"ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ" НА МАВРО ОРБИНИ (1601) И "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" НА МОНАХ ПАИСИЙ (1762)¹

Артуро Крония

web

Въздействието на Контрареформацията сред славяните е мощно във времето и пространството, в идеите и в организацията си². Започнала от продължителния и плодотворен Трентски събор и утвърдила се ярко вече през самия XVI век, тя продължава и през целия XVII век, като обхваща и значителна част от XVIII век. Първоначално Контрареформацията си поставя за цел репресирането на лутеранската пропаганда в граничните зони на католическата вяра, като едновременно с това засилва процесите на консолидация в собствените си предели; в края си се опитва да проникне и в православния, и в мюсюлманския свят - с други думи, тя се бори против протестантизма в Хърватия, Словения, Бохемия и Словакия, засилва и консолидира католическата традиция в Полша и отново я консолидира в Хърватия, Словения, Бохемия и Словакия, накрая се противопоставя и на Православието (в минимална степен и на Исляма) в Сърбия, България, Украйна и Русия. Това въздействие е многостранно, а резултатите му са разнообразни. Значителни са резултатите в Хърватия, Бохемия и Полша, докато въздействието в Сърбия, в България (и най-вече в Русия) е оскъдно³.

Както казахме, нейното влияние е многостранно. Естествено, голямо внимание се обръща на издаването на свещени, догматични и богослужебни книги на различни славянски езици с цел да се воюва срещу протестантската устна и писмена пропаганда и да се създават по-добри принципи за образование, да се изостри съзнанието на действащото духовенство и на вярващите маси. Това пряко или косвено води до едно ново развитие на славянските литератури там, където те вече съществуват, и дава нов импулс на тези, които трудно се формират (като словенската и хърватската). Появилите се в Рим, във Венеция и в различни славянски градове нови издания се съобразяват с реформаторския дух на Трентския събор, но това не означава, че пренебрегват езика: те благоприятстват нововъведения както в морфологията, така и в синтаксиса, най-много в лексиката, въвеждайки по този начин в печата онова, което вече се е утвърдило в устната традиция - нововъведения, които по-късно ще залегнат в основата и на новия книжовен език. Интересни по този повод са изданията на текстове на глаголица, редактирани в Рим със сътрудничеството на разни славянски "специалисти" (хървати, украинци, руснаци). От езиковедска гледна точка може да се каже, че те се оказват неприложими, защото по това време старобългарският език, т.е. "свещеният" език, на който се пишат текстовете на глаголица и религиозните текстове на кирилица, поради неговото състояние и трансформацията му в руските, сръбските, хърватските и българските "школи" и "редакции", не може да бъде постигнат в първоизворната му версия; тези текстове обаче имат известно значение от историческа гледна точка, защото пораждат и вдъхновяват първите филологически проучвания върху старобългарския език и най-вече върху глаголицата⁴.

Контрареформацията не се ограничава с разпространението на славянски католически текстове, т.е. с "наливането на вода в нейната мелница", а се занимава с изучаването на националните славянски езици и в самата Италия, и в различните славянски територии. Под сянката на нейните големи крила излизат първите италианско-словенски (Грегорио Аласия) и италианско-сърбохърватски (Микалия) двуезични речници, първите сърбохърватски граматики (Касио - Кашич)⁵, първите апологетични "Dissertationes" (Балбин) върху други славянски езици. Основават се различни центрове за обучение в Рим, Лорето и в славянските страни, включително и в намиращата се вече от много векове под османско иго България. Накратко казано, осъществява се филологическа дейност, която активно спомага за създаването и утвърждаването на отделните книжовни славянски езици⁶.

От създаването на най-елементарните, от филологическа гледна точка, средства за четене и писане по-късно се стига до по-разнообразни, по-естетични явления. По този начин сред славяните католици се образува типична контрареформационна интелектуална и художествена среда, в която Барокът преобладава в изкуството, томизмът във философията, а лиричният и героичен сантиментализъм пък вдъхновява литературата. На това се дължат: триумфът на Барока в различните славянски райони, особено в Прага; красноречивата барокова лирика на славянските творци от XVII век; "Wojna Chocimska" на Потоцки, която слива в поетична хармония религиозното чувство и националното съзнание; "Осман" на Гондола (Гундулич), който, подражавайки на "Освободения Йерусалим" на Тасо, създава за сърбо-хърватите епическия им "шедьовър"; накратко казано, осъществява се цялата тази дейност - художествени и литературни произведения, които формират и характеризират така наречения "контрареформационен период" в литературите на католическите славяни⁷.

Контрареформацията сред славяните има още една заслуга, която не трябва да се пренебрегва. Става дума за това, че тя спомага за възбуждането на националното им съзнание и провъзгласява идеята за тяхното братство, общност или както ще кажем и по-долу, за тяхната взаимност. Провъзгласяването на тази нова за онези времена идея обаче не се уповава на славянофилски чувства и мотиви, а е вдъхновено от прагматични цели, от утилитарни, пропагандни, контрареформационни намерения. По това време католическата църква - нито за първи, нито за последен път - възнамерява да обедини всичките славянски народи в една вяра, да образува голямо "славянско семейство", след като ги е отвърнала от православието. Имайки предвид вековното недоверие и непоколебимата неприязън на православните славяни към католическите им "братя" (нека мислим например за руско-полския или сръбско-хърватския постоянен антагонизъм), Светият престол решава да си послужи с други средства, за да постигне и освети целта си - със своето остроумие и далновидност акцентува върху етническия, расовия, езиковия елемент и върху разпространението на идеята за обединение. След националното обединение незабавно щяло да последва религиозно обединение. През това време сред славяните се разпространява усещането за тяхното единство, нещо, за което преди това никой не е помислял, и се появяват произведения и хора, чиито деяния безспорно ще допринесат за сближаването и взаимното опознаване на славянските народи. Няма обаче да се стигне (нито по онова време, нито когато и да било след това) до тяхното обединяване в една обща църква, в една и съща вяра. С други думи, католическата църква не постига своята цел, а славяните се възползват от средствата, чрез които тя се надява да я постигне. От тази епоха са някои типични фигури на славянски католически "мисионери", които толкова добре умеят да манипулират идеите за славянското братство и солидарност в плановете на пропагандната си дейност, че по-късно погрешно, но не случайно, ще бъдат считани за предшественици на панславизма. Сред тях е Юрай Крижанич - предан, остроумен и храбър хърватски мисионер, йезуит и католик пар екселанс, който стига до Сибир и изпитва ужасите на тамошните затвори, но без да е "панславист"⁸.

В същата атмосфера се появява и действа бенедиктинецът Мавро Орбини. Данните за неговия живот и дейност, с които разполагаме днес, са оскъдни⁹. Известно е само, че по някое време той живее на остров Млет и че оттук, заради конфликт с братята от ордена му, той преминава в Стон. По-късно става абат в банатски манастир и след няколкогодишен престой в чужбина се завръща в Рагуза, където умира през 1614 г. Орбини прекарва дълго време в Италия, за да работи върху изследвания и студии, за които обаче не знаем нищо. Според Апендини херцозите на Урбино "са негови меценати и му осигуряват достъп до голямата си библиотека, откъдето той черпи значителна част от сведенията" (Апендини 1802-1803).

Уповавайки се на гореспоменатите контрареформационни направления, Орбини превежда от италиански едно от многобройните съчинения на т.нар. "Духовни огледала", които се издават по онова време (издавали са се и преди, ще се издават и след това), и го публикува във Венеция. Авторът на италианския оригинал е Анджело Нели; заглавието на славянската версия е: "Zarcalo duhovno od početka i svarhe života čovječanskoga istomačen iz jezika talianskoga u dubrovački po D. Mavru Orbini" ("Духовно огледало за началото и свършека на човешкия живот, превод от италиански на дубровнишки език от Д. Мавро Орбини"). Произведението вероятно е било ценно и заради съдържанието, и заради формата му, затова се преиздава многократно¹⁰.

Под импулса на същите направления Орбини пише главното си произведение, с което се свързва неговото име:

IL

REGNO

DE GLI SLAVI

HOGGI CORROTTAMENTE

DETTI SCHIAVONI.

HISTORIA

DI DON MAURO ORBINI RAUSEO

ABBATE MELITENSE.

Nella quale si vede l'Origine quasi di tutti i Popoli, che furono della Lingua Slava, con molte, & varie guerre, che fecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell'Imperio loro, l'antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo.

E in particolare veggonsi i successi de' Rè, che anticamente dominarono in Dalmatia, Croatia, Bosna, Servia, Rassia, & Bulgaria.

In Pesaro, appresso Girolamo Concordia. Con licenza de' Superiori. MDCI.

Точният цитат на заглавието, по-точно на титулната страница на книгата, априори ни спестява скучното изложение на съдържанието. Накратко казано, става дума за една история на славянските народи, която започва от произхода (или по-точно от първите им миграции) и продължава до края на XIV век. Даже би могло да се каже, че става дума не толкова за същинска история на славяните изобщо, а както се признава и в самото подзаглавие на творбата, по-скоро това е една специфична история на южните славяни, от чиято картина трябва обаче да се изключат словенците, тъй като акцентът пада предимно върху сърбо-хърватите и българите. Славяните изобщо фигурират в уводната част (да я наречем така), която служи като рамка и подготовка за централната част, изцяло посветена на южните славяни. И понеже уводната част е най-кратката¹¹, най-неясната и най-опровержимата, докато централната част е най-обширната, най-достоверната и най-добре документираната, може, без друго, да се твърди, че Орбиниевата книга е от особено значение само за сръбо-хърватите и българите - на това се дължи нейната популярност сред тези народи. Това значение изпъква още повече, ако имаме предвид, че що се отнася до славяните изобщо, Орбини резюмира историческите и миграционните събития, които ги водят до покръстването, и тези събития, за голяма част от славяните, означават повече или по-малко навременното им преминаване от мрака на предисторията в светлината на историята; докато Орбини разказва и илюстрира цялото развитие на сърбо-хърватите и българите, при това не само през дохристиянската епоха, а и по-късно - във времето, което обхваща около седем века и отразява, може би, най-епическия и плодотворен период от тяхната история, завършваща с бездната на фаталната, жестока и многовековна османска доминация.

Не е необходимо дори да се спираме на същинската стойност на Орбиниовата творба. Достатъчно е да се каже, че става дума за една, така да я наречем, славянска история, написана към края на XVI век, и публикувана през 1601 г. По онова време надеждната "справочна литература" е малко; за някои славянски проблематики не се говори изобщо - няма дори представа за тях; историографията е несигурна и противоречива, особено що се отнася до славянската тематика, и се лута между суровата средновековна хронология (Нестор в Русия, Гал в Полша, Козма в Бохемия, Диоклеат сред Хърватите, "родословите" на сърбите и българите) и хуманистичните по дух "литературни търсения" (Пиколомини, Бонфини, Гванини и др.) - все особености, които неизбежно допринасят Орбиниевата история да "страда" и да не успява да постигне по-значима висота. Става дума за включване на всички славяни за пръв път в обща панорама и проблематиката е усложнена от обхвата на темата. Всъщност Орбини не щади труда си, той се "консултира" с около 250 гръцки, римски, еврейски, френски, немски и италиански историци, но въпреки това накрая става жертва на обхвата на своето съчинение. А и да се говори едновременно за историята на всичките славянски народи е трудна и заплетена задача (не става дума само за това, че сюжетът е много обширен; тя е свързана с много национални и идеологически импликации и не допринася за идеализацията и развитието на славянското единство)¹²: затова след Орбини никой друг не се опитва да напише подобна история, да съчини друго "Царство на славяните" (при това дори в периода, когато всичките славяни са във възторг от панславизма, а славистиката ентусиазира най-ревностните му поддръжници). Пишат се истории на славянските езици и литератури, издават се многоезични и етимологични славянски речници, но не се пише една славянска история - една история на славянските народи. Едва напоследък, почти като реакция срещу разпадането на славистиката и на "славянската идея", се съставя история на славяните, но поради липсата в нея на последователност, синхронност, спонтанност и убедителност, тази история още веднъж показва колко сложен и неперспективен е проблемът, с който Орбини се заема през 1601 г.¹³

От друга страна, Орбиниевата творба трябва да се разглежда¹⁴ в светлината на времето, което я вдъхновява, на нивото на науката, която по онова време я осветлява, а от тази гледна точка, дори когато става дума за нейната същинска стойност, тя не е толкова спорна, колкото би могла да изглежда в днешното време. Но освен историческото ѝ значение и редица други фактори допринасят за нейната слава и успех. На първо място: чувството за единство (или поне за родство) сред славяните, които за пръв път са представени в обща картина, и като се има предвид и тяхното разпространение и разнообразието на техните деяния и съдби, изглеждат още по-интересни и "знаменити". На второ място е голямото възхищение от славянските народи, което е насочено към възвеличаването на тяхната "мощ" и тяхната "слава". Ако за италианците творбата се оказва нова и привлекателна, то от славяните сигурно се възприема като твърде обаятелна, приятна и възхитителна. Трябва да е била особено привлекателна за сърбо-хърватите и българите, които са изчезнали (с пълно право може да се каже изчезнали) от два века в морето на османското иго, и сигурно са чели с вълнение и гордост за своята слава, която в такива тежки за тях времена се "споменава толкова достолепно" в една "голяма история". Най-накрая: творбата на Орбини - компетентния бенедиктинец, отлично изпълнява и другата си задача, главната си задача. Въплъщава идеята за славянското единство, която за Контрареформацията е ценно средство за въздействие над славяните и осъществяване на амбициозния ѝ план да присъедини всички славяни към римокатолицизма. Следователно, целта е да се проникне сред южните славяни. На това се дължи видното място, което те заемат в голямото славянско царство (или империя), както казва Орбини на друго място (Орбини 1601: 5).

В моите историческо-библиографски записки "Историята на славистиката в Италия" (Крония 1933: 26), възторжен от изобилието от славянски или славистични публикации в Италия, посветени на действието на Контрареформацията, като говорех за Орбиниевата история, предложих заключение с този полуемфатичен, полуироничен въпрос:

"Какво е онова модерно славистично произведение, което ще има такъв живот и такова влияние?"

Като се връщам към темата след нови мои студии, виждам, че този въпрос може би е още по-валиден днес, отколкото е бил тогава.

Успехът на "Царството на славяните" на Мавро Орбини е голям¹⁵. Макар че две години след неговата публикация самата Църква, която го е вдъхновила и е позволила да се отпечата, го включва в Индекса на забранените книги, защото (за това си дават сметка по-късно...) в него се цитират и "забранени" автори или "еретици", т.е. православни гърци и протестантски немци, но не след дълго време се появяват и първите признаци на възхищение и интерес. Естествено, най-мощно е ехото сред сърбо-хърватите, защото Орбини се обръща предимно към тях и те доминират в неговата творба.

Първият значителен знак за ентусиазма, възбуден от Орбиниевата История, е нейната парафраза в стиховете на латински, която е дело на Мартино Роза (1638). За да останем в полето на поезията, ще бъде полезно да припомним, че творбата на Орбини представлява ценен, внушителен исторически източник за прословутите сърбохърватски книжовни паметници като "Osman" на Гондола (Гундулич) през XVII век и "Razgovor ugodni naroda slovinskoga" на Качич през XVIII век¹⁶. Естествено е нейното въздействие върху историографията да е по-голямо. Нейни отражения откриваме вече в отделни локални истории от около същите години: например в "Copioso ristretto degli annali di Rausa" на Джакомо Лукари (Лукаревич), излязло във Венеция през 1605 г. Най-значителните съчинения по хърватска история от XVII и XVIII век упорито се позовават на Орбини: това важи за "Memoria regum et banorum regnorum Dalmatiae, Croatiae et Slavoniae" на Юрай Раткай (Виена, 1652 г.); за обширната "Stemmatographia" на Ритер Витезович (1700 г.)¹⁷. Още през XIX век Гай, основателят на новата хърватска литература, се позовава на Орбини за едно описание на Крапина¹⁸. Орбини е може би още по-широко разпространен и ползван сред сърбите. Следи от Орбини се откриват в редица монашески хроники и генеалогии, които са сръбското историческо наследство през XVIII в. Срещаме го в старобългарски, старосръбски, сръбскоруски и новосръбски хроники, истории и стематографии на Георгие Бранкович (1711 г.), Христофор Жефарович (Виена, 1741 г.), Василие Петрович (Москва, 1754 г.) и Йован Раич (Виена, 1795 г.)¹⁹.

Славата на Орбини стига до далечната Русия (тук монахът Теофан Прокопович превежда неговото "Царство на славяните" през 1677 г.). Още една версия е съставена през 1714 г. от Сава Владиславлиевич, рагузинец, който живее в Русия (Скерлич 1909: 166). По заповед на самия цар Петър Велики тя е издадена през 1722 г. Въздействието на Орбини е толкова силно, че според Пипин представлява "изходната точка" за новото руско "славяноведение" или "славянска наука" (Пипин 1879: 278).

Естествено е, че Орбини не остава незабелязан и сред българите. Четат го българските ученици и католически мисионери, които учат в Рим през XVII и XVIII в. (Пенев 1930: 254)²⁰. Наред с Павел Дякон и Бонфини, той е добре познат на Софийския архиепископ Петър Богдан Бакшич²¹. Монахът Паисий, един от най-заслужилите основоположници на българското духовно и национално Възраждане през XVIII и XIX век, го чете и цитира като "класически" текст.

Принципно, поне що се отнася до историята на културата и връзките между хората и народите, полезно е да се "откриват" отражения от един книжовник върху друг, който е географски и езиково различен от него - изнамирането на такива влияния придобива специално значение, когато става дума за видна книжовна личност. Такъв е случаят с Паисий.

Без да е истински артист и книжовник, той толкова добре съумява да си послужи с книжовното изкуство, че се сдобива с вечна прослава сред българите. Неговото име се свързва с някаква си "Славянобългарска история": една проста, грубовата история (авторът ѝ я нарича "историйца"), обвита в средновековно монашество, която сякаш е съставена и ръкописвана не през 1762 г., а много векове преди това. Далечна, изключително далечна от критериите и методите на историографията от XVIII век, тази история излага неугледно [в смисъл на "сурово" - бел.пр., Р.А.] последователността на владетели и значителни събития и неведнъж прави груби грешки, бърка имена и дати, не разбира термини, които пасивно приема от други източници. И без никакъв художествен усет или намерение се справя с хибридния старобългарско-руско-сръбско-новобългарски език, който не винаги е еднакъв и променя физиономията си според настроението на автора, затова в простите пресмятания и в хронологичните прегледи е доста архаичен и тежък, а в кратките полемични пасажи се оживява и наподобява езика на народа, към който се обръща. Стойността ѝ като исторически и художествен паметник е незначителна. Нейната ценност е в поставената ѝ цел и в постигнатия резултат. Целта ѝ е да насърчи морално и политически сънародниците, които след четири века на жестока турска доминация и гръцки гнет са загубили националното си съзнание и се срамуват да признаят, че са българи. Като трогва сърцето на читателите, като ги подсеща за цялото славно минало, което е било подценено и забравено, като обръща тяхното внимание към това, че гърците и сърбите са се възползвали от - и се надсмивали над - тяхното незнание, като пледира за любовта към родината и към собствения език, Паисиевата История изключително много допринася за културното и национално Възраждане на българския народ и се превръща в най-четения, в най-вълнуващия текст за времето си. Тъжни ще да са били онези времена, в които подобна книга е била способна да постигне такова нещо. Атмосферата е била задушаваща и робска, нямало е държава, автономна църква, училища, книги, четящи и пишещи хора. Нямало е и следа от старата славна литература, изчезнала със залеза на българската независимост преди много векове. Като се има предвид фактът, че откриването на първото българско училище през 1835 г. възбужда всеобща радост и се превръща в твърде важно литературно и национално събитие, ясно ще се осъзнае колко значителна ще да е била Паисиевата история, желана и достойно присъстваща през 1762 г. Поради това българите смятат, че е начело на националното им Възраждане - първи паметник на новата българска литература²². Факт е, че историята скоро става популярна. Правят се безбройни преписи и преработки (до ден-днешен още се съхраняват четиридесетина от тях), а по-късно се появяват и разни издания - за цяла една епоха историята се използва в училищата, а най-ревностните патриоти я носят със себе си като ценен национален паметник. Поп Стойко Владиславов, когато подарява препис на тази история (от 1765 г.) на църквата на градчето си, призовава Божието проклятие да се стовари върху всеки, който се опита да я присвои или открадне (Паисий 1914: IX).

Макар че Паисий е бил толкова популярен, четен и изучаван, за неговия живот и дейност се знае много малко. Шишманов с право отбелязва, че днес се знае малко повече, отколкото се е знаело за него преди около един век (Шишманов 1914: I). И това, което знаем за Паисий, го дължим предимно на онова, което той самият разказва за себе си в своята История, по-точно в Послеслова. Т.е. знаем, че е роден през 1722 г., че първоначално е бил монах в Хилендар, а по-късно в Зограф, и че тук е съставена и редактирана неговата История, в напълно зрялата му възраст, на четиридесет години. Важен епизод от живота му е една "мисия" в Карловци, в Срем. Той идва тук през 1761, за да прибере съхраненото наследство на един игумен от собствения му манастир, но идва също (той самият го споделя), за да черпи и от изворите на "немската", т.е. на западната култура. Идва, когато неговата История вече "се редактира", но [също] трябва да бъде и довършена, т.е. доработена, променена на места, проверена и поправена, а той намира ценни извори, които, независимо от тяхната популярност, добре подхождат за подобна дейност: "Царството на славяните" от Мавро Орбини и "Annales Ecclesiastici" от кардинал Цезар Бароний (в руския им превод или по-точно "компендиум")²³.

Самият автор ни говори за връзката на Орбини и собствената му История. Всъщност в предговора към Историята той споменава три пъти Орбини, като обаче изопачава неговото име и фамилия, наричайки го "Маврубир"²⁴, и изрично споделя, че е "черпил" сведения от него²⁵. Говорейки за покръстването и смъртта на Тервел, отново цитира "Маврубир" в празното поле на страницата (Паисий 1914: 19). За да докаже, че Омуртаг (Муртагон у Паисий, Муртаг у Орбини) е въвел християнството в България, Паисий се позовава на авторитета на Орбини (Паисий 1914: 26). Накрая, в Послеслова, когато е приключил историята си, той споменава пътешествието си в "немска" земя, т.е. в Карловци, и съобщава, че там е открил "латинянина" Орбини²⁶.

Тези, които по-късно са изследвали Паисиевата История, са споменали влиянието от Орбини във връзка с източниците му, базирайки се на същите негови думи. Това влияние все още не е било обект на задълбочени изследвания: някои са го пренебрегвали, а други са го смятали за по-значимо, отколкото е действително. Например, интелигентният литературен критик Боян Пенев, който, така да се каже, едва докосва темата, твърди, че Паисий се ползва "твърде много" от Орбини²⁷. Тези колебания в преценката се дължат, както намекнахме, на това, че все още липсва специализирано изследване върху споменатата тема. Това се осъзнава от Николай Дончев - когато в последно време илюстрира италианското въздействие върху българската литература, говорейки за Паисий и Орбини, той отбелязва, че "би представлявало особен интерес в нашия случай да се види и да се установи въз основа на самия текст какво е черпил Паисий от творбата на Орбини". Дончев продължава:

"За съжаление, подобна съпоставка няма да може да се направи, докато не разполагаме с оригиналния текст и руския му превод. Едва тогава ще могат да се установят много любопитни факти и ще се види до каква степен българската история е разбрала и осъзнала изкуството на историческото изследване и по какъв начин се е ползвала от работата на Мавро Орбини"²⁸ (Дончев 1938: 12).

Като осъзнахме, че твърде обобщителните монографии върху италианско-българските духовни отношения се нуждаят от нови анализационни приноси²⁹, сметнах за необходимо да се занимая с един от считаните за "отворени" и непознати проблеми и насочих вниманието си към присъствието на Орбини в Паисиевото съчинение.

Нека видим какво е Паисиевото мнение за Орбини, какви са впечатленията, които е придобил за неговото произведение. Освен че името и фамилията на Орбини в "История славянобългарска" са винаги невярно изписани, струва ни се, че Паисий не е имал точна представа и за "Царството на славяните". Преди всичко той не долавя онова чувство за "бароков славизъм" (както на друго място красноречиво го нарича проф. Волман (1938: 3), който е диапазонът на Орбиниевата история. Всеобхватния славизъм на Орбини Паисий заменя със специфичен българизъм, който, особено когато става дума за сръбските въпроси, се противопоставя открито на всякаква идея на славянско единство или хармония. На Орбиниевото хвалене на "силата" и "мощта" на славяните Паисий отвръща с хвалебствия за "силата" и "мощта" на българите. Спокойният и обективен дух на Орбини, който се опитва да се отнася към всичките славяни по един и същ начин, не съответства на страстта на българския монах, който, особено, когато говори за сръбския крал Душан Стефан, изцяло променя историческата визия и даже използва неуважителни фрази срещу онези, които са писали добри думи за него (Паисий 1914: 47). И докато Орбини се старае да дава на сърбите сръбското и божието на Бога..., то Паисий, когато говори за мисията на Кирил и Методий, за славянската азбука и т.н. отрича всяка заслуга и предимство на сърбите и русите, отнася се сурово към тях, не допуска "книгите" и "писмената" да се представят за сръбски, руски, словенски, както се е казвало тогава, а твърди, че всичко това е дело и гордост на българите (Паисий 1914: 69). Споменава другите славяни (само православните) единствено за да доказва, че българите са по-добри от тях, за да ги укорява за злото, което са им причинили (Паисий 1914: 6; 50). Идеята за славянско единство и хармония, подкрепена от Орбини, сигурно не е докоснала Паисий, не е смекчила и някои негови антиславянски настроения. В сравнение с Орбини, който притежава уравновесен, католически, средиземноморски ум, Паисий създава впечатлението за примитивен, турански, православен дух. От тази гледна точка "българинът" Паисий се различава същностно от "латинянина" Орбини. От друга страна, Орбини пише историята си под сянката на католическата църква, която през XVII век представлява голяма и самоуверена "империя", докато Паисий съставя и разпространява историческото си съчинение в навечерието на революцията, която вече кипи, в епоха и среда, в която господства всеобщото чувство едновременно и на огорчение, и на унилост, и на гняв.

Паисий изобщо не долавя "бароковия славизъм" на Орбини, така както не долавя - нека ни бъде позволен този антитетичен неологизъм - и неговия "славянски барокизъм". Логично е, че Орбини, пишещ във времената, когато целта на поета е да учудва, а в изкуството преобладават движението и динамизмът на образите, се вдъхновява от идея, според която ползата и в историята трябва да се съчетава с удоволствието, а на "Царството" трябва да се придава изобразителност, която да го обагря и одушевява от началото до края. На този подход дължим географските описания, баталните сцени, портретите на хора и костюми, посланията и речите, забележителните заглавия, красноречивите и патетични изречения и образи, илюстрациите в текста и списъците.

Паисий става антипод на своя извор. Вярно е, че той се ползва само от руския превод, един скромен превод, който съкращава и обеднява италианския текст и няма дори и далечна прилика с колоритното, живописно оригинално издание. Вярно е, че той ни е оставил съчинението си под формата на скромен ръкопис. Но също е вярно и това, че по този начин един от най-съществените и знакови елементи на "Царството на славяните" е пренебрегнат. Така че у Паисий липсва всичко онова, което характеризира бароковия стил на Орбини: няма описания; липсва портретуване; драматизмът е сведен до минимум; епичното повествование е разпаднато в летописните фрагменти; всичко изглежда бедно, сурово, примитивно; живата одухотвореност се срива в повърхностното изобразяване на събитията, които се редуват в безжизнен хронологически ред; изложението тече без многопластовост на образите, безцветно, без топлота. С изключение на отделни полемични абзаци, "История славянобългарска" всъщност пази характеристиките и интонацията на старите сръбско-български "родослови" и не е скромността, която кара автора ѝ неведнъж да я назовава "историйца". Понеже контекстът, в който двете произведения са се появили, е различен, различава се и техният понятиен инструментариум, и тяхната структура. Орбини ни напомня за разкоша, въведен от Барока в изкуствата, в литературата, дори и в науката, и ни представя произведение, което и външно, и вътрешно се стреми към постигането на непосредственост при четенето. Докато Паисий показва и духовната, и материалната мизерия, която е резултат от въздействието на анахроничния византинизъм, господстващ в българските манастири, съставя един текст, лишен от каквато и да е внушителна външна форма, който повлиява (както може) единствено със съдържанието си. Широко пропагандната творба, каквато е Орбиниевото "Царството...", не би могла да бъде структурирана по друг начин под сянката на Контрареформацията и Барока. Докато книжицата с по-ограничените си задачи, каквато е Паисиевата историйца, възникнала напук на господстващата власт и сред всеобщото невежество и апатия, постига своята цел, въпреки че е скромна редакция, въпреки че е ръкопис.

Паисий е пропуснал още една съществена Орбиниева черта. Обикновено Орбини се отнася към всичките славяни с обективност или поне проявява една и съща симпатия към всички тях. И макар че ги величае, той не се грижи да скрие или да оправдае някои техни недостатъци, варварски деяния, поражения, възмездия, предателства, убийства и т.н. Изглежда, че се ръководи от разбирането за исторически детерминизъм и следва случайността на събитията, без да си дава твърде много сметка за тяхната причинност. Орбини допуска зависимост на историческите събития от божията воля и неведнъж акцентът пада върху определението на божествения фактор, но често пъти отказва да следва този подход на интерпретация на историческото и оставя отделните събития да се развиват свободно, независимо от висши, чужди причини. Паисий, напротив, оправдава всичко това, което би могло да засенчи величието и славата на българския народ (тъй като му липсва рационалистическа култура и съзнание), и когато се налага да признава или смекчава неприятните неща, всеки път прибягва до идеята за божествената намеса, от която според него зависи всяко действие. Така славата се тълкува като божия награда за българския народ, а нещастието - като наказание. Следователно у него преобладава религиозният детерминизъм. И това е следващата разлика спрямо Орбиниевото разбиране за историята. "Латинянинът" историк, макар и да е бенедиктинец, воюващ в редовете на Контрареформацията, притежава по-отворен ум и носи у себе си следите на формиралия се в Италия репертоар от идеи и вкусове, съграждан в процеса на многовековна и постоянно подновяваща се култура; за разлика от него, православният историк притежава ограничен ум, който (заради обеднялата и умъртвена култура на българите) е усвоил единствено идеята, че Бог е върховният двигател на човешките съдби, а следователно и на човешките събития.

От друга страна, от самия Паисий научаваме какво от Орбини го е впечатлило най-съществено.

В предговора към историята си, като споменава източниците на своята работа, Паисий споменава и Орбини, като предлага най-общо объркващо изложение и критика на неговото "Царство...". По този повод пише (с объркана стилистика), ще го цитираме буквално, че:

"Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко - едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал" (Паисий 1914: 8).

Накрая, в Послеслова, се връща отново към Маврубир и съобщава, че неговата история за сърбите и българите е кратка: казват се малко неща за българските царе и нищо за светците. Тъй като е "латинянин" - продължава Паисий - Маврубир не е почитал българските и сръбските светци, които стават известни едва "после, когато латините се отделили от гърците"; затова Орбини пише лошо за сръбските светци и не пише нищо за българските (Паисий 1914: 85). Това сякаш означава, че Паисий е впечатлен само от "липсата на обективност" (от страна на Орбини), от неговите "обобщения".

Впечатленията на Паисий за Орбиниевата история, от една страна, имат истински основания, но от друга - те са необосновани. В руския превод, от който Паисий се ползва, Орбини наистина е представен в съкратена, обобщена форма. Съвсем различен е Орбини в италианското му издание, което българският монах не познава: там е пространен, детайлен, богат. Но колкото и ограничено и накратко да е представена в руската ѝ версия, Орбиниевата творба все пак не е чак толкова съществено деформирана, каквато е твърде кратката История на Паисий. Ако обърнем специално внимание на фрагментите и разделите, които фигурират хем в "Царството...", хем в "Историята...", ще видим, че Паисий много рядко е по-пространен от Орбини, макар че не пропуска да заема от епизодите, които откриваме в руската версия на книгата на "латинянина" историк. Колкото до "отсъствието на обективност", Паисий може би е прав, когато отбелязва, че липсва "преглед" на българските и сръбските светци, защото на друго място, когато става дума за Рагуза, родния град на Орбини, откриваме не един, а няколко раздела, посветени на величаенето на знаменити в различни сфери "персонажи". Но ако Орбини е пожелал да прави изключение само по повод на Рагуза и е писал за тамошните прочути хора, то тогава не бихме могли (само поради тази причина) да го обвиняваме в пристрастие и "отсъствие на обективност". Вече казахме колко неутрален и умерен е Орбини спрямо всичките славяни. Освен това неговата обективност (даже бихме могли да кажем - неговата симпатия към българите) се долавя вече в краткия предговор към българската част на съчинението му, където се подчертават бойните качества на българите, като се обвиняват гръцките историци, които са ги почернили или са ги игнорирали, поради ненавистта си към силния български народ. Впрочем и в хода на Историята, Орбини съвсем не е пестелив на хвалби за българите, когато ги заслужават. Най-накрая, особеното обвинение, че не пише нищо за българските светци и пише лоши неща за сръбските, е необосновано, защото по принцип Орбини не иска да придаде на Историята си силно религиозен характер и не се занимава специално със светците по желания от Паисий маниер; необосновано е и поради това, че Орбини въобще не пише за "сръбските светци".

Следователно, ако наистина трябва да се говори за необективност, това по-скоро се открива у Паисий. И колкото по-отблизо анализираме неговите разсъждения, толкова повече българският историк се оказва недостоверен. Не е прав той и когато твърди, че Орбини "споменава само български царе... и посочва кой след кого е царувал", защото картината на Орбини е много по-многообразна. Не е прав и когато се съмнява в обективността или дори в симпатията на Орбини, тъй като точно според неговия първоизвор Паисий превежда буквално много от хвалебствените преценки и изречения, отнасящи се за българите. С други думи, Орбиниевото влияние в Паисиевата История опровергава това, което последният отстоява в Предговора и Послеслова. От враждебната полемика в неговите разсъждения струи гневът на огорчения балкански монах, породен от съзнанието, че "латинянинът" или не одобрява, или не премълчава някои злонамерени деяния (как по друг начин би могъл да постъпи безпристрастният историк спрямо деянията на родителите, синовете и братята, които се продават и убиват един друг, и т.н.), и го обвинява в пристрастие. Ревностният български патриот страда, когато вижда, че другите не описват и не одобряват това, което той възхвалява, и обсъжда всеки пропуск, без напълно да го разбира. Храбрият български монах е или заслепен, или заблуден от конспиративна страст, от сърдитостта на "унижените и оскърбените", от партизанското тълкуване на историята, което го кара да отнема от славата и хвалебствията на гърците и латиняните, да изкривява фактите и деятелите в сръбската история, което му налага и да представя необосновано и погрешно Орбиниевата творба. Сигурно не е липсвала и известната доза недоверие и реакционност, с която православните историци изобщо се докосват до творбите на католическите автори. Вероятно самите карловацки монаси са представили Орбини на Паисий, насочвайки вниманието му към факта, че става дума за "латинянин"³⁰...

Понеже Паисий не симпатизира много на Орбини и не го разбира, а и прибягва до съчинението му в Карловци, т.е. когато "личността на книжовника" вече се е наложила като формирана, а историята му вече е редактирана и утвърдена, тука ще е излишно да се спираме на детайли, които сближават произведенията на двамата историци. Нищо не би ни казал например фактът, че и у двамата историци изцяло отсъства рационализацията на историческия процес и субективната оценка, която да тълкува изчерпателно историческия материал. Нищо не ни говори и фактът, че те прибягват до различни източници, които са далечни от традицията на тяхната естествена среда. Нищо не ни говори образователната и нравоучителна тенденциозност, която и двамата придават на произведенията си - единият повече, другият по-малко; единият по-обхватно, другият по-сгъстено. И от още по-малко значение е времевият им ред, който педантично следва последователността на царуването на отделните владетели. Това са общи, безлични белези, които сближават стотици историци и хронисти от всяка епоха, от всяко място, които не придобиват особена значимост нито у Орбини, нито у Паисий. Но дали от тези особености произтича някаква специфична взаимност между двамата историци, ще може да се установи с по-голяма сигурност в края на нашата работа, в заключението, когато "История славянобългарска" се разглежда задълбочено, в светлината на Орбиниевото "Царството на славяните".

Следователно, нека видим какво е особеното впечатление, което създава съпоставката на двете произведения. Естествено, ще имаме предвид само руския превод на Орбини, по-точно онзи, от който Паисий се ползва, и само в бележките под линия ще цитираме и италианския текст, за да илюстрираме разликата, която, поне в някои случаи, се открива спрямо руската версия. По този начин анализът на двата текста ще бъде анализ и на руската версия³¹.

Първото впечатление (доста общо по характер) е, че Паисий се ползва само частично от Историята на Орбини. Повече или по-малко е очевидно, че "латинянинът" "наднича" в Паисиевата История до царуването на цар Самуил (980-1014). От тази епоха нататък Паисий определено се отклонява от Орбини: ту е по-многословен, ту е по-лаконичен, ту илюстрира игнорираните от Орбини факти, ту изпуска епизоди, които се срещат у другия, като вече не се съобразява с Орбиниевата хронология на владетелите и с множеството детайли. Вероятно в тази втора част Орбини, който всъщност се оказва объркан и неясен, не му е от съществена полза. Освен това, в онази част, в която се разказва за немалко вътрешни раздори и борби, на места Орбини изказва мнения, които Паисий вероятно не харесва и затова отхвърля тази част. Кулминацията на раздалечаването на двамата историци засяга края на българското царство от времето на Шишман (1371-1393). Орбини припознава българската катастрофа преди всичко като резултат от вътрешните раздори и борби³², а Паисий я приписва на византийците, които са призовали турците на Балканския полуостров, за да победят българите (Паисий 1914: 55). Не е изключено обаче на Паисий да не му е стигнало времето, за да проучи изчерпателно Орбини, тъй като при престоя си в Карловци е трябвало да ползва и много други източници, сред които е и Бароний (макар и в съкратената му руска версия).

В първата част от "История славянобългарска" първото съвпадение с Орбини откриваме във фрагмента, където се съобщава, че българите идват от Скандинавия (Паисий погрешно я отнася към "московска земя"), след споменаването за временното им пребиваване в Германия, покрай Балтийския бряг (Паисий уточнява, че става дума за Бранденбург), се следват техните миграции в Русия, по-точно край Волга, като се мисли, че са взели името си от нея (Паисий 1914: 11; Орбини 1722: 289). Тук обаче у Паисий се откриват детайли, които подсказват ползването на друг източник. В този смисъл присъствието на Орбини у Паисий, или по-точно съвпадението с неговото съчинение има относително значение.

У Паисий следва прекъсване или по-конкретно - отклонение (Паисий 1914: 12-14), а Орбини отново се появява, когато започва "первая повест" (както я нарича българският историк). Появява се, когато се говори за изселилите се в Панония българи. Ето какво се случва с тях, след изгонването им от Панония:

У Паисий (стр. 14): "Они болгари встали девет хилади и пошли в Фрeнцию при крала Догобарда просили место да се тамо поселата. Он ги преластил и разнел их по доми чужди и повелел своим, и избили их све за една нощ с жени и дети их"³³.

У Орбини (стр. 290-291): "Едина часть числом девять тысяч с женами и детми пришли к Дагоберту Королю Французскому, просяще места в его королевстве, да бы возможно обитати им. Но разделени быша в вершителном, или розыскном суде, по многим домам, и во едину нощь быша вси побиты с женами и детми указом Дагобертовым"³⁴.

Без съмнение, Паисиевата близост до текста на Орбини е очевидна, макар че у последния се срещат повече несъществени детайли.

В следващия абзац, където става дума за българската емиграция в Италия по времето на Гримоалд и българина Алцек, макар че и двамата историци разказват едни и същи неща, у единия (Орбини) откриваме изобилие от подробности, а у другия - наблюдения, които не се намират у Орбини (тези българи преселници по-късно биват наречени славяни, гърците ги наричат склавони, те "работят" за венецианците и т.н.), което доказва, че Паисий ще да е ползвал и други източници (Паисий 1914: 14-15; Орбини 1722: 291).

По-нататък Паисий още повече се отклонява от Орбини, описвайки поотделно подвизите на Вукич и на Драгич, които Орбини описва едновременно, споменавайки техните нашествия в земите на франките (Франгия) и в илирийско, докато Паисий пък говори за войни и поражения в Мизия и Скития, но се спира по-обстойно на крал Борис (nota bene: † 678 г.), който изобщо не присъства у Орбини³⁵.

В следващата глава, посветена на Батоя, отново се открива сходство между двамата историци (Паисий 1914: 16-17; Орбини 1722: 291). Тази връзка, която засяга и някои формални особености, се открива обаче чак към края на онзи раздел, в който смъртта на Батоя е разказана почти със същите думи, с които разказва и Орбини:

У Паисий (стр. 17): "Крал Батоя при смрти защо не умрел на воиска, каиял ся и глаголал фрътуно велика и нуждо, защо ми още мало не допусти живот, да умру на воиска витезски с меч в руках моих".

У Орбини (стр. 292): "Порицая же на постели смертнои и фортуну великия напасти, в том, что не допустила его умрети на каком нибудь бою с мечем в руках"³⁶.

Говорейки за новия крал Тервел, Паисий отново следва латинския оригинал, като заема дори същите прилагателни имена, отнасящи се за българския крал, когото Орбини нарича: "Капитан изрядный, и человек веледушен"³⁷ (стр. 292). А Паисий повтаря "чловек изреден веледушен благополучен" (стр. 17). Паисий обаче, макар че не е толкова лаконичен, колкото е Орбини, се оказва почти неразбираем, когато стига до българската победа над аварите и причините, които карат Тервел да учреди първите закони (Паисий 1914: 17; Орбини 1722: 292). А учредяването на тези закони е ясно описано, имайки предвид Орбини.

У Паисий (стр. 17-18): "И повелел съзвати народ болгарскии и обявил им закон таков: ако се кои от них наидет и обличен будет за некое зло дело да смртию казнен будет. Пръви кралеве блгарски не знаяли закони царские но тои крал пръво уставил закон граждански и суд прав народу болгарскому что они испръва не знаяли".

У Орбини (стр. 292-293): "тоя ради вины повелел созвати народ Болгарскии, и объявил им закон таков: что, ежели кто из них наиден будет, и обличен в воровстве, или в каком нибудь прегрешении, то без всякои пощады будет смертию казнен. Котораго закона, ни иных законов гражданских они Болгары прежде незнали"³⁸.

Това, което Паисий разказва в допълнение, вече не копира педантично Орбини. В българския текст има някои сведения, които не се откриват у Орбини, от които става ясно, че Паисий трябва да е прибягвал и до други източници - сред тях, както и самият той признава, е Бароний (Паисий 1914: 18; Орбини 1722: 293). Покръстването на Тервел, замонашването му и неговата смърт са разказани от Орбини (и самият автор го казва) в една бележка в празното поле на листа. Следователно, за да се види по какъв начин Паисий следва извора си, е потребно да се има предвид съответния фрагмент и у двамата автори:

У Паисий (стр. 18-19): "Сеи крал Тривелия пръво восприел веру християнскою в лято гсдне 703. По въсприятие светую веру имеял велико благоговение и усрдие к Хрсту того ради саградил себе монастир и оставил волею кралевство своему сину стареишему, и заповедал ему пребивати верно и постояно в благочестие. По том отдеял се в монашески чин. Син же его за мало време бил християнин пак ся обратил в поганство. Тривелия оставил монашество на время и паки въсприел кралевство, и поимал сина своего и ослепил его сурово без милости защо обращал и народ болгарскии в идолопоклонение. По том въручил царство юнеишему сину своему с таковою заповед: наказовал его да би разумно строил царство и тврдо съдржал веру християнскою да не въсприме казан якоже и брат его стареишии за непослушание и въсприел паки монашеское одеяние, сконъчал свето свое житие. Име му било монашеско Теоктист монах. син же его юнеиши за мало время ходил по заповеди отца своего. Бил развращен в вере и тежок болгаром. Того ради изгнали его от кралевства и учинили себе крала Асена Великаго. Сеи Асен првии бил цар болгарски а грци от завист нарекли го Хасан Касан".

У Орбини (стр. 293-294): "Сеи Тербель, бе первыи Король восприявыи веру Христианскую. По сем оставил волею Царство сыну своему первородному, с таким положением, еже бы пребывати ему верну и постоянну во онои вере. И по том бысть монах. Но услышав, что сын его превращал Болгаров паки ко отверженному паганству, сняв одеяние монашеское, восприял паки бразды Королевства. И приведши паки сына под власть свою, приказал его ослепити сурово. И по том вручил Царство сыну своему второму, с таким же завещанием наказуя его, да бы был разумноправителен, и не следовал бы поступкам ослепленнаго своего брата. И восприяв паки монашеское одеяние, свято скончал свою жизнь. Умершу же Тербелю, не много по том, поиде за ним и сын. Того ради Болгары избрали за Короля себе Асеня великаго, от Греков же исказително наименованна Асан и Кассан"³⁹.

Общо взето тук Паисий доста точно се съобразява с извора си. Но това не му пречи да се ползва и от други източници. По този начин Паисий цитира неизвестни на Орбини неща (като датата на покръстването на Тервел и основаването на манастир, споменава и монашеското име на Тервел, по различен начин описва и гибелта на втория му син). От това става ясно, че дори когато Паисий изрично изтъква, че се позовава на Маврубир, той всъщност черпи информация и от други източници, без да робува напълно на основния си извор Орбини.

При това, макар че хронологическият ред и у Орбини, и у Паисий е един и същ, Паисий не следва непрекъснато латинския си оригинал, дори на места (за по-дълго или по-кратко) се отклонява от него, и както вече казахме, в някакъв момент напълно се отдалечава. Така например, дори след като изрично е споменал Орбини при Тервел (нещо, което прави много рядко), проследявайки хронологията на царуването на българските владетели, той описва деянията на Асен, наследника на Тервел, посредством други извори, и вече няма нищо общо с Орбини, който е твърде лаконичен, а в отличие от него Паисий е по-детайлен и по-богат откъм поднасянето на информация и подробности (Паисий 1914: 19; Орбини 1722: 294). Орбини отново се появява у Паисий и в следния абзац, посветен на цар Добре или Добрица. Би могло да се твърди дори, че тук преобладава Орбини, тъй като Паисий сякаш го калкира почти дословно. Ето и двата текста:

У Паисий (стр. 20): "По Асена настал Добрица цар от страни Дунавъские и послал посли цару Лъву заради мирни договор и нови за некои градове и места. но грци не приели почтено посли болгарские. Добрица пошел с воиска и бои до учища, зовомаго Длъгих стех: и пленил и побрал много корист ... от грчская земля за то се разгневал цар грчески и въшел с воиска тежка в Болгарию но бил затечен от Добрица и разбит и развоеван от болгари. После того боя въстали блгари на Добрици царя. Рекли некои негови врази каке имал таини договор с грци да издаде царство болгарское и изринули его от царства и убили его в (sic) сви принципи и господии що строили царство болгарское. По Добрица поставили на царство Телезвия. бил тридесет лета".

У Орбини (стр. 294): "По сем Асене наследник бысть зовомыи Добре, которыи проложил имя Добруциа, стране сущеи от сея части Дунаиския. Послал он послов просити новых договоров и положения о разных городках от него построенных. Но понеже послы не добре трактованы были от царя, Добре прошел воюя даже до урочища зовомаго Долгих стен, и учинив великую добычь, возвратился в дом. Константин убо пятыи царь, вшел с воиским тяжким в Болгарию, идеже бысть разбит и развоеван от Короля Добре, последи же Добре будучи в подозрении у подданных своих, яко бы таино договор мирныи чинил с царем, бысть ссажен с Королевства, и убиен со всеми принцепами дому Королевского, и по нем учинили себе Королем Телевзия или Телезия юношу тридесяти лет"⁴⁰.

Малкото информация, отнасяща се до новия цар Телец (Teleuzia у Орбини - Телевзия или Телезия в руския превод - Телезвия у Паисий), е буквален препис от Орбиниевия текст (Паисий 1914: 20; Орбини 1722: 295). Същото може да се каже и за следния откъс, в който се говори за Сабино или Сабин. Тука цитираме още един пример, а по-нататък ще вървим по-динамично.

У Паисий (стр. 20): "Сеи Сабин послал к цару просити мир защо се убоял от грци болгари же видели защо се убоял събрали ся и противили ся храбро. Видев же себе Сабин ненавидима от воинство и от поданих побегнал в град Замориа и от туду прииде в Цари град под защищение царя Копронима, и отложил почитание светих икон що бил почитал в Болгарию. Болгари же поставили на царство Тагана".

У Орбини (стр. 295): "Сеи Сабин послал к царю просити мира: а Болгары собравшеся сотворили храброе возпротивление. Видя же себе Сабин ненавидима от подданных, удалился в городок Меземорию, и оттуду проиде в Константинополь, под защищение Константина царя, да служить его злочестию, еже имел и в Болгарии, отложив почтение святых Икон. Болгары же поставили Королем Пагана"⁴¹.

Същото би могло да се каже за Паисиевия Таган и за Орбиниевия Pagano, но в края Орбини е по-обстоен, в сравнение с българския историк (Паисий 1914: 20; Орбини 1722: 295)⁴². По повод на Телерик или Telerico в началото двамата автори вървят паралелно, като единият е по-обхватен от другия, а по-нататък, на места, Паисий се отклонява от Орбини, като в края напълно се отдалечава от него, когато говори за създаването на славянската азбука, позовавайки се вероятно на една от многобройните преработки на "За буквите" на Черноризец Храбър (Паисий 1914: 21-22; Орбини 1722: 297). За новия цар Кардам и двата текста съобщават накратко едни и същи неща (Паисий 1914: 22; Орбини 1722: 298)⁴³; доста сходни все още са и относно Крун или Crunno, само на места Паисий се различава от Орбини, но най-накрая, имайки предвид друг извор, той завършва раздела по различен начин (Паисий 1914: 23-24; Орбини 1722: 298 и сл.)⁴⁴. В обширния фрагмент върху Муртагон или Муртаг се откриват допирни точки с Орбини, но освен незначителните намеси и някои размествания в разказваното у Паисий срещаме и интерполации, а краят се различава от Орбиниевия текст до такава степен, че можем да бъдем сигурни, че източникът, повлиял върху разказването тук, всъщност е друг (Паисий 1914: 24-27; Орбини 1722: 300 и сл.). Но пък точно на това място Паисий отново споменава "Маврубир" (стр. 26). Споменаването може да изглежда странно и поради факта, че Паисий, който обикновено не цитира неговото име, в случаите, когато действително се позовава на съчинението му, го цитира точно тук, при това, без да го следва. Той обаче го споменава единствено за да покаже, че не всичките историци са единодушни по въпроса, засягащ датата на покръстването на България. Тук, по-скоро, Паисий имитира Орбини само в откъса в своята "История", в който се поставя под съмнение датата на гореописаното събитие.

И така, сред подобни или аналогични фрагменти, сред съкращения или допълнения от страна и на двамата историци, сред отдалечавания от източника и включване и на други извори, при спазване на една и съща линия на развитие, на един и същ времеви ред, стигаме и до големия "кръстопът", когато Паисий определено се откъсва от "латинския" си информатор, "контрольор" и "коректив": както вече казахме, случва се по време на царуването на Цар Самуил (980-1014), по-точно на стр. 32 от "Историята" на Паисий, и на стр. 310 в "Книга Историография" от превода на Орбини. Фрагментите, в които най-осезаемо присъства Орбини, са: първите години от царуването на "Симеон Лабас"; българската победа над Фока; епизодът от българо-тунизийския съюз срещу Византия; мирът, който гореспоменатият Симеон лично сключва с гърците в Константинопол; почти цялата Борисова епоха; беглите споменавания на краткотрайното владичество на Селевкия (Seleuchia) и Суботин; началото на господството на цар Самуил. Присъствието на Орбини понякога е толкова "прилепчиво", че се натрапва и в хода, и в ритъма на езиковата конструкция, също и при топонимите. Например, първият от гореспоменатите фрагменти в двата текста звучи по начина:

У Паисий (стр. 28):

"Умершу же Леву, оставил царство своему брату Александру. Симеон цар послал Александру: хощет ли стояти на они перви мир, що бил учинил с братом...".

У Орбини (стр. 303):

"Умирая же Лев, оставил державство своему брату Александру Симеон паки к нему послал послы, еже бы подтвердити мир учиненныи со умершим"⁴⁵.

В последния фрагмент в българския текст се откриват следните изрази, които направо са заети от руския превод: "провинции западние", "Далматия, Рагуское, Катара" (Паисий 1914: 31). И що се отнася до изразите, които Паисий черпи от "латинянина", макар и чрез руския му превод, ползотворно е да припомним, че тук не става дума само за вече споменатите топоними, защото те са далеч по-многобройни. Вече Ангелов в неговата "История на българската литература" отбелязва, че в Историята на Паисий се откриват западни термини, сред които цитира: "барон, привилегия, магистри" (Ангелов 1923: 20). Като приемаме "магистри" за дума със западен произход, тъй като у Паисий е с плавно ударение, следователно най-вероятно идва от латинската дума "magister", а не от гръцки "μάγιστρος", ще припомня и някои други думи: "церемонии" (стр. 62), "генерал" (стр. 22), "командант" (стр. 52), "комета" (стр. 23), "копие" (стр. 57), "палата" (стр. 25), "персона" (стр. 43 и 46), "пролог" (стр. 42), "солдат" (стр. 28), "титла" (стр. 18 и 63)⁴⁶. Всички тези думи, естествено, са широко разпространени в редица славянски езици, включително и в българския, ето защо, а също и по причини на хронологията, би било преувеличено да се твърди, че те са били въведени от Паисий чак през втората половина на XVIII век. Тяхното присъствие в Паисиевата творба е интересно, но сигурно наличността не е резултат от "първична употреба", т.е. не може да се говори за заемки, които за пръв път са използвани, или, както би казал Кроче, "претакани"⁴⁷. Същата значимост, поради същите причини, имат и думите: "дука" (стр. 38), откриваме я и в други славянски езици (украински, сърбохърватски) - дума, която би могла да идва или от новогръцки "δούκας", или от италиански "duca"⁴⁸; "фъртуна" (стр. 17), която също се среща в много славянски езици и може да идва направо и от италиански или пък чрез турски ("fertena") (Миклошич 1886; Бернекер 1908-1913; Геров 1895), но у Паисий се открива в един абзац, който представлява превод от италиански език; "кестан" (стр. 80), на български звучи и "кастан", "кестен" и изглежда идва от новогръцки ("καστάνιν") или от латински ("castanea"), но се среща и в старобългарски като "кастан" (Бернекер 1908-1913); "корона" (стр. 34) от латински "corona" или от новогръцки "κορώνα" (Геров 1895; Миклошич 1886; Бернекер 1908-1913); "крамола" (стр. 27) - една дума, която се среща вече в старобългарския език и която идва от средновековния латински език ("carmula"); "луннии" (стр. 23) - прилагателно име от думата "луна", което вече съществува в старобългарския език, а по-късно се открива и в други славянски езици, като произходът им е неизвестен (Миклошич 1886; Бернекер 1908-1913). Ще изтъкнем обаче, че е особена формата на думите "конта" (стр. 52) със значение за "граф"; "принцип" (стр. 18 и 20) и "превĕлегии" или "превелегии" (стр. 40, 42, 57, 61, 63 и 84), които не се срещат в руската версия (в руския текст е написано "контия", "принцеп")⁴⁹, и не се откриват в никакъв български речник, затова биха могли да се приемат като "лични" алтерации от страна на Паисий. Следователно, струва си да се отбележи, по повод на "превĕлегии" или "превелегии", че докато българската "чуждица", използвана и сега, и преди, е "привилегия" (Младенов 1932), то Паисий се отнася към второто "е" като към едно "ĕ" със старобългарски произход и ту пише обикновено "е", ту използва характерния диакритичен знак. И отново по повод на алтерациите нека не забравяме, че, докато руският текст, що се отнася до имената и топонимите, калкира точно италианския модел, то българският текст доста се отдалечава от него и използва форми, които подсказват наличието и на други източници. Така например: "Догобард" (стр. 14) вместо "Дагоберт" (руския текст - стр. 290) - "Dagoberto" (стр. 400); "Грималд" (стр. 14) вместо "Гримоалд" (руския текст - стр. 291) - "Grimoaldo" (стр. 400); "Алецек" (стр. 14) вместо "Алцек" (руския текст, стр. 291); "Alzecco" (стр. 401). Понякога обаче става дума за дълбоко пренебрегване от страна на Паисий: оттук - "Маврубир" вместо "Маврурбин" (в руския текст) - "Mauro Orbini"; "Таган" (стр. 20) вместо "Паган" (в руския текст), "Pagano"; "стех" (стр. 20) вместо "стен" (в руския текст), "muri" и т.н.

С баланса от думите с "латински" произход в "История славянобългарска" репертоарът от "елементи", които от Орбини са преминали в Паисиевата творба, би могъл да се счита за изчерпан. Но за да можем по-добре да преценим въздействието на Орбини и степените на неговото проникване в Историята на Паисий, ще е от значение да имаме предвид и някои други извори. И понеже "Annales Ecclesiastici" на Бароний в руската им версия или компендиум от 1719 г. е един от най-знаковите извори на Паисиевата история, с което се изчерпват "латинските" му източници, ще бъде уместно да илюстрираме какво е било и тяхното влияние⁵⁰.

За разлика от "Маврубир", чието име фигурира четири пъти в Паисиевата "История", Бароний се цитира цели девет пъти⁵¹. Този път е съвсем логично, а и неизбежно, Бароний да се появи в първата част от "История славянобългарска" и да изчезне във втората част, тъй като неговите "Анали..." стигат само до 1198 г. До руския компендиум на Бароний Паисий прибягва веднага, още в Предговора, когато пише за "Ползата от историята" ("Полза о истории"). За скромния човек (в плана на интелектуалното), какъвто е Паисий, няма нищо по-удобно от това, да се възползва от авторитета на много известния историк Бароний. Затова той го следва, калкира го педантично и се отклонява от него само когато засяга особени, национални въпроси, които касаят само българите, тяхната гордост, техните права и задължения⁵².

Паисий отново прибягва до Бароний в първата част от историческото изложение, за да докаже, че и чуждестранните знаменити историци ценят силата и смелостта на българите:

У Паисий (стр. 12): "Такви били испрво болгари крепки и силни на бран. В прва част Барониа на листе... болгари страшни всему миру мал народ но непобедим".

У Бароний (VI, 669): "Bulgarorum ferocia... ista subdit de ipsorum fortitude et bellico robore"⁵³.

По-нататък обаче Бароний присъства и влияе много по-несъществено, отколкото бихме очаквали, ако съдим по бележките, в които се споменава. Даже бихме могли да кажем, че само в два фрагмента откриваме известна зависимост от неговото съчинение. Първият от тях засяга битката при Адрианопол през 813 г. и съдържа само тази кратка констатация:

У Паисий (стр. 23): "но егда видели их, яко истина бегают потекли за ним и тако изъсекли без числа множество от них. едва Михаил цар убегал в Цариград того ради оставил царство самоволно".

У Бароний (IX, 715): "Quia vero vidit sine ulla retentione fugere, persecutus (Crunnus) coecidit multitudines copiosas, et veniens nihilominus ad sarcinas, has cum exuviis abstulit. Imperator fugiens, repedabat in urbem cum multitudinibus ... Imperii depositionem dejurans".

Вторият фрагмент също е кратък намек за колонизаторската и религиозна дейност на цар Самуил.

У Паисий (стр. 32): "и проводил куцовласи и арнауте и гръци от она места и заселил ги по краи Варна и Тръново и много от них воини имеял над грци ва Енишехер много воинство болгарское поставил и отуду много мощи святих пренел в Болгарию".

У Бароний (X, 953-954): "cuius incolas in interiores Bulgariae partes cum totis domibus colonos deduxit, quibus in numero suorum militum conscriptis, contra Romanos sociis utebatur. Transtulit etiam (Samuel) sancti Achillei reliquias".

Всички други Паисиеви позовавания на Бароний (Паисий 1914: 16; 24; 26; 70-71; 75) не възпроизвеждат, не повтарят и не калкират неговата творба, а чрез него търсят единствено потвърждение и имат стойността на безлични маргинални бележки, съответстващи на бележките под линия, които доказват, че даденият епизод (или по-точно даденото име и година) се откриват и у Бароний. Най-странното е, че дори когато Паисий цитира Бароний, той не винаги го следва, а и не го цитира правилно и не го познава добре. Например, що се отнася до Тервел и освобождаването на Константинопол от сарацините, то картината, очертана от Паисий на стр. 18 в историята му, и тази, представена от Бароний на стр. 17, IX том на "Анали..." (Паисий цитира Бароний в бележка), не е идентична. По същия начин относно българското покръстване Паисий (стр. 26) твърди, че Бароний го отнася към времето на Борис (по-точно през 845 г.), но забравя, че самият Бароний в IX том на Аналите (стр. 409) описва покръстването като по-ранно, отнасяйки го към времето на Телерик и 777 г.

Така че малко от "Аналите" на Бароний действително присъстват в Паисиевата "История славянобългарска", освен най-общата идея за ползата от Историята, която откриваме в Предговора, и освен току-що цитираните два фрагмента, които не са дословно усвоени, а са съставени по подобие, което ще рече, че за Паисий Бароний е по-скоро библиографски източник. Латинският историк Бароний не провокира търсенето на нови методи на изображение, не предизвиква нови тълкувания. Тук става дума за позоваването на видна историческа личност, която най-често се споменава в бележките, като самото му име в случая служи като потвърждение за достоверността на онова, което Паисий описва в съчинението си. С други думи, необразованият, неизвестният български монах прибягва до видния и прочут католически кардинал, за да утвърди достоверността на малката си История, в светлината на голямата, прословутата, История. Става дума за обичайна "техническа" процедура, използвана от "нови", "млади" историци, които цитират други авторитетни историци. Ползването на "Анали..." не повлиява издълбоко изработването на историческата материя, но изборът им е ласкав и е значимо събитие. Авторитетът на прословутия католически историк превъзхожда всичко, събрано в калейдоскопа на ползваните извори, с които смелият български новак в занаята украсява "Историята" си.

След всичко това влиянията и отраженията от "Царството на славяните" върху Паисиевата "История славянобългарска" стават по-ярки и могат да се преценят още по-адекватно.

Паисий не разбира "бароковия славизъм" на Орбини, не отразява неговия "славянски барокизъм", не схваща историческия му детерминизъм (той ползва Орбини, когато личността и произведенията му вече са зрели, и може би дори не го оценява цялостно), но въпреки това "позоваването" на "латинската" история не остава пасивно, а постига очевидни ефекти. Те дават широта на текста, но без да се постига дълбочина; не променят личността на историка Паисий и неговите представи, не променят и начина, по който тълкува и пише - така е, защото се разпадат при повърхностното отразяване на историческата информация. Няма нито една Паисиева идея, нито едно специфично деяние, което да може да се приеме като повлияно от Орбини. Тъй като и личностно двамата историци се различават, различни са и техните произведения, а отделните идеологически и методологическите съвпадения, които можем да открием, не са от съществено значение, и не са нищо друго, освен прости, безцветни, безлични, случайни ноти - общи за редица историци и хронисти от всички епохи и всички народи. Затова би било излишно да се спираме допълнително и на паралелите, които споменахме. Ако преди това те ни се струваха съвсем вяли и незначителни, сега, след нашето подробно изследване върху формирането на Паисиевата "История", те биха звучали дори неточни и софистични. Постигнатото качество не предполага многобройни и убедителни заключения; някои конкретни констатации по-скоро биха могли да се породят от тяхното количество.

Следвайки тези констатации, като повтаряме и се възползваме от казаното и от Дончев, можем да откроим, че Паисиевото "изкуство на историческото разследване", мислено спрямо Орбини, се ограничава в това (както и самият български историк твърди), че "събира" по-кратко или по-пространно цели абзаци от "Царството на славяните" (от "Книга историография..."). Трябва веднага да се отбележи, че Паисий не усвоява идеологическия свят на Орбини, но не приема безкритично и безрезервно историческото му повествование. Фрагментите, в които Паисий прибягва най-съществено до Орбини, са многобройни, но дори и тогава, когато изглежда, че сякаш "латинянинът" преобладава, се долавя присъствието и на други извори, които доказват, че българският монах контролира източника си, не се съобразява раболепно с него, а го допълва и променя чрез ползването и на други исторически паметници. На това се дължат несъществените вмъквания, вариантите, различията в имената, местностите, цифрите, които замъгляват оригиналния текст. Паисий не се придържа стриктно към латинския си образец. В началото го следва отблизо, после само го има наум, сетне го изоставя изцяло, а в края отново се връща към него. В прекъсванията на Орбини се противопоставят други историци, които, раздел след раздел, прекъсват Орбиниевото въздействие. Това ни подсказва, че Орбиниевата историческа информация понякога допада на Паисий, но друг път не му се харесва. Освен това, пълното отсъствие на Орбини във втората част на "История славянобългарска", а и вече споменатите хипотетични времеви съвпадения, още по-ясно ни говорят за независимостта, която Паисий иска, а и съумява да постигне от латинския си учител.

И все пак, колкото Паисий да може и да иска да изглежда независим в концепцията си за българска история и в подредбата на фактологичния материал, следите на Орбини са очевидни. В първата част от "История славянобългарска" Орбиниевото присъствие преобладава над заетата от разнородни източници информация и линията на развитие на "Царството..." ясно се отразява в хронологичния ред на Паисиевата "История". Цели абзаци и исторически картини биват възприети по лесно разпознаваем начин. Понякога въздействието на Орбини е толкова силно и опияняващо, че се пренася и във формата, на това се дължат заемки и калки. Никой друг от ползваните от Паисий автори не е "толкова разпознаваем в повествованието му", колкото разпознаваем е Орбини. Макар че Паисий доста строго съди Орбини, винаги оставаме с впечатлението, че православният монах всъщност се подчинява на латинския бенедиктинец. Взрем ли се в Паисиевите цитати и бележки, струва ни се, че за Паисий най-авторитетните историци са именно двамата латиняни: Бароний и Орбини. Бароний по-скоро се мисли за авторитет по всеобща история и заради това предговорът върху ползата от историята е взет от него; Орбини пък е авторитетът, когато става дума за южните славяни, затова е важен и при изобразяването на специалните сюжети от българската история. Затова, макар че е цитиран по-малко, отколкото Бароний, в замяна на това Орбини оказва по-съществено влияние. Бароний, историкът по всеобща история, е по-полезен, когато се отразяват изворите под линия и в маргиналните бележки. Орбини, който е историк по специализирана историческа материя, се оказва полезен при специализираното проучване.

Да се посочи, че началните думи на "История славянобългарска" не са нищо друго, освен отражение на Барониевата мисъл; че първият споменат в нея историк е Орбини; че в хода на историческото изложение имената на двамата католически историци преобладават почти демонстративно; че накрая, в заключението, фигурата на Орбини отново излиза наяве - това ще означава да синтетизираме и оценим с малко думи информативната и документалната им дейност. Без да е предизвикало големи "революции", като например "Storia boema" на Пиколомини, и макар че неговата сфера на действие се ограничава до повърхността на историческата рамка, това съчинение винаги преобладава пред другите съчинения и оставя своите светли дири. И тези следи са още по-значителни, като се има предвид, че свидетелстват за двете единствени, оценени от Паисий, "латински" съчинения, които идват независимо и почти случайно от двама съвременници и съвръстници - единият починал през 1607 г., другият - през 1614 г., воювали в същите редици, борили се за една и съща идея, писали под сянката на едно и също мощно движение. Това движение е Контрареформацията. Макар и отдалече, а и косвено, Контрареформацията отвоюва нов успех през втората половина на XVIII век, като дори и православните славяни⁵⁴ в съдбоносните, но трудни моменти на тяхното национално и литературно-книжовно Възраждане не остават чужди на нейния опит и исторически универсализъм. В този смисъл влиянията или отраженията на Орбини и Бароний в Паисиевата "История" придобиват особена светлина, и ни говорят не толкова за незначителни лични връзки или за прости технически проучвания, колкото по-скоро свидетелстват за висши отзвуци на идеи и течения, които по различни начини, почти неусетно, се разпространяват във времето и пространството. Така последните ни наблюдения ни връщат назад към изходната точка на това изследване - Контрареформацията. Орбиниевият образ отново изчезва и пак се появява творческата атмосфера, която го формира.

БЕЛЕЖКИ

1. Научната редакция на превода на класическото паисиеведско съчинение "Il Regno degli slavi" di Mauro Orbini (1601) e la "Istorija Slavenobolgarskaja" del monaco Paisi (1762) на Артуро Крония на български език следва академичната програма на проекта "От уста на ухо"... до Internet" с ръководител доц. д-р Мила Кръстева. Проектът се финансира от Поделение "Научна и приложна дейност" при Пловдивския университет Паисий Хилендарски (б.пр., Р.А.).

Първоначално Артуро Крония публикува съчинението си "Il "Regno degli slavi" di Mauro Orbini (1601) e la "Istorija Slavenobolgarskaja" del monaco Paisi (1762)" ("Царството на славяните" на Мавро Орбини (1601) и "История славянобългарска" на монах Паисий (1762) през 1939 г. (вж. Крония 1939). По-късно трудът е отпечатан самостоятелно (Крония 1940). Преводът от италиански на български е осъществен по последното от посочените издания.

При отразяването на бележките под линия не е спазен начинът, по който са зададени в оригинала на Крония. Справочният апарат и начинът на цитиране са съобразени с изискванията на списание LiterNet.

В библиографията на оригиналното изследване на Артуро Крония често липсват много и съществени данни: заглавия на съчинения; пълни имена на авторите им; време и място на издаване на ползваните източници; цитирани страници и т.н. Когато беше възможно липсващите данни бяха попълнени post factum от преводача или редактора, като допълнително вписаната информация е поставена в средни скоби. Въпреки усилията ни, не успяхме да идентифицираме някои от ползваните от Крония източници, затова и информацията за тях е само частична. Липсващата в оригинала информация в превода се обозначава по начина [...] (б.ред., М.Кр.). [обратно]

2. Срв.: Мурко (1927); възраженията на Крония (1928: 187-198). [обратно]

3. Публикациите, посветени на влиянието на Контрареформацията сред славяните се споменават от Крония (1933: 24). Нека споменем и приносите, публикувани наскоро във "Fontes et studia historiae Societatis Iesu in finibus Croatorum - ‎Vrela i prinosi" (1933), (Дуйчев 1937) и последните данни, посочени от Крония (1937: 237 и сл). [обратно]

4. За историята на тези "преработки" и публикации срв. Крония (1925: 99 и сл.; 1933: 32 и сл). Интересни сведения откриваме и у Мурко (1927). [обратно]

5. В италианската наука имената на далматинските книжовници често се цитират с италианското им изписване. На някои места Крония използва както италианската, така и славянската форма на имената (б.пр., Р.А.). [обратно]

6. Различни интересни данни откриваме у В. Ягич (1910: 9; 14-15; 18-19 и passim). [обратно]

7. В отличие от предишните специалисти по история на славянските литератури, които, с очевидно пристрастие, са премахнали тази "глава", срв. с наскорошното признание на Ф. Волман (1928: 47 и сл.). [обратно]

8. По този повод, срв. с обширната монография на В. Ягич: "Život i rad Jurja Križanića" (1917), също с книжката на Е. Шмурло "Jurij Krizanic: missionario o panslavista?" (1926) и най-накрая с контратезата на А. Крония (1928б: 3-4). Новата публикация на П. Н. Шкерович "Ђуро Крижанић. Његов живот, рад и идеје" (1936) не води до нови резултати. [обратно]

9. Факт е, че все още всички се позовават на студията на Л. Рава (с всички негови неточности и с няколко грешки), което просто представлява едно резюме на произведението на Орбини "Царството на славяните". Рава черпи данни върху живота и творчеството на Орбини от оскъдни и анахронични Апендини ("Notizie istorico-critiche...", неточно цитирани от Рава) и от Черва ("Biblioteca Ragusina..." и т.н.), вж. Рава (1913: 20). Само въз основа на възложени на други хора изследвания при Ватиканската библиотека, които обаче Рава не признава, той отбелязва, че книгата на Орбини е включена в Индекса на забранените книги ("usquequo prodeat haereticorum nominibus passim citatis"). Той обаче говори и за панславизма, и за Колар, за значението на изучаването на славянските езици (стр. 8) и за рагузинската литература: всичко това е отразено въз основа на някои публикации от неславянски езици, в които се открива голямо объркване на идеи и имена, допуснати са и грешки. Много по-кратка, но значително по-добра, е статията, написана от М. Решетар за "Narodna Enciklopedija srpsko-hrvatsko-slovenačka" (1928, III: 260). Срв. също обширното резюме на хърватски на работата на Рава, направено от Петравич (1938: 87). [обратно]

10. Действително С. Любич се възхищава на "чистотата на езика" в "Ogledalo književne poviesti jugoslavjanske" (1869: 442). Според самия Любич (1869: 442) тази творба е издадена във Венеция през 1595 г., в Рим през 1614 г., във Венеция през 1628 и 1703 г. Според Шафарик (1865: 246) съществува и едно венецианско издание от 1621 г. Кукулевич неточно съобщава за съществуването на първо венецианско издание дори от 1614 г. в своята "Bibliografija hrvatska" (1860: 116). Безспорни са изданията от 1595 (Джинами), 1614 (Дзанети) и 1703 г. (Оки), понеже за тяхното наличие се говори в "Biblioteca di fra Innocenzo Ciulich nella libreria de' RR. PP. Francescani di Ragusa" (1860). Срв. обаче възраженията на М. Решетар (1920: 53). От друга страна, "zrcalo" на Орбини е било разпространено и на латински език, следователно не бих могъл да кажа дали е преведено от или на латински. Срв. ръкопис № 1239 на Библиотеката на Падуанския университет, съдържащ "M. Orbini... De ultimo fine humanae vitae vel summo bono...", посветен на Марино Бобали и написан в Млет през 1590 г. [обратно]

11. Например от общо 473 страници в книгата на Орбини руснаците фигурират само на стр.: 44; 88-91; поляците на стр.: 41; 44; 52; 54; 95. [обратно]

12. Достатъчно е да се мисли, че цели периоди от славянската история до голяма степен се характеризират с борби сред славяни, а някои славянски държави са постигнали консолидацията си за сметка на независимостта на други славянски държави и т.н. [обратно]

13. Вж. Бидло (1927). Друго доказателство за това е фактът, че когато става ясно, че романтично и панславистично възприетата славистика вече не може да обхваща и регламентира всичките "славянски науки", стремящи се към илюстрирането на славянското единство и взаимност, и за тази задача се търси специфична, адекватна и ползотворна дисциплина, се прибягва не до историята, а до филологията, мислена като историческо-литературна наука. Провалът на историята, който се премълчава в "O podstate slovanske filologie" (Вайнгарт 1924), е признат от М. Вайнгарт по-късно (вж. 1929: 14). [обратно]

14. Критическата актуализация важи и за историографията (няма да кажа история), а не само за литературата и философията. [обратно]

15. За да не изглежда, че моето твърдение е преувеличено, срв. статията на А. Петравич, където се говори за "нови насоки в историческата и литературна идеология", предизвикани от споменатата творба. [обратно]

16. Към двамата споменати в текста известни поети нека се прибавят Палмота (Палмотич) с неговия Павлимир, Каванин и др., срв. Аранза (1938: 78). [обратно]

17. Естествено, споменават се само главните творби; като любопитен факт споменавам тука и хърватски календар, анонимно публикуван от Витезович под заглавието "Zoroast harvacki", в който се намира един "Red i vrsta kraljev hervackih", който се основава и на Орбини, срв. Богданович (1915: 249). Споменавам още някои отражения на Орбини в едно съчинение с лингвистичен характер на С. Долчи ("De illyricae linguae vetustate et amplitudine, dissertatio historico-chronologico-critica"), издадено във Венеция през 1754 г. [обратно]

18. Вж. Гай (1836); срв. Шурмин (1898: 163). Като любопитен факт, нека се има предвид, че и Томазео се позовава на Орбини в историческия предговор към версията на "Canti illirici" от 1842 г. [обратно]

19. Вж. Скерлич (1909: 244; 249; 258; 322). За евентуални отражения върху Йоаникий Милкович срв. Мошин (1938: 434 и сл.). [обратно]

20. В оригинала е сгрешено първото име на Б. Пенев, изписано е като П. Пенев (б.пр., Р.А.). [обратно]

21. За него и неговите връзки с италианска литература, срв. Колендич (1926: I-II), рецензията на А. Крония в "Atti e memorie della Società dalmata di Storia patria" (1927: 202). [обратно]

22. Така пише Й. Иванов в предговора към "История славяно-болгарская" на Паисий (1914: XI). По-сдържан обаче е И. Шишманов в статията "Паисий и неговата епоха" (Шишманов 1914: 5). Цялата библиография върху Паисий е събрана от Й. Иванов в цитираното съчинение, а подбрана библиография - от Б. Ангелов (1923: 13). Трябва да се прибави и по-късният труд на В. Н. Златарски "Отец Паисий Хилендарски" (Златарски 1929: 1). Интересни са и новите обобщаващи данни на Ив. Дуйчев от "Преглед на българската историография" (1938: 40). [обратно]

23. "Книга историография. Початия имене, славы и разширения народа славянского ... чрез Господина Мароурбина... повелением Петра Великаго...". Петербург, 1722 (името на преводача не е посочено), вж. Книга историография (Орбини 1722). "Annales..." на Бароний, преведени от полски през 1687, се публикуват в Москва през 1719 г., също по заповед на Петър Велики, под заглавието "Деяния церковная и гражданская...". [обратно]

24. На свой ред името в руския превод е предадено изопачено като "Маврурбин". [обратно]

25. В цитатите следвам изданието на Паисий, осъществено под редакцията на Й. Иванов (Паисий 1914). В показалеца на имената Иванов споменава три пъти Орбини, но всъщност името му е цитирно четири пъти (стр. 8; 19; 85 и на пропуснатата от Иванов страница 26). [обратно]

26. Паисий (1914: 85). Дотолкова, доколкото твърди Иванов (Паисий 1914: XXVII), цитираното от него издание все още се намира в Карловци (става дума за изданието от 1722 г.). [обратно]

27. Вж. Пенев (1930: 254; 331). Тези влияния се анализират още по-отблизо в предишно негово съчинение: "Паисий Хилендарски". Вж. Пенев (1918: 55-56). [обратно]

28. Вж. Дончев (1938: 12). Ив. Дуйчев напоследък е обърнал внимание на тези пропуски (1937). [обратно]

29. Срв. цитираното съчинение на Н. Дончев и неговата библиография под линия (Дончев 1938). Срв. също и по-новата работа на Е. Дамиани "La fortuna della lingua italiana in Bulgaria" (Дамиани 1939), където се споменават предишните работи на същия автор, на същата тема. Но по този повод, ценното "Итало-българско списание" или "Rivista Italo-Bulgara", ръководена от неуморимия Дамиани, за съжаление, спряло твърде рано, е от изключително значение. [обратно]

30. Паисиевото пристрастие е кратко, но точно отбелязано и от И. Дуйчев (1937: 51-52). [обратно]

31. Неочакваното щастие да ползвам руската версия дължа на учтивостта на проф. Джузепе Прага, който ми предостави един личен екземпляр на рядко срещаното руско издание от 1722 г. Тук още веднъж благодаря на моя изтъкнат и уважаван колега и приятел. [обратно]

32. Вж. Орбини (1722: 334) и в италианското издание (1601: 472-473). [обратно]

33. Цитатите, които Крония транскрибира с латински букви, тук се представят със съвременни български и руски букви. При цитатите, които Крония превежда на италиански, се дава преводът им на съвременен български език. В тази връзка се позовавам на превода на Петър Динеков (2006) (б.пр., Р.А.). [обратно]

34. В италианския оригинал: "i quali à numero di nouemila insieme con le mogli, e figliuoli andarono da Dagoberto Rè di Francia, dimandando un luogo nel suo Regno da poterui habitare. Il quale ordinò che fussero riceuuti appresso Heimondo, e nella Baioaria, & fattili spartire per le case, una notte gli fece poi tutti uccidere insieme con le mogli, e figliuoli" (стр. 400). [обратно]

35. Вж. Паисий (1914: 15), Орбини (1722: 291). Да се обърне внимание на това, че в оригинала (с. 401) Аспарух фигурира вместо Борис, докато в руския превод въобще не фигурира. [обратно]

36. В италианския оригинал: "assalito da febre passò da questa vita: più volte esclamando, e incolpando la fortuna, che non l'haueua lasciato morire più tosto con la spada in mano, come si chiedeua à un paro suo" (стр. 405). [обратно]

37. В оригиналния текст: "Capitano eccellente, et huomo di grande spirito" (стр. 405). [обратно]

38. В италианския оригинал: "Terbele intendendo all'hora questo, conuocò li suoi Bulgari, & promulgò una legge, che sendo alcuno accusato, subitamente gli fosse formata l'inquisitione; & essendo conuinto di furto, ò altro maleficio, che incontanente fosse decapitato. Et questa fù la prima legge, che alli suoi Bulgari pronuntiò Terbele" (стр. 406). [обратно]

39. В италианския оригинал: "Sono d'opinione alcuni autori, che questo Terbele sia stato il primo Rè de' Bulgari, che hauesse abbracciata la fede Christiana. Et non contento al battesimo solo, lasciando il Regno al suo primogenito sotto conditione di douere mantenere i Bulgari nella fede, che haueuano presa, si vestì volontario monaco. Ma sentendo, che il suo figliuolo riuolgeua i Bulgari allo abbandonato paganesimo, lasciato l'habito monacale, subitamente riprese il Regno: & ridotto il figliuolo in sua podesta, gli fe trar gli occhi seueramente. Appresso, incarcerato questo in estremo disaggio, dette il Regno al secondo genito con la medesima conditione: ammonendolo, ch'egli imparasse da l'essempio del suo fratello. Et così ritornato all'habito, santamente finì la sua vita. Il che se fù vero, egli è cosa chiara, che i Bulgari di nuouo erano ricaduti nel paganesimo. Imperoche il Zonara nella vita di Michele Balbo Imperadore dice, che da altri credesi communemente, che i Bulgari sotto Martino Rè, il quale da' Scrittori Greci è chiamato Murtago, & Gioanni Auentino al 4 lib. lo chiama Ormortag, conobbero Christo. Ora morto che fù Terbele, quasi incontanente lo seguitò il suo figliuolo, che gouernaua il Regno. Onde li Bulgari elessero per loro Rè Iasen magno, che da' Greci corrottamente è chiamato, Asane, & Casane" (стр. 407). [обратно]

40. В италианския оригинал: "A' Iasen successe Dobre, il quale diede nome di Dobrucia al paese, ch'è di quà dal Danubio: Et spesso combattè con li Romani con varia fortuna. Onde l'anno terzo decimo dell'Imperio di Costantino di questo nome quinto Imperadore, mandò à dimandare dall'Imperadore nuoui patti, e conuentioni per alcuni castelli da lui fabricati. Et hauendo l'Imperadore trattato con poco honore l'Ambasciadore del Bulgaro, vennero à farsi nemici insieme. Onde Dobre scorse infino à Longhi muri, & fattoui gran bottino tornò à casa. Costantino intendendo questo, si mosse contra la Bulgaria; & venendo in Verbagna alle Chiusure, Dobre con li suoi Bulgari se gli fece incontra, & uccise molti de' Romani, & altri fece prigioni, trà quali fù Leone patricio, & Pretore di Tracia, & Leone Tesorieri di quel corso, & prese l'arme loro, & arnesi; & così vituperosamente si ritirarono i Romani. Ma dopò questo, ò perche Dobre si vedeua ascosamente trattare qualche conditione di pace con i Romani, ò che tal cosa fusse dalli suoi emuli à bello studio diuulgata, per farlo odioso appò li suoi, che di tal pace erano impatienti, i Bulgari, come scriue il Zonara, solleuati ammazzarono quanti si trouauano appò di loro della stirpe regia; & posero in gouerno del Regno Teleuzia, ò Telese, giouane di trenta anni" (стр. 407-408). [обратно]

41. В италианския оригинал: "Questo Sabino hauendo poi mandato all'Imperadore per dimandarla pace, raunati insieme li Bulgari, li feron resistenza gagliardamente, dicendoli: la Bulgaria per tua cagione (come noi vedemo) si riduce in seruitù de' Romani, cosa che non può la natione Slaua, ò Bulgara patire. All'hora Sabino vedendosi hauer commosso odio delli suoi popoli contra di sè, fuggì nel castello di Mesembria, & andosene à trouar l'Imperadore. Scriue Gioanni Cuspiniano nella vita di Costantino V. Imperadore, che Sabino fù scacciato dalli suoi, per hauer egli aderito all'impietà d'esso Costantino, leuando il culto dell'imagini. Li Bulgari per ciò crearono un'altro Signore detto Pagano" (стр. 408-409). [обратно]

42. Тук дори се превежда буквално уводният пасаж на Орбини "да бы имети с ним разговор лицем к лицу". [обратно]

43. Италианският оригинал (стр. 411) е много по-обширен. [обратно]

44. По повод на "варианти", нека се обърне внимание на Паисиевия превод на пасажа, в който Орбини говори за "комета ужасная на небеси образом двух лун яснеиших, которыя сходилися и расходилися в различныя образы, с видностью видимою образа человеческаго без главы" (стр. 299). Фигурата на човека без глава не се открива в Паисиевия текст. [обратно]

45. В италианския оригинал: "Et morto che fù egli, e lasciato l'Imperio al suo fratello Alessandro, Simeone gli mandò l'Ambasciadore, per fermar la pace, fatta già con Leone" (стр. 422). [обратно]

46. Тези думи по принцип не фигурират в "Речника на български език" на Н. Геров (1895), но се откриват в "Речника на чуждите думи в българския език" на Ст. Младенов (1932), който смята, че са от латински или италиански произход. Обаче същият автор не ги включва в "Etymologisch aus einer kurzgefassten Geschichte der bulgarischen Sprache" (вж. Младенов 1930). [обратно]

47. На италиански "travasati" (б.пр., Р.А.). [обратно]

48. Срв. различните интерпретации на Ф. Миклошич в "Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen" (1886) и Е. Бернекер в "Slawisches etymologisches Wörterbuch" (1908-1913). [обратно]

49. В руския текст се откриват други думи от латински или италиански произход, които Паисий не използва: "артифицияльный" (стр. 300); "баталия" (стр. 300); "конференция" (стр. 304); "стат" (стр. 304); "флота"; "трактовати" и т.н. [обратно]

50. Руската версия, "Деяния церковная и гражданская", направена от полски компендиум от 1687 г., е издадена в Москва през 1719 г. Понеже не разполагам с рядко срещаното руско издание, тук цитираме от латинския оригинал. [обратно]

51. В показалеца на имената на посоченото издание Иванов споменава страниците: 12; 18; 24; 26; 70-71; 75; липсват обаче страниците 16 и 23. [обратно]

52. Тука не цитираме тези абзаци, защото те са цитирани от Иванов (Паисий 1914: XLVII). [обратно]

53. Цитираме от венецианското монументално издание от 1740 г.: "Annales Ecclesiastici...". [обратно]

54. Трябва да се говори не само за българи, а за православни славяни, защото Бароний и Орбини са преведени и на руски и (както вече казахме) Орбини играе значителна роля в подновяването на сръбската и руска историография. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов 1923: Ангелов, Божан. История на българската литература. Том II. София, 1923.

Апендини [1802-1803]: Appendini, Francesco Maria . Notizie istorico-critiche sulle antichità, storia e letteratura de' ragusei: divise in due tomi e dedicate all'eccelso senato della repubblica di Ragusa. [Ragusa, 1802-1803].

Аранза 1938: Aranza, Josip. Kavanjin i Gundulićev Osman. // Jurišić, Blaž. Gundulićev Zbornik. O 350. Godišnjici Rođenja i 300. Godišnjici Smrti. Zagreb, 1938.

Бароний 1719: Бароний, Цезарь. Деяния церковные и гражданские, от рождества господа нашего Иисуса Христа, из летописаний Кесаря Барония собранная, переведеная с польского языка на славянский. В двух томах. Москва: Московский Печатный двор, Московская Синодальная типография, 1719.

Баронио 1740: Baronius, Caesar. Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198. Venezia, 1740.

Бернекер 1908-1913: Berneker, Erich. Slavisches etymologisches Wörterbuch. Heidelberg, 1908-1913. Също: Bildahnlichkeitssuche, б.г. <https://bildsuche.digitale-sammlungen.de/index.html?c=viewer&bandnummer=bsb00090019&pimage=000317&einzelsegment=&v=100&l=de> (20.11.2018).

Бидло 1927: Bidlo, Jaroslav. Dějiny Slovanstva. Praha, 1927.

Богданович 1915: Bogdanović, David. Pregled književnosti hrvatske i srpske. Zagreb, 1915.

Вайнгарт 1924: [Milo# Weingart]. O podstate slovanske filologie. Pressburg, 1924.

Вайнгарт 1929: Milo Weingart. Introduzione bibliografica allo studio della slavistica. Udine-Tolmezzo, Libreria editrice Aquileja, 1929.

Волман 1928: Wollman, František [Frank]. Slovesnost Slovanu. Praha, 1928.

Волман 1938: Wollman, František [Frank]. Cyrilometodějství jako emergentní struktura. // Prilozi za književnost, istoriu a folklor, 1938, № 18.

Гай 1826: Gaj, Ljudevit. Die Schlösser bei Krapina sammt einem Anhange von der dortigen Gegend in botanischer Hinsicht. Karlstadt, 1826.

Геров 1895: Геров, Найден. Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски. Пловдив, 1895.

Дамиани 1939: Damiani, Enrico. La fortuna della lingua italiana in Bulgaria. Firenze, 1939.

Долчи 1754: Dolci, Sebastiano. De Illyricae Linguae Vetustate Et Amplitudine Dissertatio Historico-Chronologico-Critica. Venezia. Franciscus Storti, 1754. Също: Books.google.es, б.г. <https://books.google.es/books?id=S9ZAAAAcAAJ&printsec=frontcover&hl=es&output=html_text> (20.11.2018).

Дончев 1938: Donchev, Nikolaj. L'Italia e le sue influenze nella letteratura Bulgara. Roma, 1938.

Дуйчев 1937: Dujčev, Ivan. Il cattolicesimo in Bulgaria nel secolo XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937.

Дуйчев 1938: Дуйчев, Иван. Преглед на българската историография. // Jugoslovenski istoričeski časopis, г. IV, 1938, № 1-2.

Златарски 1929: Златарски, Васил. Отец Паисий Хилендарски. // Българска историческа библиотека, 1929, № 1.

Колендич 1926: Колендич, Петар. Софиjски надбискуп фра Петар Богдан Бакшич. Скоплье: 1927.

Колендич 1927: Колендић, Петар. Софијски надбискуп фра Петар Богдан Бакшић. // Гласник Скопског научног друштва, 1927, № 2.

Крония 1925: Cronia, Arturo. L'enigma del glagolismo in Dalmazia. Zara, 1925.

Крония 1927: Cronia, Arturo. [...] // Atti e memorie della società Dalmata di Storia Patria, 1927, № II.

Крония 1928а: Cronia, Arturo. [...] // Atti e memorie della società Dalmata di Storia Patria, 1928, № II.

Крония 1928б: Cronia, Arturo. [...] // L'Europa orientale, г. VIII, 1928.

Крония 1933: Cronia, Arturo. Per la storia della slavistica in Italia: appunti storico-bibliografici. Zara, 1933.

Крония 1937: Cronia, Arturo. Note marginali di storia medioevale bulgara. // Slavia (Прага), г. XV, 1937.

Кукулевич 1860: Kukuljević-Sakcinski, Ivan. Bibliografija hrvaska: tiskane knjige, uredio Ivan Kukuljević Sakcinski. Zagreb: Brzotisak Dragutina Albrechta, 1860.

Любич 1869: Ljubić, Šime. Ogledalo književne poviesti jugoslavjanske na podučavanje mladeži. Knjiga 2. Rijeka 1869.

Миклошич 1886: Miklosich, Franz. Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen. Wien: Willhelm Braumüller, 1886. Също: Archive.org, б.г. <https://archive.org/details/etymologischesw00mikluoft> (20.11.2018).

Младенов 1930: Младенов, Стефан. Etymologisch aus einer kurzgefassten Geschichte der bulgarischen Sprache. // Списание на Българската академия на науките, 1930, № 43.

Младенов 1932: Младенов, Стефан. Речник на чуждите думи в българския език с обяснения за произхода и състава им. София, Хемус, 1932.

Мошин 1938: Мошин, Владимир. Йоаникий Милкович. // Прилози за књижевност, језик, историју и фолклор, 1938, № 18.

Мурко 1927: Matija Murko. Die Bedeutung der Reformation und Gegenreformation für das geistige Leben der Südslaven. [...], 1927.

Орбини 1601: Orbini, Mauro. Il regno de gli Slavi hoggi corrottamente detti Schiavoni. Historia di don Mauro Orbini Rauseo abbate melitense. Nella quale si vede l'Origine quasi di tutti i Popoli, che furono della Lingua Slava, con molte, & varie guerre, che fecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell'Imperio loro, l'antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo. E in particolare veggonsi i successi de' Rè, che anticamente dominarono in Dalmatia, Croatia, Bosna, Servia, Rassia, & Bulgaria. In Pesaro, appresso Girolamo Concordia. Con licenza de' Superiori. MDCI. Pesaro, 1601.

Орбини 1722: Орбини, Мавро Книга Историография початия имене, славы и расширения народа славянского, и их царей и владетелей под многими имянами, и со многими царствиями, королевствами и провинциями. Спб, 1722. Собрана из многих книг исторических чрез господина Мавроурбина Архимандрита Рагужского. В которой описуется початие, и дела всех народов, бывших языка славенского, и единого отечества, хотя ныне во многих царствиях разсеялися чрез многие войны, которые имели в Европе, во Азии, и во Африке. Расширение их империи, и древних обычаев, в разных временах, и познание веры, Христа Спасителя под многими владетельми. Переведена с итальянского на российский язык и напечатана повелением и во время счастливого владения Петра Великого Императора и Самодержца Всероссийского и протчая... В Санктпетербургской типографии, 1722 году, Августа в 20 день.

Паисий 1914: Паисий Хилендарски. История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, БАН, 1914.

Пенев 1918: Пенев, Боян. Паисий Хилендарски. София, 1918.

Пенев 1930: Пенев, Боян. История на новата българска литература. София, 1930.

Петравич 1938: Petravić, [...] Jedna talijanska studija o M. Orbiniju. // Obzor, г. LXXVIII, 1938, № 87.

Пипин 1879: Пыпин, Александр Николаевич. История славянских литератур. Том I. Санкт-Петербург, 1879.

Рава 1913: Rava, Luigi. Mauro Orbini, primo storico dei popoli slavi. Bologna, 1913.

Решетар 1920: Rešetar, Milan. Bibliografski prilozi II. // Građa za povijest književnosti hrvatske, 1920, № 9.

Решетар 1928: Rešetar, Milan. [Не се цитира заглавие - б.пр., Р.А.]. // Narodna Enciklopedija srpsko-hrvatsko-slovenačka, г. III, 1928, № 260.

Роза 1638: Rosa, Martinо. Breve compendium nationis gloriosae linguae Illyricae: in quo breuiter origo ipsius Nationis ostenditur, extensio eius copiosa; Reges fidei Catholicae, totius Dalmatiae, Bosnae, Seruiae, atque Rassiae, quos habuit: in fine vero sub vmbra Aquilae magnarum alarum Respublica Ragusina feliciter quomodo moratur. Madrid, 1638. Също: Archive.org, б.г. <https://archive.org/details/brevecompendiumn00rosa/page/n3> (20.11.2018).

Скерлич 1909: Скерлић, Jован Српска кньижевност у XVIII веку. Београд: Српска кральевска академиjа, 1909.

Черва [б.г.]: Crijević, Serafin Marija. Bibliotheca ragusina: in qua ragusini scriptores eorumque gesta et scripta recensentur. [...].

Шафарик [1865]: Šafárik, Pavel. Geschichte der südslawischen Litteratur. V. 2. Praha [1865].

Шишманов 1914: Шишманов, Иван. Паисий и неговата епоха. // Списание на българската академия на науките, 1914, № 8.

Шкерович 1936: Шкеровић, Nikola. Ђуро Крижанић. Његов живот, рад и идеје. Београд, 1936.

Шмурло 1926: Šmurlo, Jevgenij. Jurij Krizanic: missionario o panslavista? Roma: 1926.

Шурмин 1898: Šurmin, Đuro. Povjest književnosti hrvatske i srpske. Zagreb, 1898.

Ягич 1910: Ягич, Ватрослав. История славянской филологии. Петербург, 1910.

Ягич 1917: Vatroslav Jagić. Život i rad Jurja Križanića o tristogodišnjici njegova rođenja. Загреб, 1917.

© Артуро Крония
© Роберто Адинолфи, превод от италиански
Научен редактор: Мила Кръстева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2018, № 11 (228)