ЗАРАДИ СЕБЕ СИ

web

Трябва да си го набиеш в главата: пишеш заради самия себе си. Наоколо? Зиналите патешки човки на глупостта. По-късно? Утре? Онова, което чувстваме, обичаме, бленуваме, вече не ще бъде несъмнената слава на разума. А Изкуството, изместено от невежеството и здравето! Какви стихове! с техните филигранни композиции; какви стихове! с техните гримове от диези; какви стихове! с техните внезапно сближили се наелектризирани срички; какви стихове! лилии, творения от слонова кост, перли, небеса, градини, вечери: лилии, окаменели в клетви, творения от слонова кост, изваяни като мисли, отронени перли върху мрамора, небеса с цветовете на небесната дъга, градини, разкроени като рокли, вечери, превърнали се в спомен, ще се явяват инертни и мъртви, тъй както бездиханни брони на земята.

*

А нашите гордости? Кулите и позлатените скалисти носове, където, подобни на черни птици, те биха обсебили слънцето! А нашите жени? Превъзходната натруфена плът, платна по реките, [водещи към морето]! А нашите желания? Нощни луни сред блатата на треската. А нашите блянове? Флейти на лудостта, ехтящи надалеко, чак до призрачния хоризонт на морето! А нашите несъмнени истини? Стърчащи фарове, лишени от факли. А нашите богове? Абаносови сфинксове с огромна зейнала паст, със странен вятър между челюстите и звездни проблясъци по крайчеца на зъбите. Къде са впрочем гордостите, жените, желанията, бляновете, несъмнените истини, идолите? Къде са впрочем и какви са зловещите вълни, които заставят всички тези крушения да танцуват?

*

И тъй, нека се затворим с книгите - наши приятели, с перото и хартията, и несъмнено с тишината, пълна с неизвестност. Това е часът, в който от висотата на прозорците човек си мисли, че е сам над света, сред звездите. Далечното безкрайно минало почива в пепелта под същите тези звезди, които гледат как все още се извисяват сфинксовете и пирамидите. Безкрайното бъдеще ще се взира в същите тези златни зеници и ще погине от тяхната мистерия някоя вечер като нас. Да би могло утрото да не огрява никога вече баналността на жената! А отвъд мига човек не мисли нищо - за нищо, освен за тези неизбежни огнени очи на неизбежната космическа гибел, но горд със себе си и дори с признатата, благословена суета на стиха, който пише.

*

Освен ако не се възцари нов род, въплъщение на разумността, ново начало, и не възприеме нашите блянове като първи несръчни опити на своята поезия. И тогава, осанна!, те единствени трябва да бъдат разбрани - далеч от свляклото се отново човечество - от новите ненадейни властници, които ще бъдат освободени от бремето и смъртта - и може би ще разумеят Бога.

1887