ГЛАВА 19. ПОГРЕБЕНИЕТО

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Отец Хейлман се завърна в замъка веднага щом вестта за смъртта на Хулдбранд се разнесе. Почти по същото време монахът, който бе бракосъчетал злощастната двойка, бе напуснал стените му, обзет от страх и ужас. Отец Хейлман каза по този повод следното:

- Това е добро решение, всъщност най-доброто решение в случая. Моята служба едва сега започва и нямам нужда от компания.

След това започна да утешава булката, която дори в булчинската си рокля бе вдовица, но думите му нямаха голям ефект върху нея. А рибарят си мислеше, с болка в сърцето, че дъщеря му и зет му напълно бяха заслужили съдбата си. Макар и Берталда непрекъснато да крещеше името на Ундина и да я наричаше убийца и магьосница, той казваше с тъга тихо:

- Нямаше как нещата да се развият по друг начин. Това е Божие наказание и вероятно никой не тъгува повече за смъртта на Хулдбранд от тази, която бе принудена да сложи край на живота му. Горката, предадена Ундина!

Започнаха приготовленията за погребението на рицаря. Предстоеше величествена церемония, която подхождаше на човек от неговия ранг. Щяха да го погребат в двора на църквата, която той и семейството му бяха дарили щедро с много привилегии и богатства, и по чиито свети земи се намираха надгробните паметници на прадедите му. Неговият щит и шлем вече бяха положени в ковчега му, тъй като сър Хулдбранд от Рингщетен бе последният от своя род. Оплаквачите започнаха своя тъжен марш и запяха своите скръбни песни под спокойното синьо небе. Монасите вървяха начело на тази процесия, а в ръцете си държаха високо вдигнат кръст. Зад тях вървеше безутешната Берталда, придружена от баща си. Изведнъж, сред облечените в черно оплаквачи, се появи снежнобяла фигура с плътно було, която повдигна ръцете си към небето, за да изрази своята скръб. Внезапен ужас обхвана хората, които се намираха близо до нея. Те й дадоха път, а тя продължи да върви напред и да предизвиква подобни реакции у жените, които я съзираха. Някои от рицарите се осмелиха да я заговорят, след което се опитаха да я отпратят от процесията, но тя се изплъзна от ръцете им като безплътен въздух и после продължи да върви бавно и тежко с останалите опечалени. Най-накрая, след като слугите непрекъснато й даваха път, тя се изравни с Берталда, като стъпките й бяха още по-премерени. Вдовицата дори не забеляза нейното присъствие и фигурата продължи своя ход.

Това остана така, чак докато достигнаха църковния двор и процесията образува кръг около отворения гроб. Тогава Берталда забеляза нежеланата гостенка. Вдовицата бе едновременно ядосана и уплашена, но й каза да си върви. Непознатата поклати глава, за да покаже, че няма да я послуша. После сключи ръцете си за молитва, сякаш молеше Берталда за позволение да остане. Този жест накара Берталда да се разплаче и тя, и без да желае това, си припомни мига, в който, насред Дунава, Ундина така мило й бе поднесла своя коралов подарък. В този миг отец Хейлман заповяда с жест да се пази тишина, тъй като се бе приготвил да прочете своята молитва за мъртвия, който вече бе положен в земята. Берталда не каза нищо повече. Всички коленичиха тихо и печално. Сякаш самият въздух замълча. Последната молитва бе изпята, последната шепа пръст бе посипана върху гроба. Присъстващите се изправиха и видяха, че непознатата си бе отишла – но на мястото върху моравата, където бе коленичила, избликна сребърен извор, който лека-полека обгради гроба на починалия.

В течение на много години жителите на селото показваха извора, тъй като вярваха, че това е самата бедна, изоставена Ундина, която по този начин продължава да прегръща своя любим.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019