ИЗ "СПОМНИ СИ ЗА ЦАРЯ"

Антон Хикиш

web

2. ТЕАТЪРЪТ

Годината трябваше да мине под знака на тържествата по повод двадесетата годишнина от възкачването на княза на българския престол. Двадесет години откакто той градеше тази млада държава. За това време князът и българският елит научиха много. Тържествата започваха с откриването на сградата на Народния театър в центъра на София. Сценарият на празника бе добре режисиран от княза и министъра на просвещението. Щяха тържествено да открият сградата точно по пладне.

- Има ли достатъчно хора, господин кмете?

- Хората са един връз друг. Цялата градска градина е препълнена. Полицията едва успява да запази свободен коридора към фонтана и към официалния вход. Събрали са се най-много младежи.

Фердинанд слушаше с удоволствие. Гърдите му в генералската униформа се изпълваха с гордост. "Променям облика на този град и на този народ." Пристигна и последната карета. Кочияшът едва спря конете.

- Ваше Височество, съобщавам ви, че току-що пристигна господин премиерът Петков - извика задъханият адютант Антон Х. син. Имаше трудности да успокои коня си.

- Е, господа - обърна се Фердинанд към наконтените министри на вътрешните работи и на войната. - На поста си ли са полицията и армията? Под контрол ли са кръстовищата?

- Да, Ваше княжеско Височество.

Фердинанд си сложи на главата генералската фуражка, която скриваше плешивостта му, и провери как изглежда в огледалото. С почти танцова стъпка той премина разстоянието от двореца до каляската.

- Да тръгваме, господа. Бог да пази България!

На мястото на някогашната дървена постройка на театър "Основа", между осиротелите клони на дърветата в градската градина, над главите на хората сияеха багрите на новата сграда. Януарското слънце умножаваше ефекта от режисурата. То разтапяше преспите по краищата на стрехите, подсилваше великолепието на огромния блестящ меден купол. Върху двете кулички, които пазеха националната театрална сграда, искряха бронзови каляски с впрегнати лъвове, които караха при народа музата на трагедията Мелпомена от едната страна на фасадата, и на танца Терпсихора - от другата. Монументалната фасада се разкриваше постепенно, върху колонадата стоеше надпис на кирилица "Народен театър", под върха на триъгълника под покрива се набиваше на очи релефното изображение на бог Аполон, обграден от прелестни музи.

- Честито, Ваше Височество! Каква красота!

- Тези виенчани са свършили прекрасна работа. Знаех кого да избера. Хелмер и Фелнер са първокласни архитекти. Напълниха Европа с театри - Виена, Берлин, Пресбург, Дрезден...

Файтоните наближаваха, конете пръхтяха, сабите се пристягаха, ордените се полюшваха на гърдите. Когато князът дочу песента на младежите, напрежението сред кралската свита спадна. Стоящият до Фердинанд министър на просвещението свали цилиндъра си и спокойно замаха с него към присъстващите.

- Ваше Височество, чуйте, пеят народни песни. Нали е много мило?

Файтоните навлязоха в тесния процеп сред тълпата, великолепието на нововиенския барок все по-ясно изпъкваше, колонадата на театъра сякаш привличаше в прегръдките си като фините ръце на пианистка.

Песента на тълпата изведнъж секна. Хармоничните напеви се разпаднаха в дисхармонични сола.

- Лакей! Лакей!

Вдигнаха се юмруци на младежи със студентски козирки. Ръката с цилиндъра на министъра на просвещението замръзна.

- Предател!... Предател!

- Македония е цялата в кръв!

- Позор! Позор!

Тълпата пред впряговете не се разтваряше, не направи път към колонадата, където вече чакаха актрисите, актьорите и директорът на театъра, цялата всеотдайна трупа на "Сълза и смях", която преди години се провъзгласи за "театър на българския народ". Изглежда бе пристигнал и българският литературен класик Иван Вазов, бивш депутат и министър.

Тълпата не направи път на каляската и файтоните, крайниците на хора и коне не се отпуснаха, а бяха застинали като в спазъм. Някъде изцвили кон. Звукът премина през тълпата и стигна чак до каляската на княза. Фердинанд неволно се хвана за гърдите. Конят вероятно се измъчваше. Ритъмът на галопа се разстрои, тържествената колона загуби самоувереност, падна първият камък, после възрастна жена в зелено-черна дреха хвърли паве под колелото на файтона с полицейския директор, впряговете заскърцаха.

- Нали ви казвах да не слагате павета по улиците и тротоарите, а да ги асфалтирате. Това е опит от парижката революция, циганите поставят паветата толкова немарливо, че всяко дете и с един пръст може да ги извади.

Дочу се освиркване. Фердинанд се наведе напред, погледна през прозореца на каляската, загледа строго хората под него, събра цялата си психическа енергия, но магията не действаше. Сърцето му заби учестено. Князът се опита да проникне в съзнанието на отделни хора. Тълпата трябва да се раздели, за да не изпадне в психоза. Човек трябва най-напред да се чувства българин, българка, македонец, турчин, циганин, продавач на пазара, кебапчия... да бъде отделна личност. Кортежът намали скорост и почти спря. Фердинанд така и не успя да се съсредоточи върху ничия конкретна физиономия. Лицата пред очите му се движеха и отминаваха в бърза последователност. Запомни само студентските фуражки, няколко шапки... "По дяволите... граждани, интелигенция, та нали той неотдавна им откри и новата сграда на университета "Климент Охридски" - прекрасна барокова фасада и библиотеката в двора. Освиркват ме". - Някъде отзад се дочуха и свирки, като на панаирите, като на кукерски празници. "Много е рано още, дами и господа".

- Фердинанд, пфу!

- Предател на македонците!

- Свобода!

- Единство!

- Не щем тиранина! Да си ходи вкъщи!

- Долу швабата!

Притъмня му и се отпусна на седалката. До него министърът на просвещението беше бял като платно. "Всемогъщи Боже! Ама че народ!". Князът се обърна към министъра, наведе към него слонското си тяло и започна да го блъска по гърдите. Извика от болка. Някакъв орден се беше впил в дланта му. Появи се капка кръв. Фердинанд Сакс Кобургготски не понасяше кръвта, това бе известно на всички. "Къде е моят адютант, къде е Тони Х., бързо бинт, дезинфектант, що за бардак е този университет, студентите ви са социалисти, викат, както викаха наскоро железничарите, миньорите и селяните, по дяволите, слепи ли сте всички, не виждате ли какво съм сторил за вашата мизерна страна, за вас, какво ме гледате, да вървят по дяволите и професорите ви...". Кортежът спря. На господата от правителството щяха да им се пръснат главите. Вените на слепоочията им пулсираха, вече не можеха да разберат дали им пищи в ушите, или отвън тълпата ги освирква. Фердинанд се наклони навън и започна да ругае на немски командира на стражата, после адютанта, започна да крещи на немски и на български, даваше заповеди да разпръснат тълпата, за да стигне до музите. "Трябва да сме като тези лъвове горе, погледнете, не се страхувайте, добрите сили ни подкрепят, тези около нас не знаят какво вършат, разбеснели са се, но ние сме правителството, ние сме отговорността, ние сме България, а аз, аз... ще открия тържествено този театър, ще прережа лентата, която държат тези разтреперани момичета в народни носии, ще я прережа, ясно ли е? Макар че най ми се ще, скъпи ми министре на просвещението, да ви набуча с ножица знаете къде... защото сте занемарили задълженията си и възпитанието на всички тези, дето ни крещят и ни оплюват, по дяволите, подайте ми носна кърпа, не такава измачкана, нямате ли чиста носна кърпа, по дяволите, къде е аптечката в каляската, не знаете ли какво е това преносима аптечка? Какво, тук няма аптечка ли?... Знаете ли изобщо какво значи да имаш собствено правителство, собствен владетел? Искате тази година да провъзглася независимостта на България, а не сте в състояние да осигурите основни дезинфектанти в каляската на владетеля! Ще ви науча аз вас, като малки деца сте, но аз ще ви вкарам насила в суверенната държава, ако ще да пукна...".

Най-после стигнаха пред официалния вход. Армейският оркестър се мъчеше да заглуши воя и освиркванията на тълпата, князът трепереше от злоба или от страх, все едно, каляската спря, сега трябва да се действа, да се хване за перилото, да слезе по стъпалата. Той проясни лицето си, в ръката си държеше батистена носна кърпичка, разтегна широка усмивка в посока към цвета на българското актьорство, главно към възбудените и малко премръзнали дами със смели деколтета, най-после успя да спре поглед върху конкретно лице - на блондинка с дълга шия и тясно като на светица от картина на Ел Греко лице, която си хапеше устните - за миг забрави за яда си.

Влязоха във фоайето, където имаше бяло-зелено-червена лента, която след малко князът щеше да пререже. "Той е актьор пар екселанс" - прошепна директорът и подбутна напред хористките в народни носии. Запяха химна, който се смесваше с ударите от хвърлени от тълпата павета и с освиркването и врявата на тълпата.

- Затворете вратите, господа! Музите не понасят врявата. Къде е придворният фотограф?

Всяка сутрин след новогодишното откриване на театъра Антон Х. младши изпитваше остра болка откъм вътрешната страна на бедрата. Той не беше кой знае какъв ездач и обърканият галоп сред освиркващата тълпа не бе най-подходящият тренинг. Началото на годината с тържествата не започна никак удачно. Всяка вечер, полуразсъблечен върху скърцащото легло на малката си стаичка, новият адютант на българския владетел си мислеше в каква каша се беше забъркал. Искаше му се да избяга. Но как, едва няколко месеца след постъпването си?

След скандала при откриването на театъра князът, с впечатляващо единогласие с премиера Петков, реши сериозно да накаже бунтарите. Софийският университет "Свети Климент Охридски", открит преди по-малко от двадесет години и построен с даренията на богати банкери и предприемачи, с наскоро одобрения проект на френски архитект за строежа на главната сграда, бе затворен. Полицейските части (премиерът беше бивш министър на вътрешните работи), опразниха всички помещения - учебни зали, лаборатории, библиотеки, ректората и деканата. Професорите бяха в нещо като домашен затвор, а преподаватели и студенти, които имаха симпатии към социалистите, бяха прогонени от столицата - идете в провинцията да си починете. Можем и да ви прослушаме на разпити в полицията. До двадесет и четири часа студентите трябваше да напуснат общежитията, като им препоръчаха да се порадват на зимната природа извън София.

При задължителния преглед на ежедневната преса нашият адютант най-грижливо подчертаваше с червен молив нелицеприятните статии от френските "Ле Там" и "Пти Журнал", или от "Берлинер Тагблат", швейцарския "Бернер Бунд", да не говорим за британския печат. Особено възмущение изразяваха "Петербурские ведомости" и либералните "Новости". Те дружно пишеха за безобразията на "новостамболовата диктатура" в България, която би трябвало да е доволна, че великите сили изобщо са ѝ позволили да я има, и че "лицемерният принц Фердинанд" би трябвало да е наясно върху колко несигурно тронче се е развихрил. Милият ни адютант и личен секретар на княза с непрестанната мускулна треска от вътрешната страна на бедрата изрязваше най-грижливо въпросните статии, вмъкваше ги в червена кожена папка с позлатения герб на България, като се мъчеше всяка сутрин до 10 часа да ги достави на бюрото на владетеля, по възможност без да се срещне с него. (Последното рядко успяваше). Тони не можеше по никакъв начин да запамети коментарите, с които Фердинанд Кобургготски ругаеше отзвуците на световния печат, тъй като не разполагаше нито с грамофона на Берлинер, нито с фонографа на Едисон. Това бе голяма загуба не само за политологията, но и за жанра на театралната комедия.

Като допълним към всичко това и грижата за тринадесетте свещника вечер около ложето на монарха, вечерите, когато на Тони се падаше да дежури, положението му никак не бе за завиждане.

Изглежда, тъмните сили не обръщаха внимание на амулетите и талисманите, скъпоценните камъни и кабалистичните надписи. Избягваха ги така, както опитният пилот избягва хангара.

Един ден, в края на февруари, когато бе кулминацията на Фердинандовия траур за смъртта на непрежалимата му кралица-майка Клем, в кабинета на владетеля прозвуча бесен рев. Гръмовният му глас, подсилен от невероятните му носови дадености, се блъсна във високата двукрилна врата. Тя се разтресе по цялата си лакирана площ като мембраните в апаратите на Едисон.

- Не!... Само това не!... Махайте се! Това не може да бъде истина!

Беше истина. Господин Димитър Петков, нашият "Димо", водачът на националлибералната партия, бивш министър на вътрешните работи и полицията, още до тази сутрин министър-председател, някогашен дългогодишен кмет на София, не бе вече между живите. Убил го беше някакъв възпитан господин, в когото малко по-късно полицията бе разпознала уволнен чиновник от държавната администрация.

Гласът зад вратата изведнъж секна и премина в шепот:

- Вчера още... вчера още се съветвахме, как...

После вратата отново се разтресе, може би дори и лакът ѝ се напука:

- Българите... Българите са полудели! Чувате ли? - Всички чуха, но никой не отговори. - Но аз... аз няма да полудея! Не и аз!

Удряше с юмрук по бюрото, ритна кученцето Буби, което му се беше замотало из краката, и нареди да извикат застаряващия генерал Рачо Петров. С отсечени изречения, дишащ като ранения лъв от новия герб, Фердинанд съобщи на бившия министър, - "че по време на правителството, по време на МОЕТО управление, до началото на новия век се построиха хиляда и двеста километра железници, и... още петстотин са в строеж, и... създадоха се тридесет и три частни банки, и... над сто акционерни дружества, и... Кредитната банка създаде свое акционерно дружество за добив на въглища с наименованието "Велика България", и... същата тази банка финансира захарния завод в Русе, и... Генералната банка е построила химически завод в Костинброд, и... създава се тютюнев тръст от осемдесет тютюнопреработвателни фирми, и... са положени пет хиляди километра релси, и... Димитър Петков, когото не успяхме да опазим, започна като кмет преустройството на центъра на София, така че да стане модерна европейска столица, и накрая... (Фердинанд си пое дъх, брадата му трепереше като връхче на хвойна по време на буря) - поверявам ви ресора на вътрешните работи, и... в тази държава НЯМА ДА ИМА нито бунт, нито революция, нито селски бунтове (у съседите румънският крал Карол и неговата очарователна поетеса Кармен Силва се противопоставят на селските бунтове с помощта на редовната армия), и... У НАС в България няма нищо подобно, ясно ли е? Само премиерът не е вече между живите, стана жертва на трагичен инцидент, по дяволите, милият Димо не е вече сред нас, но правителството го има, и... ако искате, дами и братя, в тази юбилейна година хиляда деветстотин и седма да премахна унизителното ни, макар и формално васалство на Княжество България спрямо турския султан в Константинопол, и... ако искаме след свикването на Велико народно събрание да провъзглася пълна НЕЗАВИСИМОСТ на България и... да започнем, ако ще и с оръжие в ръка, да градим ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ, то... в тази страна трябва да има мир и пак МИР! И ред, който е майката на мира. Повторете след мен, господа: РЕД и МИР. Ако не успеем, в близките месеци ще бъда принуден да мисля за ново правителство, за други лидери, за напълно различна ориентация на вътрешната и външната...".

Фердинанд си отдъхна. От дългата реч му бяха изпъкнали жилите и почервенели бузите, с което прогони бледността по лицето си, успя да скрие целия ужас някъде под гръдния си кош, прикрит с генералската жилетка и лентите с отличията. Хвана се за сърцето, но се усети, вмъкна пръст под златните копчета и замръзна в нещо като генералска поза.

Изведнъж го обзе погнуса от хората около него, от двореца, който напразно се стремеше да превърне в резиденция на такъв благороден владетел, какъвто е един потомък на св. Луи. "Дявол да го вземе, никога няма да успея да променя тези български вълци във фини дворцови аристократи от френското рококо." Ноздрите му трепереха. Изведнъж силно закопня по аромата на екзотични цветя. Прииска му се да зарови пръсти сред цветовете на нещо живо, което не трепери от нервност. Светкавично взе решение.

Достатъчни бяха няколко заповеди на немски и групата му от слуги, от шофьори, виенчани, словаци от Горнохронието, се впусна в усилена шетня.

- Сбогом, господа. Ако има нещо извънредно спешно, като например още едно убийство - Фердинанд направи гримаса, - ще ме намерите във Врана.

След четвърт час керванът от коли и талиги с княза се насочи на юг от центъра на София към изхода ѝ в посока Цариград, където работниците усъвършенстваха малкия царски дворец, построен от чисто дърво, по образец на старите български богаташки къщи. Зад портите имаше голяма ботаническа градина с оранжерии. Тук този чревоугодник с вид на слон бе съсредоточил богатството на света, където живите твари не се избиват помежду си. Само се раждат, живеят, чифтосват се и се опрашват, цъфтят и умират, безболезнено като в стихотворение.

15. МЕЧТА НА ЕДНА РЪКА РАЗСТОЯНИЕ

Събитията през есента на 1912 година бяха изненадващи и за най-опитните дипломати. В отчетите си за Париж френският посланик в София описваше Фердинанд като напълно невоенен тип, който изобщо не се занимава с военни въпроси (освен афинитета му към униформите, което има общо единствено със склонността му да се облича изискано), нито с военна стратегия и изразява на глас липсата си на интерес към каквито и да било военни операции. Руският посланик посети Фердинанд след сключването на тайните договори между България, Сърбия, Румъния, Гърция и Черна Гора за война срещу Турция. Фердинанд го прие полунеглиже, полегнал на диванчето с изкривено от болки лице, тъй като имаше ревматична криза. На масичката пред него лежеше позлатен византийски дървен кръст, златна табакера от царица Аликс и касета от цар Николай. Царят говореше за красотата на тези артефакти, вместо да разказва как след победата балканските съюзници възнамеряват да си поделят освободените територии - най-вече Македония и Тракия.

Мечтите са нещо много красиво, вероятно заради това, че не можем да си представим тяхното реализиране. Когато дойде моментът, в който Фердинанд вече можеше да осъществи византийската си мечта, го обхвана ужас от реалността, от неизбежността да действа. С голямо нежелание той напусна царския дворец в София и замина за Стара Загора, където трябваше да е главният военен лагер на българската армия, като част от Балканския съюз. Ако не бяха българските генерали, които от години чакаха този миг, нямаше да се задвижи тази вълшебна машина на военните успехи, която изуми не само дипломатите, но и цяла Европа.

Малките народи започнаха да постигат велики дела. Беше им дошло до гуша да молят великите сили, да изпращат ноти за стотиците християни, заклани от турския башибозук. Петстотин години бяха търпели турския ярем. Сега се свързаха, за да довършат "Болния човек". Преди година Италия бе нападнала османските територии в Северна Африка, вече няколко пъти се бяха разбунтували послушните до този момент албанци, а сега дойде времето да изгонят окончателно Турция от Европа.

- Това означава война. Всеки от нас трябва да прецени това.

- Ваше Величество, от всички държави на свещения Балкански съюз ние, българите, имаме най-голямата и най-силната армия. Сега или никога. - Така говореше генерал Рачо Петров, така говореха и много други генерали: Марков, Тодоров, Жеков... Ако сега този цар (до неотдавна още наричан "чужденецът" или "швабата") се разколебаеше, кариерата му веднага щеше да се провали и му оставаше единствено възможността да избяга от страната нанякъде (до недостроената) Предна гора.

- Черногорците са смели, първи обявиха война на Турция... А колцина са те? Нямат и триста хиляди... Ние воюваме за своята империя, за братята ни в Македония, в Солун, за...

Фердинанд написа манифеста много прецизно. От Стара Загора, от центъра на държавата, под могъщия Балкан с близкия проход Шипка, където църквата "Рождество Христово" свидетелства за героизма на руските освободители, прозвучаха думите, че пред българите и техните балкански съюзници стои справедливата, велика и свята мисия да изгонят от нашите земи поробителите. Ще ни се възхищават в света всички, които обичат свободата и прогреса. Тази война ще се води под знака на справедливостта. Тя ще бъде за благото на хуманизма, християнството и напредъка. Това е борба на свободата срещу тиранията. И което е най-важното - тя е борба на кръста срещу полумесеца.

Световните телеграфи се раздрънчаха. Започна кръстоносният поход на Балканите.

- България ще насочи силите си в две посоки - опираше се о картите генерал Рачо Петров и показваше с ученическа тръстикова показалка как в останалата част от Османската империя ще се врежат два клина - единия клин ще поведем през Кюстендил през долината на Струма на юг към Тракия и ще се свържем с гърците. Целта - Солун. Тук трудно може да се каже кой ще бъде по-успешен - дали ние, или гърците. Вторият, но главният удар - тук Рачо Петров си пое дълбоко въздух - ще бъде в посоката, в която цялата тежест ще падне върху нас - на югоизток по долината на красивата Марица, направо към портите на Истанбул. - Показалката трепереше над Босфора.

- Намираме се пред историческа задача, господа - каза Фердинанд с леко пресипнал глас, - да променим Истанбул на Константинопол.

- Към Цариград - извика някой.

Всички започнаха да удрят с юмруци по масата, моливите и карфиците със знаменцата започнаха да подскачат като скакалци по масата.

Фердинанд усещаше как му се стяга гърлото. Осъзнаваше, че започва голямата игра и имаше известни съмнения за изхода ѝ.

Така или иначе, царят изпълни задължението си. Военната машина се задвижи. Наред с редовната армия, добре въоръжена най-вече с френски оръжия, във войската влизаха хиляди доброволци от селата, комитите организираха собствени акции. Само някой луд можеше да се усъмни, че ще потекат реки от кръв. Когато царица Елеонора се появи в пълната униформа на полева сестра с лентата на Червения кръст на ръката си, на Фердинанд му прилоша.

- Не мога да остана настрана, когато вие и Борис отивате на фронта - каза с решителен глас бившата принцеса фон Ройс-Кьостриц.

Тони забеляза, че царят изпитва угризения.

- Боже мили, та аз изпращам Борис в прегръдките на смъртта.

- Престолонаследникът навърши осемнадесет години. Вече е пълнолетен и трябва да придобие военен опит.

- Добре, че му дадох моя скъп Жул. Той трябва да го охранява.

- Главно майор Калфов трябва да пази принц Търновски. Не бойте се, Ваше Величество. Те разполагат и с военен автомобил. Генерал Марков е опитен командир.

Фердинанд се успокои.

- Знаете ли, мили Х., че в околностите на Стара Загора се намира най-старото дърво в България?

- Не зная, Ваше Величество.

- Дъб на повече от 1600 години. Невероятно! Почти като секвоя е... В близката Овчарица е най-голямата наблюдателница за пернатите. Трябва да отидем там. Още сега, какво ще кажете?

- Чакат ви фотографи от Лондон и Париж.

- Не ми е приятно, тази война...

- Достатъчна е една снимка при автомобила.

- В полева униформа.

- Точно така.

- После обаче изчезваме.

Изминаха четиринадесет дни. Започнаха да падат неприятните есенни дъждове. Къщата на няколко ката на гарата в Стара Загора стана център на невероятни новини. Всички държави изпълняваха примерно задачите си. Сърбите потеглиха на юг и влязоха в Косово и Нови Пазар, победиха турците в битката при Куманово и се юрнаха по долината на Вардар през Македония към Гърция. Гърците освободиха на север Епир и настъпваха към Солун-Тесалоники. Междувременно блокираха успешно турската флота.

- Турските армии са победени. Настъпваме успешно към Истанбул.

- Победихме турците при Кирк-Килисе - вместо с тръстиковата пръчица, сега генерал Рачо Петров показваше на картата с красива лакирана дървена показалка. - В долното крило изгонихме турците от Люлебургас.

- Това е невероятно! Та ние наближаваме Босфора!

- Да, Ваше Величество.

- Вестниците пишат, че на турската армия е счупен носът - Фердинанд се хвана инстинктивно за своя достолепен обонятелен орган, - не знаели били дори как да ползват пушките си.

- Наистина пленихме някои от тези войничета. Турците вече посягат към резервите си. Изпращат в армията момчета без никаква военна подготовка.

- Господа, нямам думи! Водим някакъв нов вид война. Светкавична война.

- В този миг прозвъня полевият телефон. Вдигна го адютантът.

- Позволете да доложа! Важна новина от фронта. Нашите са прогонили врага. Турците са се окопали на последната защитна линия при Чаталджа.

- Чаталджа ли? Ами че тя е... Погледнете, господа. Та тя е на двадесет мили от Истанбул! - всички присъстващи се скупчиха около картата.

- Невъзможното стана факт - каза тихо един от генералите. - Вече четвърти ден нашата артилерия обсипва турците с шрапнели. Четири дни артилерийски огън, четири дни на нож. По-добре да не знаем какво ни е струвало всичко това.

Фердинанд с усмивка поглади козята си брадичка.

- Значи френските дула на "Шнайдер-Крьозо" са по-добри от тези на "Круп", с каквито разполагат турците..

Всички се разсмяха и започнаха да се прегръщат.

По време на самотните си разходки около гарата царят отново срещна Луиза. Тя бе висока руса рускиня, омъжена за тукашен търговец. Вместо да куцука, Фердинанд се изпъна като струна и тръгна с гъвкава походка, сякаш бе от гума.

- Скъпа госпожо Луиза! - царят ѝ целуна ръка, преди още тя да успее да си свали ръкавицата. - Какво ще кажете за всичко това? Нашите армии са пред портите на Цариград.

- Нямам думи, Ваше Височество. Заслугата е ваша. Гордея се, че живея в такова време.

Изведнъж Фердинанд го напуши смях:

- Bulgar-vilájet. Били сме Bulgar-vilájet. Така ни били наричали - българската провинция. - Преценете сама, мадам. - Царят стисна ръката ѝ. - Помня първото си посещение в Истанбул като български княз. Като васал, трябваше да се поклоня на султана. - Фердинанд се засмя отново - Padišah... padišah... Така трябваше да се обръщам към него... И накрая този сенилен лепкав Абдул Хамид ми подаде изсъхналата си ръка и аз, мадам - държеше през цялото време ръката на Лариса - трябваше да целуна тази ръка - ръката на моя суверен падишаха. Можете ли да си представите?

- С’est terrible, Majesté... Ужасно, Ваше Величество...

- Така си е. Bulgar-vilájet сега хлопа на тяхната порта. - Царят изведнъж се стресна. - На вас ви трепери ръката. Цялата треперите! Студено ли ви е?

- От вълнение е, Сир.

- Мога ли да ви поканя на чаша горещ шоколад? Секретарят ми ще ни осигури...

- Опасявам се, че съпругът ми, който е в командировка, би могъл да изтълкува грешно подобна постъпка...

Фердинанд се загледа в дамата. Тя беше вдигнала яката на кожухчето, а главата си бе увила със сребрист шал.

- Напомняте ми героиня на Тургенев, мадам.

- Та нали съм рускиня - поусмихна се тя. - Не би било редно да се разсейвате в тези исторически дни, Ваше Височество. Цяла България сега на вас разчита... Русия също.

Царят изпрати дамата чак до портата на нейния дом. Двамата се разделиха под резбования дървен балкон.

- Мили Тони, ухажването е въпрос на постоянство. Изисква непрестанен тренинги и то на всяка възраст, апропо, никога не съм ви виждал с дама. Да не би нещо да не е наред?

Царят се затвори в горната стая. Поръча да му донесат цветна литография, каквито сега продаваха в будките за вестници и в книжарниците. Отпред бягаше устремен кон, на него се носеше като дух на отмъщението последният византийски император Константин XI (когото турците бяха убили), а зад него четиримата балкански монарси бяха яхнали конете си над покритата с турски трупове планина. На хоризонта, далеч отпред, блестеше куполът на "Агия София".

Фердинанд беше нервен. "Не съм готов. Дойде моментът, който Бог дарява само по изключение". Заръча да повикат френския му секретар. Тони му съобщи, че за съжаление мосю Пол де Шеврьомон е извън сградата. Най-вероятно търси вдъхновение за ново стихотворение в октомврийския дъжд. "Каква инспирация може да намери на калната улица при гарата? Би трябвало да ми направи сценарий за величествено богослужение в освободения храм "Светата премъдрост" (там може би са останали все още ислямски символи?), точно там трябва да издигнем олтар с огромен кръст и богослужението трябва да е православно, тъй като Константинопол е освободен от православните български войски. Облечен в златни църковни одежди, патриархът (кой ли беше?) би споменал в песнопенията си и патриарха на Запада, и епископа на Рим, и папата на Рим Пий Х, иначе син на беден шивач, който вече кани да седнат своите посетители, но добре познава силата на печата и забранява да се четат светски ежедневници и списания. Борец против модернизма и поддръжник на униатската църква. Най-вероятно би бил склонен да признае моите заслуги за сближаването на западното с източното християнство и да се съгласи да снеме от мен отлъчването... Още повече, че щеше да се изпълни предсказанието на парижката ясновидка мадам дьо Тебс, че до края на годината Европа ще възвърне славата на Византия...".

Фердинанд не можеше да си представи нищо конкретно, притесняваше се, че няма да успее да се справи с този исторически миг.

- Поръчайте от София: първо - двадесет и четири официални униформи за царската гвардия; второ - три чифта бели коне, тренирани, нали? Трето - за мен одежди на византийски император.

- Моля? - отвори уста интендантът Анков.

- Не се ли изразих достатъчно ясно? Нали не искате да вляза в Константинопол на димящ военен автомобил с какѝ военна униформа!

- Но откъде...

- Картината е в храма "Св. Александър Невски". По нея ще поръчате да се ушият одеждите. Сам ли да ви ги нарисувам, Анков?

- Не знаех за това, Ваше Височество.

После заръча да му донесат европейските ежедневници и сведенията на посланиците. Тони доста се поизпоти. Симпатиите на английската общественост са на българска страна, освободила балканските християни, Германия: Българите си извоюваха място в европейския концерт. Може и да видим Фердинанд I като византийски император или водач на Балканска конфедерация... Френските вестници: "Шнайдер-Крьозо" победиха оръдията на "Круп"... Клюка от Санкт-Петербург: Какво ще стане, когато българите влязат в Истанбул? Цар Николай: Нищо. Не си струваше да се мисли за това. Засега няма кой да ги спре...

Ухажването е въпрос на постоянство. На следващия следобед госпожа Лариса е на същото място. Със затруднение придържа чадърчето си срещу вятъра.

- Мадам, вие излизате в такова лошо време?

- Исках да Ви кажа, Ваше Величество, че...

- Не предпочитате ли да се скрием под някоя стряха?... При нас в Главното командване...

- Исках да Ви кажа - Фердинанд се наведе и скри могъщия си нос под чадъра, за да може да чуе Лариса: - Съпругът ми се върна. - Фердинанд въздъхна. - Става въпрос за нещо друго, Ваше Величество. Днес у нас обядва френският консул. Някак е успял да премине през фронтовата линия. Нямам представа как. Той е имунитетен.

- Искате да кажете, че има имунитет, нали мадам?

- В Истанбул цари паника. Стъклата на прозорците се тресат от българската артилерия. Някой си велик везир е свикал всички дипломати. Заявил им е, че ако българите влязат в града, животът на всички християни е в опасност. Изглежда се подготвя евакуация на чужденците.

Фердинанд отдръпна главата си извън чадъра и се опита да я хване за ръка, което заради чадъра бе неосъществимо.

- Мадам, вие сте повече от героиня на Тургенев. Вие сте патриот. - Царят свали шапка и ѝ се поклони. По лицето му се спускаха вадички дъжд. "Явно са дошли и до линията при Чаталджа. Войниците нямат чадъри".

Царят забърза към главната квартира, криейки се под стрехите на покривите.

В коридора някой му подаде телеграма.

- Кабинетът в София предлага да се приеме турското предложение за преговори за примирие... Нашите министри са полудели. Седят си в София на топло и искат да съсипят нашия исторически шанс. - Фердинанд махна с телеграмата в ръка. - Изпратете телеграма до главния щаб: "В името на нашата половинмилионна победоносна армия забраних на правителството да води мирни преговори. НИЕ ще диктуваме мира на Истанбул, не те".

Вече бе късна нощ. Тук нямаше никакво пиано. В главата му се смесваха мислите за мадам Лариса с тези на благодарствената литургия в храма на "Божията премъдрост". Сред тях мисълта, че точно в този момент бе допуснал фаталната си грешка, отсъстваше.

На следващия ден сутринта слънцето изгря, но нервната атмосфера в главното командване не спадна. Бе сряда - ден за журналистите. Пресконференция за изпълнените с досада от дългото пребиваване в Стара Загора журналисти. Сред най-неприятните бе един чорлав господин на име Лео Бронщайн, който се подписваше под статиите си за руските леви вестници под псевдонима Троцки.

Дьо Шеврьомон и Антон Х. младши обираха геройски неприятните въпроси. Царят се появи недоспал и без настроение. В главата му се задвижиха чаркове, които предишните дни бяха в застой.

- Наистина ли искате да рискувате влизане на вашите войски в Истанбул? Ами ако настане кървава касапница?

- Какви са вашите аргументи срещу правителството в София, което иска да преговаря за примирието? Повече информация ли имате от дипломатите за актуалното положение от вашите министри в София?

- Смятате ли, че Русия ще позволи на една малка държава да влезе в Истанбул и да превземе проливите?

- Мислите ли, че Великобритания ще търпи войска на малка страна да... и т.н., и т.н. Не знаете ли, че крал Джордж се е изказал, че в Британската империя има над 80 милиона мюсюлмани и не може да си позволи техния гняв и бунт?

- Мислите ли, че Германската империя ще позволи войска на малка държава, и то славянска, да... и т.н.

- Войната трябваше да помогне на Македония. Сега за тези територии точат зъби сърбите и гърците. Нима България забрави Македония? Какво всъщност търсят българите на Мраморно море?

- Три обсадени турски крепости: Янина, Скутари и Одрин-Дринопол продължават да се отбраняват геройски срещу нападенията на три армии. Как си го обяснявате?

Царят се опитваше да отговори на някои от въпросите, но не му се удаваше.

Накрая помоли своя французин да приключи пресконференцията.

- Изчакайте да пристигнат новините от фронта. Те ще ви отговорят вместо мен.

После заповяда на свитата си да стяга багажа. Царят и свитата се заклатушкаха с автомобилите в неприятното ноемврийско време към Тесалоники, където царят искаше да се срещне със сина си и да присъства на влизането на българите в това важно пристанище на Егейско море. Почти всичко вървеше успешно, но когато българските войски бяха влезли в Солун, открили, че предния ден градът вече е бил завзет от пристигналата малко преди тях гръцка армия. Освен това в цялата тази суматоха някой бе успял и да убие гръцкия крал Павел.

Цар Фердинанд прегърна Борис, награди Жул, извърши преглед на уморените войски и бързо се завърна в Стара Загора. При непрекъснатите преходи не разполагаше с достатъчно охранителни мерки срещу тъмните сили. Паленето на тринадесет свещи около царското ложе някак бе забравено, главното беше, че самият цар вече бе престанал да го изисква.

Предната нощ в Солун Антон Х. син бе попрекалил с пиенето с младите офицери. Всички се наливаха. От студа ли, от жал ли, или от радост, но Антон Х. син имаше препълнен пикочен мехур. Той помоли шофьора Минчо да спре колата. Останалите спяха. Бе ранна утрин, малко преди да съмне. Антон Х. син изпъна снага, потропа с крака по тревата, покрита със слой скреж. Насочи се вдясно към нещо като хамбар или конюшня, където се облекчи. Загледа със задоволство жълтата диря, която бе оставил върху грубо насечените дънери, и откъдето излизаше пара.

Отвътре се дочу стон, тихо цвилене, сякаш някакви предмети падаха в неритмични интервали на земята. Да не би да са изоставили гладния добитък на произвола на съдбата?

Тони си закопча грижливо копчелъка, пристегна панталона си с колана и направи крачка. Вратата беше затворена, но имаше доста голям процеп между нея и стената. Отиде до вратата, трябваше да си свали фуражката, за да може да си долепи окото и през процепа да надникне вътре. Забеляза дълга ясла, пълна със сено, над нея подредени глави, които се мятат като пилета преди да ги заколят. Над яслите ги държат яки ръце във военни мундири. Някой, когото не успя да види през процепа, с ритник по задника или с погъделичкване с пистолета успяваше да изравни редицата до яслата, за да висят достатъчно главите от края ѝ. После видя сабя, която почти не проблясва, едва се зазоряваше и върхът ѝ нямаше от какво да блесне, дочуваше се свистене, заглушени стонове и тъпи удари от неравномерно падащи предмети, които заставаха в сламата в несиметрични положения, трудно различими, защото върху тях се разливаше нещо тъмно, което се разпростираше и върху мръсния под, отъпкан от добитъка.

Антон Х. син се отдръпна от процепа и присви очи. Сложи фуражката на главата си. Не му остана време да осъзнае, че наоколо е тихо и над нивата с трънаците се вдигаше зората. В единия край в тишината се чуваха слаби стонове и шум от неритмично падащите предмети. От другия край се чуваше бръмченето на мотора на бенца, който го чакаше на пътя. Изведнъж иззад обора се появи офицер в мръсна военнополева униформа, който придържаше оседлан кон. Като в куклен театър се появи още един офицер, вероятно по-старши, според звездите на пагоните явно капитан, с ръкавици и бледо лице (Тони потръпна - тази глава с отсеченото чело) и се опита да се качи на коня. След малко се зачу трополенето на копитата из трънака и без да поздрави, конникът изчезна в далечината. Младият с перчема се обърна и видя Тони. И двамата се стреснаха и извадиха пистолетите си.

- Наши - отдъхнаха си те и оръжията им увисват във въздуха.

Антон Х. син извади военната си книжка, поручикът с подутите очи отдаде чест..

- Това е башибозук, господине. Доказани престъпници. Наказани са от военнополевия съд на Втора дивизия с...

Адютантът на царя дишаше тежко.

- Нищо не съм ви питал. Сега обаче ви питам, поручик. Кой беше този офицер, който избяга в галоп?

- Лъвов. Капитанът на доброволците Петко Лъвов, ваша чест. Отиде да даде отчет на щаба на Втора дивизия.

Антон Х. син поклати глава. В гърлото му се надигаше нещо неудържимо. Но само промърмори:

- Странно. Защо не изпрати вас?

Младичкият поручик не отговори. От замлъкналия досега обор неочаквано се дочу стон. Младият поручик извади пистолета си от калъфа и се обърна към вратата.

- Липсва ви сабята от униформата, поручик.

Младото момче с непослушния перчем, явно студент, отговори с неудачен опит за виновна усмивка. С несигурна стъпка Антон Х. син се насочи към автомобила. Преглътна спазъма за повръщане обратно в стомаха си. Стария още спеше. Тъй или иначе, не можеше да му го разкаже. Царят не понася кръв.

По принцип слънцето в Европа в средата на ноември е доста оскъдно. Така бе и този път. Силните дъждове разкаляха пътя от България до линията Чаталджа. От Стара Загора заповядваха: "Нападай, нападай! На всяка цена! Ако сега не ги пречупим на последната линия преди Истанбул, всички досегашни жертви са били напразни."

Телеграфните ленти и уморените куриери от автомобилите и конете съобщаваха: българските атаки бяха неуспешни. Фронтът не е помръднал и със сантиметър. Турците удържат нападенията. Нашите загуби са: десет хиляди убити и ранени. Гърлата на царя и на генералите се свиха.

Седмица след неуспешната офанзива българските армии замръзнаха на едно място. Потреблението на дървен материал за сковаване на полеви легла и носилки, както и за сглобяването на полеви клозети, се увеличи невероятно. Да не говорим, че не достигаха и ковчезите. Само че дървата бяха далече и както изглеждаше, по-спешно трябваше да се докарват амуниции. В крайна сметка при непрекъснатите дъждове започна всичко да липсва: логистика, боеприпаси, дъски, лекарства, цистерни с питейна вода, всичко. Двадесет хиляди войници се разболяха от холера и дизентерия.

- Казвах ви, господа генерали, абсолютната хигиена е стратегически фактор.

Тони и неговите другари горещо се молеха най-после да свърши тази проклета 1912 година и да се приберат в София. Да не говорим за старата му родина.

Мечтата по Византия се удави в една средновековна холера, недостатък от вар и в нескончаем смрад от повръщано и фекалии.

Фердинанд вече никога и никъде не си сваляше ръкавиците. Дори и при най-интимните случаи.

Изведнъж всичко се обърна. Царят със сълзи на очи молеше премиера Данев да оглави българската делегация и веднага да започне преговори за примирие с Турция.

- Не отказвайте, моля ви! Идете да спасявате моята великолепна армия.

Данев го послуша. Двете делегации преговаряха във вагон-ресторант, на самата железопътна линия. Всеки ден им носеха храна с влак от истанбулски хотел.

© Антон Хикиш
© Людмила Котарова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2020, № 1 (242)

Други публикации:
Антон Хикиш. Спомни си за царя. София: Ерго, 2019.

Преводът е направен по: Anton Hykisch. Spomeñ si na cára. Martin: Matice slovenskej, 2007.