ГЛАВА 10. ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ГРАДА

Фридрих де ла Мот Фуке

web | Ундина

След внезапното изчезване на сър Хулдбранд от Рингщетен в града настъпи смут, тъй като той бе спечелил сърцата на хората с танцувални умения, сръчност в състезанията и приветлив характер. Слугите на рицаря не искаха да си тръгнат, без да са открили отново господаря си, но не бяха достатъчно смели, за да го последват във вътрешността на гората. Така че останаха в града, без да предприемат нищо, и все пак не спираха да се надяват - нещо характерно за повечето хора, които с оплаквания се стремят да поддържат жив спомена за изгубен от тях човек. Тъй като силните бури и наводненията последваха съвсем скоро след изчезването на рицаря, всички си мислеха, че той е загинал. А Берталда непрекъснато го оплакваше и се проклинаше за това, че първа го е подтикнала да отиде сред опасностите на гората. Нейните родители, които бяха херцози, дойдоха в града, за да я отведат със себе си, но тя ги убеди да останат с нея в очакване на потвърдена информация за Хулдбранд, независимо дали той бе жив, или мъртъв. Тя се опита да убеди много от младите рицари, които я ухажваха, да последват благородния смелчага в гората, но не можеше да им даде ръката си като награда за това приключение, тъй като тя все още се надяваше, че нейният Хулдбранд ще се върне и двамата ще се оженят. И никой не искаше да рискува живота си, за да спаси един толкова опасен противник, а в замяна на това да получи една толкова нищожна награда като ръкавица, панделка или дори целувка.

Сега, когато Хулдбранд се завърна така внезапно и неочаквано, радостта в града бе всеобща. Не се радваше само Берталда. Макар и всички да бяха доволни, че той е довел такава прекрасна съпруга, а заедно с нея и отец Хейлман, който бе свидетел на брака им, тя намираше в случилото се само причини за тъга. От самото начало бе обикнала рицаря искрено, а със страданието си по неговото изчезване бе показала пред света чувствата си повече, отколкото подобаваше на настоящите събития. И все пак тя направи това, което една разумна жена би направила - прие обстоятелствата такива, каквито са и се държеше приятелски с Ундина. Целият град смяташе, че младоженката е принцеса, която Хулдбранд бе успял да спаси от някой зъл магьосник в гората. Всеки път, когато самата Ундина или съпругът й бяха разпитвани по този въпрос, те го отклоняваха, а устните на отец Хейлман бяха запечатани срещу празните приказки. Освен това той веднага се върна обратно в манастира след завръщането на Хулдбранд, така че хората бяха принудени да се задоволят със своите собствени налудничави предположения и дори Берталда не знаеше нищо повече от останалите.

Ундина все повече и повече се привързваше към новата си приятелка и често казваше:

- Със сигурност сме се познавали преди много години или пък между нас има необикновена симпатия. Тъй като без причина, без някаква дълбока и мистериозна причина, човек не обича от първия миг, когато е видял някого, така, както аз обикнах теб.

Дори и Берталда не можеше да отрече, че чувстваше привързаност към Ундина и че й се доверяваше, макар и да си мислеше, че има причини да се оплаква от успялата си съперница. С това свое споделено предразположение една към друга, едната се опитваше да убеди съпруга си, а другата - осиновителите си, да отложат заминаването си от града. Нещо повече - те дори се уговориха Берталда да придружи Ундина до замъка Рингщетен, който се намираше близо до Дунава, и да остане за известно време там.

Това бе темата на техния разговор една прекрасна вечер, когато се разхождаха на лунна светлина около пазара, който бе обгърнат от сянката на високите дървета. Тримата вървяха и разговаряха под дълбокото синьо небе, често спираха и започваха да изразяват възхищението си към фонтана в центъра на площада, който се пенеше и нашепваше нещо чудновато. Часът на тяхната разходка хвърляше меко, мистериозно и магическо заклинание върху техните сетива - светлините от къщите се прокрадваха сред сенките на дърветата, тихо бръмчене, идващо от децата, които си играеха наоколо, и от хората от съседните улици, ехтеше сред тях - това бе усамотение и все пак насред прекрасен, жив свят! Всичко, което на дневна светлина бе изглеждало като трудност, сега самò предлагаше решение. И тримата приятели започнаха да се питат как би могло гостуването на Берталда в замъка да предизвика и най-малкото притеснение.

Докато решаваха в кой ден да заминат, един висок мъж се появи от средата на пазара. Той поздрави учтиво компанията, после се приближи към Ундина и прошепна нещо на ухото й - тя изглеждаше недоволна, както от прекъсването на разговора, така и от самата ситуация. Ундина и непознатият се дръпнаха встрани и започнаха да говорят почти шепнешком на някакъв, както изглежда, чужд език. Хулдбранд се чудеше дали познава този чудат човек и започна да се взира в него, така че нито отговори, нито чу въпросите на слисаната Берталда.

Най-накрая Ундина плесна радостно с ръце, засмя се и остави непознатия сам, докато той клатеше главата си силно и бе видимо недоволен. След това побърза да си тръгне бързо и се насочи към фонтана. Хулдбранд бе вече напълно уверен кого бе видял. Но Берталда възкликна:

- Моя скъпа Ундина, какво поиска от теб този пазител на фонтана?

Младата съпруга се превиваше от смях и отвърна:

- Утре, на твоя рожден ден, ще узнаеш всичко, моя приятелко.

Те не можаха да изкопчат нищо повече от нея. Тя само покани Берталда и, по подразбиране, нейните родители на вечеря, в уречения ден, и скоро след това те се разделиха за вечерта.

След като Хулдбранд и Ундина изпратиха Берталда, те тръгнаха към своя дом по улиците, които ставаха все по-тъмни с всеки изминал миг.

- Това не беше ли Кюлеборн? - Хулдбранд попита своята красива съпруга и студени тръпки го побиха, докато произнасяше името му.

- Да, той беше - отвърна Ундина, - и се опитваше да ме убеди в нещо налудничаво. Но в разгара на всичко това, той направи тъкмо обратното - зарадва ме с една добра вест. Ако искаш да узнаеш веднага каква е тя, мой господарю и съпруже, трябва само да ми заповядаш и аз ще ти я кажа, без да скривам нищо от теб. Но ще направиш Ундина много, много щастлива, ако почакаш до утре и се включиш в изненадата.

Рицарят с удоволствие отстъпи пред молбата на съпругата си, причините за която бяха толкова мило изтъкнати. Дори и когато се унасяше в сън, тя се усмихваше и прошепваше на себе си:

- Как само милата, скъпа Берталда ще се зарадва и удиви на съобщението на пазителя на фонтана!

© Фридрих де ла Мот Фуке
© Надежда Караянева, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2019
Фридрих де ла Мот Фуке. Ундина. Прев. Надежда Караянева. Варна: LiterNet, 2019