ИЗ "КОГАТО СВЕТЪТ БЕШЕ НЕВИНЕН"

Йоана Първулеску

web

Онзи, който събира най-много спомени за целия си живот,
може да бъде сигурен, че в един момент ще намери
спасението си в тях.¹

(Достоевски, Братя Карамазови,
в разговор, проведен от Альоша с децата)

На Адина, Тудор, Михай и Кристи.
И на теб, разбира се.

Рекламация

Случките, които следват, ставаха в един друг свят. Друга бе не само историята, която невидима тъче нишката на хорското ежедневие, но други бяха и предметите, които управляват жестовете на хората. Телефона го имаше, но само стационарен: голям апарат, обичайно черен, от махагон, тежащ около половин килограм, с усукан или преплетен кабел и бяла шайба с 10 цифри, над която се завърташе друга черна, перфорирана и подвижна. Слагаше показалеца си в кръгчето на определено число и когато я завърташе, тя се връщаше обратно с леко звънване. Перфорираната шайба се движеше от ляво надясно до металически щифт, който спираше пръста ти, числата бяха изобразени от дясно наляво, подобно на обратен часовник. Бе много забавно да телефонираш, бе като игра: кръгчето на 1 се връщаше бързо на мястото си, на 5 - по-трудно, но на 9 и на 0, докато завъртеше шайбата и докато тя се върнеше, минаваше цяла вечност, особено ако бързаше, даваше заето и трябваше да набереш номера отново. Всяко позвъняване бе, значи, едно иди-си-ела-си от кръгообразни движения, дисонантен балет на ръката и шайбата, сякаш би искал да докараш числата до себе си, но те ти се изплъзваха и отлитаха обратно². Някои хора твърдяха, че могат да си дадат сметка, по времето на завръщане на шайбата, коя цифра се набира. Всички апарати звъняха еднакво: църрр! Църрр! Мобилният телефон не съществуваше: ако някой от твоите близки заминеше някъде, нямаше как да знаеш какво прави, къде е, кога се връща, защо закъснява. Ако имаше среща с някого и този човек не се появяваше, ти поглеждаше часовника (ръчния, важен предмет, който те поставяше в категорията на възрастните) все по-угрижено и започваше да си правиш какви ли не мислени предположения. А той, закъсняващият, нямаше как да те извести, и си правеше предположения за твоите предположения.

Децата знаеха как да си измислят най-невероятни игри от компютъра, който всеки от нас носи в главата си. Огромното предимство на това бе следното: не се отегчаваха, доколкото мозъкът им бе в действие. Телевизорите се превърнаха в нещо обичайно, но бяха черно-бели и само някои можеха да си ги позволят. Понятието за интернет не съществуваше, нито това за Гугъл или имейл, а огромните компютри, истински фантастични апарати, бяха достъпни само за специалистите.

Макар и всички тези неща да не съществуваха, макар че историята не бе господар на никого, съществуваше пак човекът, същият, както е бил винаги, с желанията и страховете си, много подобни на нашите, на нас, които имаме интернет. Проблемите на героите от улица "Маяковски"³ (бившата и бъдеща "Сфънту Йоан"), четири деца, четирима възрастни и четирима старци, доста млади и те, могат да бъдат разбрани без усилие и от тези, които, уловени в приятните капани на дигиталната ера, не знаят повече, например какво е да ти е мъчно и да тъгуваш по някого дни наред и да не можеш да му звъннеш или да му напишеш съобщение.

КЪЩАТА

Някой ми каза, че това е
дори определението за Рая

По това време за мен къщите имаха лице. Човешко лице, искам да кажа. Така ги рисувах: винаги с два прозореца, които бяха очите им, а по средата долу - залостена портичка, която бе устата и бе подута. Наместо око им слагах понякога глинени гърнета с червени цветя. Никога цветята не бяха други на цвят: моят свят бе най-обикновен и всичко в него се повтаряше, без да ме отегчава. Някой ми каза по-късно, че това е дори определението за Рая.

Разбира се, когато се разхождах по старинните улици на града, в който съм родена, къщите ми се показваха по най-различен начин, но пак имаха човешки лик. Спомням си за една голяма, с цели осем очи, от които едно счупено и превързано с бинт, но понеже все ѝ оставаха седем здрави, не я смятах за кьорава, за разлика от друга, истински автентичен пират с едно-единствено око, като другото бе цялото покрито от бръшлян. Що се отнася до хотел "Аро"⁴, който се намираше зад нас, той бе покрит с очи от горе до долу. Нос къщите от детството ми нямаха и това им придаваше колкото се може по-благоприличен вид.

Нашата къща се роди в същия град заедно с мен. Живеехме заедно на улица "Владимир Маяковски", име, което никой не знаеше как да напише правилно. Някои го пишеха с двойно "к", други с двойно "в", мнозина му слагаха игрек накрая. Само за най-старите името Маяковски се пишеше много просто, а именно Сфънту Йоан, и така, макар и да не би си казал, че е възможно, през живота си къщата ни с изба и таван смени два пъти адреса си: веднъж през 1950 г., когато се премести от "Сфънту Йоан" на "Маяковски", и втория път през 1990 г., когато се върна от "Маяковски" на "Сфънту Йоан". С очите нещата не бяха перфектни, имаше едно повече или по-малко, зависи как ги гледаше: две на партера, доста сблъскани едно в друго, и три на етажа. Ако се вгледаше добре, навесът с керемиди имаше и той две изцъклени очи, от които само едното се осветяваше нощем мистериозно. Тънката му правоъгълна уста бе точно колкото да може да погълне, при необходимост, в корема си кола. Това обаче се случваше рядко, когато идваха гости от друг град, обичайно се тъпчеше само с хора, четирите семейства и ние, четирите деца на къщата. Бяхме две момичета и две момчета - братя, сестри и братовчеди, по реда на появяването им на белия свят: Дина, Дору, Матей и Ана. Ана съм аз, както знаеш. Дина имаше овално лице, бяла кожа, очертана в рамка от кестенява коса и сини бадемови очи с извити мигли. Бе красавица и се носеше сякаш над нещата. Дору имаше същите цветове като сестра си, само че бе ниско подстриган и говореше по-малко от нея, с леко заекване, което дори не забелязвах, когато имаше да казва нещо важно. Той обаче сам привличаше вниманието ни върху тази подробност, понеже всички бяхме много радостни, когато можехме да се похвалим с нещо необичайно. Брат ми Матей имаше зеленикави очи, пронизващ поглед, наследен от дядо, и идеи, колкото да стигнат за всички, понеже винаги измисляше нещо ново. Бе като живак. Дина бе със 7 години по-голяма от мен, Дору с 5, Матей с 2. А аз, аз тогава имах лице, закръглено като пълната луна, очите, закръглени и те, черни, и се носех след по-големите, без да схващам нищо. Сутринта къщата ни пускаше навън през същата уста, по реда на тръгване към училище и детската градина, който случайно съответстваше на този на пристигането ни на света. Аз бях последната дошла и заминала.

Вътре в корема ѝ се случваха чудеса. Най-трудно за разбиране бе, че не всички, старци, възрастни и деца, живеехме в същата къща, тоест, тя заемаше формата на поколението, което приютяваше. За старите, които я бяха купили много отдавна, къщата бе страна, позната само за тях, изпълнена с битови нагласи, които сега бяха изчезнали: легла с вълнообразни рамки като морски водорасли и долапи с подобна орнаментика по ръбовете, високо венецианско огледало с кристално чисто отражение като в бистър извор, което бе преживяло две световни войни и бе останало непокътнато, сребърни прибори за хранене с инициали, изографисани на дръжките, един съд от слонова кост с наяди⁵, картини, които ми се струваха доста начумерени, с бели снегове, оголени от листа дървета и черни птици, рокли, целите в копчета, ластуни и плисета, като да бяха някакви миниатюрни ветрила, салфетки и покривки за маса с монограм и фестон, панделки, които се превръщаха в пеперуди, един бастун и нагръдник. И цяла грамада шапки, които пробвахме и на всички ни закриваха половината лице. Ако си завреше носа в долапа, миришеше на парфюм и нафталин. Думите на старците сякаш и те бяха облечени във фестон, плисета и монограми. Веднъж ги чух да си говорят съвсем тихичко за петлета⁶, и наострих уши: мислех си, че иде реч за малките пиленца на кокошката и много ми се щеше да ги видя и чуя как кукуригат, но не попитах нищо.

За възрастните, които бяха децата на старците, къщата бе повод за страх, както бяхме и ние, техните деца, и понякога бяха доволни от нея или от нас. Възрастните са били и те деца в същата къща. Сега искаха да я променят, да я оправят, да я позакърпят: я покрива, през който влизаше дъждовна вода, я люпещата се боя, някоя и друга врата, която не искаше да се затваря, подута от влагата, някои стари тръби, запушения канал, мишките на тавана, в крайна сметка не я оставяха и миг да си почине, и тя, на свой ред, им отвръщаше подобаващо - не им даваше мира. Казваха, че е стара, че не е била замислена добре от началото, че няма място там за всички нас. Да не говоря, че непрекъснато продаваха по нещо от нея - чак душата да те заболи. Казваха, че нямат друг избор. Казваха, че не трябва да се привързваш към предметите. Казваха, че имат нужда от пари. Казваха: "Ние да сме здрави!".

За сметка на това за нас, децата, къщата бе винаги свежа и привлекателна, място за изследване, без недостатъци, без граници и без смърт. По онова време не знаехме още дори, че хората умират, какво да говорим за къщи или градове, за цивилизации или звезди. Но животът тъкмо се приготвяше да ми покаже, че не бе така. Това и научих през целия си живот: че нищо въобще не е така. Във всеки случай, колчем някой излизаше от една възраст, за да влезе в друга, променяше и къщата. Тази, невидимата, искам да кажа.

Приближаваше лятната ваканция. В семействата ни бе време на напрегната атмосфера, кавгите избухваха от нищото, та направо да се чудиш и маеш, и уловихме неколкократно със зачервени очи пралеля ни Магда, по-сурова от мъжете дори, макар и ръката ѝ да потреперваше бързо-бързо, като да бе кълцала през цялото време патладжани. Всички я наричахме Танти⁷ и те моля да запомниш тази подробност, понеже оттук насетне само така ще я наричам. А мъжът ѝ, чичо Йонел, с черния си мустак и коса като бяла четка, който имаше два гласа, един весел и един ядосан, бе придобил в последно време и трети, почернял като намазан с катран:

- Да му се не види макар! Какво да правим с тази плесен? - и ни показа стълбището, където едно влажно петно бе започнало да се изкачва по стъпалата като сянка покрай стената.

Колкото си бяха внушителни, той и гласът му, човек би очаквал да не са му толкова слаби ангелите, а и от всички в къщата той бе най-свенливият. Въпреки това понякога удряше страшно с големия си юмрук по масата. Тогава Танти присвиваше красивите си устни, поглеждаше го по особен начин и излизаше от стаята. И двамата живееха на партера и понеже нямаха деца, се грижеха за братовчедка ми. Така Дина си имаше два чифта майки и бащи, което предизвикваше доста обърквания в нея.

На чичо Йонел отвърна изохкването на съпругата му, после тя се засмя нервно с устните си на актриса - в устата приличаше на Джейн Фонда - и изрече няколко неразбираеми думи, без същите да се вплитат в словесен монограм:

- Да ти приседне дано!

Уплаших се. Не знаех какво значи плесен, но това, което виждах пред очите си, ми напомняше на стенно изпотяване или плач. Защо да се е изпотила горката ни къща? Да ѝ е станало топло? Или пък се е уплашила от нещо?

Групичката ни се събра незабавно да обсъди проблема около елхата в двора отсреща, залепен за църквата "Сфънту Йоан"⁸. Странно, че не бе променила и тя името си на "Владимир Маяковски". Не им е хрумнало за такава промяна вероятно. Дворът с елхата бе чудат като произведение на някой фокусник - започваше от нашата улица и от другата страна излизаше на друга улица. Можеше да скриеш следите си, да избягаш от врагове, които искат да те пленят, да ти завържат ръцете за краката и да те измъчват, докато не научат и последните ти тайни. Ние бяхме се погрижили да избегнем тази възможност. Така се правеше в книгите, така смятахме, че ще е добре да го правим и ние, така и правехме! Всичко, което научихме от детството ни, бе да оцеляваме. И всички родители, баби и дядовци, чичовци и прачичовци ни показваха как. Що се отнася до елхата, тя ни принадлежеше като всяка друга играчка от момента, в който си играехме на жмичка около нея, или мижахме по ред, залепени за нея, със стиснати очи, с ръце на кората ѝ, изпъстрена с прорези и смола, докато другите играещи се снижаваха да се скрият някъде наблизо. Не устоявах на изкушението да смачкам някое топче смола, което се разтичаше като захаросана сълза, както само медът от килера в партера можеше да прави. Обаче ако си изцапаше ръцете, този елхов крем, за разлика от меда, не излизаше дори и да търкаш здраво със сапун, оставяше ти траен спомен и кафеникава следа. Когато си ги приближаваше до носа, следата миришеше очарователно. Бях научила, че смолата е кръвта на елхите и че се появява само от раните и драскотините, които им се причиняват. Изглежда, нашата имаше доста рани, понеже без всякаква трудност намирах смола по кората ѝ и се нацапвах хубавичко с нея. От моите ожулвания и от тези на другите деца излизаше само обикновена кръв, червена, незахаросана и без аромати, което бе много жалко. Би ми се харесало кръвта да миришеше така, както смолата. Винаги ми се е струвало, че дърветата превъзхождат хората по много неща. Седнахме с гърбове, залепени за елхата, подпрели я от четири страни по основните отправни точки. Знаехме за тях от Танти, която бе преподавателка по география. Аз с лице към нашата къща, значи на юг, виждах момчетата в профил на изток и на запад, но не виждах Дина, седнала на север, и този начин да си общуваме бе страхотен.

- Оная мокротия от стълбището, ааа... как ѝ викаха... би могла да ни помогне - каза братовчед ми Дору, с което съвсем ме изненада.

Опулих се и аз на юг, където се намираше открехната дървена порта. Не разбирах. Брат ми добави замислено откъм изток.

- Сега ще можем да направим дупки, доста лесно ще е.

- Като в масло - чух да казва Дина отвъд дебелия ствол.

Мина известно време, докато и аз казах:

- А!

Бях разбрала за какво става въпрос и от радост бях погледнала нагоре към върха на елхата. Макар и да не го виждах от гъстите клонки, знаех, че далеко-далеко горе правеше и той дупка в небето. Предполагам, че трябва да обясня и на теб, който няма откъде да знаеш. През онези седмици бяхме заети с изследването на стените на къщата. Не помня кой ни втълпи идеята, че не е възможно в една толкова стара къща, издигната от речни камъни преди около триста години, ако не и повече, да не съществуват тайни проходи. Къде започваха и къде свършваха те, никой не знаеше, достатъчно бе, че можеха да бъдат път за бягство, за да не могат да те заклещят, а може би дори път към нещо нечувано, както в Съкровището в Сребърното езеро⁹. Така че прекарахме цели дни, в отсъствието на родителите ни, които ни оставяха да правим каквото си искаме, в почукване от стените на тавана до тези на избата, за да видим къде удря на пълно и къде на кухо.

- Може да се натъкнем на някое петле - каза Дина.

Значи, и тя знаеше за пиленцата на кокошката, които се крият из къщата, казах си, но си замълчах. Тормозеше ме все пак един въпрос: как оцеляваха те там и какво ядяха? Открихме няколко места, където ясно се чуваше, че удря на кухо, сред които и извиващият се зид покрай стъпалата, така че трябваше да преминем към действия, тоест към пробиването на дупките. А мокротията щеше да ни е от помощ.

- Може да поискаме инструменти за дупчене от чичо Партение - каза Дина, надигайки се край дървото, за да ни види.

Никой не бе очарован от тази идея. Чичо Партение на партера на отсрещната къща, вулканизатор по професия, обичаше много децата, но имаше навика да те вдига рязко на ръце и да остъргва бодливия си мустак по лицето ти. Бе все едно че в този момент си бършеш лицето с шмиргел. Още тогава започнах да си давам сметка, че любовта приема форми, които невинаги те изпълват с ентусиазъм. Пазехме се от него, а това го развеселяваше още повече, преструваше се на пъдар и докато ние се правехме на яребици, тичаше подир всеки от нас и го сграбчваше в огромните си ръце с твърди като желязо мускули, които демонстрираше, стискайки многократно юмрук. "Ще те изя-я-я-м!", казваше, отваряйки широко уста, в която проблясваха златни зъби, а ние надавахме пронизителни писъци. Оставяше ни да си играем с всичките огромни гуми, като ни даваше да ги пробваме на твърдост, или да гледаме тънките гуми на колелото, които се въртяха на място, преди да паднат. Над работилницата за вулканизация беше чичо Хахнер. Той се поздравяваше с чичо Партение на румънски, добър ден, добър вечер, а ние го поздравявахме на немски, Grӥß Gott и Gutten Abend¹⁰. От стаите на баба и дядо на етажа, през стъклото на прозореца им, се виждаха добре въздългите кактуси, които тъкмо бяха цъфнали в червени цветове, както в моите рисунки, или пък рисунките ми може би цъфваха като тях, не знам. В тяхната част от къщата беше изключително, понеже, ако я прекосеше човек, стигаше до прозорците, гледащи към успоредната улица "Арджинтарилор"¹¹, преименувана на "Садовяну"¹². Семейство Хахнер бяха приятели с нашето семейство от други времена, един живот, преди да се родим ние. Къщата им си смигваше с нашата, но тяхната имаше очи и на гърба си. Едно от многото неща, по които къщите превъзхождат хората.

- Отивам и аз при гос'ин Блау - каза брат ми.

Той бе кожар, малко по-нататък, пак от страната на нечетните номера, също както Хахнер и Партение, към пешеходната улица "Републичии"¹³. Макар че се казваше Блау, не бе син, а по-скоро черникав¹⁴. И не бе немец. Когато работеше, устата му бе украсена с парчета щавена кожа, оцветени кръпки, които сякаш изникваха на място, колчем вземеше едно и го нагласяше на някоя чанта. Той ни направи първите детски раници и никога не бях виждала нещо по-красиво, поне моята, най-малката, бе истинско бижу. Винаги ни даваше по някой подарък, когато се отбивахме при него: гривна от изсъхнала кожа, коланче от остатъчно парче кожа или чисто и просто красива катарама. След няколко минути брат ми дотича обратно с едно пакетче, което разгърна пред нас много внимателно. Вътре имаше десетина големи пирона, солидни и лъчисти, бяха цяло чудо.

- Не те ли попита какво ще правиш с тях?

- Не, помисли си, че ме е изпратил дядо и ми поръча да му предам много поздрави, както обичайно. "Поздрави за господин доктора, от стария му приятел, Блау...". Каза ми само да не тичам, за да не падна и да не се нараня, иначе можел да размисли и да си ги поиска обратно. Накара ме да му обещая, че ще вървя бавно.

- Май не можа да спазиш обещанието си - казах му.

Направихме подялба: първо на всеки се падаха по два пирона, а други два бяха за резерва. После обаче големите си взеха по три, а на мен и на брат ми върнаха по още два. В крайна сметка, не знам как, но всички взеха по три пирона, а за мен остана един-единствен, понеже съм била малка, каза ми се.

Разбраха се да започнем "Операция Дупка" на следващия ден: веднага след обяда бе удобният момент, не безпокояхме никого, или по-точно никой не ни безпокоеше. На другия ден се събрахме в сводестия студен и влажен вход, откъдето започваха дървените стъпала. Изследвахме щателно мястото, нямаше никаква опасност: на партера Танти и чичо Йонел бяха задрямали, както всеки ден, на етажа нашите баба и дядо се занимаваха с техните си задължения в стаята с прозорците към улицата. Източихме се в нишка на стълбите и Дина, с авторитета си на дванадесетгодишна, разпредели на всеки работно място, като с молив отбеляза малки кръстчета на зида, след което ни накара да се закълнем, че няма да кажем на родителите си, бабите и дядовците, чичовците и прачичовците нищо, никога во веки веков, а ако кажехме, то щяхме да се разболеем от чума. Съвсем несправедливо в този момент всички погледи паднаха върху мен, която бях и най-малката.

Започнахме пробиването. Макар че стената бе влажна, след упорита работа, която ме загря и изпоти повече, отколкото ако играехме вкъщи, моят пирон въобще не успя да проникне и само одраска мазилката. Другите се справиха малко по-добре, но никой не стигна до кухо. Тунелчетата от пироните ни се запушваха. Когато чухме ключът да се превърта в портата на къщата, го ударихме на бяг по стълбите. Дина и Дору техните ги завариха да пишат домашните си, а брат ми и мен татко ни завари, както се канехме да си намажем филийки с масло.

- Не - каза ни. - Оставете на мен!

Беше донесъл голям самун. Разряза го на кръст с ножа и отряза три филии, които препече на черния котлон на старата кухненска печка "Веста". Натърка препечените филии с чесън, който, разпръсквайки силен мирис, сякаш се топеше върху кафеникавата им, хрупкава кора, намаза ги с масло и ги поръси с малко сол. Ядохме и тримата и наистина бе страхотно. После татко измъкна от куфарчето си един Пиф¹⁵ и започна да ни превежда приключенията от списанието, а ние забравихме за всичко друго.

На другия ден нямаше условия за работа. Колчем слизахме по стълбището - това се случваше през цялото време, понеже между етажите общуването се извършваше с подвиквания и чрез децата, - поглеждахме със страх към стената, на която се виждаха три дупки и одраскване, и ни беше много странно, че още никой от възрастните не ги бе забелязал. Те обаче си имаха други грижи. Подир няколко дни свикаха семеен съвет, а ние надавахме ухо поред и веднага след това свикахме нашия си съвет до елхата в двора отсреща. Научихме най-напред, че тъкмо бе починал, в друг град и друга страна, един от братята на Танти и на баба ни (които бяха сестри, значи бе нормално да имат общ брат, както ми се обясни). Имали са цяла дузина братя, този беше предпоследният останал. Затова и очите на Танти бяха зачервени, затова баба все си вадеше басмената кърпичка от скрития джоб, изпод ръкава на роклята. Попитах какво означава, че е починал, но никой не поиска да ми отговори. Заподозрях веднага, че всъщност и те не знаеха. Обаче после Дина ни изтърси в лицето две думи:

- Събарят ни!

Чула как възрастните се оплакват, че "ни събарят" и че улица "Маяковски", бившата "Сфънту Йоан", изчезва во веки веков. Наистина ли? И никой нямаше да се разболее от чума? Аз, чуех ли во веки веков, знаех, че следва неизменната заплаха с чумата и амин.

- Ами така, чисто и просто.

- Защо? Какво е направила?

- Коя какво е направила?

- Къщата какво е направила...

- Не ги разбираш ти тия работи - разясни ми благо по-голямата ми братовчедка. Да не се разревеш само!

Чувствах се леко жегната. Не ми бе до плач, всичко бе твърде интересно, за да плача. Няколко дни по-рано за първи път научихме, че има възможност всички къщи да бъдат съборени. Братовчед ми, който според семейната традиция учеше във втори клас в немско училище, бе дошъл вкъщи с нова и тежка за произнасяне дума, Weltuntergang¹⁶. Говорихме цяла вечер за края на света, понеже това означаваше думата. Къщата ни сега бе заплашена от един Велтунтерганг. Направо нямах думи.

- Това означава, че май ще ни местят - каза за сметка на това Дина, прехапвайки горната си устна със сериозност, която ме смрази.

- Къде?

- Някъде, знам ли, в блоковете.

- А ще останем ли заедно и четиримата?

- Не, всяко семейство получава апартамент в друг блок, може и на друга улица, или в друг квартал даже.

Е, сега вече си залепих лицето до грапавата кора на елхата с мирис на смола и не казах и думичка, иначе щяха да ме хванат със сълзите на лицето, които ловях една след друга, като да бяха риби, от ъгълчето на устата, с върха на езика, за да ги вкуся и преценя на сол: нямаха лош вкус! И така, свърши се с тавана и избата, с дълбаенето на стените, някой друг щеше да открие тайните ни проходи, край на гледането през прозореца на баба и дядо, или на чичо, както и с малката ни тераса между навесите, откъдето се виждаха цветовете на дървесата по върхарите, забулени в мека мъгла, предвещаваща есента. А петлетата, които пеят на дувара, с тях какво ще се случи? Останалите трима обаче не се признаваха за победени. Планираха какво да правим, как да възпрем бандитите. (В нашите книги с индианци всички лоши се наричаха бандити.) Но как ще ни събарят, в крайна сметка? Това никой не знаеше, трябваше да го научим възможно по-скоро.

Последва много трудна седмица за всички: къщата и хората от нея. Дупките при стълбището нямаха повече никакво значение. Родителите ни не казваха нищо, ние не им казвахме нищо. Непрекъснато се успокоявахме едни други. Къщата дишаше отново.

Един ден, когато се върна от училище, Дина ни събра на елхата, за да каже как ще ни събарят: ще ни вдигнат във въздуха. Аз приемах нещата в прекия им смисъл, не разбирах метафорите, така че се видях сграбчена от някого и запратена във въздуха като топка, ведно с къщата и останалите, които летяха покрай мен. Не ми възразиха, изглеждаха доста угрижени. Изработихме обаче план за спасение. Таен, естествено.

Вечерта щяхме да отидем на посещение при семейство, което имаше две деца на нашата възраст, а домакинята правеше чудни сладки и бях винаги много радостна, когато ни канеха. Накиприх се пред огледалото с най-хубавата си плисирана югославска пола, с блузата с цвят на малина, изплетена на една губерка, сложих си сандалите със заоблен връх, но сетне, когато мама сресваше косата ми на път, а най-отгоре ми заделяше кичур за кок, изведнъж отпуснах глава на коленете ѝ.

- Какво ти е, момиченцето на мама? - попита ме тя, повдигайки леко брадичката ми, като ме гледаше изпитателно.

- Нищо! - отвърнах възможно по-бодро и се усмихнах.

Напразно, както ми каза после и Матей, понеже е трябвало да остана сериозна. Тогава, когато бяха заложени тайните на тайфата, бе много суров и непрекъснато ме наставляваше. Но не идеше реч за това, аз имах друг проблем. Втурнах се навън и вече излязла на ъгъла на улицата, се отпуснах на земята, свита на кълбо, и не исках да помръдна. Мама сложи ръка на челото ми и каза, "гориш", след което ме заведе обратно и ме задължи да си легна веднага в леглото и да погълна някакви хапчета, после отиде по работа. Почувствах се важна, като останах вкъщи, сама и болна, бе ново усещане за мен. През онази нощ сънувах и първия си Велтунтерганг. Не бе кошмар, не ме плашеше, бе като филм: небето, звездите и земята се примесваха със златисти светлини и червеникава лава, хора не се появиха въобще в съня ми, така че никой не страдаше, обаче всичко се топеше и въртеше, бе космическо, величествено и тъжно, понеже знаех, че скоро няма да има нищо повече, сякаш светът с небето и земята щяха да се разпаднат и пропаднат в небитието. На другия ден не ходих на детска градина. В 7 сутринта в китайската си пижама слязох по стълбището от нашия таван - и четиримата живеехме в една стая, оформена в бившето таванско помещение, а лятото понякога спяхме в градината - слязохме значи на първия етаж, у баба и дядо. Брат ми успя да ми възложи мисията да се сдобия с рецепта, подписана и подпечатана от дядо, но без нищо конкретно написано на нея. Знаех за какво.

- Болна е, татко - каза мама на дядо. - От снощи има треска. Днес идваме твърде късно.

- До довечера нещата ще ни се изяснят - отекна отговорът.

- Ти как се чувстваш? - попита мама уплашена, оглеждайки изпитателно бледото му лице, изпито, но с гладка кожа, без нито една бръчка.

Дядо страдаше от стомашно заболяване, което понякога се обостряше. Баба ме подкани да се настаня в леглото им с орнаменти като водорасли, както ти казах, и за да ме разсее, извади малката кръгла кутия със семейни бижута. Започнах да пробвам пръстените, които всички ми бяха големи, гривните и перлите, както и да разтварям капачето с инкрустации на малкия джобен часовник. Чувствах се много добре, въпреки бедата, която ни бе сполетяла. Дядо ми донесе един "Кавит" със сладко-кисел вкус, който този път ми се стори горчив. Възползвах се от болестта си и го помолих да ми покаже кочана с рецептите, да ми подпише една и да сложи печата на първата й страница. Не се учуди, усмихна се, което правеше рядко, най-често с нас, децата, извади кутия с виолетов туш и ми даде около пет празни рецепти с подпис и печат от него, като ме накара да прочета по букви какво бе написано. Знаех някои главни, но не всички, например S не ми излизаше никога като хората, четях го на обратно. За сметка на това знаех идеално Y, което не може да се каже, че е кой знае колко полезно на румънски, приличаше на прашката на брат ми и на пилешката кост, която чупех, когато си играех на ядец. После дядо ми показа, че буквите на печата са изписани в обратна посока и че могат да се прочетат нормално с огледало, доста забавно наистина.

Бях очарована от пълния си успех. Ето какъв план бяхме стъкмили: с приспивателни ще приспим бандитите, които искат да ни събарят. Трябваше само да научим името на някое приспивателно, останалата част от плана бе готова: пишем рецепта, като имитираме разкрачения почерк на дядо, купуваме медикамента, смесваме го с чай и го предлагаме на хората, преди още да са ни хвърлили във въздуха. След като заспят бе за предпочитане да ги вземем за затворници, както правеха добрите от книгите, и да не ги убиваме, нито скалпираме, както правеха войнствените апачи и команчи - обираме машинариите им и преди да се е освестил някой, ги мятаме в Гнилоча (анемична река с воня на гнило, с която градът не би могъл да се похвали, откъдето и името ѝ).

До вечерта цялата се покрих с червени мехури, чудех се как се появяваха от нищото и се настаняваха на най-неочаквани места по тялото ми, чак до ушите, веждите или между пръстите на краката. Болестта се казваше пожар¹⁷, тоест огън. От мен този огън се разпростря и покоси и други, като всеки се тръшна в собственото си легло и по този начин не можехме да общуваме повече, а аз дори да се похваля с подпечатаните рецепти.

Преди да оздравеем, събарянето вече беше започнало с голям размах на улица "Маяковски". Прахта и глъчта нахлуваха в двора и в стаите през прозорците. Работеше се бързо, макар и някак дезорганизирано, бе констатирала мама, а работниците въобще не приличаха на бандитите, които си бяхме представили. Не бяха много приказливи, имаха солидни ръце, като чичо Партение, и пушеха, когато си почиваха. Най-странно беше, когато обядваха: поставяха бохчите си, донесени от вкъщи, до тях самите, без да се оглеждат, съсредоточени в това, което ядяха. Ядяха, както и работеха, ако се замисля. Не използваха експлозив, Дина се бе объркала, нищо не беше хвърлено във въздуха, чуваха се само подвикванията на хората и ударите с търнокопа.

Възстановявах се, пак на леглото на баба, а тя си бършеше носа с кърпичка, извадена от ръкава на роклята, когато ме остави да стана, или по-скоро от вълнение не видя, че съм го направила и така можах да видя как се срути къщата на господин Хахнер. Източилите се цъфнали кактуси изчезнаха. На къщата ѝ бяха изтръгнати очите и тя изглеждаше ужасяващо без тях. Долу видях чичо Партение, мустакатото страшилище, как от разстояние гледа събарянето на зидовете на работилницата за вулканизация. Стискаше юмруци, както когато ни показваше железните си мускули.

- Плаче - каза някой, и наистина плачеше.

Не съм го виждала оттогава. Семейство Хахнер, приятелите от детството на майка ми и на майката на братовчедите ми и щерка им, Лиесе, с която са си правели знаци от прозореца, когато са били малки като нас, поискаха да заминат за Германия, след като бяха преместени. Оставиха ни всичките книги на Карл Май, изписани с готически букви, и въздългите кактуси, които обаче не живяха много. "Нямаха светлина", каза баба, "нашите прозорци гледат на север." Лиесе ни пише и днес, и понякога ни се обажда по телефона. От всичко, което бе срещу ни, на крака остана самотна единствено елхата. Но така, без двора с два входа, в който да можеш да се скриеш, не можехме вече да смятаме, че е наша, а и тя не изглеждаше в състояние да си намери мястото в този свят. Пробождаше обвинително небето. Чакаше края си. Църквата "Сфънту Йоан" сега бе останала с огромен ослепял зид, а друга църква наблизо на булеварда бе съборена. Къщата ни, ведно с всички откъм четните номера, остана на крака, но продължи да се облива в студена пот много години след това, а от другата страна изчезнаха около осем нечетни номера. Засега там се намираше голяма опразнена площ и нямах никаква представа с какво ще я запълнят. За първи път къщата ни виждаше с очите си градския парк. Излекувахме се от пожара. След седмица всички излязохме в лятна ваканция.

И така, тогава разбрах, че хората страдат, когато умре къщата им. Аз самата не се съмнявах, че и една къща страда, когато умре стопанинът ѝ. По това време къщата ни бе обаче много щастлива: всички нейни обитатели бяха още живи.

ЛЮБОВТА

Танти ѝ отговори: "Ми амас вин!"¹⁸

Понеже всички в къщата бяхме живи, тя ни слушаше с удоволствие как пеем на различни годишни и семейни празници. Но на тези импровизирани разпявки, в които - съжалявам, че трябва да го кажа - мнозина дори не би трябвало да си отварят устата, толкова фалшиво пееха, чичо Йонел, нашият великан, допринасяше само с мощно мълчание. Бе като дупка в песента, чувствахме я всички. Понякога потрепваше леко все още черният му мустак, подстриган късо като бялата му коса, и сякаш следваше мелодията с устни, но за участие, не участваше никога в нашите музикални моменти. Къщата познаваше всякакви тайни и с нашето израстване, след много усилия, все успявахме да изтръгнем от нея още някоя. Вероятно знаеше и защо чичо Йонел никога не пее, макар Танти да казваше със съжаление, че е разкошен баритон.

Понеже споделяха стаята на партера с два прозореца към улицата и един в кухнята, който гледаше към двора, със стъкло, разделено на карета, Танти и чичо Йонел познаваха цялото движение в къщата - кой излиза, кой влиза, и бяха първите, които посрещаха гостите. Те се грижеха и за двора, понеже по онова време портата не се заключваше. Между двата улични прозореца, под една маслена картина, за която по-късно ще ти разкажа странна случка, се намираше скрин с шест чекмеджета, покрит с плоча от сив мрамор, нашарена с бели ивици и крива цепнатина, като белег от рана. В един момент на скрина се появи и първият телевизор вкъщи: малък, руски, с кръгъл екран. Когато се развалеше, чичо Йонел му удряше един як тупаник, така, както правеше с масата, когато се ядосаше, и като капак на това телевизорът заработваше веднага. Казваше, че това е най-добрият метод за всичко, което идва от СССР. По-късно видях, че същата процедура бе препоръчвана и от електротехниците в нашия град. Понеже бе черно-бял, телевизорът не довнасяше никакъв цвят в и така начумерената стая, но действие - да, стаята ставаше далеч по-динамична с него. Но наистина, не толкова, колкото когато ние, децата, се втурвахме да гледаме някой сериал.

Пет от чекмеджетата на скрина бяха отключени, издърпвахме ги от време на време навън, с неизменно подновено любопитство, макар и да познавахме добре съдържанието им: другата форма на Рая, несъмнено. Шестото стоеше през цялото време добре затворено и няма нужда да ти казвам колко много ни изкушаваше. Мисля, че така е и с хората: харесва ти да виждаш чертите им от чекмеджетата, които се отварят поред, но се питаш единствено какво има в това, което остава заключено. И така от петте отворени всеки от нас бе оставен да вади всичко, което си пожелаеше, с молбата да сложи после предмета точно на мястото, откъдето го е извадил. Това съчетание между нещата, които имахме право да правим по наша преценка и онези, които бяхме помолени да правим по преценка на възрастните, за тяхна радост, нерядко съвпадаше с нашето желание и си давам сметка, че съставляваше цялото изкуство на възпитанието, което получих като дете. Когато играех на покер, игра, която научих на срамно крехка възраст, вземах от най-долното чекмедже метална кутия, пълна с парички от различни страни по света: крони, лири, пенсове, филери, франкове и всякакви други в доказателство на това, че на младини притежателите на скрина бяха пътували и извън Румъния, нещо невероятно за нас: пътуването отвъд границата бе почти невъзможно и с изключение на една седмица в Югославия, с която бяха успели да се сдобият родителите ни и от която се бяха върнали очаровани, вратата на родината ни бе заключена с ключ, също както забраненото чекмедже. Парите за покер, макар и различни от различните страни, имаха за нас същата стойност. Даваш си сметка, че така бяхме установили единна валута в Старата Европа, но без да променяме допълнително начертанията ѝ. Едно друго чекмедже приличаше на миниканцелария, идеше ти да се смалиш и да влезеш в него, за да го изследваш. Танти казваше, че предметите са от магазина, който е имал неин брат на улица "7-ми ноември"¹⁹ (като почти всички улици в Брашов и тя бе приела руско историческо име). От това чекмедже вадех моливи "Хардтмут" № 4²⁰, сладка острилка с въртяща се дръжка, която караше кутийката ѝ да запее, мастилница и пера за писане, които бяха сребристи и златисти, линийки, дървен екер²¹ с креп по ръбовете, гумички с два неравни цвята (черното - малко и твърдо, бялото - голямо и меко), попивателна хартия, лупи, опаковъчна хартия с всякакви чудни десени, щифтове във всякакви размери, пликове в пастелни тонове, които ти идеше да погалиш, и пощенски картички от целия свят, изписани с мастило в долната част. Друго чекмедже бе с "дидактически материал": Танти е била учителка по география, както ти казах, а чичо Йонел - начален учител. Разполагаха с цяла грамада от нещица - от сметало до кутия с пъзел, който, ако го наредеше правилно, ти излизаше картата на Европа. Танти го бе изработила със собствените си ръце: бе нарисувала картата на картон с прецизността на фотографски апарат, после бе нарязала картона в различни форми. Бях се опитвала да го сглобя, но непрекъснато оставаха незапълнени пространства и Танти каза, че може би след Третата световна война, опазил Господ, картата на Европа може и да заприлича на това, което нареждах аз. Както и всички от къщи, които бяха преживели вече две големи войни, тя се страхуваше от следващата. В двора имаше малко стенно шкафче, в което стояха торби и кутии със захар, пшеничено и царевично брашно, заделени за кризисни ситуации, които непрекъснато се пълнеха с какви ли не буболечки.

- Какво има там? - питах ту единия, ту другия и сочех с пръст заключеното чекмедже (бе второто отдолу нагоре).

Но те обичайно не устояваха на въпросите и молбите ни, понеже, самите те нямайки деца, се държаха много по-добре с нас, отколкото онези, които имаха и които в такива случаи сякаш бяха оглушали.

- Хайде по-добре да учим чужд език - каза изведнъж Танти.

Всички възрастни от къщи казваха, че си толкова пъти човек, колкото чужди езици знаеш и всички бяха поне три-четири пъти хора, различни помежду си, тъй като познатите им езици бяха различни, но румънски, немски и унгарски присъстваха в репертоара на всички. Така погледната, къщата ни подслоняваше към 30 човека. Дядо бе пет пъти човек, знаеше например и италиански, и френски, и освен това бе единственият, който благодарение на медицинския си кабинет бе научил от един пациент няколко думи на цигански. Един семеен приятел често повтаряше, че в Брашов дори кучетата лаят на три езика! При което чичо Йонел отвръщаше неизменно: "А хората се попържват на три езика!". И бе готов да даде примери.

- Какво искате да учим днес? Немски? Унгарски? Италиански? Френски? Английски? (Танти не ги знаеше всичките, но колкото да учи нас, можеше.) Ако искате, днес ще ви науча да казвате "Обичам те!" на всички тези езици - предложи тя с игрива усмивка, която накара братовчедка ми да потрепери и да се изчерви. - Или пък бих могла да ви науча на есперанто.

За този език не бяхме чували. Научихме после, че на младини Танти, баба и много от братята им, родени малко преди 1900 г., са били страстни почитатели на есперанто и са го научили, някои в дълбочина, други само няколко думи. В библиотеката си бяха разполагали и с първия речник на румънски-есперанто, който, за съжаление, в момент на финансова паника, каквито ни спохождаха от време на време, някой бе продал. Взех глобуса със земното кълбо на Танти, който ми харесваше да въртя бързо, така че да размеся страните, моретата и океаните му, докато не можех да ги различа и аз дори, и отидох при нея да ми покаже Есперанция, както бе нормално да се нарича страната (като Франция).

- Не, такава страна няма да намериш на целия глобус - засмя се Танти. - Този език би принадлежал на всички страни. Хората искаха, тоест се надяваха²² да говорят всичките един и същ език и да се разбират, като да са едно семейство...

- Само че в семейството ни всички се карат, ту едните, ту другите, и понякога здравичката - каза чичо Йонел с весел глас, усмихвайки се под черния си мустак, в който бе започнал да прониква белият цвят.

- Бога ми, надяваха се поне войни да няма. Не искаш да кажеш, че у нас вкъщи се водят войни, надявам се! - изпухтя Танти с устните си като на Джейн Фонда.

Както ви разправях, Танти приличаше на тази актриса, и не само в устата, само че бе като филмова звезда, която играе роли само на стари баби. Не обичаше да ѝ се противоречи, особено когато се стараеше да ни възпитава и образова.

- Както и в Имаджин, песента на Джон Ленън - каза Дина, която вече учеше английски. Ние, децата, бяхме полудели по четиримата от "Бийтълс", Бийтълсите, както ги наричахме и тананикахме песните им, без дори да разбираме думите. Братовчедка ми започна да пее, докато Дору имитираше китара, която гъделичкаше по струните и се превиваше, като да го болеше коремът. Аз чувах така: "Имаджинзерс наукантрис... Ит изант харт туду... Имаджинол за пипал... Ливинг лайф инпис." Звучеше добре, така ни се струваше, а този Имаджинол остана доста време в съзнанието ми като име на лекарство.

Танти рецитира от една поема на изобретателя на езика на надеждата, който беше химнът на есперантистите и който тя бе научила на младини, както ние думите от Имаджин, но за съжаление, бе забравила по-голямата част от него:

Sur neutrala lingva fundamento,
komprenante unu la alian,-=
la popoloj faros en konsento
unu grandan rondon familian.²³

Изглеждаше лесен за разбиране, сякаш знаех вече есперанто. Танти все пак ни преведе: "Въз основа на... на база на един неутрален език, в разбирателство едни с други, хората ще сформират в консенсус... в хармония, значи, един голям семеен кръг." Направо върхът! Думите, веднъж преведени, ми се струваха по-трудни за разбиране, особено частта за неутралния език. Но големият семеен кръг ми харесваше, мислех си за нашето семейство.

- И когато дойде световната война, да се не види и тя - каза чичо Йонел, внезапно ядосан, хвърляйки възмутен поглед на жена си. - Ах, това прасе, Нинел! - добави той своята фраза, която не разбирахме.

Подкопаваше учебния процес в къщата. Във всеки случай, ако и кучетата лаеха на три езика, бе срамно да знаем по-малко чужди езици, отколкото някое четириного. Даже проверих: повиках едно окаяно псе, без стопанин, подред на трите езика: единия ден - Хай ънкоа!²⁴, на другия ден - Ком хиер²⁵!, Дйере иде²⁶! - на следващия, и то наостряше уши и идваше всеки път, докато после съвсем не можех да се отърва от него. Можах да му изнамеря и малко парижка наденица и като го помамя с него, да създам най-близкото подобие на езика есперанто за кучетата.

И на нас ни интересуваше език, на който да можеш да говориш с целия свят, без да преминаваш от един на друг, към което се добавяше и предимството, че това ще ни избави от нуждата да изучаваме други езици, и започнахме да бомбардираме Танти така:

- Как се казва момче? - попита едно от момчетата.

- Кнабо - отвърна Танти след няколко мига размисъл.

Стори ни се изключително просто, бе практически както на немски, където се казваше Кнабе.

- А момиче? - попита Дина.

- Кнабина... Грешка, кнабино - отвърна Танти. Отдавна не съм използвала думи на есперанто...

И това бе също толкова просто. Този език започваше да ни очарова. Аз не разбирах граматическите подробности по онова време, но виждах, че е нещо лесно, много по-лесно от немския, където имах толкова много проблеми с der-die-das²⁷ , и от френския, където произношението бе много изтънчено, както чувах, когато татко ни четеше от Пиф, или когато родителите ми нарочно си говореха помежду си, за да не ги разбираме.

- Как се казва Румъния? - попитах, понеже тъкмо бях открила в себе си някакъв географски патриотизъм, а на играта на държави с приятелите на улицата, тази с топката, хвърлена високо във въздуха, казвахме само "Румъния". Иначе никой не искаше топката, всички казваха: Франция, Англия, Германия (тези бяха на първо място), сетне Австрия, Швеция, Норвегия, някои казваха още Китай и Япония, Индия и Испания, Турция и Гърция, после следваха съседите ни, България, Югославия, Унгария. Давам си сметка сега, че никой никога не бе поставил в тази игра Съветския съюз и вярвам, че това бе валидно за всички улици и всички страни, в които се играеше на държави.

- Мисля, че Руманио - отвърна ми Танти.

- А къща?

- Домо.

- Всички на о ли завършват? - отбеляза Матей, който имаше изострено ухо за такива неща.

- Браво, Мати, работи ти мозъкът! Съществителните са на о само в единствено число: домо - къща, хомо - човек, вирино - жена, виро - мъж, пано - хляб.

- Как ще кажеш добър ден, скъпа моя? - попита я чичо Йонел, който не знаеше есперанто и изглеждаше запленен, както и ние, от съпругата си.

- Бонан тагон!

- Като Гутен Таг! - каза Дина.

- А, не, като Бунан Таг - каза Дору, примижавайки с очи и всички прихнахме в смях. Харесваше ни да нагласяме думите, както ни уйдисаше, и ни харесваше да се смеем после.

- Буна зиуа²⁸ и Гутен Таг на едно място - обясни ни Танти.

Този език си струваше да се научи.

- Каза, че ще ни кажеш как е "Обичам те"... - намеси се внезапно Дина, като погледна през прозореца, сякаш проблемът не я интересуваше особено много.

- Само не му казвай това на есперанто! - изкикотихме се ние. - Никога няма да разбере какво си му казала!

Дина се бе влюбила. Беше ни разказала тихомълком за едно напето момче с тъмна кожа и сияйна усмивка, с трапчинка на бузата, Щефан, Щефи, по-голям от нея с един месец, който я завел вкъщи четири пъти.

- Точно това искам: да му го казвам, но той да не знае какво му казвам - отвърна Дина като ужилена, тръсвайки плитките си, уловени с някакви банални ластици.

Изчерви се отново, понеже тайната ѝ бе изречена дръзко пред всички, въпреки че се виждаше колко се гордее с това, което ѝ се случваше. Върхът на всичко бе, че дори аз бях разбрала какво искаше да каже. Понякога чувстваш нуждата да изричаш неща, само за да се освободиш от тях, дори и да не ги чува никой. Или ги казваш на някого, който въобще не те познава. По-късно забелязах, че хората поверяват най-големите си тайни на спътниците си от някой влак, които вероятно няма да срещнат никога повече.

Танти ѝ отговори: Ми амас вин! Чичо Йонел отбеляза, че това много му прилича на Обичам виното!, или дори Виното ме обича!, а жена му го засипа с упреци, явно, доста ядосана:

- Да, да, знаем, че виното те обича и особено ти него!

И четиримата се засмяхме в шепи, а най-силно чичо Йонел, понеже смехът му бе като на всички други, само пеенето му не се получаваше, и то защото отказваше да пее. Братовчедка ми обаче, вярвам, се отказа от идеята да споделя любовта си по толкова оригинален начин.

Научихме още, че Да означава Йес (както на английски, само че с J, не с Y, обясни ни Танти), че Благодаря е Данкон, почти като на немски, а аз научих, че Казвам се Ана ще бъде Миа номо естас Ана.

- Всички мои братя и аз, Дори - казваше нашата баба на по-малката си сестра, - научихме сносно този език, двама от братята ми можеха да го използват помежду си и даже посетиха един конгрес на есперантистите.

Много по-късно разбрах защо: в разклонението от майчина страна в семейното дърво, значи, в нашето, имаше и други родове, унгарци, италианци и арменци. Един език за всички разрешаваше проблема им.

Върнахме се към заключеното чекмедже, но безуспешно. Задоволихме се в онзи ден с играта, в която прегъваме в различни форми лист хартия: така се научихме да правим шлемове от кораби и обратно, беше нещо доста просто. Докато прегъваше един вестник, на Танти ѝ дойде идеята да ни покаже още нещо "изключително" от стаята им, пълна с изключителни неща. Една масичка. Изглеждаше малка и като всяка друга също бе покрита с покривка, ушита ръчно и толкова красива, че можеше да си помислиш, че е изработена на машина. Шарките бяха от цветна вълна, по-точно обезцветена. Това, което ми харесваше, бяха едни издължени кюлчета от тъмно дърво, които преплитах и разплитах, ако нямах по-добра игра на разположение. Правех им "плитки", понеже моята коса бе твърде къса за това. Никой не си играеше на плитки и пискюли, докато ме нямаше, и ги заварвах винаги, както ги бях оставила. Но покривката на масата никога не свалих. Има неща, които са ти подръка и които, не знам защо, никога не правиш. И някой хубав ден все пак ги правиш. Танти ни показа значи скритата страна, която предизвика в нас викове на ентусиазъм. Точно както в предишната ни игра с хартия, масата бе сгъната на четири (както действаш например, когато от квадратно парче хартия искаш да направиш солница). Разгъна масата, като надигна четирите триъгълника, и така превърна малкия квадрат в по-голям, а масичката - в маса, и ни показа още едно изумително качество на същата: тя се въртеше.

Така се получи игрална маса, както в някогашните салони, където хората се оттегляли след чуден обилен обяд. Искахме да се възползваме от нея още тогава, но за съжаление, удари махалото, което имаше своя си начин да привлича вниманието ти, че времето тече, като нагласяваше броя гонгове по часовете. Преброихме ги: бяха осем. Със съжаление трябваше да отложим атракциите в това мрачно помещение на прачичовците ни за друг път. Тръгнахме към вратата, всеки с шлем от вестник на главата си.

- Бонан тагон - каза Дина на тръгване, повдигайки почтително шлема си, а ние, останалите, сторихме веднага като нея.

- Бонан ноктон - отвърна ни Танти, която си бе сложила и тя един малък шлем, и нямаше нужда да ни превежда този път.

Този език бе по-лесен, отколкото останалите, които нашата къща бе чувала някога. Едва след няколко месеца (или може би дълги седмици, понеже времето се влачеше съвсем лениво), се оказахме сами в стаята със забраненото чекмедже. Танти и чичо Йонел имаха някаква работа за час в града, не ни бяха казали къде, а не ни и интересуваше. Съсредоточихме така вниманието си върху скрина. Трябваше да потърсим ключа за чекмеджето, и то ако случайно чичо Йонел (ключовете държеше той и ни ги разстилаше понякога като букет от красиви металически цветя) не го бе взел със себе си на тръгване. Разполагахме така с час, за да разберем това.

- Да... да направим като Шерлок Холмс - каза Дору, като леко се смръщи.

Тази реплика не бе негово изобретение: цитираше баба, това бе предложението ѝ, щом изгубехме нещо. Трябваше да мислим, да мислим логично: какво бяхме направили и точно в кой момент от ежедневните ни занимания е могъл да се загуби съответният предмет. Ако и това не подействаше, трябваше да се изследва поред всяко ъгълче на стаята, внимателно и подробно, систематично, парченце по парченце.

Разпределихме си задачите, на всеки се падаха по два броя мебели. На мен само една мебел, най-обикновената, понеже ми нямаха доверие за това, което правех: масата насред стаята. Толкова е тежка тя, с кръглия си крак, като ствол на дъб, израсъл в центъра на къщата, понеже не бе мигрирала никога досега, с релефните си форми, както казваше Танти, за разлика от други по-неспокойни мебели, които бяха търсили непрекъснато мястото си из къщи, някои носени на ръка, други вдигани и сваляни на скрипец от етажа. Мушнах се незабавно под нея и опипах крака ѝ, който завършваше с четири метални пластини, подхванати с малки щифтчета, които натисках, та дано се отвори някое скривалище. Нищо! Същото сполетя и останалите, с изключение на Дина, която отговаряше за другия скрин, големия, изработен по поръчка от Арад. И сега смятам, че в него би трябвало да се тули някакво скривалище, толкова сложно беше конструиран - с по-големи и по-малки колони от дърво, с по четири масивни глобуса, които разцъфваха в капители, за които разбрах по-късно, че са коринтски, с чекмеджета и долапчета, със стъклени, отрязани косо врати, и на светлината - отражения от цветна дъга. В тези две дълбоки отделения на скрина, като две пещери със съкровища, Дина намери едно плато, отрупано с вкусен ябълков пай, който само и единствено Танти знаеше как да приготвя, "по-добре и от Виена". Сервирахме си всички по парче, като се постарахме да подредим останалите така, че да не се забелязва. Вършехме това занимание доста често и никога нищо не бяха забелязвали, поне ние така си мислехме, макар и чичо Йонел да ни поглеждаше от време на време с умиление и да ни наричаше "джебчии". После следваха кутиите с цигари от различни марки на чичо Йонел, но той никога не ги пушеше, понеже се бе отказал от този порок (помирисахме ги поред, хареса ми мирисът на тези с ментолов привкус). Там имаше още толкова много неща: порцеланови чинии, сребърна посуда, пепелници, вази, спомени от пътувания. Но никакъв ключ!

Тогава махалото удари три пъти, като леко ни стресна. Любопитно, макар че посред нощ удряше с дванадесет гонга, както и на обяд, собствениците му, изглежда, не бяха подразнени от това, бяха свикнали, а чичо Йонел имаше грижата да го поддържа в ред. Когато дойдоха стопаните, чиито мебели бяхме изследвали с такова любопитство, ни завариха да играем канаста, с всички феерични разтегляния на картите, още преди да се заемем с работата, за да бъдем подготвени. Засега чекмеджето пазеше своето съкровище и тайна.

Един друг ден научих обаче друга тайна, а именно, че Танти е била на ръба да я изхвърлят от образованието, почти в края на славната ѝ кариера, понеже от дълги години бе директорка на училище. Смеейки се, но със смях, в който още се усещаше уплаха, баба ми разказа какво се бе случило със сестра ѝ: през последните години в училище казала на един невъздържан ученик, който бил с пионерска връзка на врата, нещо от рода на: "Не си играй повече с тая червена кърпа!". Възможно е да е казала "кръпка", или пък дори "парцал", но без лоши намерения, само от педагогически подбуди, понеже такъв беше хуморът ѝ. Намерил се доброжелател обаче, който да я изпее на партията, и се разрази ужасен скандал: символите на новата власт не можеха да бъдат осквернявани дори от мисли, камо ли от думи. В крайна сметка, след голяма какофония, сплашвания и заплахи само фактът, че е обичана от бившите ученици, спасил кърпичката чиста, или в нашия случай "кръпката" или "парцала", а тя се пенсионирала набързо. Но всички бяха треперили месеци наред.

Нещата с чекмеджето се разрешиха сами, както толкова много други в живота: тормозиш се, блъскаш си главата или си я блъскаш даже в стената, за да намериш решение и изведнъж, когато си се отказал или си забравил, или пък ти е писнало, всичко се оправя от само себе си. Един ден слязох да донеса на Танти един порцеланов съд. Тя ги провождаше горе на първия етаж, при братовчедите ми, както и при нас "на тавана", пълни, а след време, обичайно доста кратко, ѝ се връщаха празни. Нас, децата, използваха като разносвачи или като своеобразен вътрешен асансьор, а понякога дори и като пощальони на пренасяни безжично съобщения. Оферта: "Върни обратно, благодари и виж дали не му трябва, постави на мястото тази тенджера, този часовник, чук, парите за газта, ръкавиците, кило череши, два билета за концерт, едно кисело мляко, ютията". Заръка: "Отиди, тичай, извикай на... и поискай, помоли да ти дадат, виж дали не съм забравила там, дали още има, дали ще ми заеме, да ми потърси малко канела, пирончета, олио, захар на бучки и царевично брашно за екскурзията, прахосмукачката, фустата на плисета, две филии хляб, книгата, едно яйце, един плик, шапка за баня, сто леи, капан за мишки, очила за ски, хапче за нерви, картичката, пътеводителя за Пиатра Краюлуй²⁹, кабелчето, че е изгорял бушонът, хоросана, глобусите от елхата, малкия зелен капак". "Качи се горе и поискай..., слез долу и му занеси..., ела при мен да ти дам за..., можеш ли да ми донесеш, моля те...", бяха ежедневни заръки, с които къщата бе свикнала, откакто бяхме в нея. Поръчката бе винаги по-щедра от офертата.

Дойдохме, значи, долу с платото без сладки и измито - и каква изненада само - да зърна ключа на лъскавата ключалка на забраненото чекмедже. Чак не ми се вярваше! Танти си е имала някаква работа в кухнята, а мъжът ѝ бе заминал. Трябваше да мисля бързо: или да отворя чекмеджето, или да измъкна ключа. Както и толкова други преди мен, в невъзможността си да избера между две злини, извърших и двете. Точно тогава удари четири и сърцето ми удари и то като гонг, с мънички и бързи удари, би казал, че се съревновава с махалото.

Отворих чекмеджето внимателно, за да не вдигам шум и да не ме чуе Танти. Очаквах да видя най-немислими неща. Но всичко, което видях, бяха купища хартии и един тефтер с твърда черна корица, на която пишеше нещо с големи букви. Успях да дешифрирам: ДНЕВНИК. После фотографии в сепия, всичките нагледно подредени, някои в найлонови пликчета, други в пожълтели пликове, завързани с панделки в различни цветове. Затворих внимателно чекмеджето и поставих ключа в джоба на рокличката си. После излязох през вратата откъм двора, като така избегнах да минавам отново през кухнята, понеже Танти щеше да види колко съм развълнувана: бе много проницателна, нищо не ѝ убягваше, което несъмнено бе свързано с опита ѝ на учителка.

Скоро се върна чичо Йонел и само след няколко минути задейства алармата, предшествана от едно гръмко "Да му се не види макар" и още едно "Това прасе, Нинел", което отекна в цялата къща. Бяхме сбрани всички, малки и големи, и разпитани за ключа. Най-вече аз (веднага бе установена връзката между моето идване с платото), но се държах твърдо, заради дружината: едва се стърпявах да видя какви физиономии щяха да направят, когато им покажех ключа и им кажех какво съм видяла. Междувременно го бях скрила на сигурно място на тавана. Дору четеше Том Сойер, а ние всички искахме да имитираме Том и Хък. Танти, както и баба, се наложи да бъде в ролята на леля Сали, макар и въобще да не приличаше на нея освен в това, че понякога и тя си губеше очилата.

Водеше се разпалена дискусия и всички бяха на мнение, че някой от двамата, Танти или чичо Йонел, който е ходил до чекмеджето за някакви документи, е сложил по погрешка ключа в някой джоб или там някъде и че ще го намерят незабавно. Изпитах ужасно съжаление за чичо Йонел, който пусна още една безкрайна поредица от "Да му се не види макар", толкова по-ядосан, понеже се чувстваше наистина виновен, макар да смяташе, че нещата са се случили така, а на Танти ръцете ѝ трепереха по-силно и от друг път. Баба дойде да ни насърчи да предприемем разследване ала Шерлок Холмс и, направо върхът, ние трябваше да им помагаме, но напразно. Всички търсиха на най-невероятните места, дори в килера. Тогава мама ми хвърли изпитателен поглед, понеже аз явно не търсех толкова усилено, колкото другите, и ме дръпна настрани. Не ѝ бе нужна повече от минута да научи цялата истина: бях напълно неспособна да лъжа, макар да можех да пазя добре тайни, особено онези, допълнително защитени от клетвата с чумата. За съжаление, не успях да запазя тази. Търсенето бе преустановено и всички, включително Дина, Дору и Матей, на които не бях успяла да кажа нищо, научиха, че аз съм взела ключа. Качих се бързо на тавана, донесох ключа и без дума повече го подадох на чичо Йонел. Плачех, но не много убедително.

Всички се бяха облещили срещу мен. Чичо Йонел бе преминал от бяс и крайно нещастие в пълната им противоположност, усмихна се широко, както само той си знаеше, после започна да се смее, развеселен до немай-къде, но Танти бе още твърде разстроена, за да ме схока по даскалски. Аз се чувствах много зле, но и много добре същевременно, заради изключителната изненада, в крайна сметка тя бе заслуга на всички нас от групата.

В същия ден ние, децата, се срещнахме при елхата, която още се държеше на крака, а братовчедка ми и брат ми ме засипаха от упреци. Дору се въздържаше, присвивайки само сините си очи. Казах им, че го бях направила за тях тримата и единствено заради тях, защото само ми бяха мърморили относно тайната на затвореното чекмедже, а сега, след като бях разбрала какво има в него, нямаше да им кажа нищо, след като искаха да се държат с мен така. Умираха от любопитство и отстъпиха. Не предизвиках сензация с моите новини от последния час, макар и да им разказах за всичко, което бях намерила там. Както често се оказваше с тайните на възрастните, те всъщност често бяха безинтересни за нас. Бе ясно, че големите хора живееха в друг свят и че се засичахме само тук-там, по-скоро случайно, така както две окръжности от учебника по геометрия на Дина.

След цялата врява по случая двамата собственици на скрина оставиха ключа в ключалката на чекмеджето. Събраха ни един ден и ни обясниха, че там имало документи и спомени, които не представлявали интерес за нас, което бяхме и видели сами. За тефтера, на който пишеше ДНЕВНИК, обаче не споменаха. Веднага заключих, че там се намираха най-важните неща. Дина се бе поинтересувала в училище какво точно означава тази дума и ни каза: да разказваш всичко, което си направил всеки ден, от сутринта до вечерта. На всички ни се стори доста досадно, особено що се отнася до света на възрастните, в който не се случваха кой знае какви красиви неща, само работа, задължения, покупки и грижи. Въпреки това си поставихме за цел да видим за какво иде реч в този дневник и кой го бе написал.

Оставен на видно място, ключът не бе от никаква полза. Или, по-добре казано, фактът, че ни бе под носа, не ни помагаше, понеже Танти и чичо Йонел никога не тръгваха и двамата от вкъщи. Нямаше, значи, никакъв шанс да можем да изследваме дневника, бяхме сигурни, че оттук насетне собствениците му щяха да бъдат много по-бдителни. И всичко това по моя вина, обвиняваха ме останалите. Бе се случило още нещо: Дина почти не се вслушваше в плановете ни, бе още по-влюбена. Непрекъснато ни описваше Щефи, големите му кафяви очи, белите му зъби, леко раздалечени един от друг, кестенявата му коса с бретон, усмивката му с трапчинка, разказваше ни за всеки негов жест и всеки поглед, анализираше безкрай всяка негова дума, смях, мълчание, накратко - пълна досада! Самата тя се гледаше непрекъснато в огледалото, критикуваше носа или косата си, или пък, опазил Господ, някоя своя пъпчица, появила се незнайно откъде, и започна да очертава сините си очи със син молив. Бе до нас и в същото време не бе с нас. Чувствахме се предадени: нищо от това, което бе имало значение за всички нас, повече не означаваше за нея нищо. Любовта е истинско бедствие за всяка тайфа, дадох си сметка още тогава аз.

И въпреки това само след седмица се случи нещо, което остави пътя ни отворен: пристигна плик, съдържащ съобщение в черна рамка, и всички старци от къщата се облякоха в черно и отидоха на погребението на техен приятел. Каква радост! Родителите бяха на работа и така ние разполагахме с цялата къща. Това бяха редки и разкошни ситуации, които не бяха за изпускане.

Не му мислихме много: отидохме направо до чекмеджето. Струваше ни се, че собствениците му някак ни бяха разрешили достъпа до него от момента, в който повече не го заключваха. От кухнята, която бе отделена от стаята само с една тънка врата, частично стъклена, се носеше мирис на пълнени чушки, който не изкушаваше никого.

Ще ти разкажа сега само най-важното. Дина грабна веднага черния тефтер, на който пишеше ДНЕВНИК. На първата страница бе цялото име на чичо Йонел. Вътре имаше изписани с красив дребен почерк с черно мастило страници. Дина четеше сама напосоки, доста объркана и развълнувана, ние се въртяхме около нея, но тя все ни избутваше настрани с лакът. Тогава се заехме без желание с остатъка от чекмеджето: неща, които не ни говореха нищо, всякакви документи, за които по-късно научихме, че били за бивши имоти, сега загубени, "национализирани" или, както казваха всички, "откраднати", после удостоверения за раждане и смърт, брак, кръщелни свидетелства на някакви изчезнали роднини, гробищна такса и много други подобни документи. Не бяха интересни дори фотографиите, понеже не познавахме тези, които бяха на тях, с изключение на братята на Танти, които бяха и на една голяма снимка в рамка от къщата им, която понякога предизвикваше жал в нас, като си спомняхме, че само един от тях бе още жив, както ти казвах, този, който имал магазин за канцеларски материали на улица "7-ми ноември". Дору, който стоеше на шест, гледайки през пердето на единия прозорец, вдигна тревога: стопаните се връщаха. Поставихме всичко на мястото му, както си беше, и затворихме чекмеджето. После отидохме до елхата, за да научим какво ще ни разкаже Дина. Тя изглеждаше обаче по-дистанцирана от нас от обичайно и на въпросите ни, които валяха по три едновременно, отвръщаше с въздишки на досада като възрастните, като през определени интервали надаваше само по някое: "Ей!", "Хм!", "Тцц!".

В крайна сметка в течение на доста дни измъкнахме от нея какво е имало в дневника. Чичо Йонел пишеше как се е влюбил в госпожица М., която бе Танти. Баща ѝ, един от четиримата наши прадядовци, който бил префект, не го одобрявал, майката обаче, една от четирите ни прабаби, го харесвала и му помогнала. Защо не го харесвал бащата на госпожица М.? Понеже чичо Йонел бил женен преди и щастлив освен това. Но двамата нямали деца. Първата му съпруга починала, а при смъртта ѝ той дал обет, че никога повече няма да пее.

Беше ми трудно да проумея как чичо Йонел, който за мен съществуваше изначално само до Танти в къщата, в която се бях родила, е бил част от друго семейство. Ето че животът се простираше далеч отвъд стените на дома ни и много по-далеч от стените на моя живот.

В госпожица М. Йонел се влюбил до уши и в дневника я наричаше "Ангелче мое" и "Мъничка моя". Не спял заради нея, анализирал всяка нейна дума, всеки жест, всяко мълчание, както Дина нейния Щефи, понякога му се струвало, че тя го мрази, както и че напротив, и тя се чувства като него, и тогава се разхождал подръка с нея и понякога дори придобивал кураж да я целуне. Госпожица М. си играела с него. Дина ни възпроизведе по памет, вероятно с нейни добавки или пропуски, един пасаж, който я бе впечатлил:

Пишело общо взето така: Днес госпожица М. бе, както на мен ми харесва да я виждам. Бе истинска Мадона. Косата, сресана нагоре, не покриваше вече челото ѝ, блуза по-бяла от снега, рокличка, в бледолилаво, и обувчици, които караха крачката ѝ да подскачат. - Тоест стягали я обувките - Дина се почувства задължена да ни обясни. - Стана дума и за моето искане - вероятно когато ще да я искал за невяста - и я попитах дали говори сериозно, че едва другата година? Попита ме за къде съм се разбързал. Казах ѝ: "Към щастието". А тя ми каза: "Ще видиш едно щастие, като те хвана изкъсо, няма да ти се ще тогава да бързаш, аз имам навика да натяквам, лоша съм и сприхава, отбележи си го, моля те, и това в тефтера". Видях добре, че още тогава на Танти ѝ е харесвало да се шегува! Баба, наречена в дневника Дори, се явяваше като най-големия поддръжник на влюбения, който обещаваше, че ще ѝ засвидетелства признателността си цял живот. Това обаче не бях забелязала.

Открих също защо чичо Йонел не пее повече. Като рязко мълчание, насред песента ни, изскачаше в букли и по детски ликът на първата му съпруга, Елена. Но любовта към втората бе толкова силна, че макар и да спазваше външно обета си, пееше с нас отвътре, и се смееше, както отвън, така и отвътре. И така научих доста рано, че верността към една заключена отдавна любов и към новата не се изключват взаимно. И си дадох сметка, че освен хората, които виждахме, къщата подслоняваше и такива, които бяха невидими, които караха тези, видимите, да се държат странно. Страшно много обърквания в една къща идват от тук, от невидимите хора.

Всички се заклехме (но клетва кратка, без частта с чумата), че няма да водим дневник. Един ден видяхме Щефи на нашата порта и бяхме ужасно разочаровани: момче като всяко друго, жилаво, почти грозновато. Очите, по-скоро мънички, разделът между зъбите, по-скоро голям. Трапчинка аз поне не видях да има. Имаше кестенява коса наистина, но бе кестенява като толкова много други. Бях си го представяла, по това колко бе хлътнала Дина по него, поне като Джулиано Джема от филма Един пробит долар, който тъкмо бях гледала. Такъв бе той за Дина. Бях в пълно недоумение, още не се бях влюбвала в никого - може би само в Джулиано Джема и Винету, благородния вожд на апачите - и колкото ѝ да си блъсках главата, не можех да разбера как бе възможно тя да го вижда такъв.

Танти и чичо Йонел щяха да са първите, които бяха загубени за къщата на моето детство: като Ромео и Жулиета, починаха почти едновременно. Един ден бърза помощ откара чичо Йонел. Танти, която изглеждаше толкова непоклатима, се срина също малко след това и го последва в същата болница. Не знаеха един за друг, но когато чичо Йонел починал, Танти все за него питала, не разбирала защо не идва да я види. Или пък може би бе разбрала и точно затова питаше, между тях нямаше нужда от думи, за да знаят какво се случва с другия. Напуснаха къщата и света заедно. Сигурна съм, че са се срещнали някъде, на митницата към другия свят, където той я е чакал. Един ден чичо Йонел ме посети насън. Усмихваше се, ризата му почти сияеше, като да бе фосфорна, панталоните с тирантите и побелелият му мустак леко потрепваха, сякаш от радост. Исках да го попитам нещо - какво прави там, но той се оттегли, сякаш бе забравил да говори, или понеже не бе поискал да ми отговори. Не, виждаше се, че не трябва да му искам обяснения. Тогава не го попитах нищо повече, погледнах го само усмихната и той веднага намери своята огромна усмивка, с която ми каза: "Всичко е наред!".

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е на преводача и е направен по румънския текст, цитиран в книгата. - Всички бележки под линия са на преводача, освен където е отбелязано друго. [обратно]

2. Надявам се, съм предизвикала желание у тези, които никога не са звънели по телефона по този начин, да го направят. Всеки апарат от миналото е, по свой начин, произведение на научната фантастика (б.а., Й.П.). [обратно]

3. Улица в центъра на Брашов. [обратно]

4. Понастоящем "Аро Палас" е единственият петзвезден хотел в Брашов с над 70-годишна история, построен през 1939 г. и преустроен през 2005 г. Хотелът се намира в историческия център на града. [обратно]

5. Нимфи от гръцката митология, които имат власт над изворите, ручеите и потоците. Те са от потомците на Океан и Тетида и са хиляди на брой. [обратно]

6. Думата означава и "парички", така че е използвана в двойното си значение. [обратно]

7. Лелче (рум.). [обратно]

8. Стара францисканска църква в Брашов от 1530 г. [обратно]

9. Роман на Карл Май (1842-1919 г.) от 1891 г., има и филм със същото заглавие от 1962 г. [обратно]

10. Добър ден/Добър вечер (нем.). [обратно]

11. В превод "Майсторите на сребърни изделия". [обратно]

12. Румънски класик от първата половина на 20-ти век, известен с историческите си и приключенски романи. У нас се споменава често във връзка с Йордан Йовков, тъй като двамата са публикувани съвместно в румънски литературен сборник, както и във връзка с възможно плагиатство от страна на Йовков, касаещо сборника с разкази на Садовяну "Анкуциния хан", въз основа на който той вероятно е написал своя цикъл от разкази "Вечери в Антимовския хан". [обратно]

13. В превод "На Републиката". [обратно]

14. Син (нем.). [обратно]

15. Френско илюстровано списание за деца и юноши, спонсорирано от френската комунистическа партия през 70-те и 80-те на миналия век. Списанието е много популярно и в България. [обратно]

16. Денят на страшния съд (нем.). [обратно]

17. Дума с двойно значение - пожар и болестта морбили. [обратно]

18. Обичам те (есп.). [обратно]

19. Красива старинна улица в Брашов, която носи споменатото име през периода 1948-1990 г., след което приема името "Мурешенилор", тоест на тези от региона Муреш в Централните Карпати. [обратно]

20. Още известна като "Кохинор", марка канцеларски материали с високо качество от Чехия. [обратно]

21. Геодезически уред за измерване на прави ъгли. [обратно]

22. Латинският корен на есперанто е думата spero - надявам се. [обратно]

23. Въз основа на езика неутрален
едни други хората ще се разбират,
и ще се съгласят на ден финален,
в който семейни кръгове ще дирят. [обратно]

24. Ела тук (съкратено от Hai încoace) (рум.). [обратно]

25. Ела тук (нем.). [обратно]

26. Ела тук (унг.). [обратно]

27. Определителен член за мъжки, женски и среден род на немски. [обратно]

28. Добър ден (рум.). [обратно]

29. Планина в Румъния, дял от Южните Карпати; районът е смятан за едно от най-красивите места в Карпатите, с много ждрела, котловини и пещерни скали. [обратно]

© Йоана Първулеску
© Христо Боев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2018, № 11 (228)

Други публикации:
Йоана Първулеску. Когато светът беше невинен. Прев. Христо Боев. София: Ерго, 2018.