|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЪВСЕМ САМ Стегнати примки като изтезание, пронизващи стрели като наказания, широки кръстове като страдания, титанизирани клещи като страхове, пирони сред кръвта, тръни в черепа - о, цялата тази страст в желанието ми да крещя, да плача, да хапя и да умра с яростта си, с любовта, с добротата, с ужаса и прошката; цялата тази страст в тялото и в душата ми, и най-вече - нито Бог, нито небеса, нищо - нищо!, само пусто поле с локви, отредени да отразяват, и тръните, и пироните, и клещите, и кръстовете, и стрелите, и самият аз - съвсем сам - безкрайно - там! * Ще се намерят птици, които да пият от моето мъченичество - и клюнове, и нокти, и криле, - крещящи и цвърчащи, и луни, които да хвърлят зелени отблясъци върху моята агония, и неподвижни, враждебни звезди, и нощни огньове сред пирените, огньове!, и навярно велики пастири мечтатели, стари и самотни вкаменелости, застинали луди, на които им се привиждат звезди, и ще ме гледат как умирам - без вик, без жест, без сълза - в това пусто поле с локви, отредени да отразяват, и тръните, и пироните, и клещите, и кръстовете, и стрелите, и самият аз - съвсем сам - безкрайно - там. Твой [съм], стари бухале на смъртта, кацнал върху своята желязна колона, стиснал нокти, с полупритворени очи - в нощта, - твой [съм]! 1887
© Емил Верхарен |