дрехи, които цяла пролет и цяло лято са престояли в тъмните дъбови гардероби. В тяхно присъствие Мартин се стараеше да диша през устата и по всякакъв начин избягваше прегръдките, които американците обожаваха. Насълзените очи излъчват болка и нещастие, устата се напълва със златни коронки, запълнени канали на корените и импланти. Сбръчканите ръце се покриват със старчески петна, а поради възпаление на ставите, фалангите на пръстите грозно се изкривяват. Космите растат навсякъде и то с главозамайващо темпо, което е страхотен парадокс, защото всичко друго се смалява, а в движенията и взимането на решения доминира сенилият егоизъм, в повечето случаи неумишлен.

При старостта всичко се износва до крайност. Кожата си признава щетите, които са й причинили студът и слънцето, хрущялите губят еластичността си, а костите опасно се трият една о друга. Въпреки това тези хора често и с удоволствие ходеха на продължителни ваканции, макар че полетът, пребиваването на кораба, разкарванията с автобуси, разглеждането на градовете, маршируването биха катурнали и много по-млади от тях, без да се изключва и самият Мартин. Сякаш грозната близост на смъртта гонеше американците да видят в Средна Европа всичко, което досега не бяха успели да видят. На плавателния съд се събираха сто и двадесет човека, като всеки от тях бе заплатил за двайсетдневно пътуване с кораба от Регенсбург до делтата на Дунава в Румъния повече от осем хиляди долара.

Който мечтае да се отправи на плаване по европейската река като пасажер от ексклузивната класа, има нужда от много, много пари и очаква да получи подобаващи услуги срещу тях. Тези хора бяха вече изживели по време на ваканциите си всичко: плажове на изкуствени острови в Тихия океан, отсядане в подводни хотели и каране на ски по закрити писти насред арабската пустиня. Американците почиват пълноценно чак на почтена възраст, дотогава здравата работят. Когато европейците очакват само смело да посрещнат смъртта, заобиколени от домашните си животни и ненавиждани от собствените си деца и съседите, тогава връстниците им отвъд океана най-сетне тръгват към света. Агенцията бе пресметнала средната възраст на пасажерите на седемдесет и три години. Но се срещаха и деветдесетгодишни. На първото си пътуване Мартин имаше в групата си и стогодишна старица от Ню Джърси, която умря по време на плаването, когато се опитваше да се дотътри до централната гара в Линц.

Компанията АDC полагаше усилия да доведе на корабите си всеки, който имаше пари, и да изпревари конкуренцията по всички показатели. Насочваше се към точно проверена категория клиенти по отношение на националност и еднородни вкусове - на хора, които предпочитаха да четат на палубата романтични романи от Розамунда Пилхерова, или напрегнати трилъри от Том Кланси или Робърт Лъдлъм, отколкото да организират масови запои. Послушно следваха гида, включваха се в повечето екскурзии по желание с допълнително заплащане и за да се зарадват, отнасяха всичките прекалено скъпи сувенири с образите на Моцарт или Йосиф Тито.

Въпреки икономическата криза местата по дунавските кораби АDC се разпродаваха, най-вече през лятото, и за всяко освободено място биха се намерили дузина заместници, които вярваха в по-изгодните оферти в последната минута. Агенцията бе разучила всичко за клиентите си. Средният пасажер мъж тежеше 130 килограма, а жената с 10 килограма по-малко. Ако си бяха взели кредитната карта, пътуването им се оскъпяваше с една трета. Ако ги придружаваше една внучка - с половината. Знаеше се какво са си купили в супермаркета два дни преди отпътуването и за колко, какви са семейните им връзки, дали синът е още фалшив играч, а снахата безработна, какви уебстраници четат, колко чипс изяждат и по време на кой сериал и така нататък.

- Хей, ти, отведи ни на кораба! Какво още чакаме? Ще се оплача! Веднага ще напиша писмо на ADC. Много си позволявате! - започна да се ядосва пътничката Пеги, невротично чудовище, чиито очи се уголемяваха през очилата до смайващи размери.

- Да, искаме вече да вървим! Какво означава това? За какво плащаме? Да стърчим вечно на летището ли? - присъединиха се и други.

- Моля ви за още малко търпение, уважаеми пътници. Веднага след като се съберете четиридесет души, се отправяме към "Америка" - отвърна Мартин.

- Току-що пристигнахме оттам - отвърна някой със смях.

Атмосферата се разведри, точно както предполагаше Мартин. Постоянно поздравяваше нови и нови гости, насочваше ги към тоалетната или към чейнджбюрото, раздаваше половинлитрови бутилки с минерална вода и успокояваше най-неспокойните. По пейките не бяха останали повече свободни места за сядане. Откакто бе нараснала опасността от терористични атаки, от обществените места изчезнаха седалките и кошчетата за смет. Стариците и старците, покосени от умора и преяли с изкуствената храна, се мотаеха в краката на по-младите в салона. Цялата радост на пасажерите от екскурзията се бе изпарила.

Минутите на чакане се изнизваха, измина един час. Това бе основното, за което Мартин си мислеше по време на цялото пътуване: не можеш да спреш времето. Преброи и четиридесетия пасажер и се впусна да изпълнява следващата нелека задача.

- Недалеч оттук ви чака автобус.

В залата избухнаха ръкопляскания.

- Ура, най-после ваканцията започва! Let’s go! Да вървим!

- Колко е далече? Не искаме да вървим пеша! - ревеше чудовището Пеги.

- Съвсем близко е! За три минути сме там.

- Кой ще ми вземе багажа?

- Моля ви за внимание, това наистина е важно: всеки отговаря сам за куфарите си. Затова не си забравяйте нищо. Всеки да вземе всички чанти със себе си. Започваме заедно да се придвижваме към автобуса. Повтарям...

Оставаше спокоен, защото добре знаеше, че отсега нататък щеше да бъде винаги така: ще говори бавно, ще артикулира отчетливо и със стоическо търпение n-пъти ще повтаря всяко изречение. Истински Сизиф на туристическата промишленост. Както и митологическият герой, и той нямаше да се предава и стотици, дори хиляди пъти щеше да се впуща да изпълнява строгите служебни изисквания. Сега се изправи, издигна над главата си цветно знаменце, а зад гърба му, отчайващо бавно, групата се понесе напред. Преминаването на стотината метра до паркинга им коства невероятно дълго време. Пенсионерите приличаха на малки деца, клатеха се, препъваха се, падаха и отново ставаха.

Бяха облечени в широки анцузи и свободни спортни фланелки с петна от пот по тях. За пътуването си бяха обули големи бели маратонки с дебела подметка или летни сандали. От обездвижването на мъжете се бяха оформили мощни телеса и големи гънки на корема. А покрай удобното облекло в пастелни тонове жените бяха занемарили разплутите си лица. Всеки носеше на врата си фотоапарат и дигитална камера. Още на летището презглава щракаха и снимаха.

При качването настана блъсканица за най-добрите седалки отпред. Неспокойствието и изнервеността на американците придоби гротескни форми, те се превърнаха в кресльовци, държаха се детински и с особена еуфоричност. Всяко стъпало за тях бе прекалено високо, всяка дръжка - прекалено далече. Всяка крачка бе съпровождана от отчаяни жалби, че всичко би могло да бъде уредено по-добре. Мартин даваше едното си ухо вън, а другото вътре. Когато се понастаниха, той се качи при тях. Провери дали шофьорът бе нагласил височината на звука на максимум, защото много от гостите бяха глухи като пънове. Застана отпред, където малко над главата му висеше телевизионен монитор.

- Желая ви добър път, пътуването ще трае около час и половина. Вашият шофьор, Хайнц, ще ви докара безопасно до Регенсбург. Ще се радвам да се срещнем на палубата. По време на пътуването ще гледате кратка представителна програма. До виждане!

- Bye, bye, Мартин! See you soon! До скоро! Не си отивай!

Включи DVD-то, слезе от автобуса и точно пред носа му се хлопнаха мощните врати. В залата вече се тълпяха други пасажери.

2. БЛИЗЪК БОЙ

На 18 май 1940 година от ранно утро в братиславското пристанище стоял неизвестен параход и се подготвял за едно от най-дългите дунавски плавания в новата история. Още на пръв поглед било ясно, че не ставало дума за обикновен кораб. Имал скромна надстройка и правоъгълна рулева кабина. През мръсното кръгло прозорче не се виждало нищо. Смачкана ламарина закривала евтината бяла боя, която се белеела. Набързо пребоядисаният надпис свидетелствал, че някой бил сменил името на плавателния съд на "Пенчо". Коминът стърчал подозрително накриво и изглеждало, че всеки момент можело да се прекърши. Когато капитанът пуснал в ход страничното колело, то забуча и се задавило, сякаш всеки миг щяло да засече.

Досега старият влекач бил служил само за теглене на по-малки товарни корабчета, но сега - макар че бил само петдесет метра дълъг - на него се качили несравнимо повече пътници, отколкото позволявал капацитетът му. В конвоя властвал строг, почти военен ред, но колкото по-близо до плавателния съд идвали хората, толкова по-свободно давали воля на емоциите си. Млади и стари жени тихо жалели и проливали сълзи. Изведнъж лицата им остарявали - те преживявали ден на бързи раздели за неопределено време. Изплашени хора с раници на гръб и с кожени куфари в ръце непрестанно се оглеждали, като че някой ги преследвал. Всъщност на брега стояли въоръжени гардисти² и строго, почти с ненавист наблюдавали качването, сякаш пазели опасни каторжници. Статутът на пристигащите много приличал на този на затворници, само че основната разлика бола в това, че тези хора не се били провинили с нищо, единствено с произхода си. С други думи, на "Пенчо" се качвали евреи от различни краища на Словакия, но преди всичко от Братислава. Един след друг колебливо пристъпвали на металната палуба и веднага хлътвали в трюма, където вече мястото не достигало.

По лицата на младите словашки войници се четяло презрение, но и истинска радост от това, че се избавяли от тези според тях по-малоценни граждани. Особено внимание гардистите отделяли на мъжа, който се казвал Имрих Лихтенфелд, защото познавали отблизо не само името и лицето, но и юмруците му - на не един от тях вече се бе случвало той да му лепне някоя плесница или дори да го нокаутира. От все сърце приветствали заминаването на Лихтенфелд, защото дълго време вече не можели да се справят с него и той много ги ядосвал. С голяма радост отдавна биха го закопчали, или дори и екзекутирали, но като че ли нарочно не им се удавало да му припишат нищо, даже не можели да го хванат. Здравенякът бил един от малцината на борда, които гледали с насмешка на охраняващата войскова част. Измервал униформените с поглед, който не изразявал нищо освен презрение и го давал съответно наяве. Зад спокойствието на високото му чело по съвършен начин той прикривал мълниеносните комбинации и тактики, които се раждали в главата му. На устните му, обточени отгоре с равномерно подстригани мустаци, била застинала крива усмивка. Тъмните му очи внимателно, но ненатрапчиво следели всяко подозрително движение на брега.

Имрих Лихтенфелд се бе родил през 1910 година всъщност в Будапеща, но целият си живот бе прекарал в Братислава. Баща му Самуел Лихтенфелд, славен прешпорски детектив с рекорден брой разрешени криминални случаи и основател на клуба по борба "Херкулес", бил станал легенда на полицейския корпус, а цели трийсет години в цивилния живот изпълнявал безброй задачи за осигуряване на справедливостта и реда в града - във времената, когато още законите важали еднакво за всички.

Синът Имрих наследил дедуктивните способности, интелигентността и таланта на борец, който с помощта на баща си развил до майсторско ниво. Стана многократен шампион на Словакия по бокс, гимнастика и борба класически стил. Представил се и на много международни турнири, но обещаващата му световна кариера била спряна от настъплението на нацизма. Въпреки това за краткото време съумял да стане най-успешният словашки борец от времето между двете световни войни.

Често в учебните часове по история се говори, че е нямало никаква или е имало съвсем слаба съпротива срещу немския фашизъм. Като главен аргумент против това схващане се изтъква въстанието във варшавското гето през май 1943 година. Само че Имрих Лихтенфелд с малки военни групи е защищавал еврейския квартал в Братислава от погромите още през 1936 година, като бе засилил действията си след възникването на самостоятелната словашка държава. Частите на Лихтенфелд се впускали в улични боеве с гардистите и нацистите и макар че в повечето случаи заставали срещу много по-добре въоръжени и по-многобройни противници, побеждавали. Давали отпор чак до 1940 година, когато ситуацията се изострила и водачът на съпротивата виждал последна възможност за спасение в бягство от страната. Всички пътища за бягство обаче били вече отрязани, като единственият шанс оставал Дунав.

Лихтенфелд организирал плаването, а след дълги тайни преговори осъществил и покупката на кораба от гръцка фирма. Предполагало се, че пътуването до румънския град Сулина щяло да продължи около три седмици. С трийсетина свои най-верни сътрудници осигурил нелегално запаси от храна, питейна вода и български флаг, под който да плава, без да търси повече разрешителни. Подкупите за словашките и немските чиновници достигнали астрономически суми и разорили повечето отпътуващи семейства. При крайната цел на пътуването бегълците трябвало да ги чака презокеански кораб, който да ги откара до Сирия или бленуваната Палестина.

Пътят до Мохач преминал относително гладко и траял само една седмица. В Будапеща "Пенчо" прибрал на борда си дузини други евреи от Унгария и Германия. С навлизането на Балканите обаче опасно нараствало закъснението им във времето. На всяко пристанище карали кораба да спира, проверявали документите, искали да се плаща мито и така пътуването се оскъпявало. Блъсканицата в трюма ставала непоносима, а нервността и гладът растели. В Хърватска корабът закотвил принудително две седмици и чиновниците не искали да го пуснат нататък. На Лихтенфелд свършили парите за подкупи и ценностите за закупуване на провизии от местните жители.

Кризата достигнала своя връх при "Железни врата". Румънската гранична охрана, подстрекавана от фашисткото правителство, не позволявала плаването да продължи. "Пенчо" се замъкнал до изоставеното крайбрежие на югославската страна, преговорите продължавали без прекъсване, но не водели доникъде. Дните, седмиците и месеците се точели безрезултатно в балканските жеги. Имрих се сблъсквал само с неприятелски погледи и откази. Екипажът не разполагал повече нито с храна, нито с вода за пиене, а търговията с подозрителните селяни не вървяла. При n-ския опит да отплават едно малко будапещенско момче паднало в опасен участък на Дунава. Имрих Лихтенфелд скочил след него и спасил давещото се момче, но получил силна инфекция на лявото ухо и през следващите дни почти щял да умре. При импровизираната операция лекарят по погрешка му прерязал с бръснач нерва и оттогава половината лице на Имрих останала неподвижна. Раняването му го втвърдило още повече.

Разрешението за отплаване дошло чак в средата на септември. "Пенчо" можел да се придвижва по-нататък само в компанията на два военни румънски кораба, но едва-що накрая се добрали до България, го върнали назад, при което хората изпаднали в отчаяние. Капитанът спуснал жълт флаг, а Лихтенфелд подготвил надпис: Гладуваме - болни сме и нямаме лекарства. На "Пенчо" предложил помощ само параходът "Мелк", който превозвал евреи бегълци от Виена, всички останали дунавски кораби го подминавали, без да спират.

След четири месеца мъки бедстващият екипаж се добрал до Сулина, където обаче не ги очаквал никакъв кораб. Лихтенфелд преценил ситуацията, посъветвал се с капитана и с другарите си и решили да продължат с плаването. "Пенчо" обаче никога не бил плавал в морски води и не бил оборудван технически за това. Морски кораб с такъв многоброен екипаж се нуждае от многократно по-силни мотори, но преди всичко от стабилен кил, който да преодолява вълнението, от по-мощен корпус и не трябва да има плоско дъно. В безизходното положение, което се намирали, всички рискували, като се утешавали, че ако се придържат близо до брега, нищо не ги заплашвало.

На 23 септември преплавали през Босфора. В далечината през мъглата изплувал градът с минаретата и кубетата. На евреите обаче забранили да влизат в истанбулското пристанище, дори отправили предупредителни изстрели към тях. Мъже с тюрбани на главите и жени с черни бурки ги заплашвали с юмруци. Откъм брега, нагорещен като жарава, се изливала само омраза, сипели се ругатни, крещящата тълпа скандирала, обхваната от пълно отрицание, и капитанът предпочел да смени курса.

Параходът достигнал чак до Мраморно море и бавно преминал през Дарданелите до остров Лесбос. Екипажът попълнил запасите си и изглеждало, че най-големите опасности са преодолени. Плаването през Егейско море обаче се усложнило. Царяла задушаваща горещина и палубата пламтяла под слънчевите лъчи. Изнемощелите хора напомняли на ослепели лунатици. В открито море "Пенчо" системно се повреждал, докато парните машини отказали напълно, а когато и котелът се пръснал, корабът рязко се наклонил. Несломимият Лихтенфелд направил импровизирани платна, благодарение на които пристанали при остров Стампаглиа. Но нетърпеливите пътници искали час по-скоро да стигнат целта. На 9 октомври почти неуправляемият параход пак излязъл от строя, помпите обаче нямали достатъчна мощност, затова той се пълнел все повече с вода и вечерта се разбил на скалите при непознат гръцки остров. Като по чудо никой не бил ранен.

На двукилометровия пуст къс земя не растяло нищо, нямало и жива душа. Имрих Лихтенфелд и четирима други мъже се отправили да търсят помощ на остров Крит със спасителна лодка без навигационни уреди и почти без храна. Четири дни морска буря си играла с корабокрушенците. На петия смъртно изтощените хора ги открил британски разузнавателен самолет, който повикал на помощ ескадрения миноносец "Нубия". Изоставените на острова другари трябвало да чакат още десет дни, докато италиански кораб ги натоварил и отвел в плен. Имрих Лихтенфелд, останал само кожа и кости, го екстрадирали като "персона нон грата" до египетския град Александрия. Когато след почти година го освободили, постъпил в чехословашката военна част в Близкия Изток. По време на боевете се отличил и бил многократно награждаван. След края на Втората световна война в Израел приел еврейското име Ими Сде-Ор и станал треньор на "Мосад". Световна слава му донесъл новият метод за самоотбрана и близък бой "Крав Мага". В основата му бил заложил техники, изпитани при отбраната на тъмните братиславски улички. И до ден днешен този метод се прилага при изключително взискателния тренинг, който провеждат в средните училища, военните академии, а и при обучението на екипажите на речните кораби.

3. ВКАМЕНЕНИТЕ ЛЮБОВНИЦИ

А следващият участък чак до град Панчево представляваше язовир. След петнайсет километра "Америка" напусна Сърбия. Тъй като водната повърхност спадаше много ниско, при селището Радуйевац на километър 863 на Дунава изплуваха останките на германски военни кораби, които се бяха потопили през септември 1944 година. Пасажерите имаха като че последна възможност да ги видят, защото вече се работеше за тяхното премахване. Тук нацистите бяха унищожили около осемдесет свои собствени плавателни съдове, взели участие в операцията "Дунавски демон". Германците се бяха опитали да осъществят светкавично отстъпление нагоре по течението, но ги задържали многобройните минни заграждения, а освен това фронтът настъпвал по-бързо. Изпаднали в безнадеждно положение и пред опасността от съветски плен, главнокомандващият издал заповед да се потопи целия черноморски флот, едновременно всичките двеста плавателни съда, за да не попаднат в ръцете на неприятеля. Такова масово самоубийство нямаше аналогия в историята на реката.

Американците гледаха очаровани наклонения крайцер: може би точно тези сиви оглозгани останки бяха служили за болница на ранените, която също бе свършила на дъното. Дълго време местните хора не могли да забравят виковете и плача, а десетки години след войната в рибарските им мрежи от време на време се улавяха неизбухнали мини.

Летните дни на Долни Дунав означаваха истински пек, те бяха най-горещият период от плаването. Балканското слънце въздействаше като пламтящ фокус на лупа. "Америка" плаваше по границата между Румъния и България, през Влашката низина. Десният, българският бряг, се простираше по-стръмен и беше по-гъсто населен; левият, нисък и плитък, бива често заливан при наводнения, затова хората бяха построили селищата си по-надалеч. Корабът премина покрай румънския град Калафат, с име, произлизащо от италианските занаятчии "калфатори", изработващи насмолени конопени уплътнители за средновековните плавателни средства. Водата изпускаше мирис на кал и риба, който се смесваше с тръпчивия аромат на върба. На речния километър 790 се издигаше първият български град Видин и "Америка" отново спря.

Докато все още в западните и средните части на Европа можеше да се претендира, че плаването с АDC притежава някои, макар и съмнителни атрибути на лукс, в тия краища не можеше да се излъже за нищо. Мартин изпи чашка черно кафе, за да се подсили и прогони сънливостта си. Но при втората се обади стомахът му. Измъкна от съзнанието си неубедителния набор от обещанията и започна да разказва цветисто за заплануваната екскурзия. Реакцията на пасажерите го увлече, защото колкото по-запалено преувеличаваше, толкова по-голям интерес към думите му проявяваха американците.

Пред кораба застанаха автобуси, съветска направа, които бяха като музейни експонати, смърдяха на нафта, ориенталски тютюн и препарати за дезинфекция. Всеки автобус беше съчленен от ламарини с различна големина и форма и приличаше по-скоро на дилижанс, отколкото на моторно превозно средство. Вътре Мартин дишаше тежко. Мислеше си, че когато потеглят, ще му стане по-добре, но не се получи. Седеше неудобно, защото седалката под задника му беше с дебелината на кексче, а облегалката за главата - с размерите на дъвка. Пружината на амортисьорите го натискаше силно по бедрото. Шофьорът бе залепил на седалката си надпис на кирилица: "За проветряване отвори прозореца".

По накъдрените от неравности пътища с оскъдни остатъци от асфалт не важаха никакви правила, но за щастие, движението беше умерено. Само от време на време при Димово отсреща изскочиха смрадливи колички, обгърнати в бял пушек; голям проблем представляваха волските коли и разпръснатите овце. Когато идваше голям автомобил, а това бяха главно джипове, той почти изтласкваше автобуса и го изпреварваше на завоите.

Постройките от масивна зидария отстъпиха място на дървени барачки, които обточваха пътя сред тълпи бедняци. Не случайно някога България наричаха шестнайсетата съветска република. След откритите пространства с ниви и лозя над пътя, който ставаше все по-тесен и криволичещ, се изпречваха тъмни гори. На шофьора му бяха необходими два часа, за да преодолее петдесет и шестте километра. Той паркира на каменната настилка, пропита с миризмата на урина. Пасажерите слязоха, изтриха праха и потта от лицата си и застанаха на открито, докато екскурзоводът им разказваше на неразбираем английски:

- България не лежи в Източна, а в Средна Европа! - дешифрира Мартин гласа, така засилен от пращящите високоговорители, че би могъл да подплаши цяло ято гълъби. - Тук не са Балканите, повтарям Балканите са по-нататък на изток, в Румъния.

След отварянето на вратите автобусът бе атакуван от продавачи на сувенири, чейнчаджии и проститутки. Между паркиралите коли блееше коза с налято виме. Много от пътниците се нуждаеха от тоалетна, Мартин също, но реши, че е по-добре да издържи. Всъщност тоалетната можеше да се сравнява с обикновена кофа, или по-скоро с бълбукаща помийна яма, която щеше да прелее всеки момент. При вратата на WC-то пушеха трима по-възрастни мъже, които следяха със свъсени вежди групата, за използването на клозета искаха абсурдни суми и вземаха само долари и евра.

Една дивачка с вълнести подмишници предлагаше еротични услуги зад бюфета. Джонатан отиде след нея и помоли Мартин да го почакат, ако се забави.

- Мили пасажери, след час и половина всички ще се срещнем на същото това място. След това, моля, качвайте се само на автобусите с лого ADC. Иначе би могло да стане така, че да се озовете в Истанбул.

Белоградчик би могъл да бъде за туристите силно преживяване, ако бяха с трийсет години по-млади. Вълшебното място при възвишенията "Ведерник" и "Венеца" се издигаше високо над реката и от паркинга до него беше необходимо да се преодолеят няколкостотин метра горе по хълма и оттам да се напредва по тесни стъпала и стълби. На противостоящите страни някога се бяха издигали мъжки и женски манастир. Според легендата двете главни издатини представляват двама вкаменени любовници, сестра Валентина и овчарят Антон, който й свирел под прозорците на кавал. Те се влюбили, а когато тя забременяла, Божият гняв предизвикал съдбовната промяна. Други грапави образования носеха имена като "Адам и Ева", "Ученичката", "Дервиша", "Мечката"... Могъщата бяла крепост, наречена "Калето", била построена още в античността от римляните, през средновековието я преустроили и подобрили българите, а после дълго я държали турците. Когато Мартин се катереше нагоре по стълбите, десният крак го болеше, сякаш го беше ударил. Но искаше да бъде под ръка на другите и да им помага.

От почти дузината американки, които дръзнаха да изкачват скалите, три си изкълчиха глезена, а една почти не се утрепа, падайки от металните стъпала. Мартин прекара обратния път да пристяга превръзки, да лепи лейкопласт и да утешава контузените. На старите хора кръвта тече извънредно силно, често не може да се спре напълно, а само да се намали кръвотечението, сякаш след като бе струяла десетилетия по същите тези съдове, искаше най-после да изскочи навън.

Видин - както и цяла България - се бореше с масивния спад в броя на населението. През изминалите години страната бяха напуснали повече от милион човека и тенденцията не намаляваше. При това тихото, компактно градче предлагаше изключителни гледки към реката от приятните плажове.

Микрофонът на Мартин изглеждаше като реликва от зората на българското радиопредаване и изопачаваше гласа му, превръщайки го в хрипкав врясък. Важното пристанище, през което преминаваха стоки за Средиземноморието, го бяха укрепвали още от антични времена, а крепостни стени бяха удебелявали по време на цялото средновековие. През шестнайсети век Видин се бе разраснал до най-големия град нашир и надлъж и за него претендирали турци и сърби. Автобусът влезе през турската врата "Стамбул Капия" на север и се мъкнеше през главния площад "Бдинци", който свързваше социалистическия реализъм със средновековната монументалност. В сградата на бившия комитет на комунистическата партия май че биха се вместили всичките четиридесет хиляди жители, които бяха останали в градчето.

Обиколката продължи в средновековната крепост Баба Вида, в която през седемнайсети век турците си бяха обзавели оръжеен склад. Всяка стена беше дълга около седемдесет метра, но някои външни стени се проточваха чак на половин километър в посока към центъра. Богата история предопределяше успеха на крепостта, обаче музеят създаваше отчайващо впечатление. Единственото информационно табло зееше изтърбушено.

В музейния комплекс ставаше силно течение, което вдигаше облаци прах. Надписите под експонатите бяха само на български. Залата за мъчения и военно въоръжение отдавна бяха загубили някогашния си, всяващ ужас вид. От някогашната великолепна украса се бяха запазили само фрагменти, боята се лющеше от стените, а много тухли бяха изпадали като изгнили зъби. Мартин забеляза над крепостта гарвани, които се виеха в небето в черен кръг и съпровождаха пасажерите вече чак и на екскурзиите.

Привечер "Америка" отново потегли, плаваше през някога цветущи, а сега западнали села, през обширни блата и необработени ниви, чието плодородие нямаше равно в Европа, но никой вече не ги засяваше.

От много далече на хоризонта вече се разпознаваха четири внушителни комина. Корабът приближаваше до най-опасната европейска ядрена електроцентрала "Козлудуй". Един от шестте реактора бе повреден от радиацията и бяха изпуснали охлаждащата го вода в реката. Въпреки това в България редовно се провеждаха демонстрации за обновяване на експлоатацията на останалите два блока; до такова отчаяние бе довела хората газовата криза.

- Мартин, моля те, как е господин Колис? - попита Катрин.

- Перфектно - отговори. - Наслаждава се на плаването и се грижим за него.

- Хрумна ми, че с Пеги бихме могли да го посетим. Сигурно му е тъжно да бъде сам по цели дни. Мнозина питат за него.

Мартин се смрази.

- Съжалявам, но днес още от сутринта му е тежко. Извинете, но му обещах, че няма да кажа на никого. Консултирахме се с лекар. Знаете, това свръхтегло... - неуверено проговори.

Дунав промени цвета си на мътно оловносиво. По повърхността плаваха маслени петна и мехурчета, а на брега стърчаха останки от промишлени постройки. Моряците се търкаляха по палубата или с празен поглед се взираха напред. Патрулите от охраната ходеха нагоре-надолу. На всеки етаж стоеше по един мъж, който внимателно наблюдаваше. Царуваше тишина и спокойствие, заредени с очакване.

В България Дунав образува над петдесет големи острови; с мрачната си слава е известен най-вече Белене, където през 1949 година е създаден сталински концентрационен лагер. Лагерът е действал петдесет години, затворниците му ги скъсвали от работа на зеленчуковите и конопените поля и не се знае колко хиляди хора са загинали там. Официално бил закрит през 1962 година, но тайно съществувал много по-дълго; често в него намирали кончината си турци, които се били разбунтували срещу българите.

Сред суровата земя стърчаха прекалено дълги жилищни блокове. Наоколо се търкаляха бетонови развалини и ръждиви конструкции. Съвършено място за изгнание и забрава. В кръг от няколко десетки километра нямаше никакво укритие, където да се свре дори куче, а още по-малко човек. Компания на пътуващия кораб правеше само собствената му дълга сянка.

След вечеря Мартин изчезна в каютата си. Беше се ядосал, че в столовата Мона седна на противоположния край на масата и си говореше с Драган. Въпреки умората не чувстваше нужда да спи. Легна си в леглото и затвори очи, но през главата му се стрелкаха мисли. Стана от леглото, защото знаеше, че е неразумно. Светна и измъкна от чекмеджето нотбука си. Искаше да си запише нещо, но ръката му трепереше толкова, че по-добре бе да прегледа бележките си и търпеливо да забие глава над списъците от рецепцията.

Кой би имал интерес от убийството на румънска камериерка и обездвижен пенсионер? Кое е мотивирало убиеца? Сигурно нищо необичайно: алчност, завист, ревност, безпътност. Най-голямото зло на света не принасят злобата и жестокостта, а почти винаги и единствено слабостта. На каква ли несправедливост би съответствало такова отмъщение? Не достигна до никакво заключение. Не откри и най-малка отправна точка. Нито една проклета точица. В мига, когато заспиваше, за малко се върна от съня си в реалността. Очевидно подминаваше нещо. Но не можеше да установи какво.

4. СЕМЕЕН ОБЯД

В Русе, най-големия български град на Дунава, Мартин се събуди рано. Отсреща през реката се намираше румънското Джурджу (Гюргево). През деветнайсети век Русе е бил най-богатият град в целия регион, а през 1866 година с Варна го свързала първата железопътна линия. Там бил отпечатан първият вестник на български, била разкрито първото морско училище и първата метеорологична станция, но всичките тези първи постижения днес бихте могли да си ги пъхнете в... През изминалите години броят на жителите бе спаднал с петдесет хиляди. Дори местният "Мак Доналдс" бе фалирал.

Русе се разпростираше неравномерно около широкото пристанище. Тук Мартин бе ставал свидетел на най-чудноватото стълпотворение от цял свят. Всяка седмица идваха десетки нови запалени авантюристи, водени от жаждата да изкарат повече пари - напети младежи, представители на Балканите, южноафриканци, руснаци и китайци. По периферията бяха струпани търговски бараки, складове и кръчми. Във водата, борд до борд, бяха закотвени кораби; от някои от тях се разнасяха ударите на ремонтните бригади, сигурен признак, че съдовете се подготвят за нови плавания. Гарваните полетяха над кораба, сякаш искаха да избягат от пленничеството си на него, но това не им се удаваше, винаги отново кацаха на горната палуба, забивайки ноктите си в дървото.

За днешния ден Мартин бе запланувал "incredible real life experience"³ - чиновническите плъхове в Чикаго обожаваха семейния обяд, но едновременно изпитваха ужас от него. ADC представяше излета като "пътища към автентичната селска България с домашно приготвени ястия" и изключително много залагаше на това начинание, защото никоя друга пътническа агенция не предлагаше такъв продукт." "Международната акция с местната общност и подкрепата за тези, които са в най-голяма нужда" трябваше да донесе едно незабравимо преживяване. И наистина, прекараното там време се врязваше завинаги в паметта на повечето туристи.

Като идеална цел бе избрано Велико Търново, столица на Второто българско царство в ранното средновековие. Мартин обичаше много градчето, но смяташе всичко останало за истинска катастрофа. Веднъж регионалният представител на ADC му разказа, че за условията на договора на местно равнище се бе преговаряло с пистолет на масата, при което условията диктувала само едната страна.

Велико Търново принадлежеше към малкото населени места в страната, където броят на жителите не намаляваше, а непрестанно нарастваше и вече надвишаваше седемдесет хиляди. В десет часа под предводителството на Мартин американците се отправиха на сто и шесткилометров дълъг път. Автобусите на същата транспортна фирма от вчера предлагаха същите мизерни удобства. Екскурзоводът говореше толкова лош английски език, че Мартин би предпочел да го смени, макар че не му плащаха за това. Не можеше обаче да се отърве от този младеж, защото той бе племенник на братовчеда на посредника на сделката. Съжаляваше пасажерите в останалите два автобуса, защото те не дочуваха почти нищо от коментара, но затова пък можеха да се наслаждават на красотата на българския език с проблематичен английски акцент.

Пътуваха южно през Иваново, Две могили и Борово. Пътните указателни табелки на кирилица насочваха към краища, които вдъхваха страх с пустотата си, но притежаваха и дива красота. Клоните на дърветата, върховете на покривите и контурите на къщите рязко се очертаваха сред прозрачния въздух. В небето кръжаха гарвани. Мартин разказваше за плодородната почва, която не се обработва, за ниските заплати, за корупцията и според предписанията описваше страната като ужасно място за живеене. Това винаги изпълваше пасажерите със съчувствие, но и със злорадство и надеждно повишаваше рейтингите. Но под присъстващата навсякъде мърсотия Мартин видя и нещо чисто, сякаш местните хора наистина замитаха праха под мебелите, но главите им стояха здраво на раменете. Автобусите напредваха по страшните пътища с темпото на охлюв. В горещините кравешките лайна по ливадите веднага изсъхваха. На пруста пред къщите седяха бабички и гълтаха праха от колите, чешеха си езиците или безмълвно се потапяха в собствените си спомени. Жените по полето се подпираха на мотиките и съпровождаха с поглед автоколоната.

След час и половина между хълмовете се показа Велико Търново и пасажерите ахнаха от учудване. На пръв поглед градчето изглеждаше като селище някъде в Тоскана или в Гърция. По тесните улички, спускащи се по скатовете над река Янтра, една над друга се притискаха забележителни ниски къщи, а разчупената им архитектура, напук на всеобщия хаос наоколо, въздействаше удивително хармонично. Модерните строежи на стръмните склонове силно контрастираха със старовремските постройки, които бяха израсли по време на дълговечната история на земите наоколо. И Корбюзие се бе възхищавал на тамошната органична архитектура.

Само че когато автобусите спряха, очарованието светкавично се загуби. Върху американските туристи като върху лесна плячка се впусна, натрупала с годините опит, банда лешояди. Велико Търново бе преживявало всеки режим с много по-висок жизнен стандарт от останалата част от страната. Каубойският капитализъм бе задълбочил още повече пропастта между този туристически хит и обикновената България. Каквото в градчето разполагаше с ръце и крака, очакваше шанса си на паркинга. Тук се бяха довлекли, предполагам, абсолютно всички градски жители, деца и от най-отдалечените предградия, бабички и старци, някои от които може би бяха възкръснали и от гроба. От децата и тийнейджърите, та чак до дядковците със златни зъби и с Библията в ръце - всеки се стремеше да продаде или открадне нещо, което беше всъщност едно и също. Хора в различни видове шушлекови дрехи се събираха на групички, разхождаха се, поздравяваха американците, пиеха бира, потупваха по рамената изплашените чужденци, прегръщаха ги, хващаха ги под ръка, представяха се и се перчеха. На търговските павилиончета се продаваха изкуствени китайски глупости, картички, отпечатани на домашните принтери, и дискове руска психотроника.

Изпод закупените в "Лидл" тиролски костюми на членовете на псевдофолклорен състав, се подаваха анцузи "Долче и Габана". Шумни певачки изглеждаха по-скоро като стриптийзьорки, отколкото като балкански мамчета - Мартин не можеше да си представи славянска народна носия, в която да има минижуп, едва покриващ гащичките. Народни песни на синтезатор ечаха от багажника на мощен оф-роуд. Един просеше, друга предлагаше орален секс, трети искаше да гадае бъдещето, четвърта продаваше майолика, а пети отново даваше да се вкуси от турския мед.

Мартин бе удивен каква гюрултия можеше да вдига тълпата. Ошашавените американци не знаеха къде по-напред да погледнат. Разходката не можеше да продължава прекалено дълго, тъй като към обед пасажерите щяха да останат голи, щяха да смъкнат от тях не само фотоапаратите и камерите, но дрехите и бельото им. Наистина няколко пъти преди му се бе случвало боси деца да изпросят от американците тенис фланелки "Найк", "Рийбок" или "Скетчърс", а после дивашки да се кискат, тъй като си имаха вкъщи пет такива.

Велико Търново се е наричал и царският град, а историята му отразява старата слава на България. Групата се насочи през ефектните улички към руините на двореца и стария патриаршески храм на хълма Царевец. Три месеца устоявали яките крепостни стени на жестоките набези на турците. Каменните стени и сводовете въздействаха като декори за филмова историческа суперпродукция. Мартин бе очарован, че още в зрялото средновековие тук бе възникнала литературна школа, където монасите се посвещавали на художествен превод от гръцки на новия славянски език и писменост.

Отвисоко се откриваше хубав изглед към планинската околност. В продължение на векове отоманските войски бяха поддържали големи казарми на това труднодостъпно място. Групички от по няколко семейни къщи буквално бяха надвиснали над пропастта. Кафявите, сиви и бели цветове сполучливо се допълваха от зеленината. Най-големият хотел носеше името на града и в миналото често бе предлагал гостоприемството си на разглезени български големци; сградата изглеждаше като "Баухаус"⁴, пренесен на Балканите и смесен със съветската помпозност. На един скален ръб при завоя на реката се извисяваше паметник на героите от някогашните военни победи.

Заедно с жигулите по тротоарите бяха паркирали и джипове, така че пешеходците трябваше да вървят по платното. Американците все повече се изненадваха от богатството, с което се сблъскваха в една от най-бедните страни в Европа, и което съвсем не отговаряше на представите им за недоимъка в региона.

Местното заведение за суши конкурираше с вида си японските ресторанти в Манхатън, а собственикът му се подвизаваше и там. Благородният коктейл бар изглеждаше като на филмовия фестивал в Кан. От солариума плавно излезе манекенка, която се правеше, че се разхожда в някой мол в Милано, и се сблъска с бабичка, тикаща количка с чувалче картофи.

След едночасова обиколка изчерпалите силите си американски гости бяха разпределени от мафията, под надзора на кмета Красимир Богданов, бивш таксиметров шофьор и чейнчаджия, който не след дълго вероятно щеше да стане евродепутат. Нов клонинг на източноевропейските мутанти, малко смешен, но главно вдъхващ страх. Дори за три години Мартин не успя да разгадае политическите му възгледи, но така и така те нямаха никакво значение, решаващо бе само това, че ръководеше най-мощния клан.

Десетчленните групи туристи се отправиха към дванайсет домакинства на обяд. Мартин трябваше да лъже, че порциите ги готвят обикновени български домакини по стари семейни рецепти. Всъщност яденето се приготвяше в местната обществена кухня от полуфабрикати, а го разнасяше едно момче за всичко на боса с нов-новеничък товарен мерцедес.

Мартин винаги придружаваше по едно семейство на обяд и постепенно опозна повечето привилегировани местни хора. Посетените къщи в никакъв случай не изглеждаха като схлупени къщурки в някаква забутана провинция, това бяха истински вили на новобогаташи с три гаража, с плазмени телевизори върху цяла стена във всяка стая и с кухненски линии, дълги и широки колкото игрище за скуош. Мартин имаше уговорка с шефа на бизнеса, че собствениците на всичките три автомобила поне ще ги паркират вътре, за да не предизвикват тежки комплекси у американците.

Значителна част от обяда в семейството трябваше да съставлява разговор с истински българи. В офиса в Чикаго се съмняваха, че около масите живо ще се говори и то на английски за децата, за история, за домакинството и за природни красоти. В каталога пишеше, че балканците проявяват изключителен интерес към стила на живот в САЩ, защото не можеха дори да си го представят, или имаха само смътна представа от старите телевизионни сериали - някои от местните хора обаче познаваха Съединените щати по-добре от много техни граждани, тъй като два пъти годишно прекарваха там цели седмици от ваканцията си в пълен лукс. И следяха най-новите американски ситкоми по петте програми на HBO, приемани нелегално от декодери, последна дума на техниката, българско производство.

Домакините дори не представяха на обърканите и изплашени американци румънската си прислужница, само я довеждаха при гостите, а тя наистина мъчително се стараеше, но тъй като не знаеше никакъв чужд език, само държеше ръката си протегната напред и с поглед и жестове просеше долари. Яденето не струваше и пукната пара. Оскъдното пилешко с картофи се загряваше в микровълновата печка, но след минутка безнадеждно изстиваше. Престоялата салата се състоеше от сухо зелено листо и резенчета като месечинки от печални доматчета. Срам за страната, където Мартин бе вкусил най-сочните домати в Европа.

Агенцията изискваше обядът да трае поне четиридесет и пет минути, но босът държеше изключително много те да не продължат и секунда повече. Буквално изритваха американците от къщата, на повечето не им оставяха време дори да попитат за адреса, за да могат, когато се върнат в САЩ, да изпратят картичка от Небраска. Веднъж Мартин се опита да предложи в българската централа на ADC да сменят фирмата доставчик, но енергично му се противопоставиха. Никой не рискуваше да атакува железния договор и кожодерските цени. След това предпочиташе да не прави никакви предложения за промени и не се отклоняваше от установения ред.

Накрая на излета, пред вилата си, кметът Красимир Богданов лично връчи на Мартин фактурата за обяда. От сумата дъхът му спря. Въпреки всичко, усилно трудилите се претендираха за порядъчно възнаграждение. Около воднисто-сините му очи имаше тъмни кръгове, май че от снощното купонясване. Красимир олицетворяваше новата порода политици. Представяше се за независим и объркваше сметките на големите партии, осланяйки се на това, че всеки втори българин презира ЕС и мрази чужденците. Стоеше, наобиколен от четиримата си бодигарда, пред автопарка си, състоящ се от кадилаци и линкълни със сини светлини на покрива. Разклонената му каменна крепост притежаваше прозорци, от които по-добре се стреляше, отколкото се гледаше. Досами нея се извисяваше триетажен дворец, разкрасено с дрънкулки копие на ранчата от сериалите, построен за дъщерята. Малко по-нататък се издигаше частна бяла черква с позлатени кубета във формата на луковица и усмихнатият семеен патриарх, цъфнал на вратите. Върху задния парцел с големината на две футболни игрища Красимир възнамеряваше да построи аквапарк с казино и търговски център за платежоспособни.

Ако някой американец не дадеше бакшиш на кмета, бодигардовете му го напомняха по начин, който граничеше с психическо изнудване и физическа разправа. Туристите можеха да се снимат с политика, а момчешки хор пееше българския химн "Мила родино, ти си земен рай". А след това - до скоро виждане!

След час и половина автобусът се върна в Русе. В този град през 1905 година се бе появил на този свят може би най-славният техен земляк и любим Мартинов автор Елиас Канети, който бе пораснал с четири езика и бе писал литературните си произведения на немски. Мислеше си за лекциите на Рован и за "масата" на Канети, която съществува дотогава, докато следва общата цел и потиска личните намерения. Не знаеше дали Канети би се съгласил, но като гледаше пасажерите, си даваше сметка, че вижда застрашителни прилики.

Дълги години плочата, която обозначаваше къщата, където се бе родил писателят, била поставена на погрешно място. А във двора, където си бе играл като дете Канети, по погрешка бяха насадили зеленчуци. Застаряващият автор често бе повтарял, че всичко, което по-късно бе преживял по време на дългия си и драматичен живот в Австрия, Франция, Германия, Англия или Швейцария, отдавна вече се бе случило през първите шест години от детството му в Русе, което той наричаше със старото му име Русчук, но Мартин не вярваше на това. Засега на Канети се отделяше малко внимание в преводите на словашки. Припомни си една мисъл, изречена от писателя: "Единственото, за което все още си струва да живееш, е спокойствието и търпеливостта". Но нямаше време да мисли за книги. За да се спази разписанието, "Америка" отплава още в пет часа.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Едно от старите наименования на днешна Братислава. [обратно]

2. Членове на Хлинковата гарда (гвардия) - полувоенно формирование от фашистки тип, организирано през 1938 г. в рамките на словашката Народна партия като помощен орган на държавната власт (по името на лидера на партията Андрей Хлинка (1864-1938). [обратно]

3. Невероятно истински житейски опит - (англ.). [обратно]

4. Школа за визуално-пластични изкуства, дизайн и занаяти, появила се в Германия и действала в периода 1919-1933 г., като станала център на модернизма. [обратно]

© Михал Хворецки
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2017, № 11 (216)

Други публикации:
Михал Хворецки. Дунав в Америка. София: Нов Златорог, 2013.