Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗЛАТНИТЕ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ
(удължен анекдот)

Игор Хохел

web

В последно време като цяло ситуацията се разви обнадеждаващо, даже оптимистично. Преди няколко месеца почина генералисимус Сталин, малко след него към оня свят се отправи и Клемент Готвалд. Сред целокупния народ се говореше, че щом смъртта на първия чехословашки работнически президент се смята за преждевременна, значи нещо не е наред и най-вероятно той е бил отровен при посещението си във връзка с погребението на славния водач. Е, целокупният народ ги говори едни... Но ако трябва да сме точни, всъщност това го казваха само някои - тези, който седяха по кафенетата и кръчмите с приятели и дрънкаха безсмислици, вярно - макар и внимателно, тихичко, понеже на такива места обикновено се заседяват пияндетата, а употребата на алкохолни напитки в голямо количество развързва езиците, вдъхва кураж, така че човек поне един-два пъти да покаже що за стока е... Родените оптимисти, които често губят чувство за реалност, очакваха, че в близко бъдеще може да се стигне до принципна промяна.

Лятото мина много приятно. През ваканционните месеци се бе възцарило хубаво време - не беше прекалено горещо и винаги, когато дните започваха да изглеждат еднообразни, се задаваше буря, освежаваше полята, селата и градовете, цялата страна. После децата шляпаха из локвите.

Петер Нови прекара хубаво лято при родителите в родното си село, което бе напуснал още преди войната. По цели дни обикаляше из Щявницките върхове с приятелите от детството или седеше до някое гьолче с книга в ръка, четеше, плуваше и се припичаше на слънце. Радваше се на своите щастливи родители, които бяха въодушевени, че могат да бъдат със сина си - единственото дете, с което ги бе дарила съдбата. След вечерите, прекарани с тях на чаша чай от мащерка с невероятните домашни курабии на майка му, той играеше на карти. Разказваха си спомени, говореха за какво ли не, избягваха единствено политиката, за да не стигат до кавга с баща му. Всеки си имаше свое мнение за Словашката република, както за случващото се в Чехословакия. С родителите си имаше и уговорка да не отварят дума за женитба.

Шестте седмици на село преминаха спокойно, но сравнително бързо и в крайна сметка Петер трябваше да се раздели с родителите си. Обеща им, че при първа възможност ще се върне, замина за града и настроен умерено оптимистично - макар че не си правеше никакви илюзии за евентуални промени в държавното устройството и обществото - започна новата учебна година. През един септемврийски неделен следобед излезе от своето ергенско жилище на ул. "Речна" №17 и се впусна в топлите, окъпани в слънце, улици. Отиващото си лято се усещаше с пълна сила. От ранни зори Петер беше превеждал средновековни латински текстове, които трябваше да бъдат публикувани в годишника на местния музей. Това занимание му доставяше безкрайно удоволствие, обичаше да го прави, изпълваше го с надежда, че когато настанат по-добри времена, ще си намери работа, където ще има възможност изцяло да се отдаде на научни изследвания, чиято същност ще се състои в откриването на тайнства, забулени в стари книги, ръкописи и документи. Естествено, беше много внимателен в оптимизма си по отношение на времевия хоризонт на настъпването на по-добри времена.

След пет часа превеждане главата му забуча, почувства се уморен и изведнъж му се прииска да подиша чист въздух, да се разходи в близкия парк. За обяд набързо си изпържи яйца, от тези, които майка му беше дала, изяде ги с две дебели филии хляб, изпи чаша вода, нахлузи спортен панталон и тънко пуловерче и заключи вратата след себе си.

Премина през площада, по който лениво обикаляха прашни гълъби, с известно задоволство забеляза как птичите изпражнения върху надвишаващия реален човешки ръст паметник на Сталин хубавичко са се увеличили. Качи се на широкия тротоар, водещ към отворените железни врати на парка. В същия момент зад гърба му откъм площада се появи черен Татраплан1, профуча с несъобразена скорост, силно контрастираща със спокойната атмосфера на неделния следобед. Колата рязко наби спирачки и спря до тротоара точно на мястото до Петер Нови. Острият звук го изтръгна от мислите му и го принуди да се обърне. Извърна се точно в момента, в който от тъмното превозно средство изскочиха двама набити мъже в сиви костюми без вратовръзки. Достатъчен бе само миг и вече бяха до него. Двамата здраво сграбчиха под лактите специалиста по латински език.

- Най-накрая ви хванахме, Обермайер! Елате с нас! - изрева през зъби единият и тонът му ясно говореше, че всякакво съпротивление е излишно.

Тласнаха Петер Нови към колата, рязко го натикаха вътре и изобщо не ги беше грижа, че той болезнено удари главата си ò рамката на вратата. Единият от мъжете седна до него, другият заобиколи колата и се настани от другата страна, вратата се затръшна и изведнъж Татрапланът рязко потегли.

След пет минути бързо каране Петер Нови се посъвзе от първоначалния шок. Пое си дълбоко въздух, което му се отдаде трудно, понеже беше притиснат от двете здрави мъжки туловища.

- Господа, ъъ..., другари, трябва да има някаква грешка. Аз не съм никакъв Обермайер. Казвам се Нови - успя да възрази той с решителност, от която сам се изненада.

- Не говорете глупости, Обермайер! Ние добре знаем кой сте! - каза със задоволство, но и строгост, синеокият.

- Не съм Обермайер и не познавам никакъв Обермайер! Аз съм Нови - искрено се ядоса Петер, защото ясно осъзна къде го водят и в каква трудна ситуация е изпаднал, без да има каквато и да е вина.

- Нимаааа? - ухили се първият, както проточи последната сричка. - Тогава ни покажете паспорта си.

- С ваше позволение - възможно най-учтиво каза Петер Нови, като внимателно освободи дясната си ръка, заклещена между собственото му тяло и туловището на единия от охранителите си. Бръкна в задния джоб на панталоните си. В този момент се втрещи. Сети се, че е забравил вкъщи портфейла си заедно с паспорта - нали искаше само малко да се пораходи в парка - и осъзна, че ще стане наистина голяма бъркотия.

- Ами, знаете ли, оставих си паспорта вкъщи. Живея на ул. "Речна". Излязох само да се поразходя малко.

- Ха-ха! Щом нямате паспорт, няма какво да говорим. Може да ни обясните всичко там, при нас. Уверявам ви, че ще ни кажете наистина всичко, Обермайер! - изкомандва онзи с черната коса, при което натърти върху произношението на фамилията.

Петер Нови искаше да възрази още нещо, но погледът му се спря върху огледалото за обратно виждане, където видя хладната, безучастна физиономия на шофьора, и реши, че е по-добре да си замълчи.

Татрапланът премина почти през половината град и накрая спря пред една жълта барокова постройка. Петер Нови я разпозна - преди войната принадлежеше на ордена на францисканците, които бяха направили тук благотворително убежище за застаряващи проповедници, завърнали се от мисии. Сега от дясната страна на тежката дъбова врата на постройката беше поставен гербът, а под него имаше емайлирана табела с надпис SNB2.

Когато слязоха, агентите отново сгащиха Нови. Така го приклещиха между себе си, че всякакъв опит за бягство беше невъзможен - безспорно бяха професионалисти. Разбира се, на него и през ум не му минаваше да избяга.

Влязоха в сградата, която в онези години нямаше добра слава, говореше се какво ли не за подземията ѝ, тримата минаха през портала и през дълъг коридор, изкачиха стълби, следваше друг коридор с голи стени, в края на който имаше масивна кафява врата, на която единият почука. Когато се чу приглушено, но категорично "Влезте!", той я отвори, бутна горкия човечец вътре и каза:

- Доведохме Обермайер, другарю старши лейтенант!

- Отлично - изрази похвала началникът. - Можете да си вървите!

При тази заповед на старши лейтенанта двамата съпровождащи оставиха Нови и напуснаха неприветливото подземно помещение със замрежени тесни прозорци, стигащи тавана.

- Е, значи, така прикючи вашето шпиониране, Обермайер! Пипнахме ви! Какво си мислехте? Че сме некадърни и няма да ви открием? - каза петдесетгодишният мъж в униформа, седящ зад бюро, на което имаше само лампа, телефон, отворена папка с няколко листове и писалка. - Сядайте! - внезапно изкомандва той.

Петер Нови плахо седна на един празен стол в средата на помещението. Знаеше, че тук не са само двамата. Още щом влезе, опитното му даскалско око, което можеше с незабележим поглед да огледа цяла класна стая, обгърна помещението и установи, че във всеки от двата ъгъла зад гърба му седи по един здрав мъжага в цивилни дрехи.

- Така, значи да започваме - каза старши лейтенантът след кратка пауза и се впусна да нарежда. - Вие сте Франтишек Обермайер, роден на 12.12.1918...

- Извинете, но има някаква грешка. Аз съм Петер Нови, преподавател в тукашната гимназия... Вече казах... ъъ... другарю - прекъсна го Нови, въпреки доброто възпитание, което беше получил още в детските си години, и искаше да продължи, но неговият събеседник също не прояви учтивост да го изчака да довърши мисълта си.

- Обермайер, не на мене тия! Тези глупости си ги заврете някъде! Тук е досието ви - старши лейтенантът знаменателно удари по отворената папка. - Вие сте Франтишек Обермайер, роден на дванадесети дванайсти месец, хиляда деветстотин и осемнадесета в Нова Баня, с постоянен адрес ул. "Цинторинска" №18...

- Не! - отчаяно извика задържаният. - Тук има някакво недоразумение. Аз съм Петер Нови и живея на ул. "Речна" №17.

- Достатъчно! - изрева униформеният. След това неочаквано замлъкна.

Петер Нови усети зад себе си прокрадващи се стъпки, но преди да успее да се обърне, почувства рязък удар от тъп предмет върху лявата част на тялото си. Изкара му въздуха. Още не бе осъзнал болката, когато върху него се стовари още един.

- Аз съм Петер Нови! - извика той, понеже му се струваше, че само настойчивото придържане към собствената му идентичност може да го спаси, което в края на краищата не беше толкова погрешно предположение.

Внезапно усети и удар в лицето. Разбра, че от веждата му потече кръв. Нападателите му започнаха да го удрят отпред, не виждаше лицата им, всъщност изобщо не ги виждаше, понеже наведе главата си и се опитваше да я предпази с ръце, само по честотата на ударите можеше да предположи, че са двама.

- Достатъчно! - най-накрая изрева старши лейтенантът.

Известно време обмисляше нещо, барабанейки с пръсти по масата, след което вдигна телефона, набра двуцифрено число и рязко заповяда:

- Пратете ми Тапира и Колиброто!

Тези секретни имена той произнесе с особена прецизност.

Не бяха изминали и две минути, когато в помещението нахлуха двамата стари познати от черния Татраплан.

- Идете на ул. "Речна" №17 и проверете дали там живее някой си Петер Нови и ако, да, как изглежда.

- Тъй вярно! - отговориха по устав копоите и излязоха.

Следователят отиде до мивката, наля вода в емайлирано канче и го подаде на горкия пребит гимназиален учител. Последният го взе с треперещи ръце и отпи на глътки от студената течност.

- Цигара искате ли? - изведнъж приятелски го попита старши лейтенантът, а след като Петер Нови отрицателно поклати глава, се върна зад бюрото и спокойно, с удоволствие си запали.

И четиримата мълчаха. Вярно, че за старши лейтенанта и за двете горили в ъглите мълчанието беше по-лесно, понеже в главите им не бучеше, не усещаха жестока болка в лявото рамо и не течеше кръв от веждата им.

Когато след половин час, който на Нови се стори цяла вечност, онези двамата се върнаха, старши лейтенантът и разпитваният въпросително насочиха очи към тях.

- Е? - кратко попита мъжът с най-висок чин.

- На "Речна" №17 не живее никакъв Петер Нови - оповестиха те.

Петер Нови не можа да повярва на собствените си уши. Помисли, че спрямо него, невинния, невзрачен човек, има някакво странно съзаклятие на неведоми, тайнствени сили. Малко по малко осъзна, че това е краят му. Преди да успее да формулира някакво смислено изречение в своя защита, старши лейтенантът се изправи зад бюрото, мълчаливо, бавно се приближи към него и сякаш мимоходом го зашлеви директно по брадата. Настана пълна тъмнина...

Любезният читател със сигурност ще прости на автора това, че всичко, за което ще стане дума в следващите редове, е абсолютна фикция, съответно само хипотетична реконструкция на предполагаемите събития. Преди малко споменатата пълна тъмнина всъщност означаваше, че Петер Нови изпадна в дълбоко безсъзнание. Той не стана пряк свидетел на всичко, което се случи впоследствие, ала безспорно бе негов обект. Но нека продължим.

За момент тялото на Петер Нови са олюля на стола, след което се наклони настрани и бавно, бездиханно се свлече на бетонния под. Следователят, малко изненадан от силата на собствения си удар и неговото последствие, стоеше, невярвайки на очите си, след което се наведе и неочаквано лекичко потупа Петер Нови по бузата. Изведнъж се изправи и презрително изрече:

- Какъв велик шпионин, а какво лайно излее! Очаквах, че може да понесе много повече.

Отново се наведе над неподвижното тяло, потупа го по двете бузи, този път много по-силно - всъщност това си бяха истински шамари. Внезапно се изправи, отиде до мивката, наля вода в канчето и я плисна върху лицето на Нови, или, както смяташе, на Обермайер. Когато и това не помогна, изпрати едната горила да доведе лекар.

Когато полицейският лекар д-р Квасничка влезе в помещението и прецени ситуацията, с умерен, но видимо възмутен тон извика:

- Другари, какво правите? Не сте ли попрекалили?

- Хайде, докторе! Не бъдете така изнежен! Били сте на фронта, където сте виждали и още по-лоши неща! Сам знаете, че класовите врагове и диверсантите не бива да се разглезват.

- Но това е професор Нови!

- Какво? Познавате ли го?

- Да, разбира се, той ми е съсед на ул. "Речна" - обясни докторът. - Изключителен специалист по латинска литература - добави той, сякаш в дадения момент и в онази обстановка това щеше да придаде някаква тежест.

- Да не би да бъркате?

- Не. Мисля, че познавам съседа си.

- В такъв случай значи пак някой е оплескал нещо - сухо констатира старши лейтенантът.

Когато Петер Нови дойде в съзнание, трябваше да мине известно време, докато разбере къде се намира, но познатото, добродушно лице на д-р Квасничка, което видя надвесено на себе си, му даде знак, че се е избавил от най-лошото. Внезапно почувства остра болка над окото си. Лекарят тъкмо почистваше веждата му с някаква течност и памук.

- Сега вече е добре - каза с успокояващ глас. След това го помоли да вдиша и издиша дълбоко, внимателно опипа ребрата, провери подвижността на крайниците и го подкани бавно да се изправи. Изненадващо и за самия Петер Нови, това му се отдаде, макар и с помощта на лекаря.

- Знаете ли, стигнало се е до голямо недоразумение - заобяснява д-р Квасничка. - Трябва да ги извините за... ъъъ... прекаленото усърдие. Знаете, че сега времената са сложни... Старши лейтенантът каза, че ако настоявате, ще ви се извини лично...

- Не, не, няма нужда. По-добре да си ходя... ако мога.

- Можете... Но моля ви, не казвайте на никого за преживяното тук. Това е преди всичко във ваш интерес. Да ви изпратя ли?

- Моля ви, само до изхода на сградата, случайно да не се стигне пак до някаква грешка, докато излизам. С другото ще се оправя и сам. Вече се чувствам горе-долу добре.

Петер Нови се влачи през града почти два часа. Като по чудо от чистия въздух бученето в главата му попремина, но при всяка по-рязка крачка болка пронизваше цялата горна част на тялото му. Д-р Квасничка, за щастие, разбираше от работата си - веждата вече не кървеше.

Когато след площада най-накрая зави към ул. "Речна", Петер Нови видя пред блока домоуправителя Кремницки, който стоеше, облечен както винаги в работен гащеризон, и нервно дърпаше от цигарата си. Веднага щом забеляза Петер Нови, той се огледа на всички страни и бързо пристъпи към него.

- Г-н професоре, за бога, не се прибирайте! Бягайте! Търсиха ви от Държавна сигурност, но аз отрекох, казах им, че тук не живее никакъв Нови - на един дъх изрече домакинът. - Вие само бягайте! Отидете за известно време някъде. И не се бойте за мен! Нищо няма да ми се случи. Нали воювах с Асмолов3, бях в концентрационен лагер. Ако се стигне до най-лошото, ще се оправдая с ей тази пукнатина в черепа ми.

Петер Нови почувства как главата му отново започва да се върти. Опря се ò жилищната сграда, имаща груба мазилка още отпреди войната, бавно се свлече и безпомощно седна на тротоара. Ъгълчетата на устата му започнаха да се сбръчкват, докато накрая силно се разсмя, без да мисли нито за острата болка в горната си устна, нито за безкрайното удивление на домакина Кремницки.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Голям лек автомобил модел "Татра" 600, наричан Татраплан, произвеждан в Чехословашкия в периода 1948-1952 година. [обратно]

2. SNB - съкращение от чешки Sbor národní bezpečnosti, на български "Управление на държавна сигурност". [обратно]

3. Алексей Никитич Асмолов (1906-1981) - съветски военен деец, генарал-майор, който през 1944 г. и 1945 г. участва и ръководи партизанското движение в Словакия и Словашкото национално въстание. [обратно]

 

 

© Игор Хохел
© Даниела Константинова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2020, № 1 (242)

Преводът е направен по: Igor Hochel. Muchy (v tret’om roku okupácie). Dunajska Lužna: Milanium, 2013.