НОВА РАБОТА

Марек Вадас

web

Вече даже не си спомням колко дни, седмици и месеци изминаха от тогава, когато за последно бях на работа. Не беше кой знае каква интересна работа, не беше добре платена. По-точно казано, заплата изобщо не получавах, живеех само от това, което гостите ми пъхаха в джобовете като възнаграждение за услугите ми. Въпреки това не можех да се оплача.

От сутрин до вечер стоях край портала на хотел Akwa. Отварях вратите и носех багажа. Имах чиста червена униформа, шапка и ръкавички. Разхождах се гордо нагоре-надолу, усмихвах се на намръщените търговци, които идваха на бизнес срещи в бара на хотела, пожелавах добър ден на дамите по тротоара. Упътвах гостите, виках такси, водех мъже, които имаха валута за смяна. Тук получа монета, там две. Хората не хвърлят пари просто така. Дори да са най-големите богаташи в страната. Но когато вечер обръщах джобовете си, винаги имаше достатъчно за бира и печена риба. В сравнение с хората от нашата улица живеех нашироко.

Една вечер обаче стана проблем. От таксито слезе момиче с червена минирокля. Предизвикателни движения, дълбоко деколте, ярък грим и странна висока перука, просто от пръв поглед откровена проститутка. Имах изрична заповед от управителя на хотела да не пускам подобни жени в хотела или ресторанта. Това беше порядъчен хотел и моята задача беше да се грижа за реда. Спрях я на вратите и учтиво ѝ казах:

- Госпожице, тук не може. Навярно сте объркали адреса.

Тя ми излая нещо, набута се вътре и почна да прави сцени. Но инструкциите са си инструкции. Накрая дойде момчето от рецепцията, извини ѝ се и ме шибна в муцуната. Не разбрах, докато не се върна след малко и не ми обясни, че това е дъщерята на един министър. На другия ден се озовах на улицата.

Обиколих всички заведения в околността. Ресторанти, магазини, складове, работилници, спирки, пазари. И най-последната позиция не беше свободна. Отчаянието ми премина в пълна апатия. Дните изтичаха между пръстите ми. Ядях само изхвърлените плодове от пазара. Нямах и за наема и почнах да спя под моста. Докато веднъж...

Седях край реката, когато някаква масивна фигура засенчи изгледа ми. Беше бял човек. Искаше да знае как да стигне от Деид до пристанището. Обясних му и той приседна до мен. Предложи ми бисквити и извади бутилка пастис. Това беше най-добрият алкохол, който някога е влизал в устата ми. Получих и цигари, от най-скъпите, американски. Разговаряхме. Разпитваше ме за всичко: кои квартали са опасни и кои не, къде е изгодно да се наядеш, кое колко струва, за да не го мамят продавачите, къде има евтини сувенири, които да купи и прати в Европа и други подобни въпроси. Беше нов.

Пиех от пастиса, говорех и се чувствах така добре, както отдавна не бях се чувствал. Хрумна ми да му предложа помощта си. Можех да му бъда гид само срещу храна и пиене. Не посмях обаче да му го кажа, знаех как изглеждам. Мръсен и дрипав.

Когато бяхме преполовили бутилката и изпушили по пет цигари, той се обърна към мен и ме загледа сериозно в очите. След което ми предложи неща, от които ми се зави свят. Има нужда от човек, който да му пази къщата, да се грижи за домакинството и градината. Може да започна след седмица, когато уреди всички документи и се пренесе от хотела в къщата. В началото не може да ми дава много, но няма да живея кучешки. Ще получавам петдесет хиляди, а когато се докажа, ще ги вдигне.

Гледах го с недоумение. За да му повярвам, извади банкнота от десет хиляди като капаро. Десет хиляди изкарвах в най-добрите си времена за десет дни. Бях поразен и изгубил ума и дума.

- Това, това, това... не е истина! Трябва да е сън!

- Ей сега всичко развали, пич - рече белият мъж огорчено и се изпари.

© Марек Вадас
© Николай Фенерски, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2020, № 6 (247)

Други публикации:
Марек Вадас. Лечителят. София: Дива 2007, 2018.