ГЛАВА 5. КАК ЖИВЕЕШЕ РИЦАРЯТ НА ОСТРОВЧЕТО

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Вероятно ти, мой мили читателю, след дълго лутане напред и назад по света, си стигал до място, което ти носи спокойствие и щастие - където вродената у всеки човек любов към своето собствено домашно огнище и към тихото спокойствие отново се е пробудила в теб. Ти си мислиш: "Тук разцъфва дом, който ще затъмни тъгата на миналото, той е отрупан с всичките цветя на детството и изпълнен с най-чистата любов. В този дом ще бъде чудесно да се живее и да се умре." Дали това не е само плод на въображението, заблуждение, за което по-късно горчиво ще съжаляваш, това сега не е от значение. Всъщност ти никога няма нарочно да развалиш този прекрасен вкус с горчилката, която може по-късно да ти остане от него. А сега просто си припомни това изненадващо приятно усещане, тази целувка на щастие и ще придобиеш бегла представа за чувствата, които изпитваше Хулдбранд, докато живееше в къщичката.

Често, с вътрешно задоволство, той отбелязваше, че горският поток течеше с всеки изминал ден все по-силно и корито му ставаше все по-широко и по-широко. Това означаваше, че трябва да отложи за по-дълго време заминаването си от островчето. През деня обикаляше наоколо със стар лък, който бе открил в един ъгъл на колибата, и стреляше по птиците. После носеше всичко, което бе успял да хване, за храна. И тук капризността на Ундина бе напълно очевидна. Ако той се върнеше с дивеч, тя почти никога не пропускаше да му се скара, че е обезпокоил щастливите същества в тяхното собствено синьо поле. Тя дори плачеше, когато ги видеше да умират. Ако пък се върнеше, без да е хванал нищо, отново го смъмряше пламенно, тъй като заради неговите несръчност и недоглеждане сега трябваше да се задоволят само с риба и билки. За рицаря обаче гневът й бе извънредно приятен, защото в повечето случаи, след нейното лошо държание, тя правеше всичко възможно с милувките си да го накара да се почувства отново добре.

Рибарят и жена му не се противяха на тази нарастваща привързаност между младите хора. В очите им те бяха сгодени или дори женени и щяха да им правят компания на стари години на този самотен остров. Оттеглянето на младия Хулдбранд наистина го караше да се чувства като младоженеца на Ундина. Той се чувстваше така, сякаш отвъд тези води няма друг свят и той никога повече няма да се върне при останалите хора. Когато понякога неговият кон, който пасеше на близката ливада, цвилеше все едно го подканваше да извърши рицарски подвизи, или рицарят забелязваше как извиваше с ръце конската сбруя, или пък мечът му падаше от мястото, където висеше, и се плъзгаше извън ножницата... Тогава той се изчервяваше от срам, но все още не можеше да приеме факта, че Ундина бе дъщеря на рибар. Тя по-скоро бе дете на някое незнайно благородно семейство. Тази илюзия се разваляше всеки път, когато старата жена смъмряше девойката в присъствието на рицаря. Вярно е, че тази повереница, това капризно дете, винаги се надсмиваше над жената и не опитваше изобщо да скрие този факт. И все пак той приемаше държанието на старата жена като лична обида, без дори да може да я упрекне, тъй като нямаше как да отрече, че Ундина заслужаваше да бъде смъмряна десет пъти повече. Той, следователно, все още оставаше привързан към своята домакиня и животът му продължаваше в същия спокоен, радостен курс.

Накрая настъпи часът на бурите - рицарят и рибарят бяха свикнали да се наслаждават на своето вино вечерта, щом вятърът започнеше да вие навън, а това се случваше често. Но скоро целият запас на рибаря, който бе донесъл от града, свърши и двамата останаха недоволни от този факт. Ундина обаче продължаваше да се смее и да подскача по цял ден, въпреки че нито един от тях не се радваше заедно с нея, за разлика от предишните дни. Вечерта бе почти настъпила, когато девойката излезе от колибата, за да избяга, както каза тя, от техните мрачни и отегчени лица. Полумракът на вечерта бе непрогледен и предвещаваше буря, а водата ревеше и с всичка сила заливаше пясъка. И двамата бяха ужасени и се приготвиха да тръгнат след девойката и да я върнат обратно, като си припомняха с болка притесненията си през вечерта, когато Хулдбранд за първи път остана в колибата. Но Ундина бързо дотича обратно в къщичката, започна да пляска радостно с ръце по детски и каза:

- Какво ще ми дадете, ако ви донеса вино? Или по-точно не е нужно да ми давате нищо, ще бъда напълно доволна, ако сте по-ведри и сте в по-добро настроение, отколкото в този дълъг, дълъг, скучен ден. Само елате с мен. Горският поток е донесъл бъчва на брега и аз ще бъда принудена да бездействам през цялата седмица, ако се окаже, че това не е бъчва с вино.

Мъжете я последваха и действително откриха в храстите на брега бъчва, която, изглежда, бе пълна, с това, което така силно жадуваха. Те започнаха да я търкалят с изключителна бързина към колибата, тъй като се очертаваше да има буря тази вечер. Вълните на езерото сякаш надигаха своите пенливи ръце, за да потърсят с тях дъжда, който предстоеше да се изсипе. Ундина помагаше на мъжете, колкото можеше, а щом вятърът започнеше внезапно да вие по-силно, тя заплашваше облаците на шега, като възкликваше:

- Внимавайте, внимавайте, да не излеете дъжда си върху нас. Ние все още сме далече от дома.

Старият човек се скара на Ундина, тъй като за него думите й бяха грях и безразсъдство, но тя само се засмя, започна да му се присмива и най-накрая нищо лошо не ги сполетя. Тъкмо обратното, и тримата, въпреки очакванията си, стигнаха до уютното огнище, преди да започне да вали. Те успяха да отворят бъчвата и да опитат от нейното съдържание, а то се оказа превъзходно вино и чак тогава бурята се изсипа от струпалите се облаци, засвири през върховете на дърветата и сред големите вълни на езерото.

Веднага няколко бутилки бяха напълнени от бъчвата, която обещаваше да остане пълна за дълго време. Защитени от лошото време навън, те седяха пред огнището, шегуваха се и пиеха, но изведнъж рибарят се натъжи и каза:

- Боже мой! Ние седим тук и се радваме на тази чудесна награда, а този, на когото тя първоначално е принадлежала, от когото вълните са я отнели, вероятно е загинал!

- Може би не е точно така - отвърна Ундина и се усмихна, след което наля вино в чашата на Хулдбранд.

Но рицарят възкликна:

- Ако зависеше от мен, стари човече, ако знаех само как да намеря и спася този човек, никоя опасност на нощта не би ме спряла! Но мога да ви уверя в следното - ако някога се върна обратно сред останалите хора, аз ще потърся въпросния човек или неговите наследници и двойно или тройно ще заплатя стойността на виното.

Това изказване зарадва стария човек. Той кимна на рицаря одобрително и изпразни чашата си доволен. Но Ундина каза на Хулдбранд:

- Можеш да правиш, каквото пожелаеш, с твоето злато и със твоята компенсация, но приказките ти за търсенето и откриването на човека, ми се струват много глупави. Аз ще си изплача очите, ако ти се изгубиш. А нима и ти не предпочиташ да останеш тук с мен и да пиеш хубаво вино?

- Да, така е - отвърна Хулдбранд.

- Добре тогава - каза Ундина, - това, което изрече, бе глупаво. Тъй като всеки е най-близък на самия себе си. И какво значение за нас има другата половина свят?

Старата жена обърна главата си и въздъхна. Рибарят сякаш забрави предишната си привързаност към прекрасното момиче и започна да й се кара. Накрая каза:

- Звучиш така, сякаш турците и езичниците са те отгледали. Нека небесата простят на теб и на мен, мое неблагоразумно дете.

- Да - отвърна Ундина, - но на мен ми се струва, че изобщо не съм била отгледана. А каква полза има тогава от твоите приказки?

- Тишина! - извика осиновителят й и тя, която бе извънредно плаха, въпреки своите капризи, се сви. Докато трепереше, се настани до Хулдбранд и го попита, като почти шептеше:

- Ти също ли си ядосан, мой мили страннико?

Рицарят притисна нежната й ръка и започна да си играе с кичурите й коса. Не каза нищо, тъй като бе ядосан на стария човек заради грубостта, с която той се скара на Ундина, и това бе заключило устните му. И така всички стояха недоволни едни от други, без да проронят и дума.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019