Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СНЯГ ВАЛИ В ЙЕРУСАЛИМ

Думитру Раду Попеску

web

Думитру Раду Попеску. Цезар, шута на пиратите. Театър и прозаНе знам дали сънищата могат да бъдат по-ужасни от действителността. Или пък обратното? Да, би трябвало да има някакво равновесие, да, трябва да има. Чуй ме сега, Тити, за празнотата Блез Паскал е бил напълно прав. Спомняш ли си? Аз много харесвам израза "страхува се", както той определя отвращението на природата към празнотата. Всички тела, твърди Паскал, се противят на отделянето им едно от друго и не приемат празнотата между тях. За да ме разбереш, сега ще ти разкажа няколко случая.

Седях пред кормилото на своя "нещастен трабант", както го наричаше моят брат, доктор Бернард. Случи се една вечер, когато се връщах от футболен мач в Тимишоара. На железопътния прелез бариерата беше спусната и безкраен товарен влак стоеше и чакаше като вкопан в земята. Направо не помръдваше. Защо толкова чакаме? - попитах аз един железничар. Той измърмори нещо неразбрано и насочи погледа ми с флагчето си вляво, към гарата. След миг се появи някакъв селянин и от него разбрах, че този товарен влак се застоявал за дълго тук, почти всяка вечер, на същото място, докато линията се освободяла. Не си спазват разписанието, рекох си аз, и видях, че след въпросния селянин, върви и семейството му. Готвеха се да преминат, без да чакат, направо под вагоните на влака, задръстил пътя им от гарата към града. Мъж, малко момче и голямо момиче. И майка им. Просто нямаха търпение да се приберат у дома, та не искаха да изчакат композицията да отмине. Надяваха се, че нищо лошо не може да им се случи. Но аз се притесних за тях и извиках силно, тревожно като видях, че наистина искат да се промъкнат под влака. Но те ми се изсмяха и тръгнаха смело напред. Първи под вагона пролази мъжът. После и двете деца. След тях потегли и майката. Но в същия момент влакът внезапно тръгна и отрязаната глава на жената, като футболна топка, се търколи право в нозете на мъжа и децата. И всичко това се случи пред очите ми, мигновено, така просто и страшно, неестествено просто и страшно! И колкото пъти после минавах през това място, тази ужасна сцена изникваше отново и отново пред очите ми: първо, как минава мъжът, после двете деца, а след тях и жената. И тогава не видях и капка кръв и може би тъкмо тази подробност ме караше да мисля, че този нещастен случай може пак да се повтори. Но това не беше сън, не беше...

После често пъти срещах този мъж и децата. Те постоянно се връщаха на това зловещо място и аз мисля, че когато ме видеха, те отново, наяве, преживяваха това огромно нещастие, случило се през онази неделна вечер. С всичките му подробности. В известна степен и досега се чувствам причастен към смъртта на тази нещастна жена. Спомням си съвсем ясно всичко, чувам първо смеха на мъжа, а сетне виждам главата, която се търкаля като футболна топка надолу по насипа под релсите. Чувам и свирката на товарния влак. Да, наистина, нелеп, нещастен случай, като всички подобни, ще речеш ти, и това е така. Но сега искам да кажа нещо друго. Че беше истински ужас, няма спор, но се оказа, че такъв, не по-малък ужас изпитах и през една зимна нощ. Беше събота срещу неделя. В неделя щях да ходя на мач в град Търгу Муреш. Та тогава сънувах, че в центъра на този град е поставен ковчег с умрял три дни преди това някакъв монголски пълководец. Местните жители, които не бяха виждали жив монголец, да не говорим за пълководец, любопитстваха да видят как изглежда той. Дали след като е от друга, толкова далечна раса, ще е много по- различен от тях. И аз се оказах сред тази тълпа, без да си давам сметка дали това се бе случило по моя воля, или просто любопитството ме е довлякло тук, заедно с тълпата. Ковчегът беше обикновен, като нашите, напълно стандартен, помислих си аз тогава в съня си и сега ти разказвам точно както го видях. Ковчегът го понесоха на плещите си четирима войни, сигурно бяха монголи. Поставиха го в местната катедрала, а тя беше затворена за гражданите, не се чуха нито гласове на свещеници, нито камбани. Кого ли всъщност погребваха? Името му изобщо не го произнесоха. Войните или не го знаеха, или може би им беше забранено да го съобщят. Военна тайна?! Но аз бях убеден, че пълководецът бе самият Чингиз хан. Затова (също насън, логично, виждаш нали?) се досетих, че пълководецът беше млад, наш съвременник. И все пак, беше Чингиз хан. А хората започнаха изведнъж да плачат и аз си помислих, че това наистина е Чингиз хан и че ще възкръсне от мъртвите. Но той не възкръсна, остана си така, в стандартния ковчег. А хората през цялото време твърдяха едно и също: пълководецът умря от чума, пълководецът умря от чума! Но това не бе всичко: заедно с него в град Турну Веке започна и епидемията. Да, стана и по-лошо. Знае се, че при всяка епидемия едни умират, други оцеляват. Но цялата работа не беше в чумата, в епидемията, а в пълководеца. Говореха: който види пълководеца, той непременно ще умре от чума. Сякаш пълководецът беше самата смърт, когото ако видиш, сигурно ще умреш. И ние всички разбрахме, че скоро ще умрем. Да, аз бях убеден, че ще умра, и се упреквах затова, че допуснах тази глупост да се слея с тълпата, която ме довлече като някакъв глупав зяпач до ковчега на този монгол. Можеше да ме избави само една идея и аз я открих: в ковчега не биваше да има никакъв мъртъв пълководец. Да, и започнах да викам: "Тези луди хора погребват един празен ковчег!" Дори Чингиз хан да беше наистина покосен от чумата, той отдавна щеше да е погребан набързо и без всякакви почести, за да не се разпространи заразата, а сега всички стояха край него и му отдаваха почит. После изнесоха от катедралата празния ковчег и го понесоха към гробището. Някой тихо ми пошепна: "Няма значение дали в ковчега има монголски пълководец, или няма, все едно: който вече го е видял, скоро ще умре от чума." А да не се видеше ковчега, беше невъзможно. Към него бяха завързани поне стотина разноцветни балона, които постепенно го издигнаха над катедралата и високите ели около нея. Започнаха да отдават почест към покойника, гърмяха пушки, дори оръдие, засвири военен оркестър, а войните хвърляха нагоре цветя (неразумни, те не знаеха румънски и не разбираха какво ще последва!), а ковчегът заплува из въздуха над града като лодка в морето. Да, спасение нямаше да има, аз вече го видях. И ужасен, продължих да го следя, докато в един момент се събудих, станах, пих вода, отворих широко прозореца, не исках повече да заспя, за да не продължи този сън, предвещаващ смъртта ми. Не знам дали от страх от пълководеца не заспах, или защото през цялата нощ под прозореца ми мяукаха като безумни няколко котки. Спомних си за закона на Паскал по повод празнотата, затова че всички тела се противят, когато ги отделят и отдалечават едно от друго, че природата просто не търпи пусто място. И още, че този страх от пустотата, или просто отвращението на всички тела към нея не се увеличава, щом стане дума за допускането им до голямата пустота. Или по-просто казано: когато става дума за отдалечаване на голямо разстояние в сравнение с малко такова. И още, че телата, ограничаващи тази пустота, се стремят да я запълнят. И че тази тенденция не е по-силна, когато става дума за запълването на голямата пустота, и по-слаба, когато става дума за запълване на някоя малка пустота. Страшно ми харесва тази теория! Голяма пустота! Малка пустота! Пустота, изобщо! В ученическите си години аз шеговито определях пустотата като: "лапидарна формула на пустотата". Заради съчетанията на тези две думи: "лапидарна формула". И за да ѝ дам своето лично определение. Освен това бях уверен, че пустотата е страшна сила, нещо като рака, защото и двете, и пустотата, и ракът, съдържат нещо неизвестно в себе си, което прави невъзможното възможно. Да, от тази ужасна болест няма никакво спасение, няма защита, и ти не знаеш кога и как може да се появи. Тя е като един невидим враг. Както виждах сега този монголски пълководец. По повод на този странен сън трябва да добавя още нещо: на мен, тогава, разбира се, ми се присъни, че в един момент някой каза, че този, които бил видял монголския пълководец, ще умре веднага, и че пълководецът, ако го няма в плаващия из въздуха ковчег, и хората не могат да го видят, той сигурно е сред тях, в тълпата, невидим, може би облечен като всеки един от нас. И хората започнаха да се движат слепешком, със затворени очи, за да не видят случайно лицето на монголския пълководец. Аз също тръгнах по площада, затворил очи, и в един момент чух как някаква жена каза: дори и да не видиш пълководеца, все едно: ще умреш. И само след миг чух силен вик, отворих очи и видях същата жена, паднала на земята - умираше и каза: "Пълководецът! Ето го! Ето го там! Бягайте! Бягайте!", възкликна още веднъж тя и издъхна. В този момент и аз можех да видя пълководеца и да умра, но не го видях, над мен плаваше из въздуха покритият с цветя и гирлянди ковчег, и аз реших да избягам от площада, закрещях, събудих се, потънал в пот, и открих, че съм паднал от кревата.

В нощта, когато се връщах със своята кола от град Ръмнику-Вълча, от поредния мач за купата на Румъния, си мислех за монголския пълководец и се попитах не запълват ли тези сънища нощната пустота у нас, а може би самите те да са една пустота в нашия сън, и тогава тази пустота бихме нарекли просто "сън".

Футболният мач беше обикновен, редови, не очаквах нищо интересно от него, дори ми беше неприятно да гледам упадъка на един известен футболист. Той всъщност стана жертва на своите посредствени колеги и в това обкръжение неговият талант пропадна. Аз като треньор - жрец на ефимерното, на преходните радости, знам, че те носят само разочарования...

В края на пътя замяукаха котки и гласовете им се сливаха с шума на зимния вятър, донесъл и виелицата. Сред оголелите клони на дърветата също бяха накацали безумни мяукащи котки. Чистачките непрекъснато смъкваха снега от предното стъкло. Дърветата, вече съвсем заснежени, приличаха на привидения, на замръзнали храсти, по-скоро на побелели старци или клоуни на парад. Моторът на трабанта шумеше равно, чуваше се как зад мен се носи пълчище от възбудени котки. Заради поледицата колата ми се подчиняваше трудно, стана опасно, имах усещането, че се движа по чужда, враждебна земя и започнах да кривя ту наляво, ту надясно, сред дърветата, които стояха като бели манекени или по-скоро клоуни с размазани от грима лица.

Започнах да изстивам в тази мразовита нощ, осветена от кръглата ледена луна, движех се като в някакъв кошмарен сън. Представих си как тук би се явил монголският пълководец, дошъл от съня ми в действителността. Това ме поразсея, стори ми се напълно възможно и интересно. Защо да не можем да срещнем на улицата лицата, които сме сънували през нощта, след като човешкият мозък възприема всички лица, които сме видели или с които сме общували?

Включих радиото силно, за да заглуша ужасно дразнещото мяукане на котките. Без да съм неврастеник, все пак вярвам, че мога да различа нормалното мяукане от това, което се носеше сега. Да, това, без съмнение, бяха истински котки, но викаха така, сякаш някой ги дърпаше с всичка сила за опашките. Спомних си за писмото на учителя Траян Попеску, в което той с чувство за хумор разказваше на своя син, че в тяхното село лавина засипала някаква котка и сред снега стърчала само опашката ѝ, а някаква важна личност, някакъв големец, просто я хванал и я издърпал. Спасил я. И след това всички от селото започнали като него да дърпат котките за опашките, да ги спасяват, неизвестно от какво, а и не се замисляли, важното било да ги спасяват, да си дават вид, че вършат някаква работа. И цялото село мяукало денонощно, защото хората дърпали непрекъснато котките и вярвали, че вършат нещо важно, след като това бил направил големецът. Вярвали, че колкото повече опашки издърпаш, толкова повече работа си свършил и заслугите ти са по-големи. Та, виждам, че и снежните клоуни, тези крайпътни дървета и храсти сега правят същото като онези селяни, хванали са в мрака котките за опашките. А аз се подразних от тази нелепост, от това неприятно и силно котешко мяукане. Не, не бях нито пиян, нито в полусън от студа и умората, все пак, познавам се добре...

И ето, че когато реших да се посмея, по-точно се насилих, за да не допусна мисълта, че съм полудял, дочух друго мяукане, отдалече, и видях на светлината на фаровете една смътно очертана фигура. Със знаци искаше да ме спре. Оказа се премръзнала, доста прегърбена старица, завила се с нещо като овчарски ямурлук. Кой знае каква лоша вест я беше изкара от дома ѝ в тази нощ, та бе тръгнала пешком към другото село. Добре, че я видях: тя ми потвърди съмнението дали наистина чувам мяукането на котките. Бавно се приближих и спрях на около десетина крачки до нея. Тя държеше нещо в ръцете си. В ледения въздух се носеше бялата пара на нейното дихание. Като че ли пушеше, но тази мисъл ми се стори нелепа. Тихо отидох до нея и когато леко спрях колата, чух само едно: "А-а-а!" Колата се плъзна леко напред и наляво, и старицата просто изчезна под колелата. Ужасен, изскочих навън и първото, което чух, бе едно силно котешко мяукане. Наведох се и видях под колата голяма черна котка, първото дясно колело беше притиснало опашката ѝ, и тя ме гледаше ужасена, с безумни очи. Оставих я и се заех веднага със старицата, която беше затисната от лявото колело. Успях да я измъкна и се опитах да проверя пулса ѝ. Беше студена, но можеше още да се разбере дали е жива, или не е. Отворих вратата на колата и я положих върху задната седалка. При светлината на лампичката успях да разгледам лицето ѝ: очите ѝ бяха затворени, може би ги бе затворила от болката или заради светлината на фаровете. Помислих дали да я отведа направо в най-близката болница, без да чакам полицията, както е редът, защото можеше всеки момент да умре. А котката продължи жално да мяука. По лицето на старата жена нямаше следи от кръв или от удара. Може би я бях убил. Не знаех. Не, сигурно беше мъртва. Доколкото ми бяха останали знанията по медицина, която учих, без да я завърша, разбрах, че това е смърт. Определена арефлексия, пълна липса на рефлекси. Да тичам сега до болница, беше безполезно. Излязох от колата, погледнах котката с притиснатата опашка, която втренчи погледа си в мен. Сигурно именно нея старицата държеше преди малко в ръцете си. Подкарах колата леко напред, котката освободи опашката си и като обезумяла избяга в тъмното. Седнах зад волана и поех към близкото градче до полицейския участък. Може би очите на котката, която старата жена държеше в ръцете си, светеха така силно, че аз несъзнателно натиснах газта и стана всичко това? Не, още по-безсмислено ми се стори, че случилото се е наистина непоправимо: от съня можеш да се събудиш с вик и вопъл и всичко, случило се в него, насън, в миг да изчезне? Да, когато се събудих, монголският пълководец изчезна. Но това, което се случва в действителността, никога не изчезва, каквото и да правиш, колкото и да страдаш и да се мъчиш, това не е като да се събудиш от сън и да се окажеш на друго място. Това може да се случи само когато умреш. Идиотско предположение, нали?!

Старицата лежеше на задната седалка. Аз просто не можех да се избавя от нея. Тя съществуваше съвсем реално. Да я изхвърля в канавката, не биваше. Не можех да направя подобно нещо. По пътя отново се заредиха белите снежни клоуни. Котките отново замяукаха като полудели. В тази нереална, дразнеща обстановка мъртвата старица и нейното реално присъствие изведнъж престанаха да ме тревожат. Приех я като нещо истинско, достоверно. Макар и по принцип ужасно, за което трябваше да давам обяснения. За котката нямаше да има нужда от тях. Ако някой преди ми беше казал, че чува насън котешко мяукане, сигурно щях да му препоръчам да отиде на психиатър. А самия себе си не бих изпратил. Лудият не може да знае със сигурност дали е луд. Значи аз не съм луд. В равния шум на мотора имаше нещо успокоително - разтягаха се минутите на моята свобода. Но имаше и нещо друго: колкото по-бавно карах, толкова по-сигурно ще бъде да спра в близкото градче. Изключих радиото. Музиката никога не може да бъде непристойна, дори и в присъствието на покойник, но сега исках тишина, да бъда по-спокоен и близо до самия себе си.

По пътя си спомних нещо подобно. Наистина, невероятно?! Кога и къде се случи това? И с кого? Да, сетих се. Веднъж, през една зимна нощ, с един лекар с Фиат 1300 в Търгу Муреш... Да, точно в този град... Студ, виелица, поледица... Някаква стара жена му маха да спре, той спира, но колата се подхлъзва и я прегазва. Взема я и тръгва към болницата. Не си дава сметка, че няма никакъв смисъл, като лекар той вече е установил, че е мъртва. Но в безсилието си да оправи непоправимото... А и рефлексът му е да отиде в болницата. Там нали се лекува всичко. Да, болестите, но не и смъртта. В първия момент, той не помисля за това, но след малко си дава сметка, че това усилие ще е напразно. От страх към полицията, потегля към дома си. Виновен ли е за тази смърт? Искал ли е да убие старицата? Нали е искал да ѝ помогне, да я вземе в колата си, да не я оставя на студа през тази ледена нощ, там, на пътя?! Искал е да направи добро, наистина ли няма да му повярват? Ще го съдят, помислил си той? Подкарал колата като луд! Решил, че трябва да скрие постъпката си и да премахне трупа. Никой да не разбере за случилото си. Ако беше направил добро и бе приел в колата си тази старица жива, никой нямаше да узнае. Дребна работа, всеки би помогнал. Но сега никой не биваше да узнае. Това беше просто нещастен случай. Нищо преднамерено. И лекарят си тръгнал бързо към къщи, прибрал се, слязъл от колата и веднага се заловил да копае яма, за да погребе старицата. Сред розовите храсти, полегнали към земята, било, както казах, през зимата. Той копаел бързо, а дъщеря му (в момента не спяла, а четяла някакъв криминален роман, в който престъпник копаел гроба на убит от него човек!), видяла го и скрита зад пердето, започнала да го следи. Останала поразена от картината - баща ѝ заровил между розите някаква стара жена. На другия ден, сутринта, казала за това на съседката. След това, по обяд, и на баща си. Той се разсмял високо и рекъл: "Какви глупости говориш?! Това от някоя от тези тъпи криминални романчета ли прочете?!" - "Не, това е истина! Казах го и на съседката, леля Ана!" - "Ах, ти и на тази клюкарка си го казала?!" - "Да, тази сутрин...". Докторът почувствал, че полудява. Това престъпление ще излезе наяве и всичко ще свърши зле! Може би съдбата го наказва за някакви грехове? Но какви?... След малко пристигнал кварталният полицай. Попитал го направо: "Кого сте заровили във вашата градина, докторе?" - "Никого!" - "И аз това им казах на колегите. Това не е възможно, познавам ви, вие ми излекувахте язвата. Толкова съм ви задължен... Но все пак дойдох да ви попитам, за да не кажат, че не сме си свършили работата. Не, ние, на доноси не реагираме. Все пак, дойдох, господин докторе... Макар че виждам, че е лъжа..." - "Не, не е лъжа", възразила дъщерята (убедена, че баща ѝ е герой като тези от нейните книги, а не просто един обикновен лекар), - "Видях го как я заравя. Тази нощ! Вижте, в градината още има следи от изкопаното!" Полицаят се разсмял на глас. После, за да изпълни желанието на момичето, отишъл до градината да потърси тези следи. Видял, че наистина е било копано, разровил гроба и намерил старицата. Пристигнало началството. Отнесли мъртвата в моргата. И когато я съблекли, се оказало, че това не е жена, а е мъж. Лекарят видял как полицаите се зарадвали, защото мъжът бил прочут крадец и убиец, който често се преобличал и дегизирал като старица и по този начин убил и ограбил доста шофьори. За полицията това била истинска победа, но постигната с цената на едно престъпление. И аз се попитах: виновен ли е лекарят, или не? Нали той е избавил обществото от опасен престъпник?... Защото тази "старица" убивала шофьорите, открадвала колите и после ги продавала. А когато не успеела да ги продаде, ги изоставяла. И се движела все по този път, на юг или на изток. Непрекъснато се стремяла към едно място, до което така и не стигнала...

Казах си тогава: за доктора, през онази фатална за него нощ, след като бил тръгнал по този път, е имало само два изхода. Или колата му да се подхлъзне и да прегази тази лъжестарица, както всъщност се е случило, или да я прибере и тя да го убие... Аз не съм женен, но не е изключено някой ден да го направя и да имам своя дъщеря. Понякога имам чувството, че имам деца, които още не познавам! А може да имам деца и без да съм се женил? Да, едно е да имаш само деца, друго жена и деца. Мисля за всички тези възможности и усещам, че вратът ми се схваща, нима в колата става течение? Проверявам плътно ли са затворени вратите и прозорците. Всичко е наред. Тогава какъв е проблемът? Погледнах старицата: очите ѝ бяха насочени право към мен. Отворили се, стъклени, студени. Сега разбрах защо почувствах този студ и това схващане на врата. Да, не можех повече да стоя в колата с покойник. Боже мой, как ѝ се отвориха очите, точно както могат да се разтворят и вцепенените ѝ ръце и да докоснат раменете ми... Реших веднага! Ще завия старицата в брезента и килима, дето са отзад, в багажника и ще я вдигна горе, на покрива. Там имам метална скара за разни товари. Спрях колата, лицето ми направо замръзна от студа навън, отворих капака - от него моментално изскочиха с диво мяукане поне двайсетина котки, които побягнаха като побеснели и се изгубиха в мъглата. Прекръстих се, реших да не бързам толкова, стана ми изведнъж ужасно горещо. И когато посегнах да извадя брезента, усетих под ръката си мека котешка козина и направо се вцепених. Виелицата беше като полудяла, а телеграфните жици бяха побелели от леда. Все пак, успях да се овладея, завих старицата в брезента, а след това и в килима, здраво я завързах за ремъците, получи се един голям и учудващо тежък вързоп. Бързо запалих мотора и потеглих с моя "нещастен трабант". Снежната буря направо метеше по пътя, сякаш оставаше празни въздушни пространства, сред които имах чувството, че плувам. Преследваше ме и споменът за дъщерята на лекаря, която обичаше криминалетата, и имах усещането, че веднъж вече бях преживял тази нощ, или може би, самият аз бях лекарят от тази история със старицата, погребана в градината сред розовите храсти. В моята памет имаше също някаква празнота или това бе празнотата, която се вливаше в нервния поток на моите "най-благородни клетки"? С глупава ирония попитах себе си аз. Всъщност аз фактически не знаех какво има там, зад тази празнота? Може би онова, което обикновено наричат "подсъзнание"? Но без съмнение, аз исках да се добера до първия полицейски участък и да се избавя от проклетата старица. Чувствах се направо като прокълнат, като човек, който не може да се успокои, макар да знае, че няма вина. Не бях пожелал злото на тази жена. Моето намерение беше благородно - да ѝ помогна, а падна под колата ми. Просто случайно! А историята с оня лекар така и не я научих докрай, мъчех се да си я спомня, но явно, че и преди не съм знаел края ѝ. Интересно, как не съм чул всичко или, ако го бях чул, не бях запомнил или разбрал финала. Стана ми доста страшно, че и моята история е същата...

Простудих се сериозно, направо ме тресеше. Хвана ме и силна хрема. Но тя не ме разтревожи. Аз съм от онези хора, които считат, че вирусът на хремата не бива да се унищожава, а дори, че трябва да се запази, защото, ако го няма, патогенните агенти, които сега не се проявяват силно и опазват своята територия, веднага биха заели неговото място. Да, природата си отмъщава винаги, когато нарушиш нейното равновесие, защото тя непрекъснато се стреми към него. Така че всяко изкореняване на дадена болест е под въпрос, да, голям проблем, както изкореняването на злото. Изкорениш ли едно зло, рискуваш да се натъкнеш на друго, още по-голямо, каза ми днес един мой познат, бивш състудент, преводач на Андре Малро.

Колата продължи да се движи по шосето, сякаш сама, без мен. Притеглена от невидим магнит, тя сякаш се стремеше да заеме избраната от самата нея траектория, повела мен и старицата, по пътя, където е минал онзи доктор от странната история. Поне така ми се стори. Мисля, че всички ние не вършим нищо ново, освен това - да продължаваме пътя, да заемаме мястото, оставено ни от деди и прадеди. А природата е просто сляпа и ние не може да я контролираме, защото каквото и да правех сега, можех ли да спра този ужасен леден вятър да бие непрекъснато в предното стъкло? Да, ние само констатираме: дъжд, сняг, вятър, мъгла, слънце. Едно състояние изчезва, възниква пустота, появява се друго, което заема празното място. Чух по радиото, като някаква сензация, че сега в Германия имало силни снеговалежи. Та в това няма нищо особено! Защото в Германия често пъти има такива. Но дикторът, който четеше новините, напомни със сухия си глас: "В Йерусалим вали сняг." Изглежда, че там климатичното равновесие нещо се е нарушило, преобърнало... Да, вместо да мисля за старицата, ще е по-добре да мисля за климата. Това е неутрална тема и можеш да мислиш по нея спокойно, каквото си искаш. Хремата настойчиво ми напомни за момента, когато докоснах котешката кожа под брезента. В градчето Къмпулунг влязох бавно, внимателно. Спрях колата пред полицията. Все още валеше. От прозореца на близката закусвалня изскочи рижа котка и се шмугна в близкия двор. Явно, че в природата има жесток закон: оцеляват само силните котки, които спят през деня, не през нощта. Завитата в килима старица беше цялата в сняг. Тоест, килимът беше напълно заснежен. Попитах полицая при входа с кого ще мога да разговарям по много важна работа. Качих се на втория етаж, оказа се моя стар познат, Теодореску. Беше дежурният за деня офицер. При него имаше още един полицай, когото не познавах. Млад, русокос мъж. Двамата играеха табла. Седнах на един стол, без да поискам разрешение. Трябваше да започна всичко по ред, без да пропусна нищо. Помолих за лист хартия и започнах да пиша. Имах намерение да дам дълги показания. Офицерът също имаше хрема и аз му разказах моята теория за хремата и за празното пространство в природата.

- Треньорът на отбора - представи ме Теодореску, като някакъв цар-император, и ефектът бе мигновен. Другият полицай веднага стана, подаде ми ръка и ми предложи своето място пред таблата, аз да съм играел, а той да ми бъдел фен. Дори ми предложи цигара и поръча кафе.

- Знаете ли... - опитах се да обясня аз своето присъствие.

- Нали не бързате? Как мислите? В събота ще ги бием ли? Чух, че сте напуснали. Не, ние ще изгоним цялото началство, но вие ще останете като треньор! Кафето с повече захар ли?

- Не, с малко.

- Извинете - продължи другият, - аз малко съм се простудил, може и да е грип, не, не мисля. Вие карали ли се някога грип?

- Разбира се, неведнъж...

- Аз също... Чух, че пишете стихове?

- Аз ли?

- Да, моят брат, който работи в поликлиниката и е запален по футбола, знае, че сте писали стихове...

- А, не...

- Не ви ли хареса кафето?

- Чудесно е, но аз искам да ви разкажа какво ми се случи днес... Моята кола...

- Значи, някой идиот е блъснал колата ви? - плесна по масата с длан Теодореску.

- Не...

- Не?

- Наистина ли? Не беше ли един... Аз отдавна се мъча да го залавя този негодник! Утре е понеделник и сигурно ще го хвана. Обикновено действа в неделя срещу понеделник... Той има разцепена вежда, само това знаем за него. Още нищо конкретно.

- Добре, след като не ви е нападнал той, нека да си довършим играта.

- Не, аз все пак искам да ви разкажа случилото се. По пътя срещнах една старица, която ми направи знак да спра.

- Старица ли? - трепна Теодореску. - Каква старица?

- По дяволите, старицата, Теодореску! Ще ме побъркаш с тези свои старици! Сигурно и нощем ти се явяват насън? Сънуваш ли ги?

- Да, сънувам ги.

- Стига вече... Ах, дяволите да го вземат, не мога да се избавя от този проклет грип! Не ви ли помогна доктор Бернард?

- Не, не може. Епидемията е вид борба за живот между хората и патогенните агенти и някой трябва да излезе победител, за да се постигне равновесието, за което говорих... Ако лекарите изтребят напълно този вирус на грипа, на негово място ще се появи една празнина... Ние трябва да победим, без да допускаме появата на тази празнина, която е по принцип доста опасна? Разбирате ли ме?

- Да, всичко е ясно - каза другият. - Напълно ясно. Дайте сега да поиграем.

- Казах ви, че няма да играя! Аз убих една старица!

- Старица ли? - сепна се Теодореску.

- Да, старица! - възкликнах аз и разказах всичко, което се бе случило.

- А тя държеше ли една котка?

- Да.

- Това е той!

- Кой той?

- Оня, когото отдавна го търся! А ти забеляза ли дали едната вежда на тази старица беше разцепена? Така, на две части?

- Да, май наистина беше разделена - казах аз, като си припомних лицето ѝ.

- Значи, тя е там, върху покрива на колата?

- Да, там е.

- Ах, откога го търся! А ето, че вече е тук, при мен, при това мъртъв - зарадва се Теодореску. - Всяка неделя срещу понеделник върви по това шосе, граби и убива, и никой досега не можа да го залови. Знаех за него само, че се преоблича като старица. Така му викахме "старицата". Защото не знаем нито кой е, нито откъде е. Е, сега вече е тук. Хайде, да слезем долу, при колата...

- Хайде! - повторих аз и въздъхнах облекчено.

Спуснахме се мълчаливо по стълбището. На двора на участъка някакъв опърпан пияница пееше "Тодоре, братко мой!". Тримата стигнахме до моя нещастен трабант.

- Ха-ха-ха! - засмя се силно другият полицай.

На покрива на колата нямаше ни вързоп, ни старица, просто нищо. И никакви следи.

 

 

© Думитру Раду Попеску
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.09.2019, № 9 (238)

Други публикации:
Думитру Раду Попеску. Цезар, шута на пиратите. Театър и проза. Подбор и превод Огнян Стамболиев. София: Гея Либрис, 2018.