ЗАМРЯЛО СЕЛО

Виолета Пенушлиева

web

До сами селските гробища, по единствения път между къщята и ливадите сабахлем говедари юрват стадата си. Биволари ръгат добитъка си. Овчари смитат стоката си. Козари погват пущините, де са се покатерили по каменния дувар да скубят от дивата круша. Дивата круша, дето дедо Стойне я бодна, кога баба Стойновица склопи очи. Пък камъкът, що я вардеше, беше полегнал до дувара. От камънака, завардил гробищата, та чак до селския баир, проскубани фъндъци, козяци закачени по дивите трънки. И сал кучетата, гаче си приличат, се са едни. Щурат се като избелели цедилки. Пък кога дойде пладне и скованите кръстове немат сенкя, упокойните в гробището дремват. Щото после икиндия, дека слънцето - пепелява подница, се търкулне зад хребета, стадата струват да се прибират. Пак така едно по едно.

Веке кучетата пролайват, щурат се като улави и чакат селския луд да им подхвърли коматец. Герани дрънкат синджири. Мирише на пресно тесто и благо млеко. Мирише на село.

Замряло село.
и прашният път не знае
църквата где е.

Намерих си една връвчица, дето все си я пресуквам, докато се сетя как беше тая селска приказка, що разказах.

© Виолета Пенушлиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2018, № 8 (225)

Други публикации:
"Ремарки" / "Алея на славата" (книга в две части, хайбуни и хайку). София: Изток-Запад, 2017.