КРЪГОВРАТЪТ НА ДУМИТЕ

Катарина Коларикова Конярикова

web

Течеше 1970 година.

Роман беше студент по медицина. Тази престижна професия се наследяваше в семейството им в продължение на поколения. Бащата бе търсен мозъчен хирург, а майката - кардиоложка. Бабата и дядото бяха също лекари, така че разговорите се водеха изключително на тази тема. За първия си рожден ден той получи играчка линейка, за втория - куфарче за първа помощ. Термини като реваскуларизационна операция, аортно-коронарен стент, пневмоенцефалография, вентрикулография и подобни можеше да изговаря още преди обикновените думи, които използваха другарчетата му. Затова той стана обект на присмех.

Но когато веднъж показа на момчетата, че може да съживи умряла муха, си спечели голямо уважение. Роман донесе удавените мухи в чашка, която бе взел от кухнята на мама. Положи телата им върху дървената рамка, която ограждаше пясъка, в който децата си играеха. Любопитните лица се наведоха към мъртвите телца, другарчетата му започнаха да ги ръчкат, за да установят дали наистина са умрели. Роман извади от джоба си солничката, която също бе взел от кухнята и ги наръси. След малко те като по чудо започнаха да мърдат и да изпълзяват от купчинката сол с бели зрънца, полепнали по крилата им. Устните на момчетата се изкривиха в одобрителна гримаса. И те искаха да опитат, макар че Роман ги отклоняваше. Уж само той можел. Но момчетата не разбираха от дума, разтичаха се по игралната площадка и донесоха още мухи, разплескани от подметките на обувките. Обаче дори след повторно наръсване трупчетата на мухите не се съживяваха. Само белите зрънца се разтвориха в сместа от кръв и вътрешности.

Очарован, Роман наблюдаваше тази сцена и замечта да стане патолог. И оттогава никога вече не искаше да бъде никакъв друг.

Неудържимо го привличаше миризмата на формалдехид, в който бяха потопени мъртвите тела, предназначени за обучение. Харесваше човешките останки както майсторът, в какъвто и да е занаят, своята творба. Такъв беше и не искаше да бъде никакъв друг. Идваше първи на упражненията по дисекция, винаги заровен в учебниците по патология.

Той се превърна в обожател на смъртта.

Виждаше я различно от другите. Завиждаше на мощта ѝ, с която манипулираше човешките животи. Не само тези, които бе прибрала, но и тези, които бе оставила да вегетират. Освен това той вярваше в силата на думите, затова си измисли сентенцията: "Тя е единствената сила, която може да промени всичко".

Започна да става все по-уверен, че само щом се произнесе каквото и да било, рано или късно то ще се сбъдне. Или веднага, или под друга форма, възможно и след сто години. Всъщност нищо не може да се изпусне в света и то да не се върне. Представяше си кръговрата на думите също като кръговрата на водата. Това, което се изпари от земята, ще се върне под формата на дъжд. Веднъж като пролетен дъжд, друг път като лятна буря.

В своята самомнителност едва ли би могъл да си даде сметка, че и наказанието може да приеме рафинирана и многообразна форма. Но също така вярваше, че за разлика от другите не трябваше да има респект към общовалидните правила. С насмешка обявяваше: "Пия си кафето със смъртта! Но напоследък малко закъсняваше, истинска мошеничка! - надменно се шегуваше той със студентите. - Остави ме там да чакам и да чакам, но в бъдеще ще ѝ го приспадна!"

Обичаше да раздава съвети.

- Хей, Роман - обърна се един ден към него Милан. - Как би постъпил на мое място?

Ставаше дума за класически банален любовен триъгълник. Милан се бе забъркал с омъжена жена. Обичаше я, а, естествено, и тя него. Любимата му обаче имаше спокоен, охолен живот и подредено семейство. Живееше си без каквито и да било компликации. И изведнъж откъде се взе този Милан! Млад, красив, а вече и преуспяващ. И влюбената женичка беше склонна моментално да зареже всичко.

Милан обаче дълго се колеба, тъй като в него още действаха някакви морални принципи и от време на време го гризеше и съвестта. Всъщност слабата му страна бе нерешителността, свързана с липсата на убеденост. Не можеше да мине и без съвети, макар и не толкова значими, от така наречения приятел. Сякаш непрестанно се бореше да балансира върху клатещ се мост. Но колкото повече се стремеше да се задържи на него, толкова повече той се разлюляваше. Най-честата последица от неговото старание бе падането му в бурните води, вместо нетравматизиращото преминаване на другия бряг на реката.

- Със сигурност бих воювал за любовта си - отвръщаше му Роман. Но дори не се и замисляше над ситуацията и възможните последици.

Милан разруши семейството, но накрая нищо не излезе и от голямата му любов. Дамата бе привикнала на нещо друго и не ѝ се полагаха свръхусилия да се приспособява. Всичко беше вълнуващо, докато ежедневието не го съсипа. Вълшебството отлетя.

- Ама, че магаре! - ухили се Роман, след като след няколко години узна за Милановия провал. Усмивката не слезе от устните му дори когато разбра, че нещастният Милан се бе обесил.

Тогава Роман следваше медицина. Спадаше към средняците, каквито щяха да преминат със стотици през сградата на факултета, а след време имената им щяха да се покрият с прах.

Като асистентка току-що бе постъпила новоизпечената докторка по философия Зденка. Още тогава тя беше изключителна. Не само като педагожка и специалистка, но и като човек. Държеше се честно и професионално със студентите. Навсякъде, където влизаше, създаваше оживление, озаряваше цялото помещение и моментално привличаше вниманието на всеки. Имаше къси руси коси, беше висока и с удоволствие използваше ярки червила за устни, които засилваха обаянието на личността ѝ. Това ѝ придаваше самочувствие. Студентската група на Роман имаше практически упражнения и семенари именно при Зденка. Тя си водеше педантично записки за всеки студент. Използваше бележник с червена кожена корица, който обожаваше. Преди всеки учебен час го отваряше, слагаше си очилата за четене и проверяваше присъстващите. След като прочиташе името, поглеждаше студента над рамките на очилата - дали наистина седи, където му е постоянното място, тъй като неведнъж се случваше от другарско чувство студентите да се прикриват, като един и същи се представяше и за двете имена. След приключването на проверката Зденка оставяше бележника си на края на масата. Следваше кратка писмена работа. Ако студентът не я изкарваше, имаше право на поправителен тест.

На Роман би могло да се отрече всичко, освен влечението му по патологията. Докато другите се мъчеха да попълват теста, той се забавляваше да изпълва листа с огромни човешки тела и отделни техни органи. Това обаче не се зачиташе и той трябваше да повтори своя тест.

Роман влезе в кабинета през малката лаборатория. Професорката го пусна вътре, като натисна един бутон, който бе под прозореца, за да не трябва при всяко позвъняване да става и да отваря вратата. При това тя винаги се докосваше до провесената през парапета завеса, която бе намачкана от пръстите ѝ на тези места. Това може би смущаваше по-внимателния наблюдател, тъй като гънките по него нарушаваха симетрията.

- Добър ден, търся преподавателката... хм... докторката - обяви Роман, който се мъчеше да си спомни името, без да го изопачи.

Професорката беше малко изненадана. Разбира се, че тя познаваше всички свои студенти, но този май че не ѝ изглеждаше познат. Масата ѝ бе разположена срещу стената и когато някой влезеше в кабинета ѝ, леко се обръщаше на стола си, за да застане с лице към вратата. Постави ръцете си с преплетени пръсти на корема и кръстоса крак върху крак. Облегна се удобно и се заслуша. Изведнъж се почувства несигурна. И както винаги в подобни ситуации, хвана един кичур коса иззад ухото между пръстите си и се заигра с него.

Роман промърмори нещо за ненаправения тест. Бързо и достоверно обясни проблема си и се оправда защо не го бе попълнил. Пристъпваше от крак на крак и разсеяно се озърташе около себе си, сякаш му бе все едно дали професорката го чува, или не.

- Пропуснатият тест трябва да наваксате при своя пряк учебен ръководител - очарователно и със спокойствие отвърна професорката.

Роман, разбира се, знаеше това. Но беше толкова своеволен, че не си бе дал труда да запомни името на своя преподавател. Сега изведнъж трябваше да си го признае, но това не му се стори неподходящо. Просто бе позвънил на най-близката врата.

- На знам кой ми е преподавател - обяви почти гордо той.

Професорката не каза нищо, само леко се усмихна. През годините се бе сблъсквала с какво ли не, но не и с такава наглост, от която ти секваше дъхът.

- А как изглежда този ваш преподавател? - попита тя, като се надяваше, че по описанието ще разпознае колегата си, с което Романовият проблем щеше да приеме други измерения.

- Млада жена - започна студентът афектирано да описва ръководителката на групата си, - с руси коси - притвори очи, за да изтъкне, че здравата се напряга да мисли напук на това, че ситуацията неимоверно го отегчаваше. - А устните си оцветява с ярко червило.

- А косите ѝ какви са - дълги или къси?

- Къси - каза навъсено Роман.

- Как можете да не знаете кой ви преподава? - опита се тя ясно да му подчертае, че грешката е в него. Не харесваше арогантните хора. - Как се казвате?

Вдигна телефона, натисна бутона. От другата страна ѝ се обади колежката, с винаги приятния си глас. Но и този приятен глас отговори отрицателно. И тя не познавала такъв студент.

- Коя група сте? - професорката погледна програмата, прикрепена с кламери към бюрото, и с флумастер означи часовете, когато преподаваше. Искаше да издири името на преподавателя според номера на групата.

Роман ѝ го каза.

- Такава група през този семестър нямаме. Знаете ли, отидете в учебната канцелария. Нека да ви кажат към коя група сте зачислени, а после се отбийте, ще видим това - с усмивка поклати глава професорката.

Роман се обърна и излезе. Дори не се чу и хлопването на вратата, толкова бързо се изпари.

След като той си отиде, преподавателката се обърна на стола си към компютъра. "Странно, като че ли описваше мен, както ходех преди години" - каза си тя.

Зададе на компютъра личните си данни и чукна на клавиатурата името: Роман С. Обаче такова име системата не съдържаше.

Погледът ѝ падна върху кожения бележник, в който водеше записките си за всеки студент. Корицата бе доста протъркана, но винаги, когато го хващаше в ръце, веднага си спомняше момента, когато си го избра в магазина и се радваше на първия си работен ден. Отвори го.

2015 година

"Със сигурност нямам студент на име Роман С." - уверяваше тя самата себе си.

Започна да вали. Най-напред паднаха само няколко капки. Роман точно излизаше на улицата. Искаше бързо да пробяга през пътя и да изчака дъжда в кафенето. Ако той го застигнеше, щеше да го измокри до кости. Като че се е изкъпал в езеро. Не му дойде на ум - та нали не валеше чак толкова силно. Кафенето беше празно, само на една маса седеше някакъв човек. Роман не го виждаше добре в лицето, но имаше чувството, че е с остри черти, изразителни лицеви кости, а върху лицето му, вместо кожа, имаше дръпнато някакво фолио. Изглеждаше отблъскващо, даже направо навяваше страх.

- Ела, де! - каза човекът ехидно. - Откога те чакам! - намигна той на Роман. - Закъсняваш! - подвикна му накрая.

Роман потрепера от ужас.

От него се стичаше вода на струйки.

Искаше да си ходи.

Затича се към вратата. Беше сигурен, че ще трябва да я разбие, но тя почти безпроблемно се отвори сама. Роман обаче прелетя по инерция през нея и се разплеска на нагорещения асфалт на улицата. Хората го гледаха объркани. Някой го докосна: "Хей, момче! Внимавай, че ще се нараниш!"

Роман се надигна набързо от тротоара.

- Защо си толкова мокър? Нали там няма басейн?

Мъжът, който се спъна в Роман на тротоара, подигравателно сочеше кафенето, като видя как от челото на нещастника рукна пот.

- Ако горещините ви въздействат така, по-добре си стойте вкъщи - го посветва някакъв непознат и се забърза по пътя си.

Смъртта обаче още не искаше Роман, би било прекалено безвъвратно, само му показа, че наистина притежава голяма мощ. Роман трябва още неведнъж да се намокри до кости и според собствените му думи няколко пъти да се срещне в кафенето със смъртта. Такъв е животът - със смъртта не се ходи на кафе безнаказано.

Сега обаче за срещите закъснява Роман. Цели четиридесет и пет години отново и отново смъртта му дава да разбере, че най-сетне би трябвало да промени нещо в своите сентенции.

© Катарина Коларикова Конярикова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Katarína Koláriková Koñariková. Na periférii priatelʾstva. Bratislava: Spolku slovenských spisovatelʾov, 2017.