ГЛАВА 3. ТЕ ОТНОВО НАМИРАТ УНДИНА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Колкото повече Хулдбранд се луташе сред нощните сенки, без да успее да открие тази, която търсеше, толкова по-притеснен и объркан ставаше. Мисълта, че Ундина не е нищо повече от горски призрак, отново мина през ума му. Нещо повече - заради шума на ветровете и вълните, падането на дърветата и цялостната промяна на обстановката, на него дори му се струваше, че това място, а също и колибата с нейните обитатели са просто мираж. Но въпреки силния шум, до рицаря все пак достигнаха далечните отчаяни викове на рибаря, който търсеше Ундина, както и молитвите и песните на старата жена.

След това Хулдбранд стигна до края на придошлия поток и видя, че той се е насочил директно към мистериозната гора, така че предишният провлак¹ сега се бе превърнал в остров. "Боже мой!" - мислеше си той. - "Ако Ундина е изминала дори и няколко стъпки през тази страховита гора... Навярно заради своите капризи, тъй като аз не й разказах нищо за нея... А сега водите са придошли и девойката плаче сам-сама между духове...".

Рицарят нададе вик на ужас. Той бързо се спусна надолу по една купчина от камъни и изкоренени ели, решен да влезе вътре в пенливия поток, като гази с крака или като плува, за да потърси бегълката на другия бряг. Но тъкмо в този миг си припомни всичките ужаси и чудеса, които бе видял през деня под клоните на дърветата, които сега шумяха и се чупеха от вятъра. Струваше му се, че една висока бяла фигура, която му бе добре позната, сега му се присмиваше и правеше гримаси на отсрещния бряг. Но именно заради тези страховити образи той продължи да върви напред, тъй като си мислеше, че Ундина бе сама сред тях, в предсмъртна агония.

Хулдбранд вече се бе хванал за един здрав клон на ела и се подпираше с него във въртящия се поток, в който едва успяваше да стои изправен, но се потопи дори по-дълбоко, с нова смелост, в мига, в който чу как един нежен глас извика:

- Не му се доверявай... не му се доверявай... той е зъл... старият човек... потокът!

Рицарят разпозна този прекрасен глас и застана като ударен от мълния насред сенките, които тъкмо в този в миг затъмниха луната. Главата му се замая от вълнението на водата, която видя да се надига към него и да го залива. И все пак той продължи напред.

- Наистина ли не си там? Присмиваш ми се също като измамните форми на мъглата? О, тогава не искам да живея. Аз ще бъда сянка също като теб, моя мила, любима Ундина.

След това признание, той се потопи по-дълбоко в потока.

- Огледай се наоколо, огледай се наоколо, прекрасни, увлечени младежо - извика отново един глас близо до него.

В този момент луната се откри. Хулдбранд се огледа и видя Ундина, която бе прелестна и се усмихваше. Тя седеше на цъфтящата трева, между клоните на дърветата, върху малък остров, образуван от придошлите води.

О, колко много се зарадва рицарят и колко по-умело използваше клоните на елата сега! Само с няколко стъпки той премина през буйния поток, който бучеше силно между него и девойката, и скоро се озова при нея върху малката торфена купчинка, скрит и защитен под заслона на старите дървета, които шумоляха край него.

Ундина почти се надигна, обви с ръце врата му и го подкани да седне на съседното до нея меко място.

- Тук, скъпи приятелю, ще ми разкажеш историята си - тя нежно прошепна. - Тук сърдитите хора не могат да ни чуят. А нашият покрив от листа е толкова ценен, колкото и тяхната окаяна колиба.

- Божествено е - каза Хулдбранд, а след това целуна горещо и обви с ръце ласкаещата го красавица.

В същата минута старият човек стигна до бреговете на потока и извика на младите хора:

- Ах, господин рицарю, аз бях така гостоприемен с вас, а сега вие милвате моето осиновено дете тъй потайно! И на всичко отгоре ме оставяте да я търся притеснен през нощта.

- Аз тъкмо я открих - отвърна Хулдбранд.

- Толкова по-добре - каза рибарят. - А сега пренесете я на твърдата земя незабавно.

Но Ундина не искаше и да чуе за това. Тя бе решила, че е по-добре да тръгне с красивия непознат към вътрешността на гората, отколкото да се върне в колибата, където желанията й не се изпълняваха, и която рано или късно рицарят вероятно щеше да напусне. Тя обви с ръцете си Хулдбранд и запя с неописуема сладост:

От тъмната долина потокът се е спуснал
и продължава буйния си път,
за да стигне до морето,
но никога не ще се върне пак.

Докато тя пееше тази песен, рибарят горчиво плачеше, но на нея сякаш това не й правеше никакво впечатление. Тя целуваше и милваше любимия си, който накрая й каза:

- Ундина! Ако скръбта на стария човек не докосва сърцето ти, то тя докосва моето - ние ще се върнем при него.

Изненадана, тя отвори големите си сини очи и го погледна. Накрая каза бавно и отстъпчиво:

- Щом така мислиш - добре. Съгласна съм с всичко, което ми кажеш. Но старият човек там трябва първо да ми обещае, че ще те остави да разказваш, без да се противи, нещата, които си видял в гората и... но това ще се случи, разбира се.

- Ела... само ела... - извика рибарят, неспособен да каже нищо повече.

В същото време широко протегна ръцете си към нея, над потока, и кимна с глава, за да покаже, че е съгласен с исканията й. Докато правеше това, белите му коси се спуснаха по странен начин над лицето му и напомниха на Хулдбранд белия мъж от гората. Рицарят обаче не позволи на нищо да го смути. Той взе на ръце прекрасното момиче и го пренесе през тясното място, което потокът бе заел между брега и островчето. Старият човек прегърна Ундина, гледаше я, целуваше я и не можеше да изкаже с думи радостта си. Дори жена му излезе и започна нежно да милва скитащото се момиче. Нямаше дори и една мисъл, нито една дума на упрек сега, още повече, че Ундина забрави капризите си и затрупа осиновителите си с нежни думи и ласки.

След изживените радостни вълнения, спомените се завърнаха. Виолетовата светлина на утрото вече грееше над тях и езерото. Бурята бе притихнала, птиците весело пееха върху украсените с нощни дъждовни капки клони. И сега, когато Ундина настоя рицарят да разкаже обещаната история, старите хора, с усмивка и в добро настроение, се съгласиха с нейното желание. Закуска бе поднесена под дърветата, които растяха зад колибата, по посока на езерото. Ундина с искрено задоволство се настани на тревата до Хулдбранд, тъй като тя не искаше да седне на никое друго място. И така рицарят започна да разказва своята история.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Провлакът е тясна ивица земя, заобиколена от двете страни от вода, която съединява две по-големи части от сушата. [обратно]

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019