ГЛАВА 14. ЧЕРНАТА ДОЛИНА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Черната долина лежеше дълбоко погребана сред верига от планини - името си това място е получило от селяните заради непрогледния мрак, който се простираше там заради високите дървета. Те растяха в изобилие горе, а най-многобройни сред тях бяха елите. Дори и потокът, който течеше надолу по скалите, изглеждаше мрачен и тъжен, за разлика от повечето реки, в които се оглежда образът на синьото небе. Сега, когато слънцето залязваше, това място бе още по-неспокойно и мрачно от обикновено.

Притесненият рицар обикаляше съвсем близо до бреговете на рекичката. Понякога го обземаше страх, че ако се забави прекалено дълго, бегълката ще стигне много далеч. И тъкмо обратното - страхуваше се, че ако върви прекалено бързо, ще я подмине, в случай че тя бе решила да се скрие. Междувременно, той вече бе проникнал дълбоко във вътрешността на долината и очакваше скоро да намери Берталда, стига да бе на прав път. Внезапно си помисли, че е направил грешка относно посоката, и това накара сърцето му да затупти бързо. А ако не успееше да открие Берталда тук, то къде едно толкова нежно същество би избягало от наближаваща буря, която все по-страшно отекваше в долината?

Докато все още стоеше и се чудеше, той забеляза нещо бяло да блести сред клоните на дърветата на стръмната част на един хълм. Помисли си, че това са одеждите на Берталда и щеше да тръгне натам, но конят му отказа да направи и една крачка повече. Жребецът се изправи на задните си крака и се хвърли напред с изключителна сила, а Хулдбранд, който нямаше никакво време за губене, реши да слезе от него, още повече, че буйните гъсталаци щяха да бъдат пречка за неговия напредък, ако той продължеше да язди. Рицарят завърза изплашеното животно за един бряст и бързо продължи пътя си през горичката. Насрещните клони разпръснаха върху бузите и челото му студената нощна роса, далечният гръм отекна отвъд планините, всичко изглеждаше толкова диво, толкова неземно и причудливо, че го обхвана страх пред вида на бялата фигура, която лежеше на няколко стъпки от него. И все пак той ясно можеше да различи, че това е жена, която е заспала или припаднала, и бе облечена в бяло, също като Берталда сутринта. Той се приближи по-близо, клоните изшумоляха, измъкна сабята си от ножницата. Но тя не помръдна.

- Берталда! Берталда! - извика той първо нежно, а после по-силно.

Тя не го чу. Той отново извика обичаното от него име с буйна страст и притъпеното, глухо ехо отговори от процепите на планината:

- Берталда!

Но спящата все още лежеше непробудно. Той се наведе над нея. Тъмнината на долината и наближаващата нощ не му позволяваха да различи чертите й. Изплашен и изпълнен със съмнения, рицарят се наведе по-близо над нея. Точно в този миг една светкавица падна в долината и на нейната ослепителна светлина, той видя да лежи близо до него едно ужасяващо, отвратително лице и един дрезгав глас извика:

- Дай ми целувка, любими!

Хулдбранд изкрещя с ужас и побягна, а отвратителната фигура полетя след него.

- У дома! У дома! - извика съществото. - Призраците на злото са на открито... У дома... или аз ще те хвана - и съществото протегна дългите си бели ръце към него.

След миг Хулдбранд се съвзе:

- Зъл Кюлеборн! - извика той. - Това си ти, жестоко същество - ето, вземи си целувките, които поиска от мен!

Като каза това, той нанесе яростен удар със своя меч върху бялата фигура, но тя се разтопи, а пенливият водопад, който се появи на нейно място, не остави никакво съмнение с кого се бе борил Хулдбранд.

- Кюлеборн се опитва да ме откаже от опитите ми да търся Берталда - каза си той. - Мисли си, че аз ще се свия от страх от неговите безмислени насмешки и ще му дам без борба бедната девойка, за да може да изсипе гнева си върху нея... Но аз никога няма да му позволя да направи това... Този слабак и измамник! Той не знае на какво е способен един мъж, когато ръката му е силна, а смелостта му е непоколебима.

Хулдбранд усети истинността на собствените си думи и нова смелост се надигна в сърцето му, когато ги изрече. Съдбата също сякаш се бе съюзила с него, тъй като той дори още не бе стигнал до мястото, където бе завързал коня си за бряста, когато ясно различи, сред увеличаващия се шум на гръмотевиците и вятъра на бурята, жалния глас на Берталда. Той полетя на крилата на скоростта, по посока на плача и намери треперещото момиче тъкмо когато то се опитваше да изкачи скалите, за да избяга, на всяка цена, от страшната тъмнина на долината. Със силни викове на радост той прекоси нейния път и колкото и непоколебима да бе преди в решението си, тя сега добре съзнаваше, че е голяма късметлийка да има такъв добър приятел, който е готов да я спаси от тази ужасна самота, а възможността за живот с удоволствия в замъка отново се откри пред нея. Тя го следваше, без да се съпротивлява, но бе така уморена, че рицарят се зарадва извънредно много, когато стигнаха до коня. Той бързо го развърза. Хулдбранд щеше да я качи върху него, ако животното не бе подивяло заради Кюлеборн. Самият той трудно би го възседнал, а да качи треперещата Берталда върху коня, му изглеждаше направо невъзможно. Тогава те решиха да се приберат вкъщи пеша. Той теглеше с една ръка юздата на жребеца, а с другата си ръка придържаше свличащата се Берталда, която се опитваше с всички сили, въпреки немощта си, да излезе, колкото се може по-бързо, от долината. Но я бе обхванала умора, която тежеше като олово. Нейните ръце увиснаха, тя бе толкова уморена сега, колкото бе уморена и от ужасите преди, когато Кюлеборн я бе подтикнал да върви напред, като бе увеличавал нейния страх със силната буря, която виеше със своите ветрове и гръмотевици през гората, докато не достигнеше планините.

Накрая Берталда се изплъзна от ръцете на своя водач и възкликна, докато потъваше сред мъха:

- Остави ме тук, великодушни приятелю - това е справедливо наказание за глупостта, която извърших... Тук ще умра от притеснение и умора.

- Никога, никога няма да те изоставя! - извика Хулдбранд, след което се зае да успокоява своя кон, който започна да пръхти и още по-буйно да се изправя на задните си крака. Рицарят полагаше големи усилия, за да не стъпче конят Берталда. Когато обаче Хулдбранд тръгна с жребеца напред, за да предпази девойката, тя започна да крещи най-жално, тъй като си помисли, че рицарят смята да я изостави в тази пустош. Уморен от всичките тези усилия, той повече не можеше да се владее... Не знаеше какво да направи... С удоволствие би пуснал коня да се лута в тъмнината, за да успокои буйния си нрав, но се страхуваше, че жребецът ще побегне по тясната пътека и ще стъпче лежащата Берталда.

В този миг на страх и безпокойство, той най-накрая се почувства облекчен, тъй като чу една каруца да се задава по каменистия път. Повика за помощ - един мъж му отговори и обеща да му помогне, но първо поиска от него да има търпение. Скоро след това два бели коня, които теглеха тежка каруца, се появиха от храстите. Върху каруцата имаше плат в същия бял цвят, който предпазваше стоката под него от лошото време. Близо до тях бе каруцарят и им даде заповед да спрат, а послушните коне се подчиниха. Той отиде при рицаря и се опита да му помогне да успокои своя кон:

- Знам добре какъв е проблемът на коня. Когато за първи път преминах през тези места, положението с моя добитък не бе по-добро. Всичко това е по вина на един зъл воден дух, който обитава това място и се наслаждава на подобни трикове, но аз знам магическо заклинание против него и ако ми позволите да го прошепна в ухото на коня, той ще стане толкова спокоен, колкото и моите зверове ето там.

- Опитай... опитай всичко - извика рицарят нетърпеливо, - нека само помощта ти да дойде бързо!

Каруцарят тогава придърпа главата на подивелия кон към себе си и изглежда прошепна няколко думи в ухото му. Той веднага се успокои и от предишната му буйност остана единствено бързото му и тежко дишане. Хулдбранд бе поразен, но сега нямаше време да задава въпроси като този как бе постигнато това. Той и каруцарят се съгласиха, че най-добре би било Берталда да легне в каруцата, където, според последния, се намираше най-мекият памук, който бе на вързопи, и така тя лесно можеше да се върне в замъка Рингщетен. Рицарят би ги придружил, възседнал коня си, но жребецът изглеждаше прекалено уморен от своето предишно буйстване, за да издържи товара на господаря си толкова дълго, затова селянинът посъветва Хулдбранд да се качи при Берталда в каруцата.

- Можеш да завържеш коня си отзад, тъй като предстои да се спуснем по един хълм надолу и пътят ще бъде лесен за конете ми.

Хулдбранд се съгласи и седна близо до Берталда, докато в същото време конят му ги следваше, без никаква съпротива, а каруцарят вървеше до конете и си подсвиркаше весело.

Бурята ехтеше все по-глухо в тишината на дълбоката, тъмна нощ - сегашното спокойствие и безопасност бяха така приятни в сравнение с отминалата вече опасност, тогава унесените от това чувство Берталда и Хулдбранд започнаха да водят интимен разговор. Тишина, мистерия и нощ бяха около тях - той нежно я смъмри заради нейното прибързано и необмислено бягство, тя се опита да се извини и признанието, че все още обича, че все още бе негова, заблещука като слаба, наполовина прикрита светлина, която в тъмнината потайно казва на възлюбения, че неговата любима идва към него. Рицарят напълно осъзнаваше скрития смисъл на думите й, въпреки че не слушаше внимателно самите думи, а отговаряше само на това, което те намекваха.

Този разговор бе внезапно прекъснат от грубия глас на каруцаря, който викаше на конете си, караше им се, предупреждаваше ги и ги насърчаваше. Хулдбранд подаде глава от каруцата и видя, че конете ходеха или по-точно плуваха по средата на пенлив поток. Колелата на каруцата се въртяха и свистяха като колелата на мелница и каруцарят се бе покачил горе, за да избегне прииждащата вода.

- Накъде си тръгнал? - възкликна Хулдбранд. - Този път преминава по средата на един поток.

- Не сър - отговори каруцарят, като се смееше. - Тъкмо обратното е - потокът преминава по средата на пътя. Погледнете наоколо как цялата местност е наводнена.

Той говореше истината - надигащите се води ехтяха и ревяха в цялата долина.

- Това е Кюлеборн! Злият воден дух, който ще ни удави! - извика Хулдбранд. - Знаеш ли някакво магическо заклинание против него, приятелю?

- Всъщност знам едно - отвърна водачът му, - но аз не мога да го използвам и няма да го използвам, докато не ти кажа първо кой съм.

- Сега време за гатанки ли е? - каза рицарят възмутено. - Водата всеки момент ще ни залее, тъй че какво значение има за мен кой си ти?

- Всъщност това има значение за теб - отвърна селянинът, - тъй като аз съм Кюлеборн!

Духът започна да се смее злокобно, когато каза или по-точно изрева своето име и изведнъж всичко се промени - каруцата вече не бе каруца и конете вече не бяха коне. Всичко се разтопи и разпени във водата, която забълбука около тях. Самият Кюлеборн се превърна в огромна вълна и се надигна към тях, после потопи борещия се кон под водата, след което отново се надигна като същинска кула и се опита да унищожи и погребе Хулдбранд и Берталда.

В този критичен момент един сладък глас се появи сред шума на водата... Луната се показа от облаците... И от хълмовете на долината се появи Ундина. Тя смъмри и заплаши водата долу, а високата вълна започна да стене и да шепти нещо, след което се подчини на младата жена. Водите започнаха спокойно да текат на лунна светлина, вятърът замлъкна - мигът на опасност бе отминал.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019