ГЛАВА 16. ОЩЕ ЕДНА СТРАНИЦА В ЖИВОТА НА СЪР ХУЛДБРАНД

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Да се смеем ли, или да плачем заради това, че нашата мъка е така краткотрайна? Имам предвид тази дълбока, вътрешна мъка, която черпи сили от извора на живота. Тя е до такава степен свързана с изгубения обект на нашата любов, че на нас ни се струва, че мъката ни ще боготвори образа на нашата любов дотогава, докато свещената плът, която е паднала от него, не падне и от нас. Мъката на някои хора продължава дори след часа на нейното възникване. Но все пак това не е първата истинска мъка. Други странни образи се изправят между нас и това, което сме изгубили. Накрая ние осъзнаваме тленността на земните неща, благодарение на избледняването на собствената ни мъка и затова смятам, че ние трябва да плачем заради това, че нашата мъка е така краткотрайна.

Лордът на Рингщетен преживя същото - дали бе за негово добро, ще разкрият бъдещите събития. Отначало той не можеше да спре да плаче, така, както и Ундина не можеше да спре да плаче, когато той изтръгна от ръката й украшението, с което тя се надяваше да се реваншира за предишните лоши събития. После Хулдбранд протягаше ръка като Ундина и извикваше: "Мъка!", също като нея. Понякога дори го обземаше налудничавото желание да се разтопи в сълзите си - и нима много от нас не са изпитвали същото болезнено удоволствие, същото желание, под влиянието на голямо нещастие?

Берталда смеси своите сълзи с неговите и двамата заживяха заедно тихо в замъка Рингщетен, като почитаха паметта на Ундина, и бяха почти напълно забравили предишната страст, която изпитваха един към друг. Почти по същото време благата Наяда¹ често се появяваше в сънищата му. Тя го милваше с нежност и тъга, а после отново се отдаваше на плач. И толкова истинско бе това видение, че, когато се събуждаше, той не знаеше дали нейните или неговите сълзи оросяваха бузите му.

С течение на времето сънищата му станаха все по-редки, неговата мъка стана все по-малко горчива, и все пак той едва ли би поискал да прави нещо друго, освен да мисли и говори за Ундина, ако рибарят изненадващо не бе дошъл в замъка и не бе настоял Берталда да се върне при него като негова дъщеря. Той бе научил за изчезването на Ундина и не смяташе да търпи повече Берталда да живее в замъка на неоженен рицар.

- Тъй като - каза той - дали дъщеря ми ме обича, или не, не е от голямо значение сега. Но нейната чест е изложена на риск и след като ситуацията е такава, аз не желая да чуя и дума повече по този въпрос.

Това изказване на стария рибар и самотата, която сега грозеше Хулдбранд, в случай че Берталда си отидеше, изведе на дневна светлина това, което преди бе останало скрито и дори забравено заради смъртта на Ундина, а именно - предишното благоразположение на Хулдбранд към красивата Берталда. Но рибарят изброи много свои възражения срещу предложението на рицаря за брак. Ундина му бе много скъпа и, според него, не бе ясно все още дали тя е мъртва, освен това, дори и тялото на младата жена да лежеше вцепенено и студено на дъното на Дунава или да се носеше по вълните на океана, то Берталда отчасти бе виновна за нейната смърт и бе наистина лоша идея тя да заеме мястото на починалата. Но рибарят обичаше също и Хулдбранд - виждаше, че молбите на рицаря бяха пламенни, както и молитвите на дъщеря му, която бе станала много по-мила и отстъпчива. Вероятно и заради сълзите на Берталда по изгубената Ундина, двамата млади най-накрая изкопчиха от рибаря съгласието му. Той остана в замъка, без да има повече възражения, и вестоносец отиде да доведе отец Хейлман, който при по-щастливи времена бе венчал Хулдбранд и Ундина.

Веднага щом получи съобщението, свещеникът отиде бързо в замъка, много по-бързо от вестоносеца, когото бяха изпратили да го доведе. Когато не можеше да си поеме дъх, заради скоростта, с която се движеше, или пък старите му крака и ръце го боляха от умората, той си казваше:

- Навярно все още има време да предотвратя този грях - не падай гаснещо тяло, докато не достигнеш целта на своето пътуване!

И после с нови сили той се опитваше да върви напред, и все бързаше и бързаше, без да спи и почти без да си почива, докато една вечер не пристигна в двора на замъка Рингщетен.

Младите хора се бяха хванали за ръце и стояха под дърветата, а старият рибар бе до тях, потънал в мислите си. Веднага щом видяха монаха, всички бързо станаха и отидоха при него, за да го поздравят. Той отговори кратко на техните любезности и поиска да поговори насаме със сър Хулдбранд. Слисаният рицар се поколеба за момент, сякаш не искаше да отстъпи пред това искане, после каза бързо:

- Защо трябва да бъда обезпокояван с разговор насаме?

- Това, което искам да ви кажа, сър Хулдбранд, засяга също рибаря и неговото дете. Но има нещо, което първо трябва да обсъдя с вас. Убеден ли сте, че вашата съпруга е наистина мъртва? Мисля, че не сте. Няма да говоря за нейното състояние, тъй като не знам нищо за него. Но тя бе добра и набожна жена - това без съмнение е така. И през последните четиринадесет нощи, тя стоеше до моето легло в сънищата ми, извиваше ръцете си и дори шептеше:

"Ах, скъпи отецо, предотвратете този съюз! Аз все още живея! Спасете неговото тяло! Спасете неговата душа!"

Тогава не разбирах важността на този сън, но твоят вестоносец дойде при мен и аз дойдох тук не за да събера, а за да разделя това, което никога не бива да бъде съединявано. Остави я Хулдбранд. Остави го Берталда. Той принадлежи на друга. Нима не виждаш, че неговата скръб по изгубената му жена е все още прясна по бузите му? Не така трябва да изглежда един младоженец. И едно вътрешно чувство ми казва, че дори и да не го изоставиш, никога няма да му се радваш.

Всички бяха убедени, че монахът говори истината, и все пак всички бяха упорити и изразиха своето недоверие. Даже и рибарят бе дотолкова заслепен, че според него не можеше да бъде другояче, освен така, както бяха решили в предните разговори. Всеобщото мнение, следователно, бе твърдо против предупреждението на монаха и накрая той отказа да се бори. С няколко думи и с тъга, изписана върху лицето му, той напусна замъка, без дори да остане да преспи в него за вечерта и без дори да се подкрепи, преди да тръгне отново на път. Хулдбранд обаче се опита да убеди себе си, че монахът бе погълнат от своите напразни фантазии и изпрати, веднага щом се съмна, да повикат друг монах от съседен манастир. Той отговори скоро след това, че е съгласен да венчае двойката.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Наядите в древногръцката митология са нимфи, които имат власт над водните течения. [обратно]

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019