|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЛАВА 7. ПО-НАТАТЪШНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ В СВАТБЕНАТА ВЕЧЕРФридрих де ла Мот Фуке По време на брачната церемония Ундина бе тиха и смирена. Но сякаш всички странни настроения, които допреди малко бе потискала, сега избухнаха с пълна сила. Тя започна да се присмива и да скроява хиляди детски номера на младоженеца, осиновителите си и дори на преподобния свещеник. Когато старата жена поиска да се скара на младоженката, влюбеният рицар я спря, като внимателно нарече Ундина своя булка, и това я принуди да замълчи. Хулдбранд също бе разочарован от детинското поведение на Ундина, но никакви знаци, нито подсказвания, нито нашепвания имаха ефект върху нея. Щом усетеше недоволството на любимия си, а това все пак се случваше понякога, тя за момент ставаше по-тиха, сядаше до него, започваше да го милва, смееше се и прошепваше нещо в ухото му. Това изглаждаше бръчките на челото му. Но в същия момент отново я обхващаше някакво странно състояние и ставаше още по-лошо. Най-накрая свещеникът спокойно се обърна към нея: - Мила моя девойко, човек не може да не те погледне, без да изпита наслада, но помисли навреме да приведеш в хармония своята душа с душата на младоженеца. - Душа! - засмя се Ундина. - Това наистина звучи възхитително и може би за повечето хора е отлично и полезно правило. Но какво се случва с този, който няма душа? С какво тогава, умолявам да ми кажете, е полезен вашият съвет за привеждане на душата в хармония? Свещеникът бе дълбоко обиден и не каза нищо. Той се отдръпна далече от булката. Тя обаче се приближи близо до него и с мек глас му каза: - Не - разберете ме правилно, преди да ми се разсърдите, тъй като този гневен поглед ме натъжава, а вие не трябва да причинявате болка на човек, който не ви е наранил. Просто проявете търпение и ще ви обясня всичко, което имам да ви казвам. Бе очевидно, че тя се бореше със себе си, опитваше се да разкрие една болезнена истина, но изведнъж се спря, сякаш вътрешно трепереше, и избухна в море от сълзи. Сега никой не знаеше какво да прави с нея - всички, макар и с различни чувства, я гледаха, без да казват нищо. След кратка пауза, тя промълви, докато бършеше сълзите си: - Тази душа трябва да е чудесна, но в същото време е нещо най-ужасяващо! В Божието име, кажете ми, свети отецо, не е ли по-добре никога да не притежаваме душа? Тя отново спря да говори. Нейните сълзи сякаш само чакаха отговора, за да потекат отново. Всички в къщичката станаха от местата си и се отдръпнаха от нея ужасени, а тя изглеждаше така, сякаш имаше очи само за свещеника. Изражението на безпокойство, уплаха и любопитство бе отпечатано върху чертите на лицето й, което я правеше източник на още по-голяма тревога. Когато никой не й отговори, тя продължи: - Душата се притиска силно, много силно в земното същество, тъй като дори и от нейния приближаващ се образ съм засенчена с притеснение и ужас. И ох! Аз бях толкова щастлива! Толкова безгрижна бях някога. Тя отново потъна в сълзи и скри глава в плата на роклята си. Свещеникът с решителност и достойнство я закле в Светия дух да се покаже от тънкото було, ако в нея има някакво зло. Но тя падна на колене пред него, повтаряше тържествените му молитви и благодареше на небето, че е свидетел на това, че тя е в мир със света. - Оставям ви, господин рицарю - каза свещеникът, - с тази, с която ви съединих в свещен брачен съюз. Доколкото виждам, в нея няма зло, но нещо, което е чудно, чудно извън пределите на моето въображение. Препоръчвам ви предпазливост, любов и вярност. След като каза това, той излезе навън, а старите хора го последваха, като се кръстеха от страх и учудване. Ундина бе паднала на колене - тя отметна булото от своето лице и погледна плахо към Хулдбранд, а след това каза: - Ах, сега ще ме отхвърлиш и все пак аз клето, клето дете, не съм извършила никакво зло! В този миг тя изглеждаше така безмерно прекрасна, така прелестна в тъгата си, че младоженецът забрави целия ужас и мистериозност на предишните часове и се хвърли към нея с отворени обятия. Тя се усмихна през сълзи. Приличаше на виолетовата зора, която си играе над някое поточе. - Не можеш да ме изоставиш - прошепна Ундина и с пръсти завъртя няколко кичура на неговата коса. Рицарят се опита да разсее ужаса, който все още бе останал в дълбините на ума му, който го убеждаваше, че се е оженил за фея или за някакво присмиващо се същество от света на духовете. Само един-единствен въпрос се изтръгна от устата му несъзнателно: - Скъпа Ундина, кажи ми нещо - какво искаше да кажеш със земните духове и Кюлеборн, когато свещеникът почука на вратата? - Приказки, приказки от люлката - отвърна Ундина, като се смееше, и отново стана весела като преди. - Първо аз те изплаших с тях, а после ти ме изплаши с тях - това е краят на песента и на цялата младоженска вечер. - Не, това не е краят - възкликна рицарят, опиянен от любов. Свещите се бяха разтопили, всичко бе притихнало, а луната светеше ярко с нежна светлина през прозореца. И осветени от лъчите й, насред хиляди целувки, рицарят отведе булката в брачната стая.
© Фридрих де ла Мот Фуке |