ГЛАВА 9. РИЦАРЯТ НАПУСКА КЪЩИЧКАТА С ЖЕНА СИ

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

На следващата сутрин Хулдбранд се събуди и видя, че неговата красива спътница не бе в леглото до него. Той отново бе започнал да си мисли, че този брак и дори самата тъй мила сега Ундина не са нищо повече от вълшебна илюзия, когато тя се върна, целуна го, седна до него на леглото и му каза:

- Излязох рано тази сутрин, за да видя дали моят чичо е удържал на думата си. Той е събрал всички потоци в техните притихнали корита и сега тече все тъй тихо като отшелник в гората. Неговите приятели във водата и във въздуха си почиват. Всичко отново ще бъде спокойно по тези места и ти ще можеш да се завърнеш у дома, без да се страхуваш, когато сметнеш за добре.

На Хулдбранд му се стори, че сънува наяве, толкова странни му се струваха роднинските връзки на съпругата му. И все пак той овладя чувствата си, а несравнимата красота на Ундина все повече притъпяваше всяко тайно бъдещо подозрение. Часовете отминаваха и с тях отминаваха всички съмнения. Младите хора стояха до вратата, гледаха зелените поля и техните кристални граници. Тогава той отново се почувства неизмерно щастлив в тази люлка на своята любов и каза:

- Защо тогава трябва да си тръгнем днес? Трудно бихме намерили по-благословени мигове на света от миговете, които вече сме изживели на това защитено и усамотено място. Нека слънцето изгрее над нас още три или четири пъти тук.

- Както заповяда моят господар - отвърна Ундина свенливо и нежно. - Има само един проблем - при сегашните обстоятелства старите хора ще се разделят с мен без колебание, но ако успеят да ме опознаят такава, каквото вече съм, тяхната загуба ще бъде много по-голяма и техните сърца ще бъдат разбити. Те все още гледат на моето притихване като на нещо, което не е по-добро от преди, така, както е утихнало езерото, когато дори и въздухът е утихнал. Освен това те с готовност биха се научили да обичат някой храст или цветче, така, както обичат мен. Не ме оставяй да им покажа това дадено ми наскоро любящо сърце в мига, в който завинаги ще го изгубят, а как ще успея да го скрия от тях, ако останем тук по-дълго?

Хулдбранд се съгласи с нея. Той отиде при старите хора и ги осведоми за пътешествието, което тъкмо щяха да предприемат. Свещеникът предложи да придружи младоженците. Настъпи кратко сбогуване. Рицарят взе булката в ръце, качи я на седлото и те тръгнаха бързо към гората през коритото на вече пресъхналия поток. Но Ундина плачеше горчиво, макар и тихо, а старите хора я придружиха със своите неспирни ридания. Сякаш предчувстваха какво са изгубили със своята прекрасна осиновена дъщеря.

Тримата пътници бяха достигнали до най-гъстата част от гората, без да продумат и дума. Бяха прекрасни в зеленината - красивата Ундина, която седеше на черния като въглен жребец, от едната й страна преподобният монах с белите си одежди, а от другата й страна младият, разцъфващ рицар, с блестящи доспехи и опасан със своя великолепен меч. Хулдбранд имаше очи само за своята прекрасна жена, докато тя, която сега бе избърсала сълзите си, можеше да гледа само към него, и те скоро потънаха в безмълвен, тих разговор с очи и с усмивки. Това приключи в мига, когато дочуха шепота между монаха и четвърти пътник, който междувременно се бе присъединил към компанията, без да бъде забелязан от младата двойка. Неговите одежди бяха бели, почти колкото дрехите на монаха, като изключим това, че неговата качулка бе прекалено надвесена над лицето му и дотолкова надиплена, че той бе принуден непрекъснато да я отмята назад или да извършва някакво друго подобно движение, но това не се отразяваше на напредването му по пътя. Тъкмо когато младите хора го погледнаха, той каза:

- И следователно, преподобни отецо, аз живея от дълги години в тази гора, не че някой би могъл да ме нарече отшелник, така, както вие разбирате значението на тази дума. Тъй като, както казах и преди, не зная нищо за изкуплението, нито имам желание да се сблъсквам с него. Обичам гората само заради нейната чудна красота и защото се забавлявам, когато преминавам в своите веещи се бели дрехи през нейните тъмни сенки и сред нейните дървета, а след това неочаквано мек слънчев лъч пада върху мен.

- Вие сте особен, много особен човек - отвърна монахът. - И наистина бих искал да ви опозная по-добре.

- А кой сте вие тогава? - попита странникът.

- Наричат ме отец Хейлман - отвърна монахът - и идвам от манастира от другата страна на езерото.

- Така, така - каза непознатият, - а моето име е Кюлеборн. Или ако трябва да се обръщаме почтително един към друг, аз съм лорд Кюлеборн, или по-скоро свободният лорд Кюлеборн, тъй като съм свободен като птиците в гората, или по-точно малко по-свободен от тях. Например - трябва да кажа нещо на младата дама ето там.

И преди някой да успее да се обърне назад, той се озова от другата страна на монаха, близо до Ундина, и се надигна, сякаш, за да й прошепне нещо. Но тя се извърна от него уплашена и възкликна:

- Вече нямам нищо общо с теб!

- Хо, хо, хо - извика странникът, докато се смееше. - Какво тъй могъщо и велико сътрудничество си постигнала, та вече не познаваш своите роднини? Не познаваш ли твоя чичо Кюлеборн, който вярно те пренесе на гърба си в тази страна?

- Но аз те моля - каза Ундина - да не идваш при мен никога повече. - Сега се страхувам от теб, а ако съпругът ми ме види в такава странна компания и с подобни роднински връзки, той ще престане да ме обича.

- Племеннице - прекъсна я Кюлеборн, - не забравяй, че аз съм тук като твой водач и пазител. В противен случай гномовете ще ти скроят странни номера някъде другаде, така че ме остави тихичко да те придружа. Що се отнася до всичко останало, старият монах там изглежда ме помни по-добре от теб самата, тъй като той току-що сподели, че му приличам на стар приятел и че трябва да съм бил с него в лодката, от която той падна във водата. Той е съвсем прав за това. Аз бях водната струя, която го изтръгна от нея, а след това го понесох безопасно към брега, за да може да ви венчае.

Ундина и рицарят погледнаха към отец Хейлман, но той изглеждаше така, сякаш сънуваше наяве и не разбираше нищо от това, което казваха. Ундина отново помоли Кюлеборн да си тръгне.

- Вече виждам края на гората ето там и нямаме нужда от твоята помощ. В момента нищо друго не ни притеснява, освен теб. Така че с любов и нежност те умолявам - изчезни и ни остави на мира.

Кюлеборн, изглежда, се обиди. Той хвърли свиреп поглед и се приближи до Ундина, която извика силно приятеля си на помощ. Бърз като светкавица, Хулдбранд обърна коня си и нанесе удар със своя меч в главата на Кюлеборн. Но ударът падна върху един водопад, който се пенеше по един висок каменист път, близо до тях, и изведнъж, със звук, който звучеше по-скоро като смях, водопадът ги заля и ги измокри до кости. Монахът, който сякаш се събуди от сън, възкликна:

- Очаквах това отдавна, тъй като потокът се спуска от височина много близо до нас. По едно време ми се стори, че е човешко същество и ми говори.

Но един глас от водопада отчетливо нашепваше следните думи в ухото на Хулдбранд:

Храбри рицарю, весели рицарю,
Бърз в любовта и бърз в борбата,
Аз не те обвинявам, аз не ти се карам.
Използвай добре похвалите, които ти дадох:
Храбри рицарю, весели рицарю,
Бърз в любовта и бърз в борбата.

След като изминаха още няколко стъпки, те се озоваха в откритото поле. Градът се разпростираше пред тях в своето великолепие и вечерното слънце, което позлатяваше кулите му, изсуши мокрите дрехи на пътниците.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019