ПОЛИМАТ

Вихрен Митев

web

Късното средновековие предлага нов възглед за това, какво е човекът, който бива усвоен и приложен на практика по време на Ренесанса. Характерно за този период е разтварянето на личността в света през изследването и овладяването в дълбочина на различни дейности. Ренесансовият човек става основа за последвалия период на Просвещение, по време на който овладяното познание е систематично подредено и превърнато в наука.

Разглеждането на понятието за личност, пречупено през призмата на философската антропология, предполага теоретичното изследване на екзистенциалните условия, при които се формира личността. С оглед на възможно най-прецизното теоретично представяне и описване на понятието за личност философската антропология разглежда най-ярките представители на човешкия род, имащи принос за развитието на различни културни сфери. Такива личности изследващата дисциплина нарича изключителни. Те са способни да създадат и да следват собствен светоглед, а често пъти творческите им реализации изпреварват времето, в което са осъществени, и увековечават имената на своите създатели. Основно твърдение на философската антропология е следното: изключителните личности променят реалността, в която пребивават, като по такъв начин допринасят за развитието на човечеството и за развитието на общото понятие за личност.

В така поставената рамка изследването на ренесансовия човек се интересува от най-пълното и всестранно развитие на личността, положение, проявяващо се като компетентност в различни сфери на културата. Такъв тип личности са събирателен пример (по времето на Ренесанса) за многостранно развити личности, наречени полимати¹ (от гръцкото πολυμαθής, polymathēs, научил много).

Пръв заговаря за този тип личност италианският хуманист Леон Батиста Алберти, според когото човекът може да върши всичко, стига да има волята за това. Полиматизмът застава в тясна връзка с разбирането за перфектния човек, който събира в себе си стремеж за творческо, интелектуално и физическо усъвършенстване.

Работната дефиниция за понятието полимат, която се приема тук, е следната: полиматична е онази личност, която притежава широка експертиза на познание и умения, проявяващи се в множество сфери на дейност. В непосредствена близост до такива личности стоят талантите, майсторите, гениите, които допринасят за културния напредък на човечеството, следвайки своето призвание мономатично - в една област на действие. Така например надареният за литература, пишещият текстове човек, би могъл да прехожда от полето на романа в полето на поезията, но изцяло чужди за него биха останали сферата на изобразителното изкуство или заниманията с наука. Като алтернативни понятия, имащи сходни характеристики в по-слаба степен, са понятията за полихистор, ренесансов човек, универсален гений, или по-общо казано, homo universalis.

Както става ясно, полиматите представляват едно от възможните биографични развития на личността. Разглеждането на полиматите има за цел да подчертае характерните особености, отличаващи полиматично развитата личност от всички, разгледани до този момент личности в Античността и Средновековието.

Ранният ренесансов хуманизъм е период в развитието на човешката история, настъпващ с повторното зараждане на интереса към изследванията от Античността, и представлява своеобразно отдалечаване от средновековната схоластика. От съвременна гледна точка за изследователя става ясно, че обръщането на ренесансовия човек назад към опита на древността не би довело до напредък, ако не е съпроводено от въвеждането на нови подходи в обучението, експериментирането и изследването на нови територии (разбирано дори буквално). Основна движеща сила в развитието на тази историческа епоха става техническият прогрес от началото на XV век.

От една страна, печатарската преса се появява като двигател на Просвещението, създавайки здрава връзка между знанието и читателя, връзка, която успява да намали влиянието на духовенството и властимащия елит върху по-нисшите прослойки на обществото. А от друга, откриването на Новия свят е следствие на ренесансови изобретения, които тласват човечеството към съвсем нов етап на развитие. Компасът и ветроходният кораб са средства, които стават причина за нарастването на интереса към морския транспорт и осигуряват възможност за повишаване капацитета на мореплаването - интерес, породен от нуждите на международната търговия и необходимостта от размяна на информация. По същото време е оборено и твърдението, че Земята е плоска. Положение, което разкрива непознати хоризонти и тласка Западна Европа към нови конфликти. Като последствие се засилва необходимостта от изработване на оръжия, далекобойни оръдия, катапулти и балисти. Механичните часовници превръщат времето в управляем ресурс - нещо напълно ново за homo universalis. От последвалото силно раздвижване на обществените процеси феодализмът започва да губи своето влияние и отстъпва място за раждането на националната държава няколко века по-късно.

Съвременници и радетели на промяната стават видни личности като Галилео Галилей, Николай Коперник, Америго Веспучи, Микеланджело, Мартин Лутер... Те са примери за високи постижения в науката, географията, изкуството и реформите в християнството. Творческите и интелектуалните им импулси разкриват техните най-ярки способности и свързват имената им с най-високите постижения на човешкия гений от това време. Действията им обаче остават мономатични, като засягат единствено културната сфера, в която се развиват като личности. Поради тази причина резултатите от постиженията им следва да бъдат разгледани на друго място. Тук е редно да се обърне внимание на тези личности, които са способни да навлизат с лекота в широк спектър от творчески и технически дейности. Ето няколко примера за полимати, които се открояват най-силно в развитието на homo universalis.

Според Джорджо Вазари появата на ренесансовия човек може да се отнесе към началото на XV век. По това време живее и твори Леон Батиста Алберти (1404-1472) - архитект, художник, поет, лингвист, философ и музикант. Роден в Генуа, още млад Алберти се мести в Рим, където започва да се занимава с литература и изследване на елементите на перспективата, цветовете и композицията в рисуването. Не след дълго Алберти се увлича окончателно по архитектурата, с което си осигурява ангажираност от страна на църквата. Следват заниманията му с криптография, география и астрономия. Вазари го описва като човек на културата, талантлив, честен и благороден. Макар и да съществуват спорове дали Алберти може да бъде определен като полимат, сигурно е едно - неговото участие в различни сфери на културния живот и многостранно личностно развитие.

В личността на Андреа дел Верокио (1435-1488) също се разкриват многоликост и разнообразие - той е едновременно майстор, експериментатор, скулптор, артист, музикант и бижутер. Живее във Флоренция, където е и неговото ателие за рисуване. Не на последно място Верокио е ментор в областта на изкуството на редица големи творци, сред които е и Леонардо ди Сер Пиеро да Винчи², към чиято личност следва да проявим особен интерес. Неговият живот ще разгледаме двустранно - в плана на неговото творчество и изобретателност, от една страна, и в психологическия план на неговата личност.

Леонардо получава обичайното за времето си образование в четене, писане и смятане на сметало. Бързо се учи да работи с книги, води си бележки и си служи с енциклопедии. Успява сам да се научи да чете и пише на латински език (Кенет Кларк). Постепенно започва да развива наблюдателен поглед върху света, като разглежда феномени чрез тяхното детайлно описание (с множество рисунки) и експериментално или теоретично обяснение.

В началните години на своя живот Леонардо се учи да рисува³ и едва четиринадесетгодишен попада в ателието на Верокио. Често изобразява лицата на най-странните хора, които среща, като дори понякога прекарва цял ден в дебнене за проявяването на най-причудливите им черти.

Когато срещал хора с интересни глави, бради и прически, бил готов да ги следва и оглежда по цял ден и така да ги втълпи в съзнанието си, че стигнал вкъщи, почвал да ги рисува, сякаш са застанали пред него (Вазари 1981: 26).

Постепенно флорентинският полимат издига рисуването като най-значимото измежду изкуствата, тъй като осигурява на твореца най-добри условия за работа. Определя го като пресъздаване на живота, вид творческа дейност, която застава по-високо от скулптурата, тъй като тя се осъществява чрез шумно разбиване на парчета камък с груби чук и длето, процес, при който цялото ателие на скулптора, както и той самият, потъват в прах. По-точно казано, Леонардо определя скулптурата като занаят, а рисуването - като изкуство.

С времето обаче нараства неговата неудовлетвореност - от перспективата на личната му себеоценка творбите му изглеждат незавършени.

Това, което на лаика се струва шедьовър, за твореца на художественото произведение все още е неудовлетворително въплъщение на намеренията му; в неговото съзнание се мярка едно съвършенство, което в изображението той никога не успява да предаде (Вазари 1981: 7).

Постепенно рисуването става за Леонардо увеличително стъкло, под което компонентите от композицията на картината се превръщат в предмети на следващи задълбочени изследвания. Така например цветовете в картините го препращат към изследване на състава и получаването на боите, телата - към занимания с медицина, фонът - към естествознанието. Изобщо моментът на чисто механическото изработване на картини тласва Леонардо към овладяването на принципите, стоящи зад произведенията на техническата мисъл. Поради тази причина вместо да рисува по поръчка и да развие този свой талант⁴ (нещо, в което бил силно упрекван от хората от неговото обкръжение), противно на засилващото се търсене на произведения на изкуството и красиви предмети, които да украсяват домовете на богатите фамилии, Леонардо се впуска в изследователска и инженерна дейност.

Макар да е оставил шедьоври на живописта... в неговото развитие изследователят не е давал никога пълна свобода на художника, често пъти тежко му е навреждал и накрая може би го е задушил (Вазари 1981: 5).

С течение на времето интересите му стават всеобхватни. Леонардо сякаш съчетава различни, но равностойни личности в себе си (тези на художник, естествоизпитател, учен). Успешно се развива в музиката, като изработва музикален инструмент (лютня), с който спечелва първия си работодател - миланския херцог Людовико Сфорца. Свири на лира, изобретява способи, с които да се настройва обтегнатостта на кожата на барабани и дори композира къси музикални фрази. Работи и върху проект за нов вид музикален инструмент - виола органиста⁵.

Като учен и изследовател Леонардо се интересува не толкова от структурата на изследвания обект, колкото от принципа, който го задвижва. Тази тенденция оформя и началото на съвременната западна наука (Кларк). Леонардо притежава силна практическа насоченост, проникновена интелигентност, любопитство и независим дух, които го правят способен да прозре нуждите на епохата, в която живее - акт, който остава неразбран векове наред.

Негови изпреварили времето си изобретения са летящата машина⁶, метеометърът⁷, лагерът, парашутът, автоматичните оръжия (т.нар. картечница), водолазният костюм, танкът и самозадвижващата се кола. Инженерната му мисъл не спира дотук.

Сред множеството невероятни изобретения на Леонардо са още обувки, с които да се ходи по вода, стъклен модел на аорта, проект за мост, който изпраща на султан Баязид II⁸. Леонардо работи и върху възможността за увеличаване продължителността на човешкия живот и е първият, който дефинира атеросклерозата и цирозата на черния дроб. В неговата техническа мисъл дълбоко е залегнало разбирането за изобретяването като създаващо предмети, които не съществуват, но са възможни в природата.

Наред с всичко това Леонардо успява да измери скоростта на въздушните течения чрез измерването на скоростта, с която се движат сенките на облаците. Интересен факт от биографията му е съчетаването на афинитета, който е имал към механиката, с писането на басни. Не на последно място е и неговият план от голям мащаб, целящ прокопаването на канал, който да свърже Флоренция с централната част на Франция. Кенет Кларк пише относно архитектурните идеи на Леонардо следното:

С цялата си инженерна дейност той е желаел да постигне грандиозни и невероятни резултати, да премества планини и да отклонява течението на огромни реки (Кенет 1980: 100).

Стремежът на Леонардо да въплъти в творчеството си идеите от своето време неминуемо разкрива особеностите на неговия гений. Художествените и техническите му произведения са единствено външната страна на личността му. Те са отношението, което той притежава към света, и са пресечната точка, в която остава неясна единствено още една величина - елементът на вътрешнопсихологическия му свят.

В свое изследване Фройд определя Леонардо като самотник. Но по какъв друг начин Леонардо би могъл да работи върху творенията, които привличат вниманието му най-силно, и да създава реалността, в която иска да живее? Несъмнено вътрешните настроения, които са задавали посоката на неговите занимания, представляват специфичен интерес.

В интерпретативната биография на учения, артиста и мислителя Леонардо да Винчи изглежда важно най-напред да се хвърли светлина върху неговия характер (Жубов 1968: XI).

Когато Фройд изучава личността на Леонардо, той описва хората като обичащи импулсивно, ръководени от емоционални подбуди, които са далечни на всяко рационално осмисляне. Поради това Фройд твърди, че Леонардо пренасочва страстите си в стремеж към познание. По такъв начин известният психоаналитик настоява, че Леонардо е отишъл отвъд състоянията на любов и омраза и е останал в положение на вечен стремеж към изследователство. Според него основните причини при формирането на личността му са извънбрачното раждане и прекомерната нежност, която майка му проявява в отношението си към него.

Леонардо пази личния си живот в тайна, поради което сексуалната му ориентация става обект на насмешка, анализи и спекулации - а и до днес остава неизвестно дали е имал интимни партньори.

На тридесетгодишна възраст Леонардо да Винчи започва да си води записки на наблюденията, които прави, обръщайки се на места към себе си във второ лице единствено число. Той пише с лявата си ръка, като голяма част от своите тетрадки изписва от дясно наляво. Парадоксално спрямо висотата на неговите художествени творби и технически произведения Леонардо бива описван като човек, притежаващ слаба воля (Кларк). Според британския историк на изкуството Леонардо проявява: "вродена наклонност към разтакане, неспособност да свърши каквото и да било от началото до края, без да прекъсва, за да прави хиляди опити и да обмисля наново нещата след завършването им..." (Кенет 1980: 241).

Кларк продължава същото описание:

В характера на Леонардо се проявявали и други необикновени черти и привидни противоречия. Известна бездейност и безразличие му били неоспоримо присъщи. По време, когато всеки индивид се стремял да си осигури най-широк простор на проявление, нещо невъзможно без разгъване на енергична агресия срещу другите, той правел впечатление с кротката си миролюбивост, със стремежа си да избягва всякакви вражди и спречквания. Бил благ и добродушен спрямо всички, не се хранел с месо, както се твърди, тъй като не смятал за оправдано да се отнема животът на животните, и изпитвал особено удоволствие да купува на пазара птици, за да ги пуска след това на свобода. Осъждал войната и кръвопролитието, за него човекът бил не толкова цар на животинското царство, колкото най-хищният от дивите зверове (Кенет 1980: 9).

И наистина, ако трябва да приложим към личността на Леонардо мярката на стандартното разбиране за личност, то тя не би му паснала. Изредените от Кларк обстоятелства имат едно различно значение - те са моментите, които позволяват на Леонардо да отстоява житейския си път, без да изпада в коловозите на общоприетите разбирания. Невъзможността за придаване на завършен вид на своите творения не би следвало да бъде недостатък на характера му, а по-скоро белег за плавния преход, който Леонардо е способен да прави в пренасочването и задълбочаването на интересите си, по примера, който дадохме в началото - когато от художник флорентинският гений се превръща в учен, изследващ светлината, или в учен, заинтригуван от анатомията на човешкото тяло. С това Леонардо демонстрира завидното умение да развива във висока степен умения, които да му помагат и занапред.

До късна възраст Леонардо изпитва радост от игрите. Фантазията му не се уморява лесно и очаква всеки удобен миг, за да се прояви. Затова изглежда на съвременниците си загадъчен и неразбираем. Неведнъж през изминалите години на неговия живот Леонардо изобретява най-изкусни механични приспособления за придворни празненства и тържествени приеми. Както съобщава Вазари:

Тук (в Рим) Леонардо направи тесто от някакъв восък и пътьом изработвал от него дребни животинчета, кухи отвътре; които литвали във въздуха, ако духнел вятър, но щом вятърът преставал, падали на земята. Друг път поставил на един гущер, намерен от лозаря на Белведере, люспи от други одрани гущери, прикрепил му крила посредством течно сребро, които трепкали, докато се движел; поставил му рога и брада и го опитомил да стои в една кутия. Всичките му приятели, на които го показвал, побягвали от страх (Вазари 1981: 67).

Вазари разказва история, в която кралят на Франция изисква от Леонардо да изработи екстравагантен предмет.

Леонардо направил един лъв, който извървявал няколко крачки, после гърдите му се разтваряли и оттам се показвал голям букет от лилии (Вазари 1981: 46).

Допълнителна светлина върху нестандартния творчески подход на Леонардо хвърля един друг разказ - когато рисува портрета на Мона Лиза, той осигурява присъствието на певци, музиканти и шутове, които да се грижат за доброто ѝ настроение. Според Вазари това е и причината за загадъчната усмивка (je ne sais quoi) на жената на Франческо дел Джокондо.

Една разходка из градините на имението Кло Люсе (Clos Lucé), Франция, където прекарва последните години от своя живот, ни приближава още повече до възможността да разкрием по-пълно личността на Леонардо. Пространствената организация на това място прилича на огромна експериментална площадка, в която има всичко необходимо за извършването на всестранни изследвания. Интересът на изследователя непрестанно се спира на невиждана до момента картина, нов вид растение, модел на аутопсия на човешко или животинско тяло.

В градините са разположени клетки с животни, а около тях са поставени множество технически съоръжения. Те представляват творения на неуморния гений на Леонардо - една репрезентация на вътрешния му интелектуален свят. Лесно се разкрива цялостният му стремеж за подчиняване на природата под принципите на разума. Да преодолее природата чрез подчиняването ѝ - това ръководи Леонардо през втората половина от неговия живот.

Най-голяма страст, изглежда, Леонардо проявява към летенето. То предизвиква неговата благородна завист и възхита към способността за преодоляване на разстояния във и чрез въздуха. Немалко пъти Леонардо сравнява летенето с плуването на рибите. За тази своя страст той няма покровител, който да му поръчва изработването на летателни апарати. Тази страст е единствено негова и е най-трудно осъществимата. Тук става въпрос за достигането на най-възвишеното понятие, към което се стреми човешкият дух - понятието за свобода.

...проблемът за птичия полет му е бил отреден за разработване от някакво особено стечение на съдбовни обстоятелства (Фройд 1991: 53).

Въпреки времето, в което живее, Леонардо не взема участие в дискусиите, посветени на материалността на ангелите, вярването в духове, предсказанията на сънищата и възможностите на алхимията (макар да признава полезните открития, които са направени през годините в стремежа за превръщане на обикновени метали в благородни). За него имат смисъл единствено произведенията на собствения му гений. Те трябва да оформят света, в който иска да живее, и са нова за времето си реалност, свобода, която се превръща през вековете в образец (необходимост) за другите.

Изцяло отдаден на интересите си, Леонардо изпраща послание към бъдещите поколения, като изпреварва времето си с векове. Излизайки от сферата на изобразителното изкуство, той успешно култивира творческия си гений, пренасочвайки го в полза на техническата си мисъл. Но тези два момента не бива да бъдат цялостно разделяни един от друг. Беше показано как те прехождат един в друг до сетния час на неговия живот, разкривайки специфичната образцова оригиналност, която той притежава. И ако рационалният разсъдък би наредил на Леонардо да остане в сферата на изобразителното изкуство, то въображението му го отвежда далеч напред в разнообразни и на пръв поглед невъзможни за съчетаване сфери на дейност.

...той (геният) може да се прояви едновременно в различни отрасли и тогава геният е всестранен (Паси 1976: 123).

Полиматите налагат нов начин на съществуване, като допринасят за развитието на понятието за личност и снемат границите при осъществяването на различни дейности. В конкретния случай на Леонардо това е парадоксалното съчетаване на привидно взаимоизключващи се реализации (тези на учения, естествоизпитателя и художника), между които има специфични различия и които ни разкриват особения гений, който той притежава.

Затова може да се твърди, че в личността на Леонардо намираме най-силно изразени характеристиките на полиматизма, които се движат по посока, обратна на подражанието и следването на установените по негово време стереотипи за развитие на личността, предполагащи усъвършенстването на таланта в една сфера на действие.

В заключение следва да се постави въпросът дали полиматизмът е важен феномен, който се е загубил за съвременността, или е бил трансформиран в друг, специфичен вид индивидуалност?

Полиматите са живели във време, в което широката образованост е средство за създаване и отличаване на личността. Постепенно това време отстъпва място на специализацията, която започва да ръководи прогреса. Вследствие на специализацията човечеството издига стени между различните сфери на знание, които стават трудни за преодоляване от съвременните личности.

За съвременния човек в голяма степен остава неизвестно доколко изчезването на ренесансовия тип личност се отразява на посоката на настоящата мисловност. Полиматите притежават креативни способности, които не са развити у мономатите. Загубването на полиматичното произтича от погрешното масово разбиране, което се формира в днешно време. То гласи: знанията се придобиват единствено в началото на живота на личността.

На това твърдение се приглася - талантът следва от развитието само на определени умения. Съвременността е време на специализираното знание. Мономатичността се изражда в монопатичност, която се старае да защити вече наученото за сметка на развиването на нови умения и знания. Отдавна е загубен стремежът да се разбере какво означава да бъдеш завършена личност, човек в пълния смисъл на думата.

Ако анализираме съвременността, ще видим, че иновациите произтичат от хора с различен поглед. Според Исая Бърлин (Айзая Бърлин) повечето учени градят развитието си върху основните проблеми в научните дисциплини. А работата с такива проблеми изисква находчивост при преодоляването им. Пробивите, след които следва поемане на нова посока и срещане на нови препятствия, най-често се появяват от съседни полета на знание. Исая Бърлин разделя мислителите условно на два основни вида. Такива, които знаят много неща - лисици, и такива, които знаят само едно голямо нещо - таралежи. Според него лисиците се разхождат свободно по полетата, но таралежите са все пак тези, които управляват.

В крайна сметка не би трябвало да се примирим с такова заключение. Пътищата към полиматичната личност не са окончателно прекъснати. Светът не е престанал да предлага условията, които са ги създали през Ренесанса, а съвременната личност носи характеристиките на ренесансовия човек. Остава единствено изследването им да бъде задълбочено с оглед намирането на основните моменти, създаващи полиматичната личност, която пази своето право свободно да се самосъздава.

БЕЛЕЖКИ

1. Редица източници (вкл. Оксфордският речник на чуждите думи) сочат първата употреба на понятието през 1621 година. [обратно]

2. Означава Леонардо, син на Пиеро от града Винчи. Леонардо е роден на 15 април 1452 година. Израства между градовете Флоренция и Емполи. Не сключва брак и няма преки наследници. В наши дни, използвайки генеалогични записи, италиански учени установяват наличието на тридесет и пет живи наследници на рода Винчи, един от които е известният италиански кинорежисьор Франко Дзефирели. [обратно]

3. В продължение на целия си живот Леонардо рисува внушителния брой от седемстотин картини и сто и двадесет портрета. [обратно]

4. Според автора една от нарисуваните глави била на Америго Веспучи, с когото Леонардо се познавал лично. [обратно]

5. Името на този музикален инструмент произлиза от това, че той е комбинация от клавесин, орган и виола - прилича на клавесин и има струни, но вместо да бъдат издърпвани, те са притискани от въртящи се колела, покрити с конска козина. Звукът, който виола органистът произвежда, е уникален. Може да бъде оприличен на съчетание на орган и струнен инструмент. [обратно]

6. Наличието на идеята за хеликоптер срещаме още в Древен Китай през 400 г. пр.Хр.; децата си играели с бамбукоптери, които представлявали малки пръчици с прикачени към тях перки. Приносът на Леонардо тук е преоформянето на идеята, която намира своята крайна реализация едва на 24 ноември 1936 г. с изработването на първия хеликоптер. [обратно]

7. Метеометер (ветромер) - измерва скоростта на вятъра. Това изобретение трябвало да помогне за определянето на посоката и силата на вятъра с оглед извършването на полет. За този уред Леонардо няма основен принос по изобретяването му, защото разработва вече създадения уред от Леон Батиста (1450 г.). Неговият основен принос е в подобряването на дизайна, което улеснява измерването на силата на вятъра. [обратно]

8. Идеята на Леонардо е да свърже покрайнините на Истанбул (Галата) с полуострова Златният рог. Първият построен мост в тази област е факт едва през 1836 година. Към днешна дата мостовете стават три, а към тях са прибавени и първият постоянен мост, свързващ Европа и Азия (1973 г.), както и метролинията (Мармарай), минаваща под Босфора (2013 г.). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вазари 1981: Вазари, Джорджо. Животът на Леонардо да Винчи. София, 1981.

Вазари 2006: Vasari, Giorgio. Lives of the Most Excellent Painters, Sculptors, and Architects. New York, 2006.

Вазари 2008: Vasari, Giorgio. The Lives of the Artists. Oxford, 2008.

Да Винчи 1835: Da Vinci, Leonardo. A Treatise on Painting. London, 1835.

Да Винчи 2008: Da Vinci, Leonardo. Notebooks. New York, 2008.

Жубов 1968: Zubov, V. P. Leonardo da Vinci. Cambridge, 1968.

Кант 1992: Кант, Имануел. Антропология от прагматично гледище. София, 1992.

Кант 1993: Кант, Имануел. Критика на способността за съждение. София, 1993.

Кларк 1980: Кларк, Кенет. Леонардо да Винчи. Разказ за художника. София, 1980.

Паси 1976: Паси, Исак. Естетиката на Кант. София, 1976.

Рихтер 2008: Richter, Irma A. Leonardo da Vinci: Notebooks. New York, 2008.

Фройд 1991: Фройд, Зигмунд. Един спомен от детинство на Леонардо. София, 1991.

Цонева 1982: Цонева, Искра. Естетическото. София, 1982.

ДРУГИ ИЗТОЧНИЦИ

Анемомете 2008: Anemometer. // Leonardo da Vinci Inventions, 2008 <http://www.da-vinci-inventions.com/anemometer.aspx> (12.09.2018).

БиБиСи 2000: BBC. Da Vinci's parachute flies. // BBC News, 27.06.2010 <http://news.bbc.co.uk/2/hi/science/nature/808246.stm> (12.09.2018).

БиБиСи 2016: BBC. Leonardo da Vinci's 'Living Relatives' Identified. // BBC News, 15.04.2016 <http://www.bbc.com/news/world-europe-36053229> (12.09.2018).

Да Винчи 2011: Leonardo da Vinci. Quotations. // Quotations / Цитати, 12.2011 <http://mitevquotations.blogspot.bg/2011/12/leonardo-da-vinci.html> (12.09.2018).

Кар 2009: Carr, Edward. The Last Days of the Polymath. // 1843. The Economist, Autumn 2009 <https://www.1843magazine.com/content/edward-carr/last-days-polymath> (12.09.2018).

© Вихрен Митев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Годишник на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Том 1. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2017.