ГЛАВА 11. РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА БЕРТАЛДА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

Веселата компания бе заедно и на празненството. Берталда, която бе накичена с цветя и бижута - многобройни подаръци, които бе получила от осиновителите си и от приятелите си, седеше на почетното място. Хулдбранд и Ундина седяха до нея. Когато богатото угощение бе приключило, а десертът бе сервиран, вратите се отвориха широко по стар немски обичай, така че обикновените хора да могат да споделят радостта на по-висшите кръгове. Слугите поднесоха вино и почерпки и на наблюдателите.

По същото време Хулдбранд и Берталда очакваха със скрито нетърпение това, което Ундина им бе обещала, и поглеждаха към нея възможно най-настойчиво. Но тя бе тиха и не казваше нищо, а по жестовете й се четеше вътрешно задоволство. Тези, които знаеха за обещанието й, можеха ясно да видят, че разкриването на мистерията във всеки един момент бе върху нейните устни, но бе пазена само заради игривостта на отричането, така, както децата правят с най-голяма наслада. Берталда и рицарят споделяха нейната радост и очакваха със стеснителност новия дар, който предстоеше да се отрони от устните на тяхната приятелка.

Мнозина помолиха Ундина да запее и тази молба дойде тъкмо навреме за опазването на тайната й. Тя веднага помоли да донесат лютнята й и започна да пее следната песен:

Утринта е прекрасна и цветчета се веселят,
раковините искрят в на морето жълтия път.
Но какво блещука така бяло в окото,
насред благоуханната трева висока?
О, това не е ли лилия, родена в небесата,
която случайно е паднала в скута на земята?
Уви! Това е дете, прекрасно като деня,
чиито ръце неволно с цветя играят,
и към това, което е далече, далече се протягат.

Кой те създаде, мила моя? Откъде дойде?
Вълните ли те доведоха тук от твоя дом, в който цари щастие?
Не, не протягай своите малки ръце - това напразно е!
Тук няма ръка кой вече да ти подаде.
Цветята, които те люлеят, натежали от роса,
сами по себе си прекрасни са, но уви, прекрасни към теб не са.
По тях има бисери, които блестят като звезди в нощта,
тези цветя упояват с аромат новата зора,
но на твоите устни не носят ни храна, ни сън,
с тези две неща би те дарила само майчината гръд.

Но не след дълго първият пламък в утринта на твоя живот отминава,
докато очите несъзнателно се смеят,
изгубила си най-голямата благодат, макар това да не знаеш, скъпо дете,
само как блестяха перата, изскубнати от твоите криле!
Но ето че сега непознат идва при теб - той следва плача,
сълзи на съчувствие дори падат от неговите очи.

Неговата обич те възнася...
Часовете бързо отминават...
И прекрасна е сега твоята съдба...
Годините в твоя живот са великолепни
и с радост те дарява слънцето, огряло твоя ден.
И все пак ти си оставила по-прекрасно богатство зад теб,
на брега, където си се родила - там си оставила
нещо много по-изящно и много по-красиво.

Ундина, с тъжна усмивка, остави лютнята да падне от ръцете й, а очите на херцозите осиновители се напълниха със сълзи. Самият херцог дори погледна към Берталда развълнуван:

- Това се случи в утринта, когато те намерих, мое скъпо, мое прекрасно сираче, прекрасната певица казва истината - нямахме властта да ти дадем най-прекрасния подарък - майка!

- Но ние трябва също да чуем - каза Ундина - какво се случи със старите хора. Тя нежно докосна струните на своята лютня и запя:

Майката се връща у дома,
спуска се към люлката,
там, където детето й трябва да е,
там, където детето й не е:
напред-назад го търси тя
и в своята мъка обезумява.
Надвесена над люлката тя крещи:
- Ох! Къде е детето ми?

Приливът, който се оттегля в нощта, в утринта ще се надигне пак,
залезът на нощта с утринта ще заблести.
Но остави това търсене - това търсене е напразно,
твоето любимо дете никога не ще ти се усмихне пак.

Вятърът пронизително пищи, нощта заключва деня,
а умореният баща преброжда пътя до дома.
Но мисълта за усмивката, която ще го посрещне,
дава сили на умореното му сърце и стъпките му в тъмнината ускорява.
Той се завръща, но няма усмивка, която радост да му донесе,
вместо нея светлини за погребение мрачно и смътно блестят.
Неговото посрещане е писъкът на майката:
- Твърде много аз живях и сега се моля сега да умра!

- Кажи ми, кажи ми, кои са моите родители и къде са? - извика плачещата Берталда. - Със сигурност ги познаваш, Ундина. Виждам, чувствам, че ги познаваш, иначе нямаше да измъчваш сърцето ми така - вероятно те са вече тук! Трябва да е така!

Очите й преминаха през великолепната сбирка от хора и се спряха върху суверенната принцеса, която седеше до нейните осиновители, но насълзените очи на Ундина се насочиха към вратата:

- Къде са те - възкликна тя, - къде са бедните, очакващи хора?

И рибарят и жена му се надигнаха от групата на наблюдателите и поеха несигурно напред. Те поглеждаха ту към Ундина, ту към красивото момиче, което трябваше да е тяхната дъщеря.

- Това тя ли е? - попита щастливата благодетелка с несигурен тон, а старите хора се хвърлиха на врата на своето намерено след толкова години дете, после започнаха да плачат и да благославят Бог.

Но удивена и недоволна, Берталда се изтръгна от прегръдките им. Това признание й дойде като гръм от ясно небе и нанесе удар на нейната гордост, в момент, в който тя дори бе уверена, че нейното предишно великолепие ще се увеличи, когато нейните очаквания я заслепяваха и я караха да вижда почти кралски почести. Струваше й се, че нейната съперница е успяла по този начин да я принизи пред Хулдбранд и пред целия свят. Тя обиди Ундина, обиди и старите хора. И ужасни нападки като "измамница" и "подкупени самозванци" се изтръгнаха от устните й. После жената на рибаря каза на себе си тихо:

- Ах, горката аз, тя е станала лошо момиче. И все пак усещам в сърцето си, че тази девойка е моето дете.

Но старият рибар бе сключил ръце и се молеше това да не е неговата дъщеря. Ундина, бледа като смъртта, се обърна с молби първо към родителите, после към Берталда, после отново към Берталда и накрая пак към родителите. Изведнъж така мечтаното от Ундина щастие се разби на парчета и тя бе обзета от ужас, който никога преди не си бе представяла дори и във въображението си:

- Имаш ли душа? Имаш ли душа, Берталда? - тя извика отново и отново на своята ядосана приятелка, като че ли се опитваше да я събуди от някакво внезапно бълнуване или ужасен кошмар.

Но щом Берталда се разяри още повече и нейните оскърбени родители започнаха да плачат силно на глас, а присъстващите се скараха жестоко помежду си и решиха да застанат на различни страни, тогава Ундина изцяло се промени. Тя помоли така настойчиво и същевременно така благородно да й бъде позволено да заговори в дома на своя съпруг, че всички присъстващи, с всеобщо съгласие, замълчаха. С премерена гордост тя застана на края на масата, където допреди това бе седяла Берталда, и, докато всички погледи бяха насочени към нея, каза:

- Вие, които ме гледате така безумно, така враждебно и така грубо, вие, които прекъснахте празника ми, чуйте ме - не знам нищо за вашите глупави обичаи и за вашия закостенял начин на мислене и най-вероятно никога няма да мога да ги разбера. Не е моя вината, че всичко е така объркано. Повярвайте ми, вината е изцяло ваша, колкото и да не ви се вярва това. На този етап нямам какво повече да кажа, като изключим едно-единствено нещо - аз казах самата истина. Но не мога, нито пък смятам да дам някакво друго доказателство освен моето собствено уверение, придружено с моята клетва, ако бъда помолена да се закълна. Получих тази информация от същото същество, което бе примамило Берталда от ръцете на майка й към водата, а после я бе оставило да лежи на ливадата на херцога.

- Тя е чародейка - извика Берталда, - вещица, която поддържа връзки със злите духове! Тя самата го призна.

- Не, не съм - каза Ундина, а в нейните прекрасни очи блестеше синевата на невинността и истината. - Аз не съм вещица. Погледни ме и сама прецени.

- Лъжа, празно самохвалство - прекъсна я Берталда. - Тя не може да докаже, че аз съм дъщерята на тези бедни хора. Нека ви помоля, мои благородни родители, да ме отведете далеч от това общество, от този град, където се опитват да ме опозорят.

Старият, благороден херцог не помръдна от мястото си, а жена му каза:

- Трябва първо да бъдем напълно убедени в това, което правим. Бог да ме пази да изляза от тази зала, преди това да се случи.

Тогава старата жена се приближи, поклони се дълбоко пред херцогинята и възкликна:

- Ти отвори сърцето ми, великодушна и набожна принцесо. Трябва да те уведомя, че ако това лошо същество е моя дъщеря, тя носи белег, наподобяващ теменужка, между раменете си и има още един подобен белег на глезена на левия си крак. Ако тя само излезе с мен от тази зала...

- Няма да се разсъбличам пред селянка - каза Берталда и гордо й обърна гръб.

- Но ще го направиш пред мен - отвърна херцогинята настойчиво. - Последвай ме, млада госпожице, в стаята и нека старата жена ни придружи.

Трите жени излязоха от залата, а останалите зачакаха тихо и нетърпеливо. След кратка пауза жените се върнаха отново - Берталда бе бяла като смъртта и херцогинята каза:

- Истината си остава истина. Затова обявявам пред вас, че тази стара жена казва истината. Берталда е дъщерята на рибаря и това трябва да се знае.

Княжеската двойка се оттегли тогава с осиновената си дъщеря, а херцогът даде знак на рибаря и жена му да ги последват. Останалите гости си тръгнаха тихо, но си шептяха нещо тайно едни на други. А Ундина, която плачеше горчиво, потъна в прегръдките на Хулдбранд.

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019