Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЪЛТОТО КУЧЕ

Катарина Коларикова Конярикова

web

Стоеше насред поляната и не знаеше какво да прави по-нататък. Беше кожа и кости. Отдолу се очертаваха ребрата му, а бедрените му кости изглеждаха като гърбици. Имаше жълтеникава къса козина, която преливаше до медена. На места преминаваше в кафява. Беше трудно за вярване, че някога тя бе проблясвала на слънцето и бе греела в златисто. И затова му бе създавала илюзията, че е независимо.

Сега беше рядка, сплъстена, измърсена от прах, омаслена от мазните петна на пътя, където от време на време бе полягал, когато краката бяха отказвали да му служат. Тялото му бе осеяно с рани. Някои бяха стари, отдавна заздравели, но други още кървяха и оставяха следи по тревата.

Изнемощяло се влачеше по пристанищния кей, на който бяха хвърлили котва група малки платноходки. Люлееха се на повърхността в спокоен ритъм, който то познаваше. На мачтата на единия плавателен съд се клатеше малка камбанка. Винаги биеше, когато лодката силно се накланяше на борд. От време на време бордът се удряше във водата и тогава се чуваше плясък, сякаш на повърхността бе паднал голям комат хляб. Всеки път този звук връщаше вкуса към живота на жълтото куче. Обърна се, тъй като го обичаше, също като мириса на водата. Тук тя бе най-силна. Наситена с миризмата на малки рибки, които обикаляха на многобройни ята около бордовете на лодката.

Мръдна уши.

Седна на пътя и зачака. От полуотворената му муцуна течаха слюнки. С люлееща се походка наближаваше снажната фигура на мъжага с кофа в ръка и навито около раменете моряшко въже. Шапка с козирка падаше върху челото му и пазеше очите от яркото слънце. Лицето му бе брадясало, звучно мляскаше дъвка.

Жълтото куче стана, завъртя внимателно опашка и още по-внимателно тръгна срещу непознатия мъж. Не можеше да отгатне какво може да очаква от него. Опитът го подтикваше да бъде предпазлив.

Гладът обаче беше също толкова силен, колкото и предпазливостта. Пристъпи по-смело. Мъжът вървеше точно срещу него. Когато го забеляза, малко се сепна, кофата в ръката му леко се разклати. Беше пълно с малки рибки. Люспите заблестяха на слънцето и миризмата удари жълтото куче право в носа. Беше по-силна от страха. Но му вдъхваше смелост, придаваше му сила. Затича се към мъжа. Той обаче нехайно мина покрай него, сякаш там нямаше никой.

Жълтото куче не се предаваше, подмамвано от миризмата, се повлече зад непознатия чак до лодката му. Там мъжът сложи кофата на земята, качи се на борда, свали въжето от рамото си и се канеше да го прибере в кабинката. Жълтото куче изпадна в екстаз. Чу как кофата докосна асфалта, как дръжката се удари в металния съд, пълен с рибки. Пред очите му заблестяха треските, нахвърляни една върху друга. Подуши кофата.

В този момент усети рязка болка между ребрата. Непознатият го бе изритал с всички сили. Жълтото куче изхвърча на тревата, където болезненият му полет завърши в каменната саксия с разцъфтели олеандри. Изглеждаха толкова невинни, а всъщност бяха отровни. Растяха навсякъде, сякаш цялата земя бе отровена.

Ребрата му болезнено пукаха, а стомахът му гореше от глад, събуден от миризмата на рибките...

Накрая се довлече до старата крепост, чиито развалини под ясното небе изглеждаха като гигантски плашила, стърчащи нагоре насред пустата поляна. Неотдавна си бе намерил тук ново убежище. Каменните руини обаче не предлагаха безопасно укритие, затова всяка вечер се притискаше към стената, за да има поне някаква защита. Впоследствие откри тясна цепнатина в стената, в която с усилие можеше да се скрие от дъжда или силния вятър. Обичаше дъжда. Големите листа на любимия му храст винаги задържаха поне малко вода, от която можеше да пие. Иначе бе принуден да утолява жаждата си от морето, но соленият вкус караше цялото му тяло да трепери.

От дългото време, през което вече така се скиташе, бе забравило, че някога бе принадлежало на някого. В този момент обаче умората го надви, легна там, където беше, не можеше дори да отиде до храста, чиито листа бяха запазили няколко капки след нощната буря, и да си намокри гърлото с дъждовна вода.

Нощта настъпваше. Кръвта в тялото му застиваше. Прекалено дълго бе гладувало. Не намери нищо даже от ресторанта, около който винаги с надежда обикаляше. Очите му трескаво блестяха, отчаяно търсеше цепнатината в стената, където да си почине.

Няма да може да стигне до нея. Затвори очи и заспа.

Нощта бе по-студена отколкото обикновено, но то не я усещаше. Звездите обсипваха ясния небосклон, лунният сърп осветяваше старите развалини, приютяващи чудноватото жълто клъбце. Всичко беше спокойно, от време на време нещо прошумоляваше в тревата, дочуваше се плясъкът на морските вълни, блъскащи се в скалите.

И така свършва историята на жълтото куче.

 

2.

Розелина се подпираше с лакти на рамката на прозореца, на колените ѝ лежеше книга, която четеше вече най-малко от две седмици. Но и сега не четеше, само вперено гледаше към гората, през която точно преминаваше автобусът. Пътят беше тесен и на някои места правеше опасни завои. Въпреки това автобусът караше бързо. Шофьорът минаваше по това трасе няколко пъти на ден. Сигурно имаше чувството, че нищо непредвидено не може да му се случи. Беше млад, а на Розелина ѝ се струваше, че е неопитен, но истината можеше да бъде и обратната.

До Розелина седеше възрастна госпожа. Изпод пръстите ѝ подскачаха игли за плетене, а под тях се проточваше вече значително парче цветен шал.

- Плета шал за внучката - изведнъж каза тя, без да вдига очи от заниманието си. - В тая жега това може да изглежда чудно, но когато през зимата застудее, добре е да го има.

Беше октомври и времето наистина беше топло. Може би това се дължеше и на морето. Освежаваше въздуха повече, отколкото в другите краища, и навсякъде наоколо цареше спокойствие. Розелина обърна главата си към старата госпожа.

- Изглеждате някак си тъжна - подхвърли старата жена. Но на Розалина не ѝ беше до разговор.

- Само така ви се струва, по-скоро съм уморена от пътя - отговори тя със заучената фраза, както винаги, когато не искаше да се обяснява.

- Как се казвате? - попита старата госпожа, като спокойно продължаваше да си плете.

Розелина изведнъж си спомни за собствената си баба. И тя имаше къси, остри коси. Беше обаче по-едра и иглите изглеждаха като карфици в големите ѝ пръсти. Съседката ѝ по седалка имаше дълги, равни нокти, лакирани в червен цвят. Обаче всичко това не въздействаше по вулгарен начин. Розалина забеляза кафеникавата кожа на ръцете ѝ. Също като баба ѝ тя имаше малки по-тъмни петънца и при всяко движение на пръстите, сякаш усещаше, че ѝ пукат ставите.

Всичко това ѝ липсваше. Всичките тези незначителни подробности, дреболиите, приятните спомени, които вече бе забравила, тъй като умишлено ги бе потиснала в паметта си.

- Розалина - отвърна и нервно се размърда на седалката. Точно преминаваха през острите завои, при които шофьорът често се отбиваше в насрещното движение.

- Какво странно име.

Да, беше дълго, но съкращението му звучеше като порицание: Розита!

- За първи път ли отивате на острова?

- Не, била съм вече няколко пъти. Отивам на гости на една позната - отговори, махна с ръка и леко прекара пръсти по лицето си, както винаги, когато се боеше да не я хванат в лъжа.

Розелина си спомни за маските у баба ѝ. Бяха черни и висяха на стената. Всеки път, когато ги погледнеше уплашено, на лицето на баба ѝ, също както сега на лицето на непознатата жена, заиграваше загадъчна усмивка. От гледище на възрастния, разбира се, маските сами по себе си не бяха чак толкова страшни. Така беше. Междувременно бе забравила за баба си и за маските. Те просто бяха изчезнали от паметта ѝ.

Двете маски. Защо ѝ дойдоха наум точно в този момент? Вече отдавна не беше си спомняла за тях. Помнеше обаче всяка неравност по черните им физиономии. Две лица в полукръг, обърнати едно срещу друго. Гледаха се като живи. Ясно виждаше издутите им устни и големите им празни очи с мигли. А също така определено усещаше страха, който разнасяха.

Някой ги бе донесъл от далечни краища и баба ѝ ги беше закачила на бялата стена. Когато Розелина вечер заспиваше, винаги ѝ се струваше, че се движат, поверително се навеждаха към себе си, но не можеха да се докоснат. Когато върху им падаше светлината от кръглата улична лампа под прозореца, хвърляха удължени сенки. Тогава живееха на първия етаж, леко затулени зад короната на брезата. Когато задухаше вятър, тънките брезови клонки се увиваха около кълбото и сенките им падаха върху стената в стаята. В представите на Розелина обаче те израстваха като разрошени коси на плашилата, които бяха дошли на гости при маските. Скриваше се от тях под завивката чак докато заспеше.

Сутринта баба ѝ непрекъснато ги оправяше. Твърдеше, че пирончето, на което висяха, вече се е износило и затова непрекъснато се плъзгат надолу.

Но всеки път след това нещо се случваше.

 

3.

Казвам се Адолф. Не понасям името си. Миналото го е дегенерирало...

Това бе написано в дневника. Лежеше на бюрото. Небрежно подхвърлен, с дупка от цигара на корицата. Цялото помещение бе вмирисано на цигарен дим. От пепелника направо изпадаха угарки, тъй като не се побираха в него. Но на мъжа в съседната стая, изправен пред голямо платно за рисуване, му бе все едно.

Стоеше пред него, в едната ръка бе стиснал четка, а с другата се опираше на опънатото на дървения статив платно. Стативът вече имаше доста годинки зад гърба си, целият бе зацапан с боя, с множество отчупени тресчици от дървото. Сякаш някой го бе глозгал. Но кой би могъл да го оглозга, освен времето? То бе направило така, че стативът изглеждаше сякаш всеки момент щеше да рухне.

Мъжът обаче спокойно се опираше о него, макар че изражението на лицето му излъчваше лудост. Всъщност целият му вид внушаваше лудост. Носеше раздърпани панталони, напръскани с капки боя, тъмна фланелка, също изцапана с боя. Косите му бяха тъмни, рошави, на брадичката му имаше наболо цяло стърнище. Беше много слаб, по цели дни не ядеше почти нищо. Твърдеше, че не е гладен. А ако някой му досаждаше, се позоваваше на стомаха, който наистина много го болял. Аха, кафето! До пепелника вечно стояха, в повечето случаи празна чашка за кафе, закуската, обеда и вечерята.

- Колко дълго мислиш, че ще издържиш така?

Мъжът се сепна. Дървеният статив, закрепен на честна дума, жалостно изпращя. Светлината от прозореца освети лицето му, болезнено жълто и посърнало.

Помещението, сред което стоеше, не изглеждаше просторно. Най-вече, защото бе претъпкано с картини, които никой не желаеше. Беше му се удало да продаде няколко, но това бе само частица от това, което безразборно складираше тук. Някои картини бяха покрити с непрегледно пластмасово фолио, дадено му от приятел, с каквито покриват мъртъвците. Други бяха също така хаотично накачени по стените. Не бяха под права линия, рамките им бяха разкривени като след земетресение.

- Не ме безпокой! Работя - отвърна грубо както обикновено. - Колко пъти съм ти казвал да не идваш тук. Работя. Искам да се съсредоточа.

Той се обърна и продължи да размишлява. Не обърна внимание дори на тракането на мръсните съдове в кухнята, на които сякаш внезапно порастваха крака в претъпканото посещение, нито на отварянето на прозорците, през които най-сетне рязко започна да нахлува свеж въздух. Не забеляза, че леглото в спалнята бе станало отново легло, мръсното бельо изведнъж се завъртя в пералнята, а не след дълго се разнесе ароматът на обяда.

Само стоеше неподвижно пред бялото платно с четката в ръка. Все така упорито го гледаше и чакаше нещо. Чакаше, че ще дойде, макар че бе възможно вече да бе дошло.

Не понасям целия свят. Не понасям хората, те са лицемерни и фалшиви. Не съществуват никакви принципи, нито приятелство. А аз имам нужда от правила, те ми дават чувството на сигурност... Отново видях ножове, забити в кората на дървото. Не знам кой ги бе напъхал там и как се бе озовал в моята градина... Тук всичко ми пречи. Не мога да се съсредоточа...

И това бе написано в дневника. То обаче приличаше по-скоро на откъслечни бележки, които нямаха смисъл, ако не познаваш контекста. Едва ли би могло да се нарече дневник.

- Виждам, че все така си го пишеш - каза тя, като се канеше да изсипе пепелта от пепелника, до който бе намерила дневника.

Мъжът обаче не отговаряше. Точно потопи четката в боята, затвори насила очи, като че ли някой против волята му ги притискаше и злостно бе опръскал платното. На него бяха останали червени петна, приличащи на капки кръв. Навярно още нямаше никаква представа, но трябваше вече да реши. Потопи четката в синята боя и направи същото такова движение. Но капките попаднаха на съвсем друго място.

- Очаквах го. Нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Трябваше да се прикрият - отчаяно зяпаше творението си... - Трябваше да се махне кръвта... трябваше да се върви така... трябваше... трябваше... - падна на земята и се разплака като малко дете.

При това напласти прекалено много боя, която неконтролирано се разтече по пода.

- Помогни ми, моля те, помогни ми - размахваше той ръце някъде в неопределена посока, но никой не му отговаряше, никой не се притече да го погали по лицето и да му каже, че всичко ще бъде наред.

Розелина само стоеше като статуя в рамката на вратата. Гледаше абсолютното безредие. Това обаче не продължи дълго. Входната врата се хлопна и мъжът остана сам сред локвата от бои.

Знаех си... той бе забил ножовете и бе наранил кората на дървото ми... баща ми го бе засадил... спомням си това, засадихме го заедно... спомням си жегата... страшната горещина... не беше от слънцето... а от пламъци... пожар.

 

4.

- Пак бях при него - призна си Розелина.

Седяха в малкото кафене. Столовете бяха на улицата, където духаше приятен ветрец. От тази страна не се виждаше морето, но с мириса му бяха наситени всички тесни улички в града.

- Но защо все ходиш там? Та той е побъркан. Побъркан неудачник - Рендол се обърна, бодро помаха на някакъв свой познат, а после посвети вниманието си на Розелина. - Чела ли си дневника му? Имам чувството, че губи връзка с действителността.

- Обичам го.

- Ох, господи боже, само това не! - прекъсна я той. - Не говори глупости. Запази си тези сладки излияния за някой друг. Остани реалистка и престани да си фантазираш. И двамата знаем, че това не е в твой стил - рязко спря и отпи от кафето си, в което се топяха бучки лед. Стигаше да ги размеси с дългата бъркалка и те радостно зазвънтяваха една в друга под маската на млечната пяна.

- Не е побъркан. Той е много талантлив. Картините му са много ценни, но на него не му пука за това. Само ги хвърля върху купа - защитаваше го Розелина.

- Изобщо не е талантлив, цапаниците му нямат никаква стойност. Неведнъж съм му го казвал право в очите. Но не успях да го убедя. Той живее в миналото.

- Живее в миналото! Разбира се, че живее в миналото! Както всеки един човек - грубо го прекъсна Розелина.

- Докога ще му бъдеш слугиня. Позвъни ти и ти тичаш.

Той замълча за малко. Както когато палачът бавно вдига високо над главата си брадвата, за да сече най-бързо.

- Погледни мен. Живея заради мига и съм щастлив. Спокойно се заседявам по кафенетата, чета вестници и за нищо не се напрягам, както беше някога. Не слагам на гърба си никакъв товар - каза Рендол и за потвърждение на това си вдигна краката на стола отсреща. Изглеждаше като истински бохем. Знаеше това и то му харесваше.

- Ние сме негови приятели. Той се нуждае от помощ - подхвърли Розелина.

- Престанахме да бъдем приятели, когато ти прекара нощта с мен в собствения му дом. Не си ли признаваш, че заедно ни беше фамозно. Така че не ми говори сега колко си го била обичала.

Да, така беше. Тя бе пожелала това. И то се случи. Точно под покрива му. Чуха го как късно през нощта се връща от гуляй. И какво тогава ѝ премина през главата? Нищо. Само се уплаши да не е оставила отворена вратата на стаята, където трябваше да спи. Само не, за бога, да не разбере, че спи в друго легло и то с приятеля му Рендол.

Розелина се обърна с отвращение. Беше отвратена от самата себе си. Погледът ѝ падна върху плетачни игли с плетка. Бяха се разположили удобно в ъгъла на кафенето, под масата, забодени в кълбо вълна. Бяха ѝ толкова познати. Аха, старата госпожа от автобуса. Може би вече доплиташе шала. Всъщност ѝ бе все едно дали довършваше плетката си, или не. Ядосано отхвърли тази мисъл.

- Само не ми казвай: "Ако можех само да върна времето назад!" Защото би било истинско клише! - саркастично отбеляза Рендол.

След забележката му Розелина само направи враждебна гримаса. Скочи от стола и си отиде. В бързината си се отби до масата в ъгъла на кафенето, грабна изпод нея кълбото с иглите и го пъхна в чантата си.

- Хубаво задниче, а? - подмушна Рендол мъжа на съседната маса, който не спускаше очи от Розелина.

- Извинете, не сте ли намирали тук едни игли за плетене? Забравих си ги на тази маса - разпитваше една стара госпожа, която влезе веднага след нея.

Гостите на заведението само повдигаха рамене.

 

5.

- Махай се! Чуваш ли? Махай се! - викаше той с пълно гърло. Обаче никой не го слушаше, тъй като там нямаше никой. Знаеше това, знаеше, че го бе предал най-добрият му приятел. Това го изгаряше като киселина.

Наоколо бе паднала нощта. Къщата бе утихнала. Боите по пода бяха засъхнали, а мъжът лежеше свит в леглото, сякаш имаше гърч. До себе си бе захвърлил дневника си, мастилото още съхнеше:

Виждам го... Приближи се към къщи... Беше като привидение... Но аз знам, че това е само прелюдията... Предадохте ме... Доверявах се единствено на вас... А вие ме предадохте... Не, това не е прелюдия... Господи боже... Приближава към мен... Виждам костеливата му ръка... Как е възможно това?... Бе оставила отпечатък върху стъклото на прозореца...

Внезапно скочи от леглото. Претича през помещението с боите. Отвори ги всичките. Хвърляше черните фолиа едно след друго, дишаше задъхано като животно, което някой насъскваше и то бягаше с всички сили нанякъде, но не знаеше накъде.

Спомни си за тази картина. Беше я нарисувал миналата есен. Онзи мъж каза, че ще я купи и му предложи толкова, че щяха да стигнат за нова кола. Но Рендол... да, Рендол... защо внезапно бе цъфнал. Разубеди го за продажбата. А той, глупакът се хвана. С това изцяло го обра. Лесно се оставяше да бъде манипулиран, тъй като вярваше. Вярваше в приятелството.

- Розелина! - извика, но после малко се успокои, търсейки съсредоточено тази картина. Всичко му се сливаше в едно. Не можеше да различи къде свършва рамката и къде започва пода, върху който лежеше. Не можеше да разпознае дали беше нощ, или вече се развиделяваше.

На пода се валяше прясна червена боя. Смесваше се с вече засъхналата зелена и със синята, на места образуваше виолетови ивици, които се протягаха към прозореца. Беше лепкава и топла. Изтичаше от отвор, в който бе забодена игла. Бе пробила кожата, мускулите и се бе забила точно в сънната артерия.

 

6.

Внезапно цените на картините му невероятно се вдигнаха. Изведнъж всички започнаха да разбират гениалността на малко известния автор. "В тази къща е станала трагедия - шептяха си хората, които обикаляха наоколо. - Умрял е при загадъчни обстоятелства - снижаваха гласа си те, за да придадат на историята истински шик. - Не са успели да хванат убиеца."

Сериозността в гласа истински оцветяваше целия случай. Наблягането на думата "хванат" със сигурност ще предизвика студени тръпки.

- Май че имал забодена игла за плетене във врата - казваха с отсенка на тайнственост, за да се препредава по-лесно историята между хората.

- Бил е художник. Последната си картина подарил на приятеля си, а той я продал за...

Всеки си измисляше различна сума, която, разбира се, непрекъснато растеше.

- Невероятно е забогатял - констатираха завистниците.

 

7.

- Защо точно с игла?

- Нямах нищо друго под ръка.

- Ето ти делът за последната картина.

- А тази с жълтото куче? Тя най-много ми харесваше.

- И за нея имам богат купувач. Двамата ще се срещнем още днес. Може да се разчита на него.

 

Маските шумно паднаха на килима. Розелина изплашено гледаше стената с малките си детски очички изпод завивките, с които баба ѝ я беше завила, преди да заспи.

 

 

© Катарина Коларикова Конярикова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Katarína Koláriková Koñariková. Na periférii priatelʾstva. Bratislava: Spolku slovenských spisovatelʾov, 2017.