Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАЛОЖНА КЪЩА

Катарина Коларикова Конярикова

web

Помещението не изглеждаше голямо. Върху правоъгълния му под хаотично бяха наредени вещи, повечето потънали в прах. Беше част от съвсем обикновен търговски дом, намираше се зад една от многото стъклени врати с дълга цилиндрична дръжка. Когато я натиснах и с двата си крака застанах сред тази разнородна подредба, усетих, че в един момент всички тези вещи въздъхнаха и установиха някаква невидима връзка между себе си и мен. Никога преди това не бях ходила там и всъщност и сега не трябваше да бъда, но един познат на познат на братовчед ми бе извършил някаква глупост, която сега аз, без да знам изобщо защо, оправях. Накратко, ставаше дума за пръстена на жена му, който той бе дал в заложната - как иначе - под влияние на алкохола и някакво безсмислено залагане. Сега той искаше да си го върне обратно и в този момент чака на пейката в парка, като, разбира се, си чете вестник и си пийва сутрешното кафе. Изобщо нямах никакъв опит с такива помещения и със собствениците на подобни институции и представа си нямах как да разговарям с него. А той си пийваше кафенце, седеше насред помещението на антикварна масичка, към която спадаше и малко кресло. Кафето му бе в миниатюрна чашка от тънко стъкло с мотиви на малки цветчета, взета от изложен на витринката сервиз. Съвсем безсрамно използваше всичките тези вещи, сякаш му принадлежаха. Подразни ме. Не му принадлежат. Макар че на теория да, но на практика те все така са вещи на тези нещастници, които в критични моменти ги бяха заложили тук. Изглеждаше ми, сякаш бяха привързани между два свята - у дома и навън. Някъде на границата. Още повече ме подразни безпорядъкът. Как бе допуснал тук да има толкова прах. Не знае ли какво е това кърпа за обиране на праха? Седи си зад онази масичка, обгърнал тази крехка чашка с дебелите си ръчища, и ме зяпа с интерес. Обаче очите ми бяха привлечени от шахматната дъска, която бе разтворена пред него, подготвена за игра. Дървена, с красиво изрязани фигурки, определено ръчна изработка. Дъската бе доста изтъркана, което издаваше, че с нея се бе играло често и бе много стара. Поне от нея да бе изтрил праха! Невежа! Тук имаше такова съкровище!

Иначе, като се огледах наоколо, впечатление ми направиха преди всичко картините. Бяха добре подредени една над друга, подпрени тук-там, дори на тезгяха, така че бихте могли да ги подритнете с върха на обувките. Големият полилей, изобщо не беше хубав, но би трябвало да произхожда от голяма къща, тъй като не би могъл да се вмести в малка. А веднага до него висеше празна кука, доста голям ченгел, на какъвто закачат прасетата при колене. При представата, че всичко би могло да се овеси на такава кука, включително и човешки тела, ме полазиха тръпки.

Двойното кресло със син калъф и бели извити крачета със златни орнаменти стоеше най-отпред в помещението. Можех да си представя как в него седи кралица Виктория във величествен кринолин и отпива чай от тези чашки на цветчета. Когато се вгледах отблизо, забелязах малка лилия върху калъфа. Аха, май че кралица Виктория не беше седяла у дома в него, а само на посещение във Франция. Не успях обаче съвсем добре да го проуча, пречеше ми един велосипед, опрян в креслото. Планински модел с бяла рамка, на която висеше една такава малка черна чантичка за документи, ключове и т.н.

Дебеличкият собственик на заложната къща ме измерваше с поглед. Беше с леко посивели коси, вчесани назад около ушите. В контраст с мърсотията около него се бе издокарал в чист, изгладен костюм, който изглеждаше по-скоро като нов, току-що закупен от марков магазин. На мен всички ми изглеждат еднакви, разликата е само в цената. Това ми напомняше на женските очи и лице. Щом като лицето е набраздено от бръчки, по тях мога да отгатна възрастта. Ако можеше обаче и очите да ми издават възрастта дори когато не открия бръчки в зениците? Къде е разликата между обикновените млади очи и очите на възрастна жена? Не разбирах това, също както и марковите панталони. Просто изглеждат другояче.

Тоя мъжага ме дразнеше. Интересно бе кога за последен път бе проветрявал. Въздухът бе тежък, посипан с прах, както печените бухтички със захар. Имах чувството, че се бях надишала с тази захар, като че тези вещи около мен дишаха тежко. Стъклото на витринката се замъгли. Чашките задрънчаха в чинийките. Седалката на креслото се надигна и пак хлътна, сякаш някой бе станал и отново бе седнал.

Втрисаше ме. Всичко наоколо дишаше. Изглеждаше като че нечии бели дробове се задъхваха.

Треската ми не преставаше. Обхвана ме паника, от която ме изтръгна Собственика.

- Желаете ли нещо? - попита той съвсем спокойно и положи дланта си върху масичката, зад която седеше.

В първия момент забравих къде всъщност се намирам и защо съм дошла. Няколко секунди го гледах неразбиращо.

- Аз... дойдох за пръстена - се изтръгна от мен.

- Какъв пръстен? - заинтересува се той, като скръсти ръце на гърдите си. При това се облегна удобно на облегалките. Спокойствието му все повече ме изнервяше. Сто пъти ми се поиска да му кажа нещо неприлично.

- Пръстенът, който тук е оставил един приятел...

- Аха, искате да го откупите.

Вниманието ми бе привлечено от някакво раздвижване в ъгъла. Във витринката имаше пясъчен часовник. Златистият пясък вътре се пресипваше в ритъма на времето. Бавно се отправих към него, сякаш той ме притегляше с някакво невидимо въженце. Вече някъде го бях виждала, проблесна в главата ми. Две стъклени сълзи, сложени в дървена рамка и свързани с дървена връзка. Конструкцията беше овехтяла, изглеждаше като нападната от някаква плесен.

- Виждам, че и вие имате тук лични вещи - отбеляза Собственика, който изобщо не се изненада, че в затворената витринка спокойно се пресипва пясъкът в часовника, който преди малко някой бе обърнал на обратната страна на поставката.

- Никога не съм имала пясъчен часовник - рязко му се сопнах. Дразнеше ме, както си седеше там и арогантно се поклащаше на стола, та чак облегалките пращяха.

- Вещите при мен имат душа и познават стопанина си - каза той. Пристъпи към мен, докато аз гледах неразбиращо пясъчния часовник и движещите се песъчинки.

- Интересно - в гласа му преобладаваше спокойствието. - Ако искате пръстена на вашия приятел...

- Той не е мой приятел - казах като в транс.

Съсредоточих се върху трупащия се пясък. Струваше ми се, че чувам как песъчинките се трият една о друга и шумно падат в другото съдче.

- Искам този часовник! - обявих изведнъж. Той ме молеше за нещо, обаче не разбирах съвсем добре. Молбите идваха като шум, може би защото тази проклета витрина беше затворена.

- Да го разиграем на шах - посочи с ръка шахматната дъска Собственика. Фигурките на нея стояха като войници, готови за бой. Обърнати лице с лице.

Усмихнах се. Бях силна на шах.

- Хубава игра ще стане - казах със самочувствие. - Можете направо да ми приготвите часовника.

Хвърлих от раменете си тънкия пуловер и го преметнах през стола, който Собственика услужливо ми донесе. Театрално потрих ръце, преплетох пръсти и изпуках кокалчетата си.

- И така?

- Мисля, че правилата на играта са ясни, нали?

Леденото му спокойствие ми пречеше.

Насмешливо го погледнах, искаше ми се да му дам да разбере, че мога да играя шахмат и със затворени очи.

- Мисля си, че ако вие победите... и макар че това няма да стане, интересувам се само какъв е редът - размърдах се, за да се настаня по-удобно на стола.

- Ако спечелите вие, часовникът е ваш. Към тях ще ви додам и този пръстен.

- Какъв пръстен? - казах колебливо. Вече се бях съсредоточила върху играта и съвсем бях забравила за бедния Емил на пейката. - Аха, пръстенът? Много благородно - разговорът ни изведнъж бе потръгнал като между стари познати на партия покер.

- Ако спечеля аз, ще ви взема душата.

- Душата ли? - приех това като шега.

- Вече съм собственик на много души - разпери ръце той, сочейки около себе си.

Тогава по гърба ми преминаха тръпки и усмивката ми застина на устните. Да, навсякъде наоколо имаше вещи, в които бяха пленени душите на техните притежатели. За това си дадох сметка по-късно. Часовникът вече стоеше до шахматната дъска, а фигурките оживяха.

 

Емил седеше нетърпеливо на пейката. Вестникът беше прочетен, а кафето изпито. Сега потропваше с крака по тротоара в ритъма на някакъв изтъркан шлагер. При това му се развърза връзката на обувките. Завърза я и започна да се разхожда около пейката. Гледаше си часовника, носеше го на дясната китка. "Отпускам ѝ още пет минути - мърмореше на себе си. - Надявам се, че не е избягала с пръстена ми".

Самата мисъл го уплаши: "Ще убия този Едо! С кого ли ме е събрал?" - яростно натискаше той последния набран номер, но никой не отговаряше.

Петте минути излетяха много бързо.

С бавна крачка Емил се отправи към заложната къща и мимоходом подритваше кошчетата за смет. Те стояха покрай пътечката като пазачи. Някои бяха предназначени за отпадъци, а другите за кучешки екстременти. Когато излезе от парка, ускори крачка, изтича по стълбите на четириъгълната сграда и се насочи към вратата на заложната къща. Озадачи го избелелият надпис на вратата: "Затворено по технически причини". Опита се да я отвори, но тя бе безнадеждно залостена. Напъна я на няколко пъти, но не помръдваше и на милиметър.

Не можеше да проумее. Нищо не сочеше, че там би трябвало да има заложна къща. Но нали тук бе занесъл пръстена. Или грешеше? Тогава бе доста пиян.

- Хей, хей - подвикна той към минувачите. - Не знаете ли къде има тук заложна къща?

- Знам, че имаше една на това място, но от години вече не работи. Май че фалираха..

- Хм... тогава благодаря - каза Емил леко недоверчиво.

Заслони с дланта си очите и надникна вътре, но нищо особено не видя. С времето прозорците бяха потънали в прах, помещението изглеждаше, че не е използвано от години.

На пода забеляза само разпръснати шахматни фигурки.

В полезрението му не попадаше витрината и затова не я видя.

Иначе би ме забелязал.

Опитах се да привлека вниманието му, като се пресипах в пясъка, част от който бях станала, в мъртвото помещение.

 

 

© Катарина Коларикова Конярикова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Katarína Koláriková Koñariková. Na periférii priatelʾstva. Bratislava: Spolku slovenských spisovatelʾov, 2017.